В една от сцените на филма „Сезонът на канарчетата“, директорката на местната гимназия е събрала във физкултурния салон целия випуск. На стената зад нея висят портретите на Георги Димитров и Ленин. Строени в еднаквите си униформи, учениците смутено очакват поредната лекция.
Този път тя е за лошото влияние на западната култура и особено на рок музиката. За да покаже нагледно, директорката първо пуска Чайковски и се възхищава на таланта му. Някои от учениците обаче си запушват ушите. После строгата соц-лелка пуска американски рок, за който изсипва добре заучена тирада комунистически заклеймителни епитети. „Упадъчен, маймунски, вражески“… знаете ги. Учениците обаче започват да танцуват. Всички ученици.Едва ли, защото Чайковски не е талантлив. Напротив, прекрасен е. Но обществото, а оттам и неговата култура, е в постоянно движение, смяна на ценности, обмяна на идеи, отхвърляне на едни и замяната им с други. Тоталитарната власт, на която соц-директорката е представител, иска да е по-силна от този закон. Тя иска да въведе вечни норми и истини – за културата, за политиката, за историята. Естествено не успява и, забранявайки рока, единствено го прави по-търсен. А Чайковски ненужно мразен.
Тази тоталитарна власт, в която ние доскоро живеехме, по определение е глупава. Понеже се противопоставя на законите за развитие на обществото, тя не ражда истинска култура. Не ражда висока култура, а Пантелей Зарев и Богомил Райнов. Когато се сеща, че трябва да прави и масова култура, създава Лили Иванова.
„Примата на родната естрада“. Символът на българската култура. Толкова набиван от медиите в последните над 40 години, че повечето млади хора днес я харесват. Въпреки че обясними причини за това няма – никой не би харесал която и да е друга 70-годишна, с лигав глас, силикон в устните, къса пола и претенции до Юпитер.
[+/-] ...виж целия текст
Баба, която дълги години е живяла с привилегиите на номенклатура, пяла е на Тодор Живков и Пенчо Кубадински, разхождала се е в чужбина и т.н., и т.н. По същото време в Европа масовата култура се е борила срещу войни, сваляла е правителства, протестирала е срещу цели икономически системи, проповядвала е нови ценности, стилове и мода.
У нас масовата култура е пеела за детелини и ветрове. Явно най-важните теми в една страна с концентрационни лагери, всесилни тайни служби и пълна липса на свобода. Но Лили Иванова не е виновна. Дори да е искала, никой не би й позволил да вкара и най-малката критика към властта. Затова, благодарим ти за детелините, Лили, никой вече не си спомня за теб…
Лили Иванова между Васил Найденов и Тодор Колев - соц-тангото сякаш продължава вечно. Снимка: Булфото
Или поне така би трябвало да бъде. Лили обаче не си отива. Тя е като символ на целият български комунизъм, който вместо да се скрие виновно в нечие мазе, излиза на сцената, маха пионерската връзка, слага грим, и продължава да пее. Даже се снима за „Плейбой“, всички му се възхищават, хвалят го колко е запазен и му обясняват, че е национално богатство.
Затова комунизмът или Лили, все тая, важничат все повече, обясняват каква култура е имало преди, а „сега тази долна чалга“, искат сто хиляди долара за интервю и смятат да представят България на най-голямата европейска сцена. Естествено искат държавни пари – заради заслуги.
И „нова“ България плаща. На официално ниво, тя вижда образците на своята сегашна култура точно в Лили Иванова, Йорданка Христова, Стефан Цанев, Любомир Левчев и Людмил Стайков. Някой знае ли тези имена извън България? Ами, не. Русия не се брои за отговор. За всеки европеец, не живял в тоталитаризъм, тази култура е смешна, допотопна и глупава. Тя не е казала нищо ново, тя е извън времето си, тя е провинциална, патетична и тъпа.
