120/ Съдоклад за състоянието на МВР

via Комитата

Попаднах на отлична идея на Димитър Денков: Министър Румен Петков щял да пише историята на МВР за последните 18 години и ще му е трудно да го направи сам.

Какво би могъл да напише един министър, дори да е гений, за някакви си десетина дни, от тях поне два почивни? Най-много да скалъпи нещо от компромати. Затова аз предлагам да се присъединим към тази гражданска инициатива — всеки да се включи със свой съдоклад за състоянието на МВР и престъпността през годините. Така министърът ще има възможност да разполага с повече материал за историческия си труд и да си състави по-правилна картина за професионализма на колегите си... И който иска да ми каже че сам съм си виновен, искам да напомня, че и превенцията на престъпленията е част от дейността на МВР, сигурно най-важната.

Да дадем и на президента да напише историята на Президентството! Замълчи, сърце.

1990 г. Режим на тока. Една прекрасна сутрин ладата на баща ми се оказва без предни фарове. Препатили обясниха — фаровете на ладите много лесно се вадели, защо били на щипки. Още същия ден бащата купи два нови фара. Вечерта имаше режим на тока, нашите ги нямаше, а аз учех на свещи. По едно време усетих да се тропа по вратата. Отворих. Младеж горе-долу на моите години носеше под мишница два фара за Лада. "Добър вечер, чух че са ви откраднали фаровете на ладата. Ето тука аз имам два, искате ли да ги купите?" — "Ами не, ние вече си купихме."

1991 г. От фамилното място в Кокаляне изчезва цялата ламаринена барака в двора, заедно с двете "балканчета" — моето и на сестра ми, както и множество инструменти и материали, подготвени за строежа на бунгалото. Полицейската проверка не открива нищо и никого.

1992 г. В дискотека в НДК пребиват кавалера на сестра ми както си седи на масата.

1992 г. Изпращам всеки ден тогавашната ми приятелка до "Красна поляна" и хващам автобус 83 до вкъщи. Светофарът до спирката работи на някакъв много странен режим. Въпреки че кръстовището е Т-образно (на булеварда излиза незначителна квартална уличка), режимът пуска и трите улици равномерно. Изнервените шофьори на булеварда понякога не изчакват зеленото, но в момента в който преминат светофара, се появява полицаят, който се крие зад спирката. Всяка божа вечер, по едно време започнахме да си кимаме.

1993 г. Цялата дискотека НЕРОН в парка е просната на земята (и сестра ми включително) за "Проверка на документите". Хората без документи биват откарвани с полицейски микробуси.

1994 г. Обран е целият офис (в кв. "Яворов"), където работя. Изчезнала е техниката - копирни машини, факсове, телефони. Редовно трошат прозорците и обират колите на клиентите отпред. Мъжът на шефката работи в полицията. Дори и с "най-дебелите" възможни връзки, нищо не се разбира за обирите. В крайна сметка сменяме офиса.

1995 г. Черен голф, шофиран от засукана блондинка неправилно засича мой приятел на кръстовището на "България" и "Фритьоф Нансен". Следва лека катастрофа. Моят приятел звъни на полицията, блондинката и тя звъни. Вместо полицията пристигат няколко черни коли с добре развити батенца. Вината е изяснена на секундата, моят приятел трябва да се прости с част от стоката, която вози в комбито.(части за компютри).

1996 г. Виденовата зима. Возя се в такси, в което познавам на баща ми радиото от младежките години (като малък обичах да си играя с копчетата) и саморъчно изработената от него кутия (така се правеше по соца — сам си правиш кутията за радиото в колата, в стандартната дупка на Ладата влизали само някакви унгарски радиа, така разказваха). Казвам му, включително и номера на колата. Баща ми само се усмихва криво.

1997 г. Пролетта. На небето се вижда комета. Прибирам се в чисто новото си жилище, закупено преди 2-3 месеца. Вътре има само телевизор, маса, ракла и легло. Вратата е изкъртена, летвите от касата висят, липсват телевизорът, будилникът, 20-тина компакт диска. Повиканите полицаи изглеждат изключително отегчени.

"Как крадците са отворили вратата на входа, като вие трябваше да слезете да ни отключите?"
"Бравата днес се ремонтираше и вратата се отваряше свободно". Виждам, че не ми вярват

Връчват ми един лист.

