Аз не очаквах да стане толкова бързо. Да си призная даже изобщо не очаквах. Отегчение и чашка вечер, в барче близо до службата. Един час мълчание в компанията на самотата. Това е живота ми. Останалото е съществуване. Женен съм за Цербер, децата подрастващи доберманчета. В службата – интриги. Новата колежка, нищо против да си легне с мен, но със същата готовност би ме хвърлила на лъвовете. Възбужда се от това, че не можем да се понасяме, а трябва да делим офис. Разголва ми крака, показва бельо, сяда на бюрото ми. Къса ми нервите със злокобна ирония. Зад гърба ми доносничи. Намерила е връзка с махленските клюкарки, тя няма да намери и е пуснала слухове, какви ли не. Изровила ми никнейма ми в любимите ми форуми и веднага го научила голямата шефка. Сега не смея да сърфирам в работно време, а в дома невъзможно. На всичкото отгоре злорадства, пита ме как са фенките във форума, после се кикоти, щипва ме по бузката и ми мърка: „Ама, защо си толкова кисел, ти от шега не разбираш ли?”. В ад живея поне осем часа от денонощието, дебне ме на всяка крачка. Веднъж да стане пет. Бързам за дозата. Сто грама, не повече. После си хващам таксито и към къщи. За да ме довърши Цербер.
Само, че днес стана малко различно. С раздрани джинси е и разпиляна руса коса, уморен израз, синьозелени очи. Сигурно е над метър и осемдесет. Много стройна и с момчешки маниери. Иначе самата невинност изписала чертите й. Устните й плътни, израза й някак учуден, изглежда заради големите очи, които и в спокойно състояние изглеждат някак ококорени. Без да пита дали е свободно сяда при мен. Вдига чашка, казва „салюте” и изпива водката на екс. Смигва ми и поръчва следваща. Топлина се е изляла по лицето й, сияйност. Казва ми, че живота е шибан. Съгласявам се, просто за да се съглася, не че не съм съгласен, но го правя защото не ми се спори. Кикоти се, казва ми, че е секси. Не мога да го отрека.
-Водката е секси и когато е в мен ме прави секси.
-И без водка си.
-Тъй де. – засмива се.-Това исках да чуя. Вдъхновявам се в този бар и не само в този.
-Поетеса?
-Не съм толкова игрива. Художник съм, но майната му. И ти си интересен.
Игра на флирт е. Тъй си мисля. Трябва да се включа. За да е интересно. Ще я попитам мога ли да разгледам картините й. Тя ще отложи и тъй.
-Мога ли да разгледам картините ти?
-Хайде, плащай сметката.
Ето това не очаквах. Стъписал съм се за момент. Избухва в смях.
-Спокойно. Не търся връзка, омъжена съм.
Омъжена, но ме хваща под ръка, притиска се с в мен. Не, че не ми е приятно, тя е стихия. Тресе се цяла. Вече знам какво ще стане в ателието й. Още не е затворила вратата и започва да ме целува. Дяволски гладен за ласки се оказва ангела. Почти не се познаваме, не знам и къде ме заведе. Неловко се чувствам, каза ми, че е омъжена.
Започва да ме разкопчава, ръцете й треперят, не може да се справи.
-Съблечи се, де. – почти проплаква.
Такава хубавица, а в такова състояние, не разбирам. Ама, май и не искам, само питам:
-Ами, ако ни хване…
-Няма страшно, ще кажа, че те рисувам. Все така правя…
-Все така?
-Ще се съблечеш ли?
-Добре, ама ако попита защо ти си гола?
-Винаги рисувам гола. От десет годишна. За това и не можах художествена гимназия да завърша. Мооооля те.
Мърка, опитва се да ми помогне, част от копчетата хвръкнаха. Обръщаме един триножник. Цял съм в маслени бои, кога успя да нарисува сърце върху гърдите ми, не разбрах. Любим се, ту тя ми е в мисълта, ту проклетата ми колежка. И се получава страхотно, но чуваме стъпките:
-Хайде! Заставай някъде! Там!
Заемам героична поза. Треса се цял. Тя за секунди е нагласила триножника, хванала четката. Блъска се вратата и влиза…явно е съпруга й.
-Прекъсвам ли нещо?
-Всъщност: да.-отвръща му нежно – Но можеш да останеш?
-Вдъхновение, а?
-Ще стане шедьовър. Погледни какво сладко коремче има. Типичният съвременен мъж, без идеали, самата реалност, бит и култура.
-И малък му е …-римува го.
-Престани! – изсъсква му злобно и се засмива.
Засмива се и той. После тъжно казва:
-Знаеш ли, хич не ми харесва през ден да те намирам насаме гола с голи мъже и с голи жени.
-Стига, де, зайо!
Зайо е някакъв кибер – заяк, от следващото столетие, в свят на войни, машина за убиване, наполовина заяк, наполовина танк. Гледа ме като второто. И няма намерение да си тръгва докато тя ме рисува. Часове вися. Заслужаваше ли си подобно мъчение? Не знам, реве ми се. Омалял съм, изглежда от течението настинал, но поне се измъкнах здрав и читав. Мисля си, че положението ми е по-добро отколкото, ако бях на негово място. Това пък да те правят редовно на глупак, не е живот. Наистина не е. А се и владее. Идеше му да ми скъса главата. Сега ще страда, дълго ще страда, че заради неговата малка глезла не го е направил. Явно много я обича, а природата й е такава, не може само с него.
Няколко дни живея под впечатленията със случката. Забравям за нея. И още не следващият ден, над колежката в офиса виждам актовата картина на която съм изобразен с най-малки подробности.
Ще припадна. Губя самообладание. Колежката се кикоти. Пита ме не одобрявам ли инвестицията й. Хубаво произведение на изкуството, тази художничка имала перспективи да стане една от най-скъпо платените майсторки. На сметка я спазарила от мъжа на гениалната, който напоследък нещо я бил закъсал, а като наш клиент, можела да му помогне. Дал й я почти на безценица. Даже той и я препоръчал.
Искам да кажа нещо, а тя:
-Този модел малко прилича на теб, според мен, но не си чак такъв, де. Сигурна съм. Това си е произведение на изкуството.
Пълно е с клиенти напоследък. Ту в картината гледат, ту в мен. Иде ми да потъна в земята от срам, да напусна, ама пък къде ще ида. Поглеждам се на стената над бюрото й. Гол съм. И жалък.
No comments:
Post a Comment