Трябваше да се отиде в чужбина, за да се научи, че има такива хора Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Трябва да се преровят антикварните книжарници, за да се намерят книги на Константин Кацаров и Стефан Попов. Или едни „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков – с липсващи стотина страници. Иначе по улицата постоянно има плакати - „Представяне на Българските хроники“, „Голям концерт на дует Ритон,“ „Бисер Киров в България“. Култура…
Тази българска музика се присмива на чалгата, но не е родила нищо по-стойностно. Чалгата поне е актуална. Тази българска литература спори с Георги Господинов и го нарича „хайверо-шампански постмодернист на някаква осрана от врабците посткултура и постистория“, но не е написала нищо по-добро. Това българско кино плаче за златните си години, когато е било финансирано от държавата, но пропуска да спомене, че е правело почти единствено пропаганда.
А никой не е казал, че пропагандата значи високо изкуство. Затова, ако разгледаме културното наследство на България преди 44-та година и след това, ще видим… културното наследство на България преди 44-та година. Такова след това почти няма.
Спокойно,няма нищо страшно. Това не е, защото „българинът“ по закон е провинциален, с робска психика и малокултурен. Не може да се правят обобщения за този българин, както в любимата на Марко Семов „наука“ народопсихология, за която никой в Европа не е чувал от 40-те години насам.
Просто тоталитаризмът не е способен да ражда смислени културни послания. Така както Любомир Левчев, колкото и „велик“ поет да е, не може да роди дете. Изключенията единствено потвърждават правилото.
Затова, когато днес говорим за „морална деградация“ и „разпад на културата“, сме хем прави, хем не. Разпад и деградация има, но не от 89-а година насам, както ни убеждават Лили Иванова и Недялко Йорданов, а от 44-та. Прави са и когато казват, че „българската култура днес е в ужасно състояние“, но пропускат да уточнят, че това състояние е ужасно, защото наглед е почти същото както преди 30 години.
Но от друга страна, можем да кажем, че съвсем не са прави. Всъщност българската култура започва лека-полека, отново да се изгражда. От изсъхналото коренче започват да се появяват нови листенца. На мястото на тоталитарната липса на ценности се появяват някакви нови.
Защото в момента на пл. „Славейков“ можете да си купите не само Георги Джагаров и Христо Калчев, но и лъскавите, прясно издадени „Задочни репортажи за България“. Без липсващи сто страници. Още по-радостно е, че можете да си намерите почти всички книги на Илия Троянов, които напомнят, че културата се ражда не в изолация, а в среща с другите.
Отнякъде се появяват книги на автори от Македония, първите след Димитър Талев. Доста талантливи – Младен Сърбиновски, Алекс Букарски. Книгите на Цветан Тодоров могат да се намерят, даже бързо свършват. Български автори печелят награди в чужбина – като Димитър Динев. Печатат се на много езици – като Георги Господинов. Появяват се от нищото и изненадват приятно– като Захари Карабашлиев. Изследват миналото – като Ивайла Александрова. Книги като цяло могат да се купят не само на „Славейков“, а и в уютни книжарници – в цялата страна.
Само за няколко години, почти без държавно финансиране, по кината тръгват чудесни български филми. „Коридор N8“ участва на всевъзможни фестивали. „Дзифт“ изглежда по холивудски и печели награди в Европа. Младият режисьор Явор Гърдев освен това прави страхотен театър. Като Камен Донев. Като Александър Морфов. Като Мариус Куркински. Гърдев между другото казва, че обществото ни е силно обременено от все още не докрай артикулирана, и затова все още непростена вина от социалистическата ера, която е предопределяща за сегашните български злочестини.
Стефан Командарев прави филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ - по преведения на 11 езика роман на Илия Троянов. Снима го в четири страни и участва на девет фестивала – засега. В главната роля е световноизвестният Мики Манойлович. Троянов прави и филм за комунистическото минало на България, който се излъчва по германската национална телевизия. Командарев пък ще снима филм за българките, които емигрират по икономически причини. Смята, че забравата на миналото, което масово се пропагандира днес (дори в учебниците по история), води до всеобща обществена шизофрения…
Да не забравяме „Сезонът на канарчетата“ на Евгений Михайлов. В една от последните сцени героят на Чочо Попйорданов, синче на стар партиен секретар, е вече пропаднал пияница и разказва история на непознато момче. На гробовете на грузинците пишело не колко са живели, а колко години са били пълноценни – със семейство, къща, деца, щастливи. Като разбрал това, шопът казал: „Е, па на моя гроб ще пише: роди се и умря.“
Непознатото момче е синът на някогашното комунистическо величие-днес пияница. Заченат след изнасилване, изхвърлен от баща си, израснал по институции, в крайна сметка умрял при катастрофа. На гроба му наистина пише: „Роди се и умря“.
