via Ила Петрова
Таксиметровите шофьори са интелигентни хора. Те четат вестници, докато чакат клиенти по спирките" - заяви гражданка, случайно добрала се до микрофона по време на епатажния протест от 9 февруари т.г.
"Не е ли под вашето равнище - народен представител, държавник, а се втурвате в дискусия по интернет?" - въпрос към депутат в руската Дума, зададен от публиката на телевизионно шоу.
Няма да се спирам на проблема за престижността на словото, написано "черно на бяло". Не че дебатът по темата е безоснователен. Вероятно, има значение къде какво бива казано. Макар че бисерът и на бунището си остава бисер, а познавачът би го различил и там. Случва се да намериш блестяща мисъл и във вестник. Стига да имаш упорството да я търсиш.
"Вие казвате, че повечето от интелигентните хора, които познавате, четат ежедневници. За съжаление, това вече не е така в много градове.<...> Интелигентните хора се отнасят с пренебрежение към местните ежедневници. Не заради традиционния стремеж да се покрият всички детайли от текущите събития - това им е работата и те я вършат добре, - но аз мисля, че те добавят твърде много глупости. Хората обичат да се чувстват умни (без значение, колко умни или глупави са в действителност) и мисля, че за умните хора изглупяването на ежедневниците е обида".
"Посланието не е "това е за хора, които се интересуват и искат да бъдат информирани". Посланието е: "отчаяно се стремим да разберем какво привлича хората (предимно младите) и да ги съблазним чрез него"".
"Страхувам се, че вестниците изразходват твърде много време в преследване на тези, които не се интересуват от изкуство, и обръщат гръб на хората, които ги е грижа за това".
"Прав сте, че повечето от темите, свързани с изкуството, "емигрираха" в интернет". Някъде по света това може би е вярно. Откъсите са от писмо, адресирано до Дъглас МакЛенан - журналист и създател на сайта ArtsJournal.com, който си е поставил за цел да събира публикации, докосващи се до културната тематика, от над 200 периодични издания. В един от разделите на електронното списание са поместени блоговете на самия редактор, както и на поканени от него арт-критици и наблюдатели. Предполагам, това може да се разглежда като опит да се извадят бисерите от кофата и да се подредят в отделна кутийка. Начин на живот.
Преди време попаднах на данни, според които само издателите на lifestyle списания не се опасяват, че ще бъдат изместени от виртуалните си събратя. Тиражните вестници и рейтинговите телевизионни предавания санкционират* масовите модели на поведение. Lifestyle дейците регламентират всичко останало. Те поемат грижата да уредят собствения ти живот - да изберат къде да прекараш почивката си, да решат дали да отидеш на ресторант или кино през уикенда, да поздравят вместо теб детето ти за рождения му ден, да се обадят на майка ти, за да я попитат как е. Вместо теб. Защото така се прави на твоя социален етаж.
Всъщност, какво точно е lifestyle? Социолозите казват: това са ценностите и принципите на човека, отразени в държанието му, в начина му да се облича и забавлява, да пазарува. Твърдят още, че няма неконвенционален начин на живот - всички се съобразяват с моделите на поведение, които са знакови за собствената му среда. Lifestyle списанията те учат как да харчиш, как да харчиш повече като единствен способ да се присъединиш чрез потреблението си към по-горна социална група. Или поне да помечтаеш за такова присъединяване. Все пак днес "Котаракът в чизми" и "Пепеляшка" не вършат същата работа. Ще ти се да знаеш белезите на достигнатото щастие и да се стремиш към тях: каратите на годежния пръстен и техническите характеристики на каляската; местата за прекарване на меден месец, услугите в спа-центъра, добрите отлежали вина, мейнстрийм дизайнерите на дрехи. В краен случай, можеш сам да си пришиеш нужното етикетче към китайската блузка.
