56/ Тролско

via Бу

Един от първите купони вкъщи по случай рождения ми ден завърши странно. Насред веселбата към 11 вечерта изведнъж ни спря тока. Като отворихме входната врата, видяхме съседът пенсионер от горния етаж, който беше домоуправител, с удивително бързи за възрастта му подскоци да се изнася към тях с бушона ни в ръка. Никакви молби не помогнаха - като видя двама от съучениците ми, още от 8-ми клас с ръст 2 метра и неволен вид на чичковци-мутри, тъй популярни тогава, даже не си отвори вратата.

На 20, студентка втори курс, ходих в Лондон по лични дела. Там гостувах на българи, познати на познати. Вечерта имаше малък купон, задушевно за десетина човека, малко музика, висене по терасите… около 22ч. на вратата почукаха полицаи - намалете музиката! Хахо-хихи, намалихме, след малко пак усилихме. Пет минути след повторното усилване на музиката полицаите пак ни посетиха и този път по-сериозно казаха в прав текст, че ако не прекратим веселбата, ще има репресии. Край - музиката се спря, още малко тихи разговори и довиждане. Много бях учудена - какви са тези английски сухари, малко шум, купон нормален, защо се спичат, че чак и полиция викат?!

Година по-късно, като се преместих да живея в Студентски град, започнах да разбирам защо. Там е ясно какво се случва - всеки делник е празник, който трябва да се отбележи подобаващо. Въпреки че живеех в сравнително тих блок, където повечето хора предпочитаха да изнесат веселбата навън, или ако беше там, беше в разумни граници, имаше моменти, в които ми се искаше да изляза с базука и да приключа физическия път на хора, решили всички да разберат колко точно им е весело… Тогава за първи път аз викнах полиция. И взеха, че дойдоха - удивително само по себе си. Купонът не спря, но морално се почувствах отмъстена. Май повече не се случи да съм толкова фрустрирана, че да викам властите.

Още по-късно, вече самостоятелна човешка единица, отговорна за благоденствието на семейството, се преселих в нов квартал. Тих, спокоен - децата там все още излизат на двора да играят без надзор до тъмно, представяте ли си? А на отсрещната страна на спалнята - бистро. Така и не го видях да работи никога, никой не влизаше и не излизаше от там. От време на време обаче по късни доби се заформяха диви чалга-партита - волумето на мах, кой спал, спал… Тогава злият трол в мен отново се пробуди - въпреки живота в студентски град не се научих да спя на музика и това е. Пак започнах да звъня на 166 и да се оплаквам. Господине, пък те ми вдигат шум… Впрочем, освен веднъж, полицейските визити не дадоха особен ефект. Музиката се намаляше за малко, после пак - но в повечето случаи поне успявах да заспя в паузата. Отгоре и отдолу на апартамента ни живееха младежи, които периодично забравяха накъде се върти копчето за звука, но с тях се разбирахме лесно - като застана рошава и с унила физиономия по пижама на вратата, винаги се съобразяваха, да са живи и здрави. Не съм очаквала, че на 27 ще се превърна в една от онези лелички в блока, но пък перспективата току-що заспалото дете да скочи за песни и танци на народите не радва никой родител.

Сега съм отново в стария си квартал. Съседът домоуправител отдавна почина, лека му пръст. В блока живеят млади хора приблизително на моя възраст, но шум няма. Кварталът е тих и спокоен, в непосредствена близост няма заведения. Но вчера имах дежа вю: в 22 вечерта на балкона ми гръмна музика. В отсрещната кооперация, която е толкова близо, че спокойно можем да си подаваме щипки през терасите, някой празнуваше нещо. Много празнуваше, ама. Не стига музиката, но и разговорите на висок глас, предвид близостта на сградите, все едно ми ги водеха в спалнята. Детето се върти като шугаво, няма заспиване, аз не мога да си чуя мислите… Изчаках половин час да видя дали няма да мине, но не би. 166, добър вечер. Изпратиха патрулка (аз висях на терасата да видя какво ще стане), двама полицаи обиколиха. Така и не видях дали и кога се качиха в блока, но явно да - музиката спря.

Аз съм злият трол, който дебне и слуша в градината ви. И вика полиция.