via W31RDB0X23



Всеки ден на път за работа и обратно минавам през подлеза на Орлов мост, където винаги има възрастен мъж, рисуващ странни портрети на навярно въображаеми хора. Днес осъзнах, че много съм свикнала с него. Забелязах го, когато изкачвайки забързано стъпалата, нещо ми убягваше. Спрях се с широко отворени очи по средата на стълбите (дори не мога да се сетя много ли мигах или изобщо не мигах) и помислих, че съм забравила нещо. Оказа се, че съм застанала точно там, където той седи обикновено и това ми помогна да разбера какво липсва. Липсваше вечно усмихнатият и вглъбен в цветните си хора художник. И ми стана тъжно. Не знам защо. Може би реших, че повече няма да го видя, а така и не можах да намеря време да му оставя пари. Започнах да си представям как е отишъл на море или се е преместил на някое по-хбаво място да рисува. Нито едно от предположенията ми не се оказа вярно, не съм си и въобразявала, че ще (просто исках да си представя по-добър живот за него). Няколко часа по-късно отново тичайки, но този път в обратна посока, по същите стълби, цветовете от рисунките му се завъртяха като калейдоскоп пред мен. Естествено нямаше как да не направя няколкото бързи движения, които ме деляха от запаметяването на човека от всекидневния ми пейзаж във вечен образ. И в радостта си отново забравих да му оставя пари. Нищо, утре.