"Това е издание за хората, които знаят как да получат от живота най-доброто като черпят от опита на хората от своя кръг". Така представя концепцията си списание, предназначено за разпространение intuitu personae сред притежателите на златни и платинени кредитни карти. Такава информация няма как да намерите в блоговете. Не защото lifestyle авторите и читателите не си водят блогове. А защото в блоговете си пишат за друго. Защо, наистина? Ето какво ми отговори Алексей Алексенко - главен редактор на руското издание на луксозното списание "Departures"**:
"Глупав въпрос, бога ми, даже не искам да отговарям. Много по-интересно е другото: вчера Х. ми направи сандвичи със салам и пастет. Цял ден ги носих в чантата си пък забравих да ги изям. Ами разбира се, как не, те се вмирисаха. Вечерта като се прибрах, ги извадих от чантата, та като изляза да се поразходя и да си купя цигари, да ги дам на някое бездомно куче, обаче - сякаш напук! - пак ги забравих. Сега си стоят там някъде вчерашните ми сандвичи, смърдят, при това, като се събудя, ми се приисква да хапна нещо, а няма какво.
Между другото, снощи така и не срещнах никакво куче. През целия път през снега (с обувки Ecco) от ъгъла на 4-та Горномихайловска и улица "Нова заря" чак до Горномихайловската пресечка, където в лавката бабичката стои на свещи, защото няма ток, а когато трябва да намери цигари, си свети с фенерче из ъглите, за да намери Marlboro Ultra, пък в тъмното все ми дава Light, нямаше нито едно куче. Да бях срещнал куче, щях по асоциация да се сетя за сандвичите. Беше тихо, звездите грееха. Само да не забравя да изхвърля сандвичите, че какво ще им се случи след седмица-две, страх ме хваща, щом си помисля.
Като се сблъсквам ежедневно с такива разнообразни явления от битов характер, би било глупаво да се отвличам и да пиша нещо за света на разкоша и блясъка. Блясъкът е цяла Вселена, в нея трябва да живееш". Разбрах го така: трябва да си й предан, да спазваш каноните й.
Част от тази вселена, вероятно, е изкуството. "От Винзавода можеха да направят нещо по-яко от копенхагенската Кристиания, ако не беше естественото руско желание да прикрепят към всяка работа по двама мутрести пазача и девойче-пиарче, за да придадат на тая работа елитен характер" (от блога на Алексенко).
Голямата изложба на съвременното руско изкуство в бивш винзавод с куратор Олег Кулик без съмнение е светско събитие. В блоговете отзивите за него се конкурират с отразяването на друга, не по-малко знаменателна експозиция - "Дневника на художника", организирана от известния галерист Марат Гелман (син на драматурга Александър Гелман). Забележителното в това начинание, освен всичко друго, е генезисът му - проектът започва от блога на художника Дмитрий Врубел, в който е отразена фиксацията на артиста върху "събитието на деня" - снимки на Путин, Лужков, Бритни Спиърс в момента на голямото подстригване, мъртвата Ана-Никол Смит, осквернен еврейски гроб. Гелман решава да представи творби, занимавали съзнанието на художниците и превърнали се в част от тяхната собствена вселена. От начина им на живот. Вярно, самият Гелман в личния си блог само констатира, че са успели да подредят навреме експонатите. Много повече го вълнува друго начинание - "Игри на разума", при което по стените са окачени големи портрети на известни личности, върху челата им са монтирани баскетболни кошове и всеки посетител може да опита да вкара топката в мрежата.
Колумнистът на в. "Взгляд" Дмитрий Бавилски пише в блога си: "От друга страна, на "Дневника на художника" й провървя от съседството с фестивала на съвременното централноевропейско изкуство "Мон@рхия" <...> В "монархическите" зали на практика нямаше хора и експонатите са разположени като в западните "контемпорариуми" - по един артефакт на сума ти място, като в открития космос. Поради това тук и течението е особено остро. И изкуството е съответното - технологично, стерилно, изопачено. Работата даже не е в това, че финтифлюшките на нашите художници са по-разбираеми и скъпи на сърцето. Просто в "Дневника на художника" има повече енергия и хъс, а технологичността е по-малко<...> Затова нещата са особено одухотворени. Автентичното в тях е повече. Автентичното като антропоморфно".
Лесно бих могла да заключа, че автентичното в блоговете е повече, но не съм сигурна, че това е вярно. Блоговете не са начин на живот.
