Здравко Коравков от Твърдица

via З.М.Г.

Двумесечният ми летен престой в България, заради когото черният ми дроб ако имаше достатъчно акъл би ме осъдил на доживотен тежък лагерен труд, имаше предвидимо неблагоприятен ефект върху физическото ми състояние, за което бях пролял прилично количество пот през предходните няколко месеца. Та от това бях се превърнал в... всъщност не е нужно да показвам "after" снимка, не тя е важна в случая.

Едно от малкото (мноооого малкото) неща, които ми липсваха от Виена през лятото беше съвсем приличния фитнес на минус първия етаж, който срещу символична сума отваря врати за спорт-ентусиастите сред студентското съсловие. Тясното пространство на залата обуславя задушевна (задушителна при следните обстоятелства: 1.повечко хора 2. неотворени прозорци) обстановка и предразполага към неформални контакти. И ако разговорите между по правило не- или бегло познатите трениращи в общия случай гравитират около колко още серии има някой на скрипеца или дали die 30er са свободни вече, примерно, то някои индивиди проявяват склонност към натрапчиво общуване бързо прерастващо към досаждане. Тенденцията сочи австрийците за лидери в тази съмнително престижна класация. Сред популацията на трениращите се забелязва силен превес на източно-европейците. Често се случва от 8 души в залата - 3 да са българи, 2 - поляци, 2 - руснаци/украинци и един австриец. Един, един, ама досаден за цяло стадо тиролски йодлери и краволюбци. Най-фрапиращ случай е Peter, който още от първия визуален контакт с него реших, че е концлагерист-стахановец пуснат в домашна отпуска. НЯМА толкова антипатичен човек - вечно кървясали очи, рандом разпиляна мръсноруса прическа, рехава брада със същия цвят, а като вдигне и най-малкия дъмбел се показват абсолютно всички вени и жили в тялото му, така че да придобиеш усещането, че е одран. Когнитивната му перцепция за себе си обаче очевидно е останала недостижима за пипалата на обективната реалност и го е оставила с впечатлението, че не само е невиждано здрав, но че и този факт му дава прерогатив да просветлява колегите за тънкостите на бодибилдинга. И ако бившият ми съквартирант, който с редките си появявания в залата предизвикваше пристъпи на смях с иновативната си система на трениране "Бах мааму, не знам кво правя ама дай да се пъна там, барем не ми се смеят", очевидно се нуждаеше от напътствия били и от самопровъзгласен 50 килограмов наследник на бат' Арни от Грац, то редовните посетители могат да минат и без тях. Ама само пробвай да му го обясниш де, веднага ще подхване монолога си, няма да му млъкне устата и можеш да забравиш да си довършиш тренировката като човек. Жалко, че ми хрумна чак в последствие, че можех да симулирам неразбиране и така да се спася от тирадите му.

Друг нелек случай са двама местни кандидат-културяги, които, вярно, са стабилно здрави, но пък гарнират върховия напън при последните повторения с мощен фалцетов вик, който по би подхождал на ощипана петокласничка или на главния герой в приказката "Клан, клан недоклан". Ясно, че е зор, ама като оглушат останалите как точно им олеква остава загадка.