Saturday, August 30, 2008

63/ Bjork @ Istanbul

via deemight



Истанбул отново... Няма да повтарям предишните постове, там е просто хубаво, няма какво повече да кажа. Огромна дупка, пропаст ни дели от турците... Наскоро четох един пътепис, в който едно изречение ми направи впечатление - "В основата на просперитета на тези хора се крие следното: те работят." Ми това е то. Те просто работят. Не просят, не мрънкат, стоят прави по цял ден, разнасят чай или кафе по гари и спирки... Това им е живота, за да има ядене трябва да се работи и толкоз. Хората в инвалидни колички не стоят със картонена кутия в подлеза - вместо това продават билетчета за лотарията, фенерчета или химикалки - това е self respect, а не нашето... Много разлики имаме, много... И много път имаме да извървим докато спре да ни мързи, докато почнем да се уважаваме и докато спрем да се бутаме като овце по улиците... Мъчно ми става, винаги е така, влизаме по пътя за Хасково и просто ми става мъчно. България все едно до преди малко е била в дълга и опустошителна война, танковете са спрени вчера и са падали бомби до миналата седмица. Ебати държавата, ебати. Тука миенето на улици влиза в новините... Ама поне да беше нормално миене - почва в 8,30 сутринта. Браво гении на техническата мисъл, точно така, в 8,30 е най-удачното време. От фирмата си имат работно време явно, трябва да се наспиват. Ми в онзи град, който е с размер на софия-област, и е 10 милиона човека (в неделя са толкова, иначе към 15 млн) се мият улиците всяка седмица, през нощта, глупаци! В 12 излизат и почват наред. По малките улици пред капанчетата всеки си мие със сапун и четка. Общинската улица мие, не неговата си. Викат те да им влезеш в заведението, черпят те, изобщо си те глезят - щото искат пари. Ми да, всички искаме пари, само че турците по улиците определено го правят много по-чаровно от ВСЯКА продавачка на магазин в София, която просто виси като паяк пред вратата и пуши карелия. Това е мързел. Да, имат си недостатъци, да имат си гета, ми кой няма? Всички си имаме гета. Ама те поне имат център-слънце, нашия си е баш гето.

Иначе Bjork пя час и малко и ни отнесе главите с кристален глас, по-късно ще кача клипчета smile. Тази година Portishead, Massive, Bjork, Kylie, Lenny... Доволно, доволно. lol И още е август. Остават ADF в Бургас, и ако имаме късмет - GIAA в Атина. Дано.

edit - ето клипче. Потресаващ бас, потресаващ...
sad Ама може да се види горе-долу как завърши концерта.

Friday, August 29, 2008

64/ Колежка, нимфоманка и изкуство

via Странстващият медиум


Аз не очаквах да стане толкова бързо. Да си призная даже изобщо не очаквах. Отегчение и чашка вечер, в барче близо до службата. Един час мълчание в компанията на самотата. Това е живота ми. Останалото е съществуване. Женен съм за Цербер, децата подрастващи доберманчета. В службата – интриги. Новата колежка, нищо против да си легне с мен, но със същата готовност би ме хвърлила на лъвовете. Възбужда се от това, че не можем да се понасяме, а трябва да делим офис. Разголва ми крака, показва бельо, сяда на бюрото ми. Къса ми нервите със злокобна ирония. Зад гърба ми доносничи. Намерила е връзка с махленските клюкарки, тя няма да намери и е пуснала слухове, какви ли не. Изровила ми никнейма ми в любимите ми форуми и веднага го научила голямата шефка. Сега не смея да сърфирам в работно време, а в дома невъзможно. На всичкото отгоре злорадства, пита ме как са фенките във форума, после се кикоти, щипва ме по бузката и ми мърка: „Ама, защо си толкова кисел, ти от шега не разбираш ли?”. В ад живея поне осем часа от денонощието, дебне ме на всяка крачка. Веднъж да стане пет. Бързам за дозата. Сто грама, не повече. После си хващам таксито и към къщи. За да ме довърши Цербер.


Само, че днес стана малко различно. С раздрани джинси е и разпиляна руса коса, уморен израз, синьозелени очи. Сигурно е над метър и осемдесет. Много стройна и с момчешки маниери. Иначе самата невинност изписала чертите й. Устните й плътни, израза й някак учуден, изглежда заради големите очи, които и в спокойно състояние изглеждат някак ококорени. Без да пита дали е свободно сяда при мен. Вдига чашка, казва „салюте” и изпива водката на екс. Смигва ми и поръчва следваща. Топлина се е изляла по лицето й, сияйност. Казва ми, че живота е шибан. Съгласявам се, просто за да се съглася, не че не съм съгласен, но го правя защото не ми се спори. Кикоти се, казва ми, че е секси. Не мога да го отрека.

-Водката е секси и когато е в мен ме прави секси.

-И без водка си.

-Тъй де. – засмива се.-Това исках да чуя. Вдъхновявам се в този бар и не само в този.

-Поетеса?

-Не съм толкова игрива. Художник съм, но майната му. И ти си интересен.

Игра на флирт е. Тъй си мисля. Трябва да се включа. За да е интересно. Ще я попитам мога ли да разгледам картините й. Тя ще отложи и тъй.

-Мога ли да разгледам картините ти?

-Хайде, плащай сметката.

Ето това не очаквах. Стъписал съм се за момент. Избухва в смях.

-Спокойно. Не търся връзка, омъжена съм.

Омъжена, но ме хваща под ръка, притиска се с в мен. Не, че не ми е приятно, тя е стихия. Тресе се цяла. Вече знам какво ще стане в ателието й. Още не е затворила вратата и започва да ме целува. Дяволски гладен за ласки се оказва ангела. Почти не се познаваме, не знам и къде ме заведе. Неловко се чувствам, каза ми, че е омъжена.

Започва да ме разкопчава, ръцете й треперят, не може да се справи.

-Съблечи се, де. – почти проплаква.

Такава хубавица, а в такова състояние, не разбирам. Ама, май и не искам, само питам:

-Ами, ако ни хване…

-Няма страшно, ще кажа, че те рисувам. Все така правя…

-Все така?

-Ще се съблечеш ли?

-Добре, ама ако попита защо ти си гола?

-Винаги рисувам гола. От десет годишна. За това и не можах художествена гимназия да завърша. Мооооля те.


Мърка, опитва се да ми помогне, част от копчетата хвръкнаха. Обръщаме един триножник. Цял съм в маслени бои, кога успя да нарисува сърце върху гърдите ми, не разбрах. Любим се, ту тя ми е в мисълта, ту проклетата ми колежка. И се получава страхотно, но чуваме стъпките:

-Хайде! Заставай някъде! Там!

Заемам героична поза. Треса се цял. Тя за секунди е нагласила триножника, хванала четката. Блъска се вратата и влиза…явно е съпруга й.

-Прекъсвам ли нещо?

-Всъщност: да.-отвръща му нежно – Но можеш да останеш?

-Вдъхновение, а?

-Ще стане шедьовър. Погледни какво сладко коремче има. Типичният съвременен мъж, без идеали, самата реалност, бит и култура.

-И малък му е …-римува го.

-Престани! – изсъсква му злобно и се засмива.

Засмива се и той. После тъжно казва:

-Знаеш ли, хич не ми харесва през ден да те намирам насаме гола с голи мъже и с голи жени.

-Стига, де, зайо!


Зайо е някакъв кибер – заяк, от следващото столетие, в свят на войни, машина за убиване, наполовина заяк, наполовина танк. Гледа ме като второто. И няма намерение да си тръгва докато тя ме рисува. Часове вися. Заслужаваше ли си подобно мъчение? Не знам, реве ми се. Омалял съм, изглежда от течението настинал, но поне се измъкнах здрав и читав. Мисля си, че положението ми е по-добро отколкото, ако бях на негово място. Това пък да те правят редовно на глупак, не е живот. Наистина не е. А се и владее. Идеше му да ми скъса главата. Сега ще страда, дълго ще страда, че заради неговата малка глезла не го е направил. Явно много я обича, а природата й е такава, не може само с него.


Няколко дни живея под впечатленията със случката. Забравям за нея. И още не следващият ден, над колежката в офиса виждам актовата картина на която съм изобразен с най-малки подробности.

Ще припадна. Губя самообладание. Колежката се кикоти. Пита ме не одобрявам ли инвестицията й. Хубаво произведение на изкуството, тази художничка имала перспективи да стане една от най-скъпо платените майсторки. На сметка я спазарила от мъжа на гениалната, който напоследък нещо я бил закъсал, а като наш клиент, можела да му помогне. Дал й я почти на безценица. Даже той и я препоръчал.


Искам да кажа нещо, а тя:


-Този модел малко прилича на теб, според мен, но не си чак такъв, де. Сигурна съм. Това си е произведение на изкуството.

Пълно е с клиенти напоследък. Ту в картината гледат, ту в мен. Иде ми да потъна в земята от срам, да напусна, ама пък къде ще ида. Поглеждам се на стената над бюрото й. Гол съм. И жалък.