"Осем начина да бъдеш различна" ни предлага lifestyle издание. И всичките осем начина - благодарение на една единствена дрешка, която може да се купи в магазините на Nike. Това е допустимото различие в рамките на съответния style. Дефинирани са границите, в които да демонстрирате своята индивидуалност без да влизате в дисонанс с установените правила на социалния си кръг - в обличането, в четенето, в писането, в живеенето. Даже потребяваното изкуство е зададено от тия правила. Обществото отдавна е сложило артистичните бунтове в отделна графа и не им обръща внимание. Отмина времето, когато художниците се мъчеха да разбият етажните клетки и да объркат представите за високо и ниско. Сега нямат голям шанс да попаднат във вестниците. А и да попаднат - "всяко чудо за три дни". На всеки етаж си има достатъчно твърди представи за това, що е горе, и това, що е долу.
Казват, че днес съществува само онова, което се появява по телевизията и в пресата. Ако за една изложба не се пише, тя никога не се е състояла, бива нисколиквидна за инвеститорите и творецът няма шансове за развитие. Същото е и с писателите, музикантите, театралите. Нямат поле за изява, възможност да бъдат различни по девети, десети или единадесети начин.
Остават им интернет, блоговете. Но блоговете не са панацея. Блоговете ти позволяват "да изглеждаш", ако това искаш. Блоговете те правят свободен "да бъдеш" - ако го искаш, ако можеш, ако имаш куража. Все още сам решаваш какъв да си в своя блог. Докато lifestyle фирмите не поемат и тази дейност.
Блоговете са само пореден опит за комуникация в света на "свързана изолация", както го определя Петер Слотердейк. А начинът ни на живот се лута между аутизма и имитацията на отношения. "По етажите си живеем", завършва стихотворението "Многоетажна безизходност"*** на Юрий Туболцев.
Не, lifestyle списанията не са заплашени от изчезване.
------------
* санкционирам (от лат.) - узаконявам, потвърждавам, одобрявам
** издава се от American Express Publishing - част от компанията за кредитни карти American Express.
*** "Многоетажна безизходност"
Юрий Туболцев
Той живееше на етаж без номер
и ме канеше на този етаж,
щом събереше малко кураж.
Беше натрупал дълъг стаж
да кани хората на своя етаж.
- Добре, кой е твоят етаж?
- Няма го, отведнаж, -
беше свикнал да отговаря,
между етажите да остава...
Под етажа, над етажа,
без етажа и с етажа,
той така си и живя,
не като нас с тебе -
по етажите да живеем.
Saturday, June 30, 2007
Thursday, June 28, 2007
Creative Ads - Part 65
via Banana Clan
Грандиозен принт на веригата крайпътни ресторанти Oldtimer, дело на Demner, Merlicek & Bergmann. Do you swallow or do you spit прозвучава някак естествено просташки тук. Извинете!
Грандиозен принт на веригата крайпътни ресторанти Oldtimer, дело на Demner, Merlicek & Bergmann. Do you swallow or do you spit прозвучава някак естествено просташки тук. Извинете!
Свенщината
via Katz
"Благодаря ви, София!" - това бяха първите думи на чичко Свен, които влязоха в микрофона, преминаха по кабелчето и огласиха зала "Христо Ботев" към 3:00 на 14. април, около два часа, след като същият (Вет, не Ботев) беше поел грамофоните и демонстративно, но с искрена усмивка беше поставил слушалките на главата си.
Да кажа отсега: партито беше Н Е В Е Р О Я Т Н О ! ! !
Да не си бил там, е нечовешки пропуск, пък ако си сред хората, избрали вместо това онзи прехвален индианец Hernan Cattaneo или Silicone Soul, които - непонятно защо - гостуваха в столицата в същата нощ, се надявам да си усетил тоталното затъмнение на пенсионерската ти вечеринка от Мистър Кукуун.
Входът
В залата влязохме сравнително късничко, понеже преди това хапнахме в Студентски Град. Тук е мястото да похваля пича от "Шахраян", добрият спомен за чийто дюнер не беше помрачен дори от факта, че въпреки всички дъвки цяла нощ на партито се оригвах на чесън. За мое учудване имаше много хора, които си купуваха билети на място при положение, че разликата в цената спрямо предварителните продажби си беше сериозните шест лева. Пък шест лева - половин бонбон, нали, хехе. Билетите ги късаха на три, така че накрая у мен остана едно два сантиментра тясно парченце, на което се чете VATH. Че и без умлаут, пфу. Апропо, умлаут:
Плакатите
из града бяха два вида - един по-секси в крещящи зелено и лилаво и един по-умерен в пастелните цветове на The Sound Of The Seventh Season. Разлика освен друго имаше и в изписването на най-важната информация, като на първия липсваше въпросният умлаут. Нека неграмотните италианци не те заблуждават: човекът се казва Свен Вет, а не Звен Ватъ. ELEKTRÖ също е електрьо, а не електро.
