25/ Any given morning

via 3qt

7:45 е. "Рано е още", мисля си, "все ще има къде да спра, не може да са заели всичко". Стигам до "Иван Вазов". Правя десния завой. Веднага се сещам за нещо, което видях онзи ден в един от блоговете на блогосферата: "Guys, what the fuck did you do?!". Всичките ми илюзии са съсипани, закъснявам, а е очевидно, че ще направя няколко туристически обиколки на района - или докато намеря къде все пак да паркирам, или докато се откажа.
В колата свири "God knows you lonely souls" на Unkle. Тематично.
С ентусиазъм на плешив таралеж започвам парадната обиколка. Отстрани весело ми махат неприбрани странични огледала, които ме приканват любовно да ги погаля със своите. Похотливи мръсници! Огледалата ми може да са залепени със скоч, но няма да ги дам на лъскавите ви, още дъхащи на лизинг претенции. Те ще бъдат греблата, с които ще изплувам на петното на щастието. На онези няколко метра, където радостно ще потъркам гуми маневрирайки до припадък.

Правя кръг... НЕ... правя квадрат. Защото търсенето на място за паркиране никога не е увенчано със съвършенството на кръга, а с досадата на квадратните или правоъгълните стремежи към оригиналност на градските архитекти. И така след един квадрат успявам да се озова на "Хаджи Димитър", където изумен откривам клетката на спасението. Няколко метра, самотно очакващи триумфалното ми пристигане.

Много подходящо, по радио 1 са пуснали класическа музика. Докато въртя волана и главата си във всички посоки, кресчендото достига връх, опитвайки се да ми помогне да одера някоя лизинговка. Не му се давам. Упорит съм като надрусан заек пред зелева градина с въоръжен пазач.

Разбира се, упорството увенчава усилията с успех. Този път - без жертви