65/ Засипахме Пекин със спортисти туристи

via Меридиан Мач

Плувецът ни едва не се удави, тласкачът за малко да се удари с гюлето, а спринтьорът ни е по-бавен от интернета във "Факултета"

Знаете ли какво е да бягаш на 100 метра и да завършиш на секунда зад световния рекорд. Ами това е да те напипа, да речем, световният шампион Италия и да те бие на футбол 25:0. Подобно геройство извърши самотният бегач на къси разстояния Десислав Гунев вчера. Четири години той се подготвя, за да запише резултат, за който в американски колеж изключват от училище. И ти забраняват да се занимаваш с друг спорт освен с домино. Гунев обаче не само се подготвя, но и папка добре покрай субсидиите от ДАМС. Бая народна парица изгълта и Георги Иванов. Ден след като Гонзо би дузпата на Левски, гюлетласкачът със същия прякор записа "0" в квалификациите. 48 месеца тренираш, 48 000 километра пътуваш през тях, за да пратиш накрая гюлето в... всъщност никой не знае къде. Ами то недоразвит рахит да бяхме пратили в Пекин, щеше да го хвърли на 50 сантиметра и да изпревари другите двама като нашия Гонзо. Нещо подобно направи и Венелин Венков в борбата. Би маса път, за да го тушират за 75 секунди. Че то оргазмът при костенурките трае по-дълго...

Да не говорим за плувната ни гордост Георги Палазов. На 200 метра целият олимпийски басейн стискаше палци да не се налага Майкъл Фелпс да скача във водата направо от трибуните, за да спасява едва, едва кретащия българин от удавяне. На сто метра обясни, че е последен, защото... забравил да скочи. Чакайте, чакайте, не сте чули версията за 200-те метра - не знаел, че банските му се пълнят с... вода! И всичко това не е майтап, нито пък народен фолклор. Това е самата истина, излязла от устата на Жорето Палазов. После ходи кажи, че никой не може да те разсмее повече от Жорето Мамалев.

Няма нищо смешно обаче в трупата спортисти туристи, с които заляхме Пекин. В родната делегация на олимпийските игри има над 20 състезатели, които са тук само защото все още някой вярва в Кубертеновия принцип: "Важно е участието". Само че когато баронът го е измислил, всичко е било безплатно. Докато сега за спортните тунеядци държавата потроши над 15 милиона лева, за да могат те да водят сериозна олимпийска подготовка. И накрая да ни карат да се чувстваме като в тоалетна - 0 до 0. Откъде ще вземат хартия да се забършат след срама в Пекин, не ми е ясно. Поне да бяха направили като Тереза Маринова и Христо Марков. Каквото взеха - взеха, а накрая на цикъла се отказаха от участие. Не че върнаха милиона за подготовка, ама някой да е виждал Марков да връща?

За да няма повече недоразумения, Весела Лечева е крайно време да си влезе във функциите. Народът ни не е длъжен да плаща издръжката на всеки лекоатлет, покрил мижавите олимпийски нормативи само защото световната атлетическа федерация се блазни от мисълта да е с най-много участници в Пекин. Вместо 10 милиона за издръжка на такива като Гунев, Вунев и компания, по-добре да ги дадем за една читава машина в допинг лабораторията ни. Ако не друго, поне щангисти и волейболисти ще изследват какво ядат, а Пламен Константинов няма да пътува по оста Солун-Правец-Сеул-Пекин-София-Кьолн-Пекин заради една допинг проба. България все още е прекалено слаба икономически, за да си позволява да отглежда подобни спортисти туристи, които обикалят света за сметка на отънелия народен джоб. Не удари ли ДАМС своевременно, тази тенденция ще се превърне в тъжно ежедневие, избуяло и под крилото на Стефка Костадинова. Остап Бендер Карамаринов злоупотребява с атлетическия произход на примата и се вижда докъде я докара - станахме за смях на целия свят. И тук не иде реч само за леката атлетика. В кюпа са още куп спортове, които пратиха в Китай спортисти не да се борят за медали, а да се ръчкат по опашките в пекинското "Илиянци", за да вземат на началника си "Вирсаче" за 5 евро. Голяма далавера е народната пара, ей!

Thursday, August 28, 2008

66/ Да живеем или не в София - през погледа на средностатистическия българин.

via Главоблъсканици и умотворения

След като хазяина реши да вдигне наема, се замислих кои са причините да живея в София. Затрудних се и затова се обадих на един приятел та заедно да поразсъждаваме върху темата. Ето десет причини които след дълго потене изсмукахме от пръстите.

Десет причини да живеем в София:

1. София предлага повече възможности за работа и бизнес.
2. По-голяма комуникативност и достъп до информация.
3. По-голяма отдалеченост от селянизмите.
4. Възможност за контакти с влиятелни личности.
5. По-малка шуро-баджанащина.
6. Относително по-добро здравеопазване.
7. Наличие на пряк транспорт до цяла България и останлия свят.
8. По-голям избор на стоки и услуги.
9. Придобиване на по-всестранен житейски опит.
10. Анонимноста на големия град в комбинация с по-голямата освободеност на нравите.

Разбира се, се замислихме и върху причините да не живеем в София.
Десет причини да не живеем в София:

1. Пренаселеност.
2. Боклуци навсякъде.
3. Улична престъпност.
4. Високи разходи за живот.
5. Улични задръствания.
6. По-голяма загуба на време.
7. Изключително замърсен въздух.
8. Липса на достъп до натурални земеделски продукти, отгледани по методите на класическата селекция.
9. По-голям стрес и психическо напрежение.
10. Високи цени на жилищата и наемите.

Неможахме да се спрем, изникваха още и още причини да не живеем в София:

11. Много душевно неуравновесени и умствено изостанали по улиците.
12. Много бездомни кучета.
13. Ужасен обществен градски транспорт.
14. Големи разстояния.
15. Много секти.
16. Много измамници.
17. По-голяма отчужденост между хората.
18. Зараждането на гета.
19. Лоша инфрастуктура.
20. Липса на нормални условия за отглеждане на деца.

Десет причини да живеем в малкия град:

1. Спокойствието.
2. По- голяма чистота.
3. По-голяма възможност да почиваш извън града през почивните дни.
4. Възможност за изграждане на собствено земеделско стопанство.
5. По-ниски цени на жилищата и наемите.
6. По-лесни контакти между приятелите.
7. По-малки разстояния.
8. Независимост от градския транпорт.
9. По-спокойно отглеждане на децата.
10 По-малка улична престъпност.

Wednesday, August 27, 2008

67/ За детската мастурбация

via близо до бебето


Децата мастурбират. Правят го и момичета, и момчета, и съвсем малки деца, дори в бебешка възраст.

В старите книги за родители от първата половина на 20 век има много строги напътствия за предотвратяване на подобно поведение. Детето винаги трябва да се слага да спи с ръце над завивката, за да се вижда дали случайно не се занимава със самоизучаване. Или дали не си смуче пръста, което също се е смятало за вид мастурбация, като се има предвид, че е поглъщащо и самотно занимание със собственото тяло. И двете са били смятани за толкова големи злини, че се е препоръчвало принужда ръчичките да се завързват през нощта за леглото. Какво да се прави - целият фокус на възпитанието тогава е бил върху дисциплината и “моделирането” на характера за определени бъдещи цели, а не върху радостите на детството и любознателното опознаване на света. Но поне няма никакво съмнение, че и тогавашните деца са се самоизучавали също както днешните.

Актуалното отношение на медицинските специалисти към детската мастурбация е доста по-просветено. Всички именити педиатри от края на 20 век до днес - от Спок през Бразелтън до Сиърс - са единодушни, че е нормално децата да изследват собственото си тяло и да изпитват удоволствие от това занимание. Всички са съгласни, че мастурбацията е безопасна, здравословна и обичайна сред бебета, деца и юноши. Според статия със заглавие “Unveiling the Secrecy Behind Masturbation,” публикувана в изданието на Американската академия по педиатрия Pediatrics in Review от 2002, “Още на 5-месечна възраст децата често манипулират гениталиите си, особено пениса.” По-нататък в статията се казва, “Мастурбация може да има на всяка възраст, но е особено често срещана сред 1-2-годишните, в предучилищна възраст и при юношите.”

Цялата съвременна литература по темата прокарва разумната и човечна идея, че засрамването и присмехът нямат място в отношението ни към детското самоизучаване. Експертите са единодушни също, че е важно да помогнем на децата да правят разлика между публично и лично пространство и на кое поведение къде му е мястото. Целта ни не е детето да престане да изучава тялото си, а просто да му помогнем да се ориентира къде минават границите на обществената приемливост.

Журналистката Нанси Хамилтън разказва за подобен случай с дъщеря си. Двамата с бащата на детето били смутени, защото двегодишната им дъщеричка без никакво притеснение започвала да се занимава с автоеротични занимания пред гостите им по време на вечеря например. Семейството имало късмет, защото педиатърът им се оказал автор на статия по въпроса. Той не само ги успокоил, че мастурбацията на тази възраст е нещо обичайно, но добавил, че интелигентните деца, които вече са открили удоволствието от стимулиране на гениталиите, откриват начин да повторят преживяването. След този разговор майката си тръгнала от кабинета му “уверена, че моето дете е най-будното сред всичките му пациенти.”

Когато се родила втората им дъщеря, родителите вече имали име за това занимание - “личен момент”. С порастването на момиченцата и превръщането им в ходещи, говорещи същества, подвластни поне донякъде на разума, идеята за публично и лично им се изяснявала и вече имало по-малко смущаващи моменти пред роднини и приятели.