Гардеробът
Гардероб на събитието нямаше - супер неудобно, но пък разбираемо с оглед на броя посетители. Така бяхме принудени да си вържем всичко връхно на кръста като в доброто старо време и да танцуваме с допълнителна тежест и топлина в поясната област.
Промоцията
В предверието видяхме кака Ани, която като виден представител на PR школата на Софийския буквално летеше наляво-надясно с фотоапарат и айди-карта на врата. Благодарение на нея бях един от първите, сдобили се със звездичка на окото, досущ като неговата. Пак тя ни увери, че Свен Вет е кацнал благополучно в София и парти наистина ще има.
Теренът
За самата зала дотогава единствено бях чувал. За моите разбирания се оказа голяма, поне като за парти де. Перпендикулярно на седалките в двата края бяха разположение диджейския пулт с озвучението и екраните, както и псевдо-ви-ай-пи-зоната (билетът за която чинеше безумните 35 кинта), която повече наподобяваше отделен с грозна метална ограда обор и едва ли предлагаше нещо повече от възможността да видиш и дупето на Свен, а срещу тях един от двата - или трите, така и не разбрах - бара.
Баровете
Не разгледах особено добре благата, които последните предлагаха, защото ме интересуваше едно-единствено - водата. Беше Devin в половинлитрови шишенца за два лева бройката, а когато Гълъба отиде за трети път да вземе по едно и за двама ни, вече беше свършила. Оттам нататък пълнехме от тоалетната.
Тоалетните
Единствената зона, която можеше да се мери по скандалност със студентската квартира на Фолка, в която бяхме "отседнали", беше именно санитарният възел на фасилитито. Всичко вътре беше така изтърбушено, щото кенефите в училише ми се сториха като най-мазните продукти на Villeroy & Boch. На всичко отгоре пред вратите седеше кротко на масичка спаружена бабичка, листчето пред която изискваше 40 стотинки за ползване на въпросните услуги. Фактът, що народ чинно чакаше на опашка, докато други безпроблемно си бичеха напред-назад, задоволявайки безплатно естествените си нужди, ме хвърли в размисли върху възможностите за манипулация на наркотизираното общество, характерно за подобни събития. Накратко: временното състояние на тези хора, маркирано от емпатия и отвореност, е свързано и със засилено съблюдаване на установени социални норми, респ. с потисната мнителност и желание за бунт. При насочено влияние - чрез натрапване или действителен пример - вероятно могат да се постигнат икономически печеливши резултати. В тази връзка ужасно ме подразниха
Рекламите
Встрани от импровизираните щандове на MADtv и SEEME в преддверието, парти локацията беше употребена по всевъзможни начини за агитация и пласиране на различни продукти. Основните играчи бяха спонсорите Vivatel, Beck's и Marlboro. Докато първите присъстваха забележимо, но без да дразнят, то и с бирите, и с цигарите се осраха! Малборо имаха и цял щанд на входа към самата зала, а една госпожица в латексовия костюм на Бритни от Oops... I Did It Again се разхождаше със светеща кутия с презрамка и предлагаше мръсната им стока. Все пак това не беше толкова страшно, защото имаше и един младеж, който правеше същото, само че с хладилна раница и високо вдигната табела "RedBull 5 лв.", което си беше съвсем в реда на нещата. Същинската иритация течеше на предназначените за визуализации екрани над пулта, където наистина се виждаха такива, но с цветовете и отличителните знаци на Бекс и Малборо. Едва ли има нещо по-неприятно от това, докато денсаш лудо на яката музика и пийваш кротко водичка, за да не се дехидратираш, да гледаш зеленото на първите, червеното на вторите, бутилки, кутийки и етикети... От друга страна осветлението откъм Вет ме заслепяваше и с изключение на редките случаи, в които можех да го видя директно, разчитах на включванията на екраните.
