via vanilla milk
Има едно нещо, което непременно трябва да умееш, ако си решил да заминеш в друга държава. Това е ключът за социалното ти оцеляване. Макар че и на родна почва това е важен стратегически момент за социализирането ни. В чужбина обаче, това е малкото коварно превключване, което би ти осигурило ритъм на постоянна честота.
Става въпрос за small talk- небрежните, повърхностни разговори, които не целят нищо друго, освен разпускане на коланите и отваряне гостоприемно на портата за новите герои. Или пък просто губене на време, докато дойде автобусът.
Както и да артикулираш small talk-а, резултатът би трябвало да е следният: леле, кви пичове сме, колко яко си поговорихме, колко сме си симпатични и как нищо не си казахме. В идеалния вариант на тоя модел няма нищо лошо, лицемерно или вредно. Представи си лек плодов чай, които нито може (нито трябва) да те нахрани, но просто си е кеф да си го изпиеш и толкова. После си поръчваш основната манджа.
Какво обаче става, когато някой остави пакетчето чай да кисне твърде много? Горчилкааа!
Постоянно ми се налага да изживявам неспособността на разни хора да водят small talk. Примерно отговарят на въпроса "Как си?" с "Ъм... наа..", после гледат тъпо или си ровят из чантите. Или пък започват с клюкарска изтънченост да ти съобщават кой къде работи, колко печели, кой си взима изпитите и кой не, кой с кого се натискал...
Ей това точно е коварният момент! Тънката граница между пошлото обсъждане на сескуалния статус на Лицето Х и обсъждането на кино-програмата, промоциите тая седмица или времето. Да, времето е темата с Нобелова награда за демонично клише, но поне е политически коректно и е не натоварва излишно.
Small talk предполага голяма уста. Отваряш широко и дано нямаш много кариеси.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
1 comment:
Страхотно написано, изкефих се максимално.
Post a Comment