Съвети от експертите на www.babycenter.com:

Децата в ранна предучилищна възраст мастурбират по същата причина, по която и по-големите - защото е приятно! Опознаването на тялото е част от порастването. През първите си 2-3 години детето ви ще се научи да тича, да скача, да хвърля топка, да рисува, да пишка и да ака в тоалетната. Съвсем естествено е то да проявява същото любопитство към гениталиите си, както към пръстите на ръцете и на краката или към пъпа си, а ако скоро сте махнали памперсите, може за пръв път да има възможност да ги достигне. Повечето родители се притесняват от това поведение и се питат дали е нормално, а отговорът е “Да, няма причина да се тревожите.”

Как да реагираме? Без паника. Не всяко дете мастурбира, но това e нещо напълно нормално. Мастурбацията не може да навреди физически, не носи рискове за здравето и не, няма да превърне детето ви в сексуален маниак. И докато при по-големите деца определени сексуални игри могат да бъдат сигнал, че детето е жертва на сексуална злоупотреба или е имало досег с порнографски материали, при най-малките общо взето няма такава вероятност. В нормалния случай една- или двегодишното дете не прави никаква връзка между удоволствието, което изпитва от докосването на гениталиите си, и сексуалните отношения между възрастните. (Малкото дете, което е било жертва на сексуално насилие, е много по-вероятно да стане затворено в себе си, изведнъж да започне да има проблеми със съня или да “задиря”по сексуален начин другите деца.) Извън тези подробности, малките деца мастурбират, защото им е приятно, и удоволствието може да е не по-малко, отколкото е при възрастните. Макар да не е често срещано, дете на тази възраст може да стигне до оргазъм с всичките му съпътстващи признаци като тежко дишане, зачервяване на лицето и голяма въздишка на финала. Това само по себе си не е повод за тревога.

Не обръщайте внимание. Може вече да сте казали на детето, че някои части от тяло му са лична територия и че никой освен то самото, родителите и лекаря, не може да ги докосва. Но то може и да не осъзнава какво значи това, тъй като идеята за интимност и лично пространство не значи нищо за дете под 3 години. Най-доброто, което можете да направите, е да гледате на другата страна или да си намерите ангажиращо занимание.

Можете също да отвлeчeте вниманието на детето. Дори да знаете, че е нормално и че много деца го правят, сигурно ще се притесните, ако детето ви започне да мастурбира пред чужди хора. Ако не можете да игнорирате поведението му или просто да се засмеете, отвличанието на вниманието е най-добрият ви ход. Мастурбацията е като чопленето на носа - децата го правят, защото им е под ръка, защото се отегчават и защото ръцете им са свободни. Ако детето ви има навика да си бърка в гащите в неподходящи моменти, носете си някаква играчка за отвличане на вниманието. Предложете да подреди пъзел или да поиграе с кубчета, или нещо друго, което да ангажира ръцете.

Внимавайте как реагирате. Когато детето мастурбира, именно реакцията на родителите представлява най-голям риск за него. Репресирането на мастурбацията чрез опити за дисциплиниране и дори просто чрез родителско неодобрение може да доведе до вредни последствия върху самочувствието на детето, отношението му към собственото тяло и развитието на сексуалната му идентичност. Ако му насадите усещането, че прави нещо мръсно или лошо, то може да започне да свързва сексуалните преживявания и дори чувството на удоволствие с вината и срама. Естествено, не е добра идея и да ръкопляскате или окуражавате излишно. Нищо особено не се случва.

А вече извън конкретните препоръки на специалистите, наистина отношението на родителите към тези неща има огромно значение. Открих един много интересен професор от MIT, специалист по медии, който доста се занимава с детството. И според него доктор Спок например има огромна заслуга за сексуалната революция в САЩ. Спок и другите големи автори на книги за родители след ІІ Световна война променят цялостната гледна точка на обществото към децата - те вече не са преди всичко обекти за формиране, а личности с права, нужди и вродена любознателност към света. Отношението на наръчниците за родители от онова време всъщност разчупва дори сексуалния живот на родителите, като ги насърчава да приемат много неща, от които са били възпитавани да се срамуват. С други думи, според професор Дженкинс, онези деца на цветята, които протестираха срещу войната във Виетнам и доведоха до разчупването на много ограничения свързани с раса, класа, пол и свобода на изразяването, нямаше да се случат, ако не беше промяната в отношението на специалистите по отглеждане на бебета и малки деца.

Ето точно толкова важно е дали ще плеснете рожбата си през ръката, когато си бърка в гащите, или ще заемете позицията, че удоволствието е ценност, а детето има право да разполага със собственото си тяло. Решенията, които вземаме ежедневно за възпитанието, в това число сексуалното, имат своята роля за формирането на поколения, за решаването на изхода от избори и войни. С други думи те са политически. Толкова важна работа вършим ние родителите всеки ден.

Tuesday, August 26, 2008

68/ Чичо Иво …

via Mrasnika's lair


… е тъпанарския ник на Ивелин Николов от “социалната мрежа” за комуняги. Това е поредната простотия, която изтече по интернета. Този е егати смешника, и му се чудя на болния ентусиазъм да се вре онлайн. Преди цензурираше коментарите във форума на БСП (ако трябва да се съди по думите на отлюспен “червен” общински съветник), а сега разбираш ли, с “младите” се опитва да открива топлата вода и колелото, обаче само повече се излагат колко са жалки и неR.E.D.овни:

Човекът избива типичните първобитни интернет комплекси, ако се съди от бозите, които съчинява онлайн, или от ето тази откровенно комплексарска снимка:

Аз съм тъпо комплексирано копеле...

За момента в Русе заразата не е плъзнала още, и има само 7 нахапани от комунистическия бяс. Шибана мръсна глупост.

Sunday, August 24, 2008

69/ НА КИНО С ТОДОР ЖИВКОВ

via За прехода


Два-три пъти наистина съм бил в един киносалон с Тодор Живков.

Беше истинско щастие – да дишаш един и същ въздух с първия партиен и държавен ръководител на Народната република.


Ако днес гордостта от общото дишане да изглежда смешна, в онези години имаше поети, които описваха това щастие напълно сериозно. И възвишено.


Същият въздух дишаха още 3-4 хиляди души в Двореца на спорта във Варна, където всяка есен се провеждаше Фестивалът на българското игрално кино „Златната роза”.


Другарят Тодор Живков идваше да гледа обикновено един единствен филм. Влизаше малко преди да почне прожекцията, но публиката беше вече чула за височайшето посещение и на секундата ставаше на крака.


Вечерта най-уважаваните кинодейци ходеха на вечеря в Евксиноград.

Останалите участници и гости на фестивала не си лягаха преди да се върнат щастливците от резиденцията.


Всички очакваха какво е казал бай Тошо. Какви указания е дал.

Не знам дали неговите хора не са имали по-директни контакти с журито, но на срещите в Евксиноград, разправяха присъстващите, той си служил с намеци – обикновено съвсем прозрачни. В словото си обикновено казвал „Аз не искам да се бъркам в работата на журито и това, което ще кажа, е само лично мнение, но трябва да призная, че еди-кой си филм ми направи впечатление като на обикновен зрител”.


И веднага след тези думи авторите на „еди-кой си филм” започвали да си стискат ръцете под масата, като сигурни носители на „Златната роза”.

Предполагам, че се е водила жестока задкулисна борба на кой филм точно да отиде другарят Живков.


В най-лоша позиция бяха авторите на следващия филм – точно преди началото му високият гост си тръгваше. Което можеше да се тълкува многозначително.

Една година в конкурсната програма беше „Циклопът” на уважавания тогава от властта Христо Христов. Но Тодор Живков реши да гледа точно предишния филм в програмата – мисля, че беше „Снаха”.


Клюката разказваше какви усилия положил Христо Христов, за да бъде убеден Живков да остане поне няколко минути на „Циклопа”, и тогава, в тъмното, да си тръгне. Да помислят хората, че е уважил и този филм.


Съдбата поднесе на Христо Христов много по-сериозни изпитания и с тях той остана в историята на българското кино – а не с верноподаническите си действия.

Първата изява на Тодор Живков пред камерата беше станала скоро след 9 септември 1944 година – някакъв оператор беше запечатал как бъдещият ни ръководител се прегръща с партизаните от легендарната бригада „Чавдар” и ги поздравява с победата. Зевзеците обясняваха на ухо, че всъщност тогава той се запознал с тях.

Този кадър беше открит сравнително късно, но бързо обиколи родината ни и донесе слава на откривателите.


През 70-те години започнаха да се правят филми – и документални, и игрални за героичния живот на другаря Живков.


За един от тях дълго време се търси актьор, който да прилича на младия Живков.

Разправяха ми как в прочутата кръчма под Пазарджишкия театър една вечер запоят бил в разгара си, когато се появил млад, който идвал от пробни снимки в София. Да ме извинява, но забравих името му. Не става дума за Антоний Генов, който също игра Янко. Янко беше партизанското име на Тодор Живков – за сведение на младите.

- Одобриха ли те? – попитали търсещите повод за нова почерпка.

- Одобриха ме – свенливо признал актьорът.

- Сигурно пак ще играеш някой бандит? – попитал някой, който познавал предишните епизодични изяви на своя колега.

- Да, бе – смутолевил одобреният.- Ще играя другаря Тодор Живков.

Словото е безсилно да опише реакцията в кръчмата.


Същият млад актьор след това стана неочаквано директор на театъра. Вероятно някой е решил, че след като се е докоснал до образа на човека, ръководещ държавата, не е било проблем да започне да ръководи някакъв си театър.