Чичото
Това, разбира се, не ми попречи да изкрещя неистово "Gude Launeee!", oще когато видях русата му глава да щъка зад Ясен Петров. Смяната на местата стана на някакво зациклящо парче, което не познавах, но се получи много добре. Свен беше с актуалната си прическа (вж. горната снимка), носеше бяла тениска с някаква черна картинка, която така и не успях да дешифрирам. Преди да направи каквото и да е, той спокойно отпиваше Редбул, изваден от хладилника до грамофоните и не обръщаше внимание на публиката. След жеста със слушалките човекът не спря да се усмихва и да маха приятелски на подивялата тълпа. Масата ръкопляскаше, свиреше и крещеше, показваше му сърчица с две ръце и ръкомахаше енергично, докато чичо Свен прочистваше десетките уши със стабилен звук. За Вет се знае, че не е светило на смесването, но присъствието му е просто уникално. Въпреки това,
Музиката
беше на ниво. Биеше по-твърдо от компилациите му, които както бях казал, малко ме плашеха с лекия си саунд. А може би аз просто бях в настроение; така или иначе - атмосферата беше неповторима, чувството - също. Парчетата, които разпознах, се сведоха до точно три. При Belly Dancing на Guy Gerber не можеш не просто да останеш безучастен, но дори обикновеното потропване не помага. Единственият изход е to jack your body като истински робот. Именно вторите два часа от общо над четиричасовия сет бяха якото трошене, където Свен буквално ни разглоби. След едно "Are you ready to partyyyyyy!?!", прокънтяло почти непосредствено след изразената на български благодарност към публиката, музиката стана безкомпромисна, а Вет заподскача като маймунка зад пулта.
Beroshima - Horizon
Вече бях дълбоко зациклил в ритъма на музиката, когато тя за миг спря, а аз изведнъж дочух познати акорди. Знаех, че е нещо, което имам, но името ми убягваше. Успявах дори да продължа мелодията наум. Бясно преравях съзнанието си и сравнявах с това, което долавяха ушите ми.
Повярвай ми, в следващия момент исках да заплача - това беше Horizon! Най-невероятно красивото парче, което съм чувал от много много време насам. Свен сякаш стана по-спокоен, всичко наоколо засия. Бях протегнал ръцете си към него и ги огъвах, рисувайки въображаеми форми във въздуха. Затворих очи и си представих.
Представих си моето Мече.
"Благодаря ви, София!" - това бяха първите думи на чичко Свен, които влязоха в микрофона, преминаха по кабелчето и огласиха зала "Христо Ботев" към 3:00 на 14. април, около два часа, след като същият (Вет, не Ботев) беше поел грамофоните и демонстративно, но с искрена усмивка беше поставил слушалките на главата си.
Да кажа отсега: партито беше Н Е В Е Р О Я Т Н О ! ! !
Да не си бил там, е нечовешки пропуск, пък ако си сред хората, избрали вместо това онзи прехвален индианец Hernan Cattaneo или Silicone Soul, които - непонятно защо - гостуваха в столицата в същата нощ, се надявам да си усетил тоталното затъмнение на пенсионерската ти вечеринка от Мистър Кукуун.
Входът
В залата влязохме сравнително късничко, понеже преди това хапнахме в Студентски Град. Тук е мястото да похваля пича от "Шахраян", добрият спомен за чийто дюнер не беше помрачен дори от факта, че въпреки всички дъвки цяла нощ на партито се оригвах на чесън. За мое учудване имаше много хора, които си купуваха билети на място при положение, че разликата в цената спрямо предварителните продажби си беше сериозните шест лева. Пък шест лева - половин бонбон, нали, хехе. Билетите ги късаха на три, така че накрая у мен остана едно два сантиментра тясно парченце, на което се чете VATH. Че и без умлаут, пфу. Апропо, умлаут:
Плакатите
из града бяха два вида - един по-секси в крещящи зелено и лилаво и един по-умерен в пастелните цветове на The Sound Of The Seventh Season. Разлика освен друго имаше и в изписването на най-важната информация, като на първия липсваше въпросният умлаут. Нека неграмотните италианци не те заблуждават: човекът се казва Свен Вет, а не Звен Ватъ. ELEKTRÖ също е електрьо, а не електро.
