Великите мръднали

via Иво Сиромахов

Разликата между щъркелите и глупаците е, че глупаците никога не отлитат към топлите страни. Те зимуват в БНТ. И мътят простотии.

Последната простотия, която са измътили, носи помпозното заглавие “Великите българи”.

Някакви хора в БНТ са си задали въпроса кои са великите българи и понеже очевидно не са могли сами да си отговорят, призовали зрителите да пускат SMS-и.

И понеже не може да има критерий за измерване на величието, накрая най-велик ще се окаже този, който е получил най-много SMS-и. Посланието е просто – не е важно кой си и какво си направил, важно е само колко SMS-а ще получиш.

Класацията е толкова некадърно замислена, че в нея дори е включено едно село. Това означава, че за да попаднеш сред „великите българи”, не е задължително дори да си човек. Може и да си село. Или гугутка. Примерно.

Между другото това не е първият SMS-капан за държавната телевизия. Преди две години БНТ успя да опорочи конкурса за Евровизия, като допусна да спечели една група, за която SMS-и бяха пуснали само продуцентите й. (По-късно групата май не успя да избие парите за SMS-ите и се разпадна, но това е друга тема).

Сега историята се повтаря. Пак няма ясни правила и критерии, пак не е ясно защо се прави всичко това, а на всичкото отгоре са заставили Бойко Василев с изражение на притеснено-възбуден пингвин да обяснява колко интересно и показателно е всичко.

В крайна сметка всеки може да си прави каквито си иска класации, но в случая става въпрос за националната телевизия. Която се издържа от парите на данъкоплатците. И щом даваме парите, значи имаме право да задаваме въпроси.

А най-важният въпрос е: какъв е смисълът?

Правим някакви класации, пускаме SMS-и, харчим пари, а „за отечеството полза никаква”, както казва Гогол.

Организаторите на този позорна кампания се оправдават, че това не било тяхна идея. Че подобна класация имало в Англия и те били взели идеята оттам.

Има обаче една съществена разлика между България и Англия. Британците имат основания да се гордеят както с миналото си, така и с настоящето си. А ние, българите, можем да се гордеем само с миналото си. Само това ни е останало.

Настоящето ни е неприятно и основната вина за това носят именно тези съвременни политици, попаднали кой знае как в класацията.

В Англия Маргарет Тачър би могла да се конкурира с Уинстън Чърчил, но у нас да съизмерваш Сергей Станишев с Георги Бенковски е малоумно.

И защо не оставите мъртвите на мира? В 1300-годишната ни история има много достойни българи. Защо трябва да ровите костите им и да ги съпоставяте със съмнителни политици?

Омешването на живи и мъртви в една класация е чиста некрофилия. Става почти като при Вазов: “ведно да се бият живи и умрели”...

Трябва да си тъп като лишей, за да не схванеш, че няма база за сравнение на Азис с хан Аспарух.

Азис може да бъде съпоставян в музикални класации.

Стоичков може да бъде съпоставян в спортни класации.

Но Лили Иванова не може да се състезава с Кирил и Методий.

В крайна сметка изобщо не е важно кой ще бъде обявен за най-велик българин. Тази класация е обидна както за Ботев и Левски, така и за Стефка Костадинова. Когато си скочил 209 сантиметра, ти си велик спортист и няма никакво значение колко SMS-а ще получиш.

Добрата новина е, че тази нещастна кампания няма да има никакви последствия. Ще бъде забравена още преди да е приключила. Просто защото хората не са склонни да помнят глупости.



МОИТЕ НОМИНАЦИИ

Ян Бибиян – първият българин, стъпил на Луната.

Сънчо – този сърцат труженик на приспиването не се уморява всяка вечер да “идва от горица” само за да си изпее песничката. Освен това е кадър на БНТ, така че е с връзки.

Тошко Африкански – славен герой, преборил престъпната групировка на Гривчо Страшникът. Верно, г-н Африкански е маймуна , но в класацията не се казва, че трябва да си задължително човек.

Бай Пърдешко – човекът, който пръв овладя енергията на стомашните газове, за да я използва за мирни цели.

Кура ми Янко – най-легендарният член в българския фолклор. Никой не знае кой е той и съществувал ли е наистина, но името му и до днес се носи от уста на уста.

******

Текстът е публикуван в списание MAX, февруари 2007г.