Успехът на един български филм не се измерваше толкова с броя на зрителите и с тона на рецензиите, колкото с това дали другарят Живков ще му обърне внимание – ще дойде на премиерата и след това ще се срещне с авторите.

Номерът беше, че на почерпката след това, наричана „творческа вечер” обикновено имаше танци и на тези танци актрисите изпросваха по един апартамент.
Една моя позната живееше твърде мизерно и все се надяваше да попадне във филм с танци след премиерата.


И съдбата й се усмихна – дадоха й ролята на Цола Драгойчева.

Снимките приближаваха, ролята на нашата приятелка все повече се свиваше, а ролята на нелегалния Янко се увеличаваше. Все нещо остана от ролята, дойде премиерата и дългоочакваният момент на танца с Янко. Само че този път сърцето му не се отворило и резултат нямаше никакъв.

Дали са свършили апартаментите, дали е имал лоши спомени от Цола Драгойчева – не разбрахме.

Сигурно много хора могат да разкажат подобни и по-интересни истории, но затова пък не знам кой може да се похвали, че е седял в стола на Тодор Живков. Столът, от който той е гледал по-специални филми.


А столът всъщност беше огромно кресло и се намираше в една резиденция на Политбюро.

През 1975 година снимахме филма за големия български дърворезбар Петър Кушлев. Човекът беше направил много ценни неща – първо за църквите, после за резиденциите.

Скоро ще разкажа и за него –добре, че се сетих.

И ни заведе да снимаме в някаква ловна хижа не много далече от София.

За пръв път попадах в такова райско място.

Елените и сърните пасяха на две крачки и човек можеше да стреля по тях от прозореца.

Имаше голяма приемна с десетки препарирани глави на рогати животни по стените.

Под всяка глава имаше изписани скромни инициали – Т.Ж. И датата на убийството на животното.

Под приемната имаше киносалон. С 11 кресла. Тогава Политбюро беше от 11 души.

Имаше кабина с киномашини, за каквито и най-добрите ин салони можеха да мечтаят.

Изглежда са гледали филми, които 12-и човек не е трябвало да гледа. Даже киномеханикът. Той само е пускал филма и си е покривал някъде –докато свърши филмът. Сетих се за това, след като видях, че отстрани на креслата имаше някакви копчета – избраните зрители сами са коригирали силата на звука и фокуса.


Какви филми са гледали – историята мълчи.

Чел съм, че Сталин е обичал да гледа американски уестърни – купени специално за него.

Висши китайски комунисти – доколкото си спомням, в подобни салони са гледали порнофилми, до които не е бил допускан великият китайски народ.


Не вярвам в салона, в който бях, да са се събирали да гледат „На всеки километър”.

Скоро Дамян Дамянов – става дума за сина на някогашния съратник на Тодор Живков Райко Дамянов, разказа в едно интервю, че възходът на бай Тошо започва с някои нестандартни инициативи като уреждане на прожекция за другарите от Политбюро на италиански порнофилм.

Ако някой знае нещо повече за репертоара на това кино, да се обади.

Wednesday, August 20, 2008

70/ БЕри, БЕри, Strawberry

via Белият заек

Да береш ягоди в Англия е риалити шоу. И не само шоу, а цяла шоупрограма.

Ядеш консерви. Ставаш в 4. Лягаш в 23 (евентуално). Спиш в 'container' (извинете това не е контейнер, а бунгало). Бориш се за колички (сутрин в 5). Бориш се за ягоди. Бориш се за тунел (с по-добри ягоди), за зелени каси, за бонус. Береш последна касетка за 'последен скан'. Взимаш легални заместители на нелегалните наркотици (продават се във всяка бакалия тип 'мухоморка'). Говориш на езика на жестовете. Играеш билярд. Играеш тенис на маса. Чакаш за компютър. Пиеш Omega. Ходиш на carbud. Ходиш на шопинг в близкия град. Носиш големи торби, пълни с храна от Tesco. Купуваш си skypephone. Опитваш се да си купиш лаптоп на изплащане, който да не плащаш. Биваш изгонен от работа - без предупреждение. Говориш с медии, с посолство, раздухваш, търсиш реванш. Получаваш го (или не). Купуваш самолетни билети (по два за всеки случай). Местиш се в друга ферма (или не). Имаш късмет (или не). Намираш уникални хора (със сигурност). Пътуваш, обикаляш, гледаш, снимаш. Връщаш се. И ти трябва поне месец, за да осъзнаеш какво се е случило и какво си правил преди да заминеш.


Деси и Мише.

video video
И добрите моменти.

Tuesday, August 19, 2008

71/ "Доматито"

via Nedman

Снощи разговарях с човек, който се занимава с търговия на едно - със зеленчуци и плодове. (Естествено ми беше много интересно ходенето по производителите и намирането на подходяща стока за прекупуване и т.н.) Но единия от въпросите (като потребител) който му зададох беше "Защо няма хубаво домати по магазините?"

Човека ми отговори "Да. Няма. Няма и да има"

Конспектирам накратко причините:

  • При вкусно домати изкарващо тон на декар (след отсяване на лошо качественото и разваленото ~700кила), пластмасовото домати дава 3-4 тона.
  • Вкусното домати издържа на 3-4 вида болести, пластмасовото - на 12-15 вида болести.
  • Природата е безусловно замърсена. Почвата е отровена.
  • Съвременното Слънце е прекалено "радиоактивно" (една от причините само парниковото домати да "става").
  • Институтите които се занимаваха с разработката (селекцията) на семена не работят.

Въобще с две думи: "прецакани сме, дами и господа."

След всичко казано се почувствах като в антиутопичен манга сериал и гадното бъдеще е настъпило.

Да ви е сладко.

Sunday, August 17, 2008

72/ Под обсада!

via Черна станция

Под обсада съм! Докато седя и пиша тук, долу паркинга и улицата пред блока са окупирани от тежки луксозни джипове и дебеловрати момчета въоражени с картечни пистолети!

Не знам какво става, наложи ми се да отскоча до кварталния магазин и останах втрещен. Некакъв бабаит във видимо нетрезво състояние (но за сметка на това въоражен!) ме посрещна зад ъгъла на блока, поклащайки се и гледайки лошо. Пред входа на отсрещната кооперация имаше още трима. Там се намира т.нар. клуб "Стерео стая", собственост уж на певицата Мария Илиева, но по-вероятно на някой добре облечен любовник от сенчестия бизнес. Въпросното заведение функционира под някаква много странна форма. Няма реклама или табела, няма афиши с предстоящи изяви. Единствено една малка лепенка на входната врата подсказва какво се помещава в подземието на блока. Предполагам, че много от съкварталците дори не подозират за съществуването му, като и самият аз разбрах съвсем случайно. Всичко това доста повече прилича на VIP бардак, нежели на музикален клуб.

За съжаление на носех у себе си телефон, но сами се досещате, че да опитам да направя снимка в подобна ситуация би било повече от необмислен риск. А гледката наистина си струваше. Тежко въоражени бандити дерибействат на 500 м. от ДАНС, а хората ги е страх да пресекат улицата! Дали някой все още вярва, че има държава?

Tuesday, August 12, 2008

73/ Лесбийките са "сладки" а гейовете са "гнусни"

via Няма нищо случайно

Хомосексуалността е част от действителността. Казват, че винаги я е имало. Спорят за причини, обяснения, оправдания. Някои я приемат, други я отхвърлят. Но тя си е тук.
Нещо, което ми прави впечатление, обаче, е различното отношение към хомосексуалността при двата пола. Жените са облагодетелствани да бъдат приемани по-добре. Всички си спомнят "Тату":) А подобна гей-двойканякой спомня ли си? Освен това, видът на две супер сладки мацки, гушкащи се и заемещи секси пози е част от толкова много релкамни визии, че няма да мога да ги изброя. Мъжете одобряват лесбийките. Често мисълта за лесбийки правещи секс ги възбужда. Жените също одобряват лесбийкките. До такава степен, че много хетеросексуални жени решават да стават лесбийки, защото е шик.

Виж с гейовете е друга работа. Жените често са по-толерантни към тях, смятат ги за сладки, но само като отделни индивиди, а не като двойка, разменяща си ласки. Мъжете пък са в повечето случаи брутални - само им дай темата "педераси" и гледай какво става.

Моето отношение? В хомосексуалността ме възхищава представавта колко много може да обичаш някого и да ти е скъп, че да се осмелиш да прекрачиш всички норми и да застанеш до него. Когато виждам искрена любов зад ласките те ме изпълват с радост и желание да закрилям нечий крехък рай:) В хомосексуалността ме отвращава мисълта, че за много хора това е просто начин за изпробване на нови сексуални усещания и гъдели, когато тривиалните вече ги отегчават, или просто за правене на интересен. Няма разлика дали двойката е от жени, или от мъже.

Иска ми се светът да е място за любов. А тя понякога е странна. И необяснима. Но никога отблъскваща.

Ъм, и за илюстрация, ето една класация в популярен сайт.

Monday, August 11, 2008

74/ Задник онлайн

via Христофор Караджов@sega.bg

"Прави ли ни Гугъл глупави?" - крещи сп. "Атлантик мънтли" (http://www.theatlantic.com) от последната си корица. Уважавам априори изданието, което излиза непрекъснато от 1857 г. насам. Но когато видях този брой, отначало сметнах, че редакторите някак си са пуснали кьорфишек с бомбастично заглавие и малко мисъл.

