Откакто Mel Gibson ми изкара шестица с ролята си на Hamlet, на рецензия за филма, при условие, че успях да проследя само първите 5 минути, знам, че някои неща се получават по-добре с необременено съзнание.
До този извод е достигнал и Pierre Bayard - френски професор по литература, който има дързостта да си признае, че само бегло е преглеждал томовете на Пруст, както и че често се вижда принуден да пише ревюта на книги, които въобще не е чел. Да не четеш е тема табу в кръговете, в които той се движи, което му дава повод да създаде a survivor's guide to life in the chattering classes.
Според него оживено и без притеснения можем да дискутираме от книги, които просто сме разгърнали до такива, от които си нямаме и най-малка представа. В "How To Talk About Books You Haven't Read" - заглавие звучащо много повече англо-саксонско, отколкото галско - той разграничава 3 притеснения, които всички ние изпитваме като читатели. Първото от тях е задължението да четеш. Живеем в общество, в което четенето си остава обект на сакралност, особено когато се отнася до отделни "канонически текстове", които е абсолютно забранено е да не си прочел. Второ, задължението да прочетеш книгата в нейната пълнота. Ако на нечетенето се гледа с укор, то бързото четене и прескачането на страници се смята за лошокачествено и повърхностно. Третото притеснение е да си чел книгата, така че да си в състояние да водиш дискусия за нея. Тезата на Bayard е, че е напълно възможно ползотворно да обсъждаш книга (или друго произведение), от което си нямаш понятие дори с човек, който е също толкова запознат. Единственото, до което водят изброените притеснения е липса на отвореност при общуването с другите и ненужно чувство на вина.
В американски университет един от преподавателите започнал т. нар. "игра на унижение" със студентите си. Правилата са всеки от тях да си признае за велика творба, която никога не е чел. Един от професор се изпуснал, че не бил чел Hamlet, което, както може да се предполага, имало известен отзвук. Pierre Bayard не е сред изумените и поставя тази книга в категорията "виртуална" библиотека - произведения, с които няма как да не сме запознати. Pride and Prejudice, Jane Eyre са заглавия, които включвам в своята виртуална библиотека като отдавна съм се отказала да положа усилието, което може би заслужават. Почвала съм Mrs. Dalloway на Virginia Woolf няколко пъти и почти съм стигала до средата, гледала съм филма и настроението ми е горе-долу ясно. В същото време след продължително заравяне в Майстора и Маргаритата, въобще не мога да обобщя за какво е книгата, камо ли да коментирам любими сцени и детайли. Четенето неизбежно включва в себе си и процес на загуба. Не можем да се надяваме да задържим в съзнанието си всичко прочетено и не бива да се упрекваме за това. (Намигане към преподавателската гилдия, пред която съм принудена да се изправям напоследък. Тъжно е, че всички книги, които съм прочела през последната година и отгоре включват "право" в заглавията си.)
Разбира се, тук не става въпрос за пълно отсъствие на четене, не може да си неграмотен. Необходимо е да имаш отношение към литературата и да знаеш, че книгите съществуват в единна система. Всичко което трябва да направим е да имаме обща представа за какво е книгата и къде да я поставим в "колективната библиотека". "Отношенията, връзките между идеите са по-важни от самите идеи", казва.
"За да сме способни да говорим за книга, която не сме чели, трябва да се отървем от подтискащата общоприета представа за безупречни културни основи, предадени ни и наложени от семейство и образователни институции. Представа, която през целия си живот в суетата си се опитваме да достигнем. Понеже искреността в очите на другите е по-маловажна от това да сме верни на нас самите, тази искреност е достъпна само до онези, които се освободят от постоянната нужда да се покажат образовани, което хем ни травматизира, хем ни пречи да бъдем себе си."
Bayard обнадеждаващо настоява, че ще продължи да говори за книги, които не е чел - изглежда досега му се е разминавало - и предлага оптимистичния възглед, че само когато хората преодолеят "страха си от култура" те самите могат да започнат да пишат.
Поуката в крайна сметка е не да експлоатираме четенето за демонстриране някакъв социален статус, което съвсем не е и целта на авторите. Четем заради преживяването, а не за да кажем на приятелите си, че сме чели. (Явно има хора, които се нуждаят от подобно напомняне...)
Тук има една друга плоскост - на всички онези книги, които сме прочели, но не бихме си признали доброволно. Книги, които не маркирам в Goodreads. В Езикова ги наричахме non-intellectual literature, към която категория спада Agatha Christie примерно, а в публичното пространство им викат халтура в лицето на Дан Браун, Мулдашев, Куелю. Само до ония мафиотски книги, които продават в хранителните магазини не съм стигала. Което би значело да съм на дъното и да започна да копая надолу.
Photo: H. Armstrong Roberts
ps: Иронично или не, How To Talk About Books You Haven't Read не съм я чела. Pierre Bayard би се гордял с мен.
No comments:
Post a Comment