113/ Обсесии

via Мъро



Две неща винаги мога да приемам в нови и нови дози и това са историите за Титаник и за 9/11. Естествено, и по двете я карам по гребена на вълната - никога не съм изпитал желание да си купя книга по темата, например; разчитам за въпросните нови и нови история на телевизията и интернет, като последния, особено що се отнася до двете кули, може да предостави на човек с развинтено въображение доста крайни теории, които, признавам си, изяждам с интереса, с който някои четат “Шок” и след това уверено разказват прочетеното там почти с авторитетността на информатори от първа ръка. (Здрасти, татко).

Аз пък имам лошия навик понякога, когато ми попадне някоя по-фантастична теория, да използвам моментите, в които седнем да пийнем домашно с Ел, за да я дразня, защитавайки въпросната теза, на което тя, като един праволинеен гражданин, който ако живееше в Щатите, би гласувал за Буш (бъзикам се, това е тест да я видя дали все още чете блога), скача и протестира, и ми обяснява, че с тия конспиративни глупости само си пълня главата с… ъм, конспиративни глупости. Един път бях си харесал една такава история, че удар по кулите никога не е имало и всичко е конспирация и компютърна анимация; а самите кули са били взривени - яката работа, и Ел се запени от мисълта, че наистина вярвам в подобни глупости, пък аз така и не спрях да блестя с невероятно убедителни доказателства по темата, чак докато се скарахме. Не съм сигурен дали и тогава престанах, защото не помня как завърши вечерта; лошият ми навик намира края си в подобни вечери в бели петна.

Историята на Титаник пък, въпреки факта (или заради факта), че е толкова преекспонирана, (а в действителност дори не е най-голямата морска трагедия; Ел спечели един път бас даже по темата с нейни познати не без моята спешна Гугъл помощ, както и Дискавъри като основен източник на информация), винаги ме е привличала и плашещо очаровала с онази застинала картина на празнично потъващото сред фойерверки чудовище, заобиколено от напускащите го лодки на спасилите се; огромен кит-убиец, от търбуха на който, ако се заслушам, сякаш мога да чуя как викат пасажерите, видели единствената лодка, поела спасителен курс към загиващия Титаник - черната лодка на Харон.

По някакъв крайно убедителен от мен за мен начин виждам в Титаник Елвис, тръшнал се мъртъв на дъното на океанската си баня след най-обилното преяждане с всичко, което светът е могъл да му предложи.

Логично е да имам причина за вълнение по темата: току-що захраних сериозно обсебеността си от Титаник, като преди малко гледах “Тайните на Титаник - 3D” в Imax. Имаше няколко очевадни глупости, които вероятно ще изтъкнеш, за да ми обясниш, че филма не струва и аз съм глупак - най-силната, ще се съглася, беше момента, в който един снимащ робот спаси друг снимащ робот сред останките на Титаник и внезапно от нищото екна Уил Смит, пеещ “Just the 2 of us”. Може би през 2002-ра им се е струвало готино, дори весело, “някак”, са си казали, “ще оживи иначе тъжната история, ще внесе весел акцент, позитивизъм, така да се каже”. Е тъпо беше, признавам.

Но останалото беше велико. Разхождаш се на няколко километра дълбочина, буквално по дъното на океана, и изведнъж пред теб в тъмнината изплува силуета на мъртвия гигант, целият прогнил и покрит с водорасли; плъзгаш се бавно на сантиметри от онзи същия нос на кораба, от който вече никой не крещи, че е кралят на света; влизаш в кораба с гузното усещане на воайор-некрофил. Преминаваш над това, което някога е било огромна вита стълба (и може би някой пра-Леонардо Ди Каприо е слизал по нея, облечен във взет на заем смокинг); виждаш оцелели стъклописи на по 90 години, бутилки, чаши. Легла. Виждаш все така залостени решетките, спирали пасажерите от трета класа по пътя към живота. Всичко е там, лежи си под водата и вероятно още се пита “Къде сбъркахме?”. После - надписи. Изплуваш, връщаш очилата на изхода на киното. После Ел ти казва, че на сестра й и гаджето й им бил скучен филма.

А аз още съм на морското дъно и малко Флойд, подкрепен с малко уиски, правят спомена от разходката ми по палубата на Титаник още по-реален.