Материалът (Is Google Making Us Stupid? What Internet is doing to our brains) обаче напълно си заслужава четенето. Статията е достъпна безплатно на сайта на списанието, затова препоръчвам да отидете директно при източника. Някои моменти в нея ме накараха да се замисля и искам да ги споделя с вас.

Авторът Никълъс Кар твърди, че огромният обем информация, достъпен днес за всеки, който има компютър, връзка с интернет, елементарна грамотност на английски - дори това вече не е задължително - и достатъчно желание, започва да

променя механизмите на човешкото мислене

Да, четете правилно - самият ни начин на мислене се променя само защото имаме тази огромна библиотека на разположение. Хората, казва Кар, все по-малко се задълбочават в текстовете и вместо това скачат от едно нещо на друго.

Мисленето ни става все по-афористично, писането - телеграфно, а търсенето на информация - съкратено, нетърпеливо. Дълбокото зачитане в някакъв текст става трудно, защото имаме огромно разнообразие от материали, които ни разсейват непрекъснато. Освен това бързината и техническата лекота на съвременната комуникация започват да се отразяват върху формата и съдържанието й. Имаме все по-малко желание да се задълбочаваме в нещо, което можем да приключим бързо-бързо.

Подобни песимистични наблюдения не са от вчера. Кар дава интересен пример с Ницше, който променил стила си към по-пестелив и сбит, когато към края на живота си спрял да пише на ръка и започнал да чука по клавишите на пишеща машина. Не съм специалист по темата, въпреки че преди години издържах с "отличен" (от втори опит) изпита си по немска класическа естетика при професор Исак Паси. Но съм съгласен, че писането на ръка е доста по-различно усещане от пишещата машина и съвсем далеч от създаването на текст с компютър, където триенето не е проблем изобщо. Аз чаткам по клавишите доста по-бързо, отколкото мога да наредя нещо, подлежащо на разчитане с химикалката си, но пък ми се струва, че точно заради това ръкописът е доста по-дисциплиниращо упражнение от компютърописа.

Когато започвах да правя дисертация преди десетина години, ми се налагаше да влача килограми книги и научни списания от библиотеката, да изчитам всичко от игла до конец и да изписвам нужните препратки една по една. Сега всичко това ми е достъпно онлайн, мога да копирам нещата директно и май четенето ми наистина е станало по-повърхностно, макар и доста по-обхватно.

С две думи, напълно съм съгласен с подозренията за промяната в стила ни на мислене и изразяване паралелно с развитието на информационните технологии, споделени в този интересен материал на сп. "Атлантик". Освен собствения опит имам обилни наблюдения от децата си и студентите си, които имат определени затруднения да прекарат известно време насаме с някой по-дълъг текст. Сигурен съм, че повечето от вас също имат мнение по въпроса.

За много хора, от друга страна, използването на съвременните информационни технологии

представлява психологическа бариера,

която не се преодолява толкова лесно. Ето например Барак Обама определено е от поколението, което се чувства далеч по-комфортно в ерата на "Гугъл", "Фейсбук" и есемесите, отколкото Хилари Клинтън (за Джон Макейн да не говорим). Кампанията на Обама успя да използва възможностите на интернет и мобилните телефони максимално определено най-добре от всички кампании, които съм виждал досега. Клинтън се опита, но не можа да постигне същия ефект, макар че и двамата са изтеглили консултантите си от същото тесте. В крайна сметка личността на кандидата е определяща за стила на всяка кампания.

Битката за по-добри търсачки в интернет продължава, защото успехът носи сериозни бизнес дивиденти. Трудно е да отвориш брой на в. "Уолстрийт джърнъл" или "Файненшъл таймс", без да попаднеш на материал за това какви усилия се влагат в разработването на "по-интелигентни" методи за търсене на информация онлайн. Самите "Гугъл" се хвалят, че в разработването на техните алгоритми са вложени няколко хиляди години труд на програмисти, затова са с гърди пред конкуренцията. "Йаху" не се отказват от участие в тази доходоносна надпревара заедно с "Майкрософт", "Америка онлайн" и няколко десетки по-малки компании. Интересуващите се могат да прочетат повече за последните технологически развития на следните сайтове (не претендирам за изчерпателност, защото това е невъзможно): http://www.searchengineshowdown.com, http://www.searchenginejournal.com или http://www.searchenginewatch.com . Сигурен съм, че битката за надмощие между интернет търсачките ще води до все по-бързи начини да свалим повече информация за по-кратко време. Колкото до задълбоченото четене, това си е най-вече проблем на читателите, нали?
А иначе интернет е пълен със

забавни примери за забежките на човешката психология

Наскоро в. "Филаделфия инкуайърър" отпечата в изданието и пусна на уебстраницата си реклами на авиокомпания "Дери еър" (http://flyderrie-air.com ), която "продава" билетите си според теглото на пътниците. Страницата е направена много убедително и дава пълна "информация" колко ще платите според маршрута и теглото си. В края с дребен шрифт обаче е разкрита истината. Всъщност става дума за рекламен трик на издателите на вестника, които си правят забавен експеримент, за да видят доколко са ефективни кампаниите им за различни продукти. Авиокомпанията "Дери еър" е фиктивна, разбира се, и е омофон на доста популярната в Америка френска дума derriere, която значи "задник".
Въпреки очевидността на тази шегичка в. "Филаделфия инкуайърър" писа, че сайтът е получил няколко хиляди сериозни заявки за билети още първата седмица. Както съм чувал да казват програмисти зевзеци, истинската глупост винаги ще надцака изкуствения ум (Real stupidity trumps artificial intelligence every time).

Sunday, August 10, 2008

75/ За националния ни характер

via Ангел Грънчаров автор: анонимен
Исках да направя кратък коментар на новата Ви книга. Прочетох я с удоволствие и интерес и не мога да не се съглася с фактите и изводите в нея. Поздравления за сполучливия труд, написан живо, увлекателно и с чудесен тънък хумор!


Само няколко кратки бележки за прословутия национален характер и „народопсихология” на българите, която е призвана да обясни поне отчасти историческото развитие на България. Никой не оспорва, че у различните нации съществуват или преобладават известни психологически черти и нагласи, които оказват влияние върху тяхната историческата съдба.

Процесът е, разбира се, двупосочен - историческата съдба на народите от своя страна се отразява върху психиката на населението в дадена географска област. При все това трябва да сме много предпазливи, когато използваме подобни психологически модели като обяснение и най-вече да се пазим от опростенчество. Иначе клишетата са известни: англосаксонците са прагматични, французите са коварни, италианците са комедианти, испанците са горди, германците са сантиментални и дисциплинирани, руснаците са пияници и т.н. Във всичко това има известна доза истина, но трябва да се има предвид, че поради глобализацията тези различия между отделните народи, доколкото съществуват, все повече се нивелират. Освен това разликите в психологията между отделните представители на дадена нация често са по-големи, отколкото между тях и представители на друга нация. Какво (нетривиално) общо например има между психиката на двамата немци Хитлер и Хелмут Кол? Едва ли ще се намерят много общи черти освен например тривиалния факт, че и двамата като немци обичат сладкиши и кафе.

Всеки народ е склонен да си мисли, че е единствен и неповторим, както в положително, така и в отрицателно отношение. Нищо чудно, че българите са готови да оплакват историческата си съдба, приписвайки част от несполуките си на своя „националния характер”. Без да съм в състояние тук да представя една завършена и осмислена „философия на българската история”, искам да обърна внимание на това, че много други европейски народи са имали не по-малко, а често и по-превратна историческа съдба, като неудачите им са се дължали в немалка степен и на тяхната „народопсихология”. За онагледяване ще се спра бегло само на няколко по-фрапантни примера от по-новата история.

Така например унгарците са известни с предателствата в своята история и с понякога не дотам героичното поведение на някои свои „национални герои” след неуспешни въстания. Унгарският елит въвлича страната във Втората световна война и страната дава стотици хиляди жертви убити и умрели в плен на източния фронт. Освен това в резултат на „далновидната” политика на (австро-)унгарската политическа класа днес половината унгарци живеят извън Унгария. Прословутото унгарско въстание 1956 е плод на едно недоразумение, инициирано е не от „народа”, а „отгоре”; Имре Наги (Над) е предател и агент на КГБ. Той въобще не е искал да прави съществени промени. Същото впрочем се отнася и за Пражката пролет 1968 г. Ако внимателно проучим тези събития, ще установим, че историческата истина е доста по-различна от битуващите представи. Сигурно поради своя силен „антикомунизъм” унгарците (и поляците) след 1989 упорито гласуват за посткомунистите! А каква декомунизация беше извършена в Унгария?!

Да не говорим за малодушието на чехите, когато Хитлер 1938 навлиза в Судетите и ги окупира. Защо чешката армия, която е била много добре въоръжена и екипирана, не оказва никаква съпротива? Впрочем в интерес на истината трябва да признаем, че чешката армия исторически никога не се е отличавала с особена храброст.

Защо румънската политическа класа допусна също като унгарците румънци да се сражават на източния фронт през Втората световна война също със стотици хиляди жертви?

