75/ За националния ни характер

via Ангел Грънчаров автор: анонимен
Исках да направя кратък коментар на новата Ви книга. Прочетох я с удоволствие и интерес и не мога да не се съглася с фактите и изводите в нея. Поздравления за сполучливия труд, написан живо, увлекателно и с чудесен тънък хумор!

Само няколко кратки бележки за прословутия национален характер и „народопсихология” на българите, която е призвана да обясни поне отчасти историческото развитие на България. Никой не оспорва, че у различните нации съществуват или преобладават известни психологически черти и нагласи, които оказват влияние върху тяхната историческата съдба.

Процесът е, разбира се, двупосочен - историческата съдба на народите от своя страна се отразява върху психиката на населението в дадена географска област. При все това трябва да сме много предпазливи, когато използваме подобни психологически модели като обяснение и най-вече да се пазим от опростенчество. Иначе клишетата са известни: англосаксонците са прагматични, французите са коварни, италианците са комедианти, испанците са горди, германците са сантиментални и дисциплинирани, руснаците са пияници и т.н. Във всичко това има известна доза истина, но трябва да се има предвид, че поради глобализацията тези различия между отделните народи, доколкото съществуват, все повече се нивелират. Освен това разликите в психологията между отделните представители на дадена нация често са по-големи, отколкото между тях и представители на друга нация. Какво (нетривиално) общо например има между психиката на двамата немци Хитлер и Хелмут Кол? Едва ли ще се намерят много общи черти освен например тривиалния факт, че и двамата като немци обичат сладкиши и кафе.

Всеки народ е склонен да си мисли, че е единствен и неповторим, както в положително, така и в отрицателно отношение. Нищо чудно, че българите са готови да оплакват историческата си съдба, приписвайки част от несполуките си на своя „националния характер”. Без да съм в състояние тук да представя една завършена и осмислена „философия на българската история”, искам да обърна внимание на това, че много други европейски народи са имали не по-малко, а често и по-превратна историческа съдба, като неудачите им са се дължали в немалка степен и на тяхната „народопсихология”. За онагледяване ще се спра бегло само на няколко по-фрапантни примера от по-новата история.

Така например унгарците са известни с предателствата в своята история и с понякога не дотам героичното поведение на някои свои „национални герои” след неуспешни въстания. Унгарският елит въвлича страната във Втората световна война и страната дава стотици хиляди жертви убити и умрели в плен на източния фронт. Освен това в резултат на „далновидната” политика на (австро-)унгарската политическа класа днес половината унгарци живеят извън Унгария. Прословутото унгарско въстание 1956 е плод на едно недоразумение, инициирано е не от „народа”, а „отгоре”; Имре Наги (Над) е предател и агент на КГБ. Той въобще не е искал да прави съществени промени. Същото впрочем се отнася и за Пражката пролет 1968 г. Ако внимателно проучим тези събития, ще установим, че историческата истина е доста по-различна от битуващите представи. Сигурно поради своя силен „антикомунизъм” унгарците (и поляците) след 1989 упорито гласуват за посткомунистите! А каква декомунизация беше извършена в Унгария?!

Да не говорим за малодушието на чехите, когато Хитлер 1938 навлиза в Судетите и ги окупира. Защо чешката армия, която е била много добре въоръжена и екипирана, не оказва никаква съпротива? Впрочем в интерес на истината трябва да признаем, че чешката армия исторически никога не се е отличавала с особена храброст.

Защо румънската политическа класа допусна също като унгарците румънци да се сражават на източния фронт през Втората световна война също със стотици хиляди жертви?

Сърбите са, разбира се, традиционни врагове на българите, но в интерес на истината трябва да признаем, че са един от най-изстрадалите народи на Балканите (не без намесата на българите). Така например в Първата световна война Сърбия според някои оценки губи около 1/3 от населението си. Във Втората световна война жертвите също са гигантски. А сатрапът Тито е отговорен за смъртта на 1.5 милиона свои сънародници югославяни, с което се нарежда на почетното 10-то място сред масовите убийци на ХХ век. В първите месеци на установяването на комунистическата власт в миниатюрна Словения например са зверски избити около 20 000 души. Знаем освен това какво направиха сърбите след 1991 г., показател за „високата” им култура и „европейско възпитание”.

А какво да кажем за гражданската война в Гърция, в която гърци ожесточено воюват срещу гърци и жертвите вероятно са над 100 000. Браво на гърците! Същото се отнася и за гражданската война в Испания. Браво на испанците!

Германия днес е демократична страна, но цената, която плати за това, минавайки през ада на диктатурата на Хитлер и войната, е много висока - прекалено висока. А Хитлер беше доведен на власт чрез избори!

Непрекъснато се повтаря, че България нямала своята 1956 и 1968 г. Това е вярно, макар че тези събития, както казах, не са това, което обикновено се смята. Но България е имала други неща, които тези страни не са имали , например горянското движение. В никоя друга източноевропейска страна (с изключение на Прибалтика) не е имало организирана въоръжена съпротива срещу комунизма в продължение на поне 10 години - от 1945 до 1955 (виж напр. Диню Шарланов: България и комунизмът, София 2007 г.). Този героичен период заслужава специално проучване и не по-малко внимание от страна на историците от инспирираното и направлявано от Москва комунистическо „партизанското движение” преди 1944. Между другото Пламен Цветков обръща внимание на обстоятелството, че в държавите от бившия Източен блок, граничещи с НАТО – ГДР, Чехия, България – диктатурата по понятни причини беше особено твърда. А „либерализацията” при Янош Кадар в неграничещата с НАТО Унгария става, разбира се, с благословията на Кремъл.

Във Франция по време не германската окупация, продължила само от 1940-44 г., се явяват безброй колаборационисти с нацистите. Не ми се мисли какво щеше да стане във Франция, ако там беше установен комунизъм за 50 години - колко верни последователи щеше да намери режимът!

От проучванията на журналиста Христо Христов днес знаем, че желанието на Тодор Живков да направи България република на СССР не е било продиктувано от идеологическа вярност, а от икономически съображения. България просто е била фалирала и Живков трескаво е търсел изход от неплатежоспособността. Не че той иначе не беше верен слуга на Москва. В случая обаче мотивите му са били други.

Така че България и българите не са някакво изключение или бяла врана сред другите страни. От това, разбира се, не следва, че трябва да сме безкритични. Напротив, българската история и българската „народописхология” трябва, разбира се, да се изучават и анализират и да се търсят пътища и начини за преодоляването на грешките и недостатъците.

Най-накрая нека отново да обърна внимание на една аксиома: процесите в Източна Европа след 1989 не могат да се разберат в дълбочина, ако не се държи сметка за продължаващото и неотслабващо руско влияние в тези страни. На въпрос към чешкия антикомунист и дисидент Петър Цибулка "Москва все още ли контролира бившите комунистически страни?" той отговаря:

Позициите на Москва са също толкова силни, както и преди 1990 г. Москва все още контролира всички посткомунистически страни.