Такава е логичната история и на нашата днешна официална култура, зачената от комунистическите величия, и вече плахо измествана от новото. Само дето още я чакаме да умре.
Taзи моя статия вече предизвика доста реакции в е-вестник, както и коментара на Иван Бакалов: Соц-културата – що за култура беше и кой има право да приказва за нея?
Още мнения около темата : Георги Марков: Литературното блато
Александър Солженицин: Да не се живее в лъжа!
Илия Троянов: Златният век на интелигенцията
П.С. Един виц от социализма, прочетен в е-вестник:
Владко, синът на Живков трябвало да стане министър. Но на какво?
- Искам да стана министър на океаните – казал Владко на баща си.
- Невъзможно – вдигнал рамене Живков – Нали знаеш, че нямаме океани.
- А-а, невъзможно – казал Владко – И култура нямаме, ама кака стана председател на Комитета за култура.
У нас масовата култура е пеела за детелини и ветрове. Явно най-важните теми в една страна с концентрационни лагери, всесилни тайни служби и пълна липса на свобода. Но Лили Иванова не е виновна. Дори да е искала, никой не би й позволил да вкара и най-малката критика към властта. Затова, благодарим ти за детелините, Лили, никой вече не си спомня за теб…
Лили Иванова между Васил Найденов и Тодор Колев - соц-тангото сякаш продължава вечно. Снимка: БулфотоИли поне така би трябвало да бъде. Лили обаче не си отива. Тя е като символ на целият български комунизъм, който вместо да се скрие виновно в нечие мазе, излиза на сцената, маха пионерската връзка, слага грим, и продължава да пее. Даже се снима за „Плейбой“, всички му се възхищават, хвалят го колко е запазен и му обясняват, че е национално богатство.
Затова комунизмът или Лили, все тая, важничат все повече, обясняват каква култура е имало преди, а „сега тази долна чалга“, искат сто хиляди долара за интервю и смятат да представят България на най-голямата европейска сцена. Естествено искат държавни пари – заради заслуги.
И „нова“ България плаща. На официално ниво, тя вижда образците на своята сегашна култура точно в Лили Иванова, Йорданка Христова, Стефан Цанев, Любомир Левчев и Людмил Стайков. Някой знае ли тези имена извън България? Ами, не. Русия не се брои за отговор. За всеки европеец, не живял в тоталитаризъм, тази култура е смешна, допотопна и глупава. Тя не е казала нищо ново, тя е извън времето си, тя е провинциална, патетична и тъпа.
Трябваше да се отиде в чужбина, за да се научи, че има такива хора Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Трябва да се преровят антикварните книжарници, за да се намерят книги на Константин Кацаров и Стефан Попов. Или едни „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков – с липсващи стотина страници. Иначе по улицата постоянно има плакати - „Представяне на Българските хроники“, „Голям концерт на дует Ритон,“ „Бисер Киров в България“. Култура…
Тази българска музика се присмива на чалгата, но не е родила нищо по-стойностно. Чалгата поне е актуална. Тази българска литература спори с Георги Господинов и го нарича „хайверо-шампански постмодернист на някаква осрана от врабците посткултура и постистория“, но не е написала нищо по-добро. Това българско кино плаче за златните си години, когато е било финансирано от държавата, но пропуска да спомене, че е правело почти единствено пропаганда.
А никой не е казал, че пропагандата значи високо изкуство. Затова, ако разгледаме културното наследство на България преди 44-та година и след това, ще видим… културното наследство на България преди 44-та година. Такова след това почти няма.
Спокойно,няма нищо страшно. Това не е, защото „българинът“ по закон е провинциален, с робска психика и малокултурен. Не може да се правят обобщения за този българин, както в любимата на Марко Семов „наука“ народопсихология, за която никой в Европа не е чувал от 40-те години насам.