Сърбите са, разбира се, традиционни врагове на българите, но в интерес на истината трябва да признаем, че са един от най-изстрадалите народи на Балканите (не без намесата на българите). Така например в Първата световна война Сърбия според някои оценки губи около 1/3 от населението си. Във Втората световна война жертвите също са гигантски. А сатрапът Тито е отговорен за смъртта на 1.5 милиона свои сънародници югославяни, с което се нарежда на почетното 10-то място сред масовите убийци на ХХ век. В първите месеци на установяването на комунистическата власт в миниатюрна Словения например са зверски избити около 20 000 души. Знаем освен това какво направиха сърбите след 1991 г., показател за „високата” им култура и „европейско възпитание”.

А какво да кажем за гражданската война в Гърция, в която гърци ожесточено воюват срещу гърци и жертвите вероятно са над 100 000. Браво на гърците! Същото се отнася и за гражданската война в Испания. Браво на испанците!

Германия днес е демократична страна, но цената, която плати за това, минавайки през ада на диктатурата на Хитлер и войната, е много висока - прекалено висока. А Хитлер беше доведен на власт чрез избори!

Непрекъснато се повтаря, че България нямала своята 1956 и 1968 г. Това е вярно, макар че тези събития, както казах, не са това, което обикновено се смята. Но България е имала други неща, които тези страни не са имали , например горянското движение. В никоя друга източноевропейска страна (с изключение на Прибалтика) не е имало организирана въоръжена съпротива срещу комунизма в продължение на поне 10 години - от 1945 до 1955 (виж напр. Диню Шарланов: България и комунизмът, София 2007 г.). Този героичен период заслужава специално проучване и не по-малко внимание от страна на историците от инспирираното и направлявано от Москва комунистическо „партизанското движение” преди 1944. Между другото Пламен Цветков обръща внимание на обстоятелството, че в държавите от бившия Източен блок, граничещи с НАТО – ГДР, Чехия, България – диктатурата по понятни причини беше особено твърда. А „либерализацията” при Янош Кадар в неграничещата с НАТО Унгария става, разбира се, с благословията на Кремъл.

Във Франция по време не германската окупация, продължила само от 1940-44 г., се явяват безброй колаборационисти с нацистите. Не ми се мисли какво щеше да стане във Франция, ако там беше установен комунизъм за 50 години - колко верни последователи щеше да намери режимът!

От проучванията на журналиста Христо Христов днес знаем, че желанието на Тодор Живков да направи България република на СССР не е било продиктувано от идеологическа вярност, а от икономически съображения. България просто е била фалирала и Живков трескаво е търсел изход от неплатежоспособността. Не че той иначе не беше верен слуга на Москва. В случая обаче мотивите му са били други.

Така че България и българите не са някакво изключение или бяла врана сред другите страни. От това, разбира се, не следва, че трябва да сме безкритични. Напротив, българската история и българската „народописхология” трябва, разбира се, да се изучават и анализират и да се търсят пътища и начини за преодоляването на грешките и недостатъците.

Най-накрая нека отново да обърна внимание на една аксиома: процесите в Източна Европа след 1989 не могат да се разберат в дълбочина, ако не се държи сметка за продължаващото и неотслабващо руско влияние в тези страни. На въпрос към чешкия антикомунист и дисидент Петър Цибулка "Москва все още ли контролира бившите комунистически страни?" той отговаря:

Позициите на Москва са също толкова силни, както и преди 1990 г. Москва все още контролира всички посткомунистически страни.

Saturday, August 9, 2008

76/ БНТ - светът през розови очила

via Дзвер

През комунизъма и до днес, БНТ е телевизията, която вдъхва кураж на селския труженик да се изправи срещу битовите трудности и да строи светлото бъдеще.

Всеки в Интернет е чел, че са ни спрели половин милиард евро, заради корупция и покровителство на престъпни групировки от президента и министри. Знаете, че ако до есента не се вземат мерки, ще има още санкции от същия мащаб. По БНТ официално обявиха, че не са спирани никакви евра - само са отложени за малко.

Вие знаете, че инфлацията е не по-малко от 20% годишно и дори по НСИ в момента е с абсолютно най-рекордната си стойност на годишна база от Жан Виденов насам. По новините на Канал 1 Станишев обяви, че инфлацията в последните месеци е с намаляващи темпове.

1/3 от жителите на България нямат достъп до кабелна телевизия, поради липса на средства или живот в изолирани населени места. Тези 1/3 нямат представа, че Станишев лъже по новините и му вярват безрезервно. Не биха разбрали и, че “намаляващи темпове” означава, че инфлацията продължава да расте с по 1 процентен пункт на месец, просто всеки следващ месец ръстът намалява. Тези хора може и да се вържат, че правителството е взело 15 мерки срещу инфлацията, а всъщност правителството е предприело само една.

Мярката на правителството е да си осигури послушни журналисти в Канал 1 и БТВ, за да манипулира безнаказано все същите 30% най-бедни и прости хора.

Friday, August 8, 2008

77/ Капачки

Още шеметни екодизайни на RealityBG

Thursday, August 7, 2008

78/ Още две съображения за мажоритарните избори

via Юлиян Попов

Днес Дневник пусна
статията ми за избирателната система. С две думи идеята и е, че не в системата е проблемът. Проблемът е в начинът, по който се прави политика. Все пак системата си е система. Или по-скоро процедура. Защото тук става дума по-скоро за процедура, отколкото за система. Та въвеждането на мажоритарна, или полумажоритарна процедура е добре да се съобрази с поне още две неща:

1. Всяка мажоритарна система облагодетелства големите партии и подлива вода на малките. При една чисто мажоритарна система е теоретично възможно една партия, която има 49% гласовете да не вземе и едно място в парламента. Това е само на теория, но пак е показателно. Ако в една страна има традиционно развит двуполюсен модел, тогава мажоратарната система осигурява достатъчен избор, за да не се наранява демокрацията. Така е в САЩ, така е във Великобритания, където други партии освен основните трудно могат да припарят. В България, където има само една стабилна голяма партия, БСП, твърде възможно е балансът на демократичният избор да пострада.

2. Основната полза от мажоритарните избори е стабилността на политическата система. След като България за трети пореден път има правителство, което ще изкара пълен мандат, не е много ясно защо точно сега и е необходим мажоритарен елемент в избирателната система.

Wednesday, August 6, 2008

79/ Ефемизми

via Никола

“Ние не вярваме в нищо, Лебовски, в нищо! И утре ще се върнем да ти клъцнем Джонсъна!” Така е заплашен главния герой в “Големия Лебовски”. Абсурдът, разбира се, е че престъпник с вид на неонацист използва екзотичен ефемизъм вместо dick.

Ефемизъм е заместване на дума с неутрален израз, когато оригиналът създава неудобство. Такива заместители възникват естествено като спасение от табутата. Средновековните порядки са превърнали половите органи в нещо неприлично и джонсънът е бил наречен кур, от славянската дума за петел. По-късно сексът се е превърнал в чукане, хората са зарязали кенефа и са започнали да ходят до тоалетна, макар и не за да оправят тоалета си. От уважение към близките, за умрелите казваме, че са починали.

За да замаскират действията си, някои организации измислят невероятни думи: полицията не бие, тя респектира. На война никой не убива другар, но пък жертвите на приятелски огън са много. Когато служител на фирмата направи голяма издънка, действията му се описват като ill-advised, прехвърляйки отговорността на анонимен лош съветник. Много ефемизми имат за цел да пазят нечие достойнство: Така хомосексуалните са наречени гей (весел), черните- афроамериканци*, чужденците в американските университети - международни студенти**. Българските офиси наемат хигиенисти, вместо чистачи.

Проблемът с ефемизмите е, че се износват. Думата кур отдавна е станала неприлична. В Америка вече няма тоалетни, а стаи за почивка (restroom). Когато прикрива табу, всеки ефемизъм върши работа за кратко преди сам да стане неприемлив. На английски хората с увреждания са получавали ново име на всеки двайсет години: lame, crippled, handicapped, disabled, physically challenged, differently abled. Драмата е, че хората няма да оздравеят независимо как ги наричаме, а и в някаква степен “различно надарени” е обидно подценяване на проблема. Прекалено деликатният избор на думи води до опасни ситуации. Например родители които не са разбрали, че детето им страда от тежка болест, тъй като политически коректното й название я омаловажава.

Харвардският професор Стивън Пинкер нарича този процес на износване euphemism treadmill. Пинкер показва, че надеждата да се изкорени дискриминацията чрез подмяна на речника е напразна. Днес много американски тийнейджъри казват “This is gay” вместо “Това е глупаво” и ‘My sister is retarded” вместо “Сестра ми е тъпа”. Професорът цитира и други примери: кметството в Бостън забраняват употребата на думата малцинство, тъй като тя обижда представителите на, хм, малцинствата. Това обаче не прави арменците в града мнозинство, нито променя отношението към тях. Според Пинкер, ще можем да сме сигурни, че дискриминацията е изчезнала, когато наименованията на различни малцинства останат стабилни.

Дотогава езикът ще намира начин да преодолява забраните. Някои неща, разбира се, никога няма да се променят: смущението от истинското предназначение на тоалетната ще произвежда все по-абсурдни наименования, когато някой направи нещо глупаво, ще бъде наричан идиот, а джонсънът ще продължават да получават по стотина нови имена дневно.

Tuesday, August 5, 2008

80/ Двоен аршин

via ESTRANGED'S PRIVACY



- Гейове, които се целуват, ме отвращават, а лесбийки, които го правят, ми се струват красиви.

- Защо според теб е така?

