114/ ЗА МАКЕДОНИJА СО ЛУБОВ

via жоро@фото форум

Първото нещо, което видях като стъпих на македонска земя беше това:


И малко по-натам друг надпис "Бугари, смъртта на Сандански ке биде отмаздена".

А, драскат ни редовно тук по стените, казва ми Спас Ташев, шефът на Българския културно информационен център в Скопие. Провокации, искат ние да им отвърнем.
Казвам му, че и във форумите доста такива неща се пишат. А той ми обяснява, че подобни неща ги пишат най-вече хора, свързани със службите на бивша Югославия, хора които искат да скарат Македония с околните държави и да и попречат на влизането и в НАТО и ЕС.
Обикновените хора нямат такова отношение към нас, ще видиш, успокоява ме. Но за съжаление все още службите на бивша Югославия дърпат конците в страната.


Нареждаме изложбата в градската библиотека, обстановката няма нищо общо със зала Средец в София, където беше показана за първи път. Доста по-тъмно е. Но това са реалностите. Спас ме уверява, че това е мястото откъдето минават най-много млади хора, студенти, ученици и доста хора ще я видят. Докато нареждаме снимките служителките отпечатват "превода". Няма как - ако не спазят протокола може да имат сериозни неприятности. Така примерно под оригиналното заглавие "Мост в Родопите" се залепя преводното "Мост у Родопите".


Гостите не са особено много, към 30-40 човека, но може и аз да съм разглезен от изложбите на Фото Форум, където се събират доста повече хора. Не съм си подготвил реч, затова импровизирам на място: "Здравейте, не ме бива много по речите, казвам се Георги Величков и съм администратор на българския сайт за фотография Фото Форум. В този сайт освен българите влизат и хора от чужбина. Има немци, италианци, англичани... но една от най-големите групи е македонската. Това е така, защото разбират езика, могат да комуникират свободно, да четат коментарите под снимки и темите във форума. Това общуване и обмяна на идеи е добро и се случва лесно в интернет, където граници няма. Пожелавам си по-скоро да дойде денят, когато Македония ще бъде приета в ЕС и тогава границите между нашите страни ще бъдат символични, вие ще можете да идвате свободно при нас, без визи и паспорти, ние свободно при вас - вие ще опознавате нашите природни красоти, а ние - вашите."

Ръкопляскат ми.

Директорът на библиотеката е малко смутен, казва че когато се кани чужд автор се полага преводач и пита дали има някой, който не е разбрал какво казвам. Ако има той веднага ще нареди да преведат думите ми. Никой не се обажда. Всички са разбрали.



На коктейла отношението към мен е малко странно. Навремето в България, като дойдеше чужденец той автоматично се приемаше за "голяма работа", а този който се докосне до него или поприказва с него автоматично ставаше и той "голяма работа". Та, нещо подобно е. Трябва да изслушам разни пресилени хвалебствия по мой адрес, което ме смушава. А още повече ме смущават хората, които ме мислят едва ли не за министър на културата - канят ме в Босилеградско, Охрид, Струга... искат от мен да правя там български изложби, да организирам изложби на техни фотографи в България, да правя съвместни културни проекти, изобщо аз да направя нещата, които те искат да се случат при тях... Доколкото мога обяснявам, че такива мащабни начинания са твърде големи за скромната ми личност.
А веселият момент, който няма да забравя - към мен се приближава един фотограф-любител (както се представи) и ми задава въпроса:



С КАКЪВ АПАРАТ СНИМАШ, ДИГИТАЛЕН ИЛИ ПРОФЕСИОНАЛЕН?



С дигитален, казвам, а той вади от джоба си някакво Касио и вика, еми и аз снимам с дигитален, ама не знам защо не се получава...


Скопие не е много голям град, обикалям центъра няколко пъти следобяда, а вечерта сядаме с моите домакини в една квартална кръчма. Повечето кръчми в Скопие имат подобен вид - ретро и уютни, като от 60-те години. Сервитьорът е един за цялото заведение. По едно време на съседната маса сядат двама. Усещам някакво забързване в келнера. Знаеш ли кои са тия, пита ме Васко, и понеже естествено не знам, обяснява - това са бившия министър председател и бившия шеф на парламента.