"Пишете протокол."
"Какво трябва да напиша?" - питам озадачено.
"Как сте заварил апартамента и какво липсва."

Бъркам веднъж и се налага да преписвам на чисто. Пиша всичко, дори изравям серийния номер на телевизора от гаранционната карта.

"Какъв беше телевизорът?"
"Сони."
"Защо антената е тук?"
"Защото беше включен към кабелната телевизия"

Още веднъж забелязвам, че не ми вярват.

"Няма ли да вземете отпечатъци от пръсти" - пръстите на крадците още личат върху прашния кабел на кабелната и върху раклата.
"Не."
...
"Много хубаво жилище" - се обажда единия.
"Благодаря".

Тръгват си. След около два месеца вечерям със сестра ми, нейна приятелка и мъжа и, който е прокурор. Разказвам му за инцидента.

"Жалба подаде ли в районното?" ме пита той.
"Не, защо. Нали се обадих в полицията"
"Ако няма жалба, те нищо няма да предприемат"

Веднага ми се изясняват отегчените физиономии на ченгетата. Било е посещение "от уважение".

1999 г. Група мутри пребиват мен и моя тогавашен съдружник в заведението "Ел Кабана" в градинката на НДК, защото не желаем да платим сметката на наши познати, с които седяхме на една маса. Нашите познати не пожелага да платят заради ужасното обслужване (временно се бяха прибрали в България от чужбина) Мутрите се страят цял живот да не забравя името на техния работодател — "Мето Илиянски". Успяха. До ден днешен не съм го забравил.

2001 г. На мой колега му изчезва колата - "Опел вектра". В полицията му заявяват, че това е често крадена кола и вероятно вече е в Румъния. Никой никога нищо не разбира повече за тая кола. От ДЗИ го моткат години със застраховката (Това за сведение като започне да се пише историята на ДЗИ)

2003 г. Обират колата ми. Изчезва ми комплекта за фитнес, инструменти и задължителните аксесоари за колата - пожарогасители, триъгълници, аптечки и т.н.

2003 г. Мой приятел, който живее постоянно в чужбина си е купил и основно ремонтирал голяма къща в пернишкото село Ковачевци (именно, същото Ковачевци). При поредното си прибиране в България, открива къщата напълно разбита и ограбена. В някои от стаите са му оставили ламперията.

2004 г. Прибирам се посред нощ с колата с покупки от денонощен магазин. По улиците няма абсолютно никой. Всички светофари мигат жълто, с изключение на един — пешеходният светофар на ул. Нишава, до Южния Парк. След дълго чакане не изчаквам да светне зелено и около 100м по-нататък, под гъстите сенки се показва палката на полицай.

"Защо минахте на червено?"
"Защото не виждам никакъв смисъл от този пешеходен светофар към Южния парк посред нощ, а и червеното държи много дълго."
"Какво ще правим сега?"
"Пишете акт, виновен съм."
"Имате ли отнети точки?"
"Не."
"Какво работите?", — учтиво се интересува полицаят, докато разглежда раздрънканата ми колица.
"Инженер съм", — това е истина, но не цялата истина. Новите професии са непосилни за катаджиите, а и предполагам, че им звучат екзотични и добре платени.

Изглежда, че въпреки късния нощен час изглеждам абсолютно безперспективен като клиент. Полицаят ми подава документите.

"И друг път да не се повтаря."
"Благодаря."

Подобни случки се повтарят още няколко пъти. Няма да се разпростирам.

2005 г. Съседната къща в Кокаляне е напълно оглозгана от крадци, останали са само бетонните колони и плочи.

2008 г. Баща ми вече въобще не обръща внимание на редовните обири в Кокаляне. Направо ме мързи да ги изброявам всички. Всяка година се случва поне по един "инцидент". Редовно някой "прибира реколтата", режат мрежата, крадат инструменти от бараката, храна от хладилника. Баща ми само ми се обажда от време на време да ми каже че има нов комплект ключове за къщата.

Има и още един проблем в тая "приятна" задача. Толкова пъти се връщах да дописвам нещо, за което се сещах допълнително в тоя текст, че със сигурност нещо съм забравил.

Ето и сега се сетих, че в колата на сестра ми до последно биеше предния десен диск, защото леко се беше изкривил от това, че колата беше оставена без гуми директно върху асфалта. Колата на майка ми също беше разбивана безброй пъти през годините. Изчезваха гумите на ремаркето на баща ми... няма край...