Гардеробът
Гардероб на събитието нямаше - супер неудобно, но пък разбираемо с оглед на броя посетители. Така бяхме принудени да си вържем всичко връхно на кръста като в доброто старо време и да танцуваме с допълнителна тежест и топлина в поясната област.
Промоцията
В предверието видяхме кака Ани, която като виден представител на PR школата на Софийския буквално летеше наляво-надясно с фотоапарат и айди-карта на врата. Благодарение на нея бях един от първите, сдобили се със звездичка на окото, досущ като неговата. Пак тя ни увери, че Свен Вет е кацнал благополучно в София и парти наистина ще има.
Теренът
За самата зала дотогава единствено бях чувал. За моите разбирания се оказа голяма, поне като за парти де. Перпендикулярно на седалките в двата края бяха разположение диджейския пулт с озвучението и екраните, както и псевдо-ви-ай-пи-зоната (билетът за която чинеше безумните 35 кинта), която повече наподобяваше отделен с грозна метална ограда обор и едва ли предлагаше нещо повече от възможността да видиш и дупето на Свен, а срещу тях един от двата - или трите, така и не разбрах - бара.
Баровете
Не разгледах особено добре благата, които последните предлагаха, защото ме интересуваше едно-единствено - водата. Беше Devin в половинлитрови шишенца за два лева бройката, а когато Гълъба отиде за трети път да вземе по едно и за двама ни, вече беше свършила. Оттам нататък пълнехме от тоалетната.
Тоалетните
Единствената зона, която можеше да се мери по скандалност със студентската квартира на Фолка, в която бяхме "отседнали", беше именно санитарният възел на фасилитито. Всичко вътре беше така изтърбушено, щото кенефите в училише ми се сториха като най-мазните продукти на Villeroy & Boch. На всичко отгоре пред вратите седеше кротко на масичка спаружена бабичка, листчето пред която изискваше 40 стотинки за ползване на въпросните услуги. Фактът, що народ чинно чакаше на опашка, докато други безпроблемно си бичеха напред-назад, задоволявайки безплатно естествените си нужди, ме хвърли в размисли върху възможностите за манипулация на наркотизираното общество, характерно за подобни събития. Накратко: временното състояние на тези хора, маркирано от емпатия и отвореност, е свързано и със засилено съблюдаване на установени социални норми, респ. с потисната мнителност и желание за бунт. При насочено влияние - чрез натрапване или действителен пример - вероятно могат да се постигнат икономически печеливши резултати. В тази връзка ужасно ме подразниха
Рекламите
Встрани от импровизираните щандове на MADtv и SEEME в преддверието, парти локацията беше употребена по всевъзможни начини за агитация и пласиране на различни продукти. Основните играчи бяха спонсорите Vivatel, Beck's и Marlboro. Докато първите присъстваха забележимо, но без да дразнят, то и с бирите, и с цигарите се осраха! Малборо имаха и цял щанд на входа към самата зала, а една госпожица в латексовия костюм на Бритни от Oops... I Did It Again се разхождаше със светеща кутия с презрамка и предлагаше мръсната им стока. Все пак това не беше толкова страшно, защото имаше и един младеж, който правеше същото, само че с хладилна раница и високо вдигната табела "RedBull 5 лв.", което си беше съвсем в реда на нещата. Същинската иритация течеше на предназначените за визуализации екрани над пулта, където наистина се виждаха такива, но с цветовете и отличителните знаци на Бекс и Малборо. Едва ли има нещо по-неприятно от това, докато денсаш лудо на яката музика и пийваш кротко водичка, за да не се дехидратираш, да гледаш зеленото на първите, червеното на вторите, бутилки, кутийки и етикети... От друга страна осветлението откъм Вет ме заслепяваше и с изключение на редките случаи, в които можех да го видя директно, разчитах на включванията на екраните.