Хотелът ми е точно срещу Гръцкото посолство. Не съм виждал по-охранявана сграда. Бариери от двете страни на улицата, БТР-и, два взвода въоръжени до зъби войници, само дето бодлива тел дето няма... Гърция е враг номер 1 (всъщност не знам, може и с Албания да си делят това място). Вечерта гледам ТВ и се опитвам да схвана защо.
По всички канали тече едно и също - Гърция предлага на Македония да налее няколко милиарда в инфраструктурни проекти. Да я подкрепи за НАТО и ЕС. Срещу това Македония да се откаже от претенциите върху името. Македонските политици един подир друг се надпреварват по всички ТВ канали да сипят огън и жупел към това предложение и да обясняват как те не търгуват с историята... Не съм сигурен дали така мисли обикновеният човек, че е по-добре беден, но горд потомък на Ал. Македонски, отколкото нормално живеещ европейски гражданин.

На другия ден обикалям из Старата чаршия. Снимам. Бил съм тук преди няколко години. Нещата са се попроменили. Повечето дукяни вече са албански. Изобщо не е трудно да се види, че албанците са доста по-предпиемчиви, по-богати, по-отворени към света. Всякакви павилиончета, бюреци, цигари, бръснарници... изобщо почти цялата дребна търговия и услуги са доминирани от албанците. Изживяват своето възраждане.
Македонците пък са масово безработни. Казаха ми някаква цифра от рода на 40% безработица в страната. Запознах се с мъж на 40 години, който получава пари от родителите си и не е работил нито един ден, защото няма работа за него, човекът е интелигент... Разбира се, просяците, които са на всяко кръстовище, също са албански.



На пазара снимам търговци на тютюн, а едни от съседната сергия ми подвикват
- Од каде си, бре?
- Од Бугария - викам.
- Бе, яз ако викнем зет ми, ке те фане и ке те скърши...
- Защо? - не разбирам.
- Па защо сликаш и после - у бугарските вестници, как продаваме контрабанда цигари.
- Яз не сликам новинарски, а туристички - обяснявам им, обаче виждам с какво недоверие гледат към апарата ми, явно размерите му ги смущават, затова добавям - през куро им е на бугарските вестници кво продавате тука.
Това последното ги успокоява, стават по-разговорливи.
- Как ти е името?
- Георги.
- Ти пичкар ли си бе, Гьорге?
- Епа като ме гледаш таков, ти как мислиш?
- Има ли убави пичета у Бугария?
- Па лоши у Бугария нема. Сите са као Анджелина Джоли. Коя от коя - по-убави.
- Малииииии... - вият и двамата от радост и се наточват. - Сликай ни тука, назе. Па после покажи снимката у Бугарско, може некоя да ни ареса... Да се оженим за некоя бугарка...
- Кво ке ти ареса, погдени се къв си див селянин - обажда се втория, докато ги снимам.
- Ке ви пущим у интернет - казвам им аз.
- Верно, ебаваш ли се? - съмнява се дивият селянин?
- Не се ебавам, чесно слово - обещавам им аз, прегръщаме се, тупаме се по рамената и се разделяме като първи приятели. И ето



ИЗПЪЛНЯВАМ ОБЕЩАНОТО


(ако некое бугарско пиче ги ареса и сака да се ожени - може да ги намери на пазара до Старата чаршия)





Този разговор ме впечатли, не бях водил подобен от времето като служех в армията.
Споделям го по-късно с Васко, а той ми разказва, как преди две години най-тиражния им вестник излязъл със заглавие на първа страница

200 000 ПЕДЕРИ У МАКЕДОНИЯ

Имат големи проблеми в общуването между половете, казва ми Васко, много сексистко общество са, пълни с предразсъдъци и комплески. За да се запознаеш с някое момиче трябва някой друг да те запознае... Затова чужденците много вървим тук. На Васко може да му се вярва в това отношение, женен е за македонка. Разказва и други интересни истории, но не са за споделяне.
А албанците - питам го?
А, не, те нямат такива проблеми, те повече ходят по света...