- Не виждам смисъл и да се питам. Явно просто ни идва отвътре, от мъжествено мъжката ни природа. От Инстинкта, от тестостерона. Родени сме с това. Така ще да е.

***

ОК. Хайде да направим един експеримент със своя... инстинкт.
Ето едно обикновено smiley. Кръгче за глава, две точки за очи, чертичка за уста:



От какъв пол е смайлито? Мъжки ли? Не, то е безполово. Въпреки това няма нужда от нищо допълнително (пишка например), за да го приемеш като мъж. Достатъчно е да кажа "Това е Пешо" и ще ми повярваш.

Но ако ти кажа "Това е Мими?" Да приемеш това смайли като жена е несравнимо по-трудно, да не кажа невъзможно. За да бъде възприето като жена, трябва да му сложим още нещо: дълга косица, панделка, червени устни или нещо такова. Дори това не е достатъчно: за да го приемеш наистина като жена, често трябва да бъде пипнато от глава до пети. Тоест, да има тяло.

Това е така, защото в нашето общество мъжът (разбирай "човекът") по дефиниция е асексуален и безполов, освен когато не поиска. А младата жена ЦЯЛАТА, от глава до пети, е олицетворение на секса, винаги.

Затова лесбийката действа правилно: иска секс и избира точно предмета, който е предназначен за това - друга жена.
Геят обаче действа неправилно: вместо правилния за употреба предмет (жената) той избира истински човек и го опредметява до нивото на жена, което е... деградиращо.

Или накратко:
Мъж =
човек.
Жена =
секс.
Еба
= експлоатирам, унижавам, пренебрегвам, наранявам.
Наебан
= унизен, употребен, губещ.

Косвено следствие:
Мъж с мъж
= човек, унижаващ човек
Жена с жена
= секс + още секс

Да си предмет за секс, да си в пасивната позиция, е смятано за унизително; За късмет като мъж ти не попадаш в тази "ебана" категория; Но ако като мъж доброволно предпочиташ долното женско положение, значи се самоунижаваш.
И така, когато стане дума за гейове, нормалният мъж веднага реагира с отвращение или омраза, зад които просто се крие паническия му страх - че може да бъде сбъркан с това, че е един от тях!

***

Някои хора може би не биха искали да повярват, че тези "глупави, незрели, обидни, просташки и вулгарни" представи стоят в тях. Но те стоят. Помисли честно, вгледай се в себе си и ще видиш, че е така.
Ето още няколко представи, които ни влияят:

Сексът е нещо "мръсно", защото...? В него участват органите от отделителната система. Които отделят урина и други отпадъци. Може би колкото повече живеем в свят от нерециклиращи се материали като мрамор, плат, метал или пластмаса, толкова по-гнусни ни изглеждат слюнката ни, потта ни, всичко.

Сетих се за един мой съученик в първи клас, който беше убеден, че момичетата, тъй като са красиви като ангели, не ходят по голяма нужда. С известни уговорки беше принуден да приеме, че може би пишкат. Мъжете с техните натрапчиво висящи и стърчащи и еякулиращи полови органи, обаче, съвсем не са толкова "прибрани" и дискретни в това отношение, колкото жените. А ти със сигурност отчиташ всичко това, когато гледаш мъжка целувка.

Същите причини могат да накарат една по-консервативна двойка, мъж и жена, да приемат за нещо нормално кунилингуса, но не и фелациото: случва се или мъжа, или жената, да го намират за неудобно и унизително. По същата причина доста хетеро мъже приемат 69 с лесбийки за нещо готино, а 69 с мъже за нещо гадно.

Или накратко:
секс = удоволствие / мръсотия
кур = нещо неприятно, грозно, лошо, мръсно
(напр. "от всички путки уцели хуя" е фраза, описваща лош късмет).

Така стигаме до въпроса: какво изгражда порното? Курът прави по-голямата част от порното. Ако го няма, в повечето случаи говорим за "еротика".
Ласките са красиви, празнещият се кур е грозен, защото приравнява жената до тоалетна чиния, в която разтоварва цапащата сперма. И носи грубост и болка.

Тоест:
  • Лесбийското порно може да е нежно и "красиво", защото в него няма истински хуйове.
  • Гейското е "грозно", защото в него има хуйове на квадрат.
P.S. Впрочем повечето органи е добре да си стоят вътре в тялото, и да бъдат изкарани навън е средство да нарисуваш гротеска. Тук не става дума за това как аз възприемам нещата, а за това как принципно се възприемат.

***



Няма значение дали вярваш в тези твърдения, или ги презираш. Защото те съществуват в езика, в историите и във всичко, което ни заобикаля. И влияят на мисленето ни, независимо дали това ни харесва или не.

Комплимент за жената е да й кажем "Ти работиш този занаят като мъж!". Обида за мъжа е да му кажем: "Ти се държиш като жена".

Макар че феминистките са постигнали много (например в една книга, която четох, вместо навсякъде да се казва "if the player does that, he..." се казва "if the player does that, she", т.е. видиш ли, и жената е човек и по закон поне на половината места трябва да пише "тя" вместо "той", когато се говори за неясен като пол читател) - това не решава езиковия проблем. Това всъщност изобщо не решава централния проблем, от който тръгва всичко, а няма как да се изправи нещо, което по начало е криво.

***

А кое е криво по начало? Откъде идват тези представи, за които разказах? От какво произтичат проблемите?
Убедил съм се, че почти всичко в секса е заучено - дали мъжете харесват дебели или слаби жени, дали да намират за най-секси пъповете, стъпалата или циците, дали харесват собствения или другия пол зависи от условията, в които живеят, а не от някаква инстинктивна или друга "вроденост". Според мен инстинктът няма много общо тук. Основата на проблема обаче не е дори в обществото - каквито и "революции" да се правят, той по един или друг начин ще си стои. Защо?

Това, което лежи на дъното и което по начало е криво са правилата на секса, начинът, по който е проектиран да се прави: напр. единият забременява, другият - не, единият непременно трябва да се възбуди, другият - не и т.н. За тия правила няма да пиша сега, но ако сами си направите списък, ще изброите достатъчно предпоставки в дизайна на секса, които закономерно го превръщат в една курово-ебана шибания, която се разраства и обхваща живота ни.

А правилата на секса са такива заради това, че Светът не е правен за хора. Светът е просто купчина безчовечни, безсмислени закономерности, които изтъкават всичко, дори самите нас. В Света няма нито едно късче доброта, нито едно парченце смисъл, и нито един атом човечност. Човечност има само в нас, и е хубаво да не помагаме на Света да ни я отнеме.


Картинките са откраднати от Hegre Archives, момичето се казва Anne.

Monday, August 4, 2008

81/ Голямото чукане

via И бира

Голямо чукане падна този уикенд. Не помня да съм чукал толкова друг път.

Ден и половина.

Чукане в кухнята. Чукане в коридора. Чукане и на балкона.

Баси. Голямо чукане. Имам мускулна треска на всичко. Чувствам всяко мускулче в тялото си. Всяко едно боли. Гадна работа.

Чукане, чукане и след това изхвърляне. А жегата огромна. Непрекъснато ми пресъхваше устата. Минерална вода, газирана вода, бира и какво ли още не. УжасТ.

А и съседите се размрънкаха, че им пречим да спят. Абе, да ходят да се чукат, баси.

Но все пак героично изчукахме всичко. Сега е готово за поставяне на нови плочки. Добре, че взех къртач от един приятел, че иначе щете да е невъзможно да изчукаме всичко и щяхме да сме още по-разбити (ако е възможно, де).

Оф, добре, че свърши. Сега ми остава “само” мъкнене на плочки и теракол.

