69/ НА КИНО С ТОДОР ЖИВКОВ

via За прехода

Два-три пъти наистина съм бил в един киносалон с Тодор Живков.

Беше истинско щастие – да дишаш един и същ въздух с първия партиен и държавен ръководител на Народната република.

Ако днес гордостта от общото дишане да изглежда смешна, в онези години имаше поети, които описваха това щастие напълно сериозно. И възвишено.

Същият въздух дишаха още 3-4 хиляди души в Двореца на спорта във Варна, където всяка есен се провеждаше Фестивалът на българското игрално кино „Златната роза”.

Другарят Тодор Живков идваше да гледа обикновено един единствен филм. Влизаше малко преди да почне прожекцията, но публиката беше вече чула за височайшето посещение и на секундата ставаше на крака.

Вечерта най-уважаваните кинодейци ходеха на вечеря в Евксиноград.

Останалите участници и гости на фестивала не си лягаха преди да се върнат щастливците от резиденцията.

Всички очакваха какво е казал бай Тошо. Какви указания е дал.

Не знам дали неговите хора не са имали по-директни контакти с журито, но на срещите в Евксиноград, разправяха присъстващите, той си служил с намеци – обикновено съвсем прозрачни. В словото си обикновено казвал „Аз не искам да се бъркам в работата на журито и това, което ще кажа, е само лично мнение, но трябва да призная, че еди-кой си филм ми направи впечатление като на обикновен зрител”.

И веднага след тези думи авторите на „еди-кой си филм” започвали да си стискат ръцете под масата, като сигурни носители на „Златната роза”.

Предполагам, че се е водила жестока задкулисна борба на кой филм точно да отиде другарят Живков.

В най-лоша позиция бяха авторите на следващия филм – точно преди началото му високият гост си тръгваше. Което можеше да се тълкува многозначително.

Една година в конкурсната програма беше „Циклопът” на уважавания тогава от властта Христо Христов. Но Тодор Живков реши да гледа точно предишния филм в програмата – мисля, че беше „Снаха”.

Клюката разказваше какви усилия положил Христо Христов, за да бъде убеден Живков да остане поне няколко минути на „Циклопа”, и тогава, в тъмното, да си тръгне. Да помислят хората, че е уважил и този филм.

Съдбата поднесе на Христо Христов много по-сериозни изпитания и с тях той остана в историята на българското кино – а не с верноподаническите си действия.

Първата изява на Тодор Живков пред камерата беше станала скоро след 9 септември 1944 година – някакъв оператор беше запечатал как бъдещият ни ръководител се прегръща с партизаните от легендарната бригада „Чавдар” и ги поздравява с победата. Зевзеците обясняваха на ухо, че всъщност тогава той се запознал с тях.

Този кадър беше открит сравнително късно, но бързо обиколи родината ни и донесе слава на откривателите.

През 70-те години започнаха да се правят филми – и документални, и игрални за героичния живот на другаря Живков.

За един от тях дълго време се търси актьор, който да прилича на младия Живков.

Разправяха ми как в прочутата кръчма под Пазарджишкия театър една вечер запоят бил в разгара си, когато се появил млад, който идвал от пробни снимки в София. Да ме извинява, но забравих името му. Не става дума за Антоний Генов, който също игра Янко. Янко беше партизанското име на Тодор Живков – за сведение на младите.

- Одобриха ли те? – попитали търсещите повод за нова почерпка.

- Одобриха ме – свенливо признал актьорът.

- Сигурно пак ще играеш някой бандит? – попитал някой, който познавал предишните епизодични изяви на своя колега.

- Да, бе – смутолевил одобреният.- Ще играя другаря Тодор Живков.

Словото е безсилно да опише реакцията в кръчмата.

Същият млад актьор след това стана неочаквано директор на театъра. Вероятно някой е решил, че след като се е докоснал до образа на човека, ръководещ държавата, не е било проблем да започне да ръководи някакъв си театър.

Успехът на един български филм не се измерваше толкова с броя на зрителите и с тона на рецензиите, колкото с това дали другарят Живков ще му обърне внимание – ще дойде на премиерата и след това ще се срещне с авторите.

Номерът беше, че на почерпката след това, наричана „творческа вечер” обикновено имаше танци и на тези танци актрисите изпросваха по един апартамент.
Една моя позната живееше твърде мизерно и все се надяваше да попадне във филм с танци след премиерата.

И съдбата й се усмихна – дадоха й ролята на Цола Драгойчева.

Снимките приближаваха, ролята на нашата приятелка все повече се свиваше, а ролята на нелегалния Янко се увеличаваше. Все нещо остана от ролята, дойде премиерата и дългоочакваният момент на танца с Янко. Само че този път сърцето му не се отворило и резултат нямаше никакъв.

Дали са свършили апартаментите, дали е имал лоши спомени от Цола Драгойчева – не разбрахме.

Сигурно много хора могат да разкажат подобни и по-интересни истории, но затова пък не знам кой може да се похвали, че е седял в стола на Тодор Живков. Столът, от който той е гледал по-специални филми.

А столът всъщност беше огромно кресло и се намираше в една резиденция на Политбюро.

През 1975 година снимахме филма за големия български дърворезбар Петър Кушлев. Човекът беше направил много ценни неща – първо за църквите, после за резиденциите.

Скоро ще разкажа и за него –добре, че се сетих.

И ни заведе да снимаме в някаква ловна хижа не много далече от София.

За пръв път попадах в такова райско място.

Елените и сърните пасяха на две крачки и човек можеше да стреля по тях от прозореца.

Имаше голяма приемна с десетки препарирани глави на рогати животни по стените.

Под всяка глава имаше изписани скромни инициали – Т.Ж. И датата на убийството на животното.

Под приемната имаше киносалон. С 11 кресла. Тогава Политбюро беше от 11 души.

Имаше кабина с киномашини, за каквито и най-добрите ин салони можеха да мечтаят.

Изглежда са гледали филми, които 12-и човек не е трябвало да гледа. Даже киномеханикът. Той само е пускал филма и си е покривал някъде –докато свърши филмът. Сетих се за това, след като видях, че отстрани на креслата имаше някакви копчета – избраните зрители сами са коригирали силата на звука и фокуса.

Какви филми са гледали – историята мълчи.

Чел съм, че Сталин е обичал да гледа американски уестърни – купени специално за него.

Висши китайски комунисти – доколкото си спомням, в подобни салони са гледали порнофилми, до които не е бил допускан великият китайски народ.

Не вярвам в салона, в който бях, да са се събирали да гледат „На всеки километър”.

Скоро Дамян Дамянов – става дума за сина на някогашния съратник на Тодор Живков Райко Дамянов, разказа в едно интервю, че възходът на бай Тошо започва с някои нестандартни инициативи като уреждане на прожекция за другарите от Политбюро на италиански порнофилм.

Ако някой знае нещо повече за репертоара на това кино, да се обади.