Като стана дума за ходенето по света, отворям разговор за визите.
От една година визите за македонци за България са безпланти. Но се вземат доста трудно, с цената на много чакане, разкарване и унижения, ела утре, ела вдругиден... Гръцките са 65 евро, но ги получаваш точно на часа и с поклон.
Това е така, защото в Македония екипите обслужващи БГ посолството са там почти по наказание. Който се издъни някъде по света, като последна мярка преди уволнение от дипломатическия апарат го пращат в Македония. (Посланникът ни там е бившият военен, шеф на генщаба Михо Михов, малко странна длъжност за военен)... Говори се, че има и здрава корупционна схема за издаване на тия визи. Но така или иначе интерес явно има към България, за миналата година са издадени около 100 000 визи.

Интерес има, но информация няма.
В Македония български вестници няма, българска ТВ - също.
Спас Ташев ми каза, че отразяването на моята изложба в Утрински вестник било голямо постижение, защото по принцип те не били твърде отзивчиви към отразяване на събития свързани с България. А аз съм убеден, че информационното отваряне ще е това, което ще ни сближи.

Следобяд вали, аз се чудя какво да правя и приемам поканата на Спас да присъствам на едно от събитията, което според неговите думи ще разтърси Македония - представяне на дневниците на Кръстьо Мисирков. Изданието е отпечатано в България. На два езика е - български и македонски, използвани са архивите и на двете страни.
На представянето на тая книга е събран целият македонски елит - научен и политически, българският посланник, шефовете на архивите от страна на БГ и Македония и всички македонски медии накуп.

Мисирков е национален герой на Македония. Обявен е за личност на ХХ век. Легенда.
Няма авторитет, който да му се противопостави.
И изведнъж той навсякъде пише в дневниците си, че е български македонец.
Беше доста забавна гледка как тия мастити учени трябва да намерят обяснение на тоя "оксиморон" - български македонец.




Да признаят, че двата народа са много близки, че мнозина са се определяли като българи, но през времето на комунизма 20 000 македонци са били разстреляни за това, че са дръзнали да се нарекат българи, а 150 000 са били пратени по лагери.
Това явно се признава за първи път, защото предизвика бурни реакции в залата.
По едно време гледам влиза Иван Кулеков и снима с една камера.
С Иван се познаваме, беше ни курсист в курса за начинаещи (чудя се какви ли са му били мотивите да се запише, защото е добър оператор и журналист, дано да е научил нещо полезно)



Приближавам се зад гърба му и с възможно най-строгия си тон ми викам "Де бре бугарино ньеден, що сликаш без позвола". Първите секунди ме гледа стреснато, после ме познава и се разсмива. Питам го дали е дошъл за специално за събитието, не щял да прави филм за българите в Македония. Попаднал случайно на това.
Навън вече на коктейла идва при нас един човек, явно познава Иван, тупа го по рамото, поздравява ме и мен, казва, помниш ли ме, бях на изложбата ти вчера. Смътно го помня. Е, казва, вие българите направихте десант тия дни, бре, поне елате официално, да ви срещнем с китки и бъклици. Смеем се.

Обаче не е смешно.
Македония има много сериозни проблеми. От една страна с албанците, които много мощно се развиват, от друга с управниците си, които на думи са за ЕС, но на практика правят всичко възможно да задържат страната в сферата на влияние на Сърбия (и Русия) и да скарат населението и с всички съседи. От трета страна (и най-вече) със собствените си заблуди и предразсъдъци, които трябва да преодолеят.



И мисля, че тези хора в голяма степен имат днес нужда от нашата морална подкрепа.
Имат нужда най-вече от информация, от толерантно отношение и от разбиране на проблемите им. А не от подигравки и заяждане и обиди на исторически теми.
Защото повечето от тези хора ни чувстват близки и ги боли, когато тук се подаваме на евтини провокации и реагираме първосигнално на надписи като този, с който започнах.