Поздрави Ему

82/ De Puta Madre

via Жоро Пентаграма

Ситуацията ме заварва в едно сепаре на открито, в заведение в което се провежда някакво тегаво парти. Всички присъстващи, са познатите до втръсване муцуни които живеят, спят и се хранят по такива мероприятия. Движат се на групички, като глутници и имат скъпоценните покани за всичко предстоящо до края на месеца. До мен в сепарето се настаняват една платинено руса и една черна, с чаши бяло мартини и огромни цайси. За моя изненада, русата се оказва бивша манекенка с която имам бегъл спомен че сме работили някога. Явно съм я познал през шлема на лицето й, защото се ухилва.
- Здрасти, какво правиш? Нали е свободно при теб? Това е Раличка – една моя приятелка!
- Здравейте, свободно е! – отговарям, без въобще да си спомням името на русата, но черната вече знам ,че се казва Ралица. Тя само кимва дъвчейки оттегчено и за стотни от секундата, си дадохме сметка, че взаимно няма как да се харесваме.
Двете започват да вадят телефони, запалки и да си ровят по чантите. Облечени са със скъпи и лъскави парцалки, в главите с екстеншъни, силиконови цици, джуки, солариуми, джиесеми Верту и ментолови цигари. Типични професионални кучки – златотърсачки! Явно, или чакат спонсорите или има някой на партито, на който са решили да му изпият кръвта. Мъжете които ги издържат, просто си плащат за нещо, което мислят че без пари никога не биха имали. Кучките надушват този мъжки комплекс и започва голямото надлъгване, въпреки че единствената разменна монета която могат да предложат са собствените си путки. С тях искат и с тях си плащат, до като не се появи следващия с повечето пари или следващата с по–големи цици и по-малка на години.
- Рали, що му вярваш ма? – Русата нещо рови по врата на приятелката си и тихо я мъмри. Тоя новия ти излезна голям стисняр! Това дето ти го е дал, въобще не е „Кавали”. На етикета ти пише „ Кавали’с” – менте е! Ще видиш, че и за колата те лъже, помни ми думата! Аз на тоя моя – новия, докато не му заведох задника до офиса на „Мазда” – не му пуснах гювеч! Сега до една седмица съм с новата шестица мацо!
- Това наистина не е оригинално блузле! – Не знам и аз, защо се намесвам.
- Ти, я се виж с тоя шърт целия на черепи! – срязва ме Ралица – С тия „Енерджи”-та ли ходиш на партита?
- Това е „De Puta Madre”- отговарям – С „Енерджи” ходят само педали.
- Все ми е тая, пак е по – евтина! – фръцва се кучката и разговора приключва.
След няколко минути, гаджето й цъфва на масата и я насмита на някъде. Една глава по-нисък от нея, но също толкова кисел. Оставам с русата човекоядка, но след секунда изниква и втория кръводарител, който за нейн ужас го познавам. Тя му иска пари за нещо и си тръгва. Оставаме двамата, поръчваме си по едно голямо уиски и аз го започвам отдалече:
- Изглеждаш ми влюбен за 8746-ти път! Скъсаха ти гащите тия жени...
- Нищо не могат да ми скъсат! Да не мислиш, че не знам защо е с мене тая? Каза ли ти, че ще й взимам „Мазда”?..Не?! Е, сега така ги лекувам – водя я да си избере кола, плащам пред нея 100 евро капаро и после една седмица яко чукане!
- А колата?
- Бе, ти полудя ли?! Губя само 100 евро, но това си е една седмица пълна програма! Знаеш ли, колко ей такива хиени ги качих на кънките?
De Puta Madre! Вече всичко е...Бахти зверилника!

Ситуацията ме заварва в едно сепаре на открито, в заведение в което се провежда някакво тегаво парти. Всички присъстващи, са познатите до втръсване муцуни които живеят, спят и се хранят по такива мероприятия. Движат се на групички, като глутници и имат скъпоценните покани за всичко предстоящо до края на месеца. До мен в сепарето се настаняват една платинено руса и една черна, с чаши бяло мартини и огромни цайси. За моя изненада, русата се оказва бивша манекенка с която имам бегъл спомен че сме работили някога. Явно съм я познал през шлема на лицето й, защото се ухилва.
- Здрасти, какво правиш? Нали е свободно при теб? Това е Раличка – една моя приятелка!
- Здравейте, свободно е! – отговарям, без въобще да си спомням името на русата, но черната вече знам ,че се казва Ралица. Тя само кимва дъвчейки оттегчено и за стотни от секундата, си дадохме сметка, че взаимно няма как да се харесваме.
Двете започват да вадят телефони, запалки и да си ровят по чантите. Облечени са със скъпи и лъскави парцалки, в главите с екстеншъни, силиконови цици, джуки, солариуми, джиесеми Верту и ментолови цигари. Типични професионални кучки – златотърсачки! Явно, или чакат спонсорите или има някой на партито, на който са решили да му изпият кръвта. Мъжете които ги издържат, просто си плащат за нещо, което мислят че без пари никога не биха имали. Кучките надушват този мъжки комплекс и започва голямото надлъгване, въпреки че единствената разменна монета която могат да предложат са собствените си путки. С тях искат и с тях си плащат, до като не се появи следващия с повечето пари или следващата с по–големи цици и по-малка на години.
- Рали, що му вярваш ма? – Русата нещо рови по врата на приятелката си и тихо я мъмри. Тоя новия ти излезна голям стисняр! Това дето ти го е дал, въобще не е „Кавали”. На етикета ти пише „ Кавали’с” – менте е! Ще видиш, че и за колата те лъже, помни ми думата! Аз на тоя моя – новия, докато не му заведох задника до офиса на „Мазда” – не му пуснах гювеч! Сега до една седмица съм с новата шестица мацо!
- Това наистина не е оригинално блузле! – Не знам и аз, защо се намесвам.
- Ти, я се виж с тоя шърт целия на черепи! – срязва ме Ралица – С тия „Енерджи”-та ли ходиш на партита?
- Това е „De Puta Madre”- отговарям – С „Енерджи” ходят само педали.
- Все ми е тая, пак е по – евтина! – фръцва се кучката и разговора приключва.
След няколко минути, гаджето й цъфва на масата и я насмита на някъде. Една глава по-нисък от нея, но също толкова кисел. Оставам с русата човекоядка, но след секунда изниква и втория кръводарител, който за нейн ужас го познавам. Тя му иска пари за нещо и си тръгва. Оставаме двамата, поръчваме си по едно голямо уиски и аз го започвам отдалече:
- Изглеждаш ми влюбен за 8746-ти път! Скъсаха ти гащите тия жени...
- Нищо не могат да ми скъсат! Да не мислиш, че не знам защо е с мене тая? Каза ли ти, че ще й взимам „Мазда”?..Не?! Е, сега така ги лекувам – водя я да си избере кола, плащам пред нея 100 евро капаро и после една седмица яко чукане!
- А колата?
- Бе, ти полудя ли?! Губя само 100 евро, но това си е една седмица пълна програма! Знаеш ли, колко ей такива хиени ги качих на кънките?
De Puta Madre! Вече всичко е...Бахти зверилника!

Sunday, August 3, 2008

83/ Епопея на глупостта

via Vens

Вчера изтеглиха темата по литература за влизане в Софийския университет - „Подвиг и памет” в „Епопея на забравените” на Иван Вазов. Според новините по първа програма събитието било „кулминацията на кандидатстудентската епопея”. Представям си хилядите младежи, които напрягат мозъците си и паметта си да изпишат 7-8 страници литературно-интерпретативно съчинение, в което да демонстрират асоциативни разсъждения. Не знам какво означава, но това се очаквало от кандидатите. Навън пък тълпи развълнувани родители и други роднини се тревожат и водят телефонни разговори, а по медиите новината е топ за деня, за следващия ден, че и за по-следващия.

А всъщност цялата тази суетня и вълнения е толкова безсмислена. До неотдавна залогът беше влизане в казарма за девет месеца, което поне за мъжката част от кандидатстудентската съвкупност беше достатъчен мотив да се стремят отчаяно към НЯКАКВА специалност (слава на Аллах, отървахме казармата). Но при отпадането на тази опасност се чудя как може провеждането на един кандидатстудентски изпит да е толкова обществено значимо събитие, а влизането в български държавен ВУЗ да е толкова забележително постижение в личен план.

Като ученик, много мразех учебната дисциплина „литература”. Все пак новината ме разчувства и не можах да се сдържа да не изровя една стара тетрадка със записки от часовете по литература в гимназията. Ето един пасаж:

„Синтезът свобода-смърт се изразява в жертвоготовната идея за непоколебемо служене на възрожденската кауза. Той се ражда и по логиката на парадоксалното поетическо мислене, което ще създаде не само пророчеството, но и неразчленимия възел на тленност и безсмъртие, вплел в себе си надежда и отчаяние, порив и агония, за да помири „Жив е той” и „Той не умира” в символа на свободата – „безсмъртие – смърт”. За възрожденския поетически образ на свободата е характерна и една много съществена особеност – конфликтна темпоралност. Художествената концепция за свободата е подвижна във времето – образът й се мярка или в миналото, или в бъдещето, или в едно идеално настояще, но винаги в опозиция на реалната действителност. Конфликтът е осъществен във времето…..”
………………….

Чудя се как изобщо съм успял да завърша гимназия. Ако трябваше днес да заучавам и да възпроизвеждам толкова дълбоки и сложни интерпретации, съвсем не на шега, щях да си остана без средно образование. Ето още готини записки:

"Цикълът „Зимни вечери” има мозаечна структура, изградена на основата на фрагментарно натрупване на образи и картини……не се чете… е пътешествието на лирическия аз през художественото пространство………………………………….
……………………………….цикълът като цяло се характеризира с бърза и дисонансна смяна на дизхармоничните и романтични фрагменти, като болезненото в творбата за човека страдание е не толкова, колкото онази носталгия по нещо недостижимо и красиво, което се прокрадва в човешките копнежи, в снежната белота на цигулката и томителните тонове на цигулката. В този аспект цикълът се доближава до основната проблематика в творчеството на Дебелянов, разминаване между блян и действителност."

Учих в сравнително добра гимназия като за София, което ме навежда на мисълта, че такива неща човек трябва да пише на изпит по литература, за да влезе в университтет. Тия пасажи бледнеят пред други безумия, записани в тетрадки, които явно са изхвърлени, за жалост. Още си спомням за хоризонталата на пътя и вертикалата „земя – небе”, които образували координатна система, в чиито център бил Антимовския хан. А от това следваха някакви фамозни изводи, за които за съжаление не мога да се сетя.
Чудя се какъв е смисълът хората да влагат интелектуален и материален ресурс да сътворяват такива интерпретации върху литературни произведения. На мен ми се струват абсолютно безполезни, което може би се дължи на моето неразбиране. За хората, които ги сътворяват, това усилие вероятно им носи някаква душевна и житейска хармония, което само по себе си не е лошо. Лошото е, че на хиляди злочести кандидат студенти се налага да губят време, усилия и пари, за да развиват безполезното умение да възпроизвеждат глупости.