Просто тоталитаризмът не е способен да ражда смислени културни послания. Така както Любомир Левчев, колкото и „велик“ поет да е, не може да роди дете. Изключенията единствено потвърждават правилото.Затова, когато днес говорим за „морална деградация“ и „разпад на културата“, сме хем прави, хем не. Разпад и деградация има, но не от 89-а година насам, както ни убеждават Лили Иванова и Недялко Йорданов, а от 44-та. Прави са и когато казват, че „българската култура днес е в ужасно състояние“, но пропускат да уточнят, че това състояние е ужасно, защото наглед е почти същото както преди 30 години.
Но от друга страна, можем да кажем, че съвсем не са прави. Всъщност българската култура започва лека-полека, отново да се изгражда. От изсъхналото коренче започват да се появяват нови листенца. На мястото на тоталитарната липса на ценности се появяват някакви нови.
Защото в момента на пл. „Славейков“ можете да си купите не само Георги Джагаров и Христо Калчев, но и лъскавите, прясно издадени „Задочни репортажи за България“. Без липсващи сто страници. Още по-радостно е, че можете да си намерите почти всички книги на Илия Троянов, които напомнят, че културата се ражда не в изолация, а в среща с другите.
Отнякъде се появяват книги на автори от Македония, първите след Димитър Талев. Доста талантливи – Младен Сърбиновски, Алекс Букарски. Книгите на Цветан Тодоров могат да се намерят, даже бързо свършват. Български автори печелят награди в чужбина – като Димитър Динев. Печатат се на много езици – като Георги Господинов. Появяват се от нищото и изненадват приятно– като Захари Карабашлиев. Изследват миналото – като Ивайла Александрова. Книги като цяло могат да се купят не само на „Славейков“, а и в уютни книжарници – в цялата страна.
Само за няколко години, почти без държавно финансиране, по кината тръгват чудесни български филми. „Коридор N8“ участва на всевъзможни фестивали. „Дзифт“ изглежда по холивудски и печели награди в Европа. Младият режисьор Явор Гърдев освен това прави страхотен театър. Като Камен Донев. Като Александър Морфов. Като Мариус Куркински. Гърдев между другото казва, че обществото ни е силно обременено от все още не докрай артикулирана, и затова все още непростена вина от социалистическата ера, която е предопределяща за сегашните български злочестини.
Стефан Командарев прави филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ - по преведения на 11 езика роман на Илия Троянов. Снима го в четири страни и участва на девет фестивала – засега. В главната роля е световноизвестният Мики Манойлович. Троянов прави и филм за комунистическото минало на България, който се излъчва по германската национална телевизия. Командарев пък ще снима филм за българките, които емигрират по икономически причини. Смята, че забравата на миналото, което масово се пропагандира днес (дори в учебниците по история), води до всеобща обществена шизофрения…
Да не забравяме „Сезонът на канарчетата“ на Евгений Михайлов. В една от последните сцени героят на Чочо Попйорданов, синче на стар партиен секретар, е вече пропаднал пияница и разказва история на непознато момче. На гробовете на грузинците пишело не колко са живели, а колко години са били пълноценни – със семейство, къща, деца, щастливи. Като разбрал това, шопът казал: „Е, па на моя гроб ще пише: роди се и умря.“
Непознатото момче е синът на някогашното комунистическо величие-днес пияница. Заченат след изнасилване, изхвърлен от баща си, израснал по институции, в крайна сметка умрял при катастрофа. На гроба му наистина пише: „Роди се и умря“.
Такава е логичната история и на нашата днешна официална култура, зачената от комунистическите величия, и вече плахо измествана от новото. Само дето още я чакаме да умре.
Taзи моя статия вече предизвика доста реакции в е-вестник, както и коментара на Иван Бакалов: Соц-културата – що за култура беше и кой има право да приказва за нея?
Още мнения около темата : Георги Марков: Литературното блато
Александър Солженицин: Да не се живее в лъжа!
Илия Троянов: Златният век на интелигенцията
П.С. Един виц от социализма, прочетен в е-вестник:
Владко, синът на Живков трябвало да стане министър. Но на какво?
- Искам да стана министър на океаните – казал Владко на баща си.
- Невъзможно – вдигнал рамене Живков – Нали знаеш, че нямаме океани.
- А-а, невъзможно – казал Владко – И култура нямаме, ама кака стана председател на Комитета за култура.
No comments:
Post a Comment