Чичото
Това, разбира се, не ми попречи да изкрещя неистово "Gude Launeee!", oще когато видях русата му глава да щъка зад Ясен Петров. Смяната на местата стана на някакво зациклящо парче, което не познавах, но се получи много добре. Свен беше с актуалната си прическа (вж. горната снимка), носеше бяла тениска с някаква черна картинка, която така и не успях да дешифрирам. Преди да направи каквото и да е, той спокойно отпиваше Редбул, изваден от хладилника до грамофоните и не обръщаше внимание на публиката. След жеста със слушалките човекът не спря да се усмихва и да маха приятелски на подивялата тълпа. Масата ръкопляскаше, свиреше и крещеше, показваше му сърчица с две ръце и ръкомахаше енергично, докато чичо Свен прочистваше десетките уши със стабилен звук. За Вет се знае, че не е светило на смесването, но присъствието му е просто уникално. Въпреки това,
Музиката
беше на ниво. Биеше по-твърдо от компилациите му, които както бях казал, малко ме плашеха с лекия си саунд. А може би аз просто бях в настроение; така или иначе - атмосферата беше неповторима, чувството - също. Парчетата, които разпознах, се сведоха до точно три. При Belly Dancing на Guy Gerber не можеш не просто да останеш безучастен, но дори обикновеното потропване не помага. Единственият изход е to jack your body като истински робот. Именно вторите два часа от общо над четиричасовия сет бяха якото трошене, където Свен буквално ни разглоби. След едно "Are you ready to partyyyyyy!?!", прокънтяло почти непосредствено след изразената на български благодарност към публиката, музиката стана безкомпромисна, а Вет заподскача като маймунка зад пулта.
Beroshima - Horizon
Вече бях дълбоко зациклил в ритъма на музиката, когато тя за миг спря, а аз изведнъж дочух познати акорди. Знаех, че е нещо, което имам, но името ми убягваше. Успявах дори да продължа мелодията наум. Бясно преравях съзнанието си и сравнявах с това, което долавяха ушите ми.
Повярвай ми, в следващия момент исках да заплача - това беше Horizon! Най-невероятно красивото парче, което съм чувал от много много време насам. Свен сякаш стана по-спокоен, всичко наоколо засия. Бях протегнал ръцете си към него и ги огъвах, рисувайки въображаеми форми във въздуха. Затворих очи и си представих.
Представих си моето Мече.
Monday, June 25, 2007
До Чикаго и назад ... опа Истанбул
via DoN_CeCoNe
Тъй тъй, реших и аз с двама приятели да са разходя до Истанбул. Да видим стария Константинопол и т.н. То не че много е останало от него, но преди 4 дена това още не го знаех. Приключението из Ориента започна още на турската граница. Влизайки в турската митница останах доста учуден. Оказа се доста по-европейска от бългтарската, която си беше една будка. Но турците са си турци. Нашата група нещто се буташе и внезапно от гишето излезе един митничар, крещейки нещо на турски. Очаквах да извади автомат и да ни изведе навън на разстрел. Но се оказа, че на човека просто му се е викало. Случва се ... на човек да му избият чивиите. Но е странно това да се случи пред около 2000 туриста, чакащи да влязат в страната. Цялата тая история се случи пред зоркия поглед на Мустафа Кемал Ататюрк, който наблюдаваше митницата, около 30-40 кв. метра зала, не от 1-2, а от 23 места! Имаше 23 портрета на Кемал!!! Имаше го на календара, на часовника, само на плочките в банята го нямаше. Или може би не съм го забелязал?
Влизайки в Турция, изведнъж дупките по пътя свършиха ... нямаше даже пукнатинка. Чак започнаха да ми липсват ямите от bg пътищата. След 30 минути се качихме на голямата магистрала към Истанбул. Хубавите пътища донякъде прогониха впечатленията от митницата. Но всичко беше за кратко ... Като влязохме в града шофьорът ни турчин реши да ни събуди с турско маане с модерно звучене. Не беше много приятно, но не може да се сравни с образа, който видяхме като слязохме в 6.00 сутринта пред хотела. Някаква кола, май старо рено 19, със светкащи в синьо, зелено, розово и жълто фарове ни задмина бавно. От него се носеше някакво маане, подобно на онова от автобуса. Караше го черен, оцъклен, 20-годичен турчин, като беше накачулил някакви ханъми в колата. Явно се връщаше от дискотечка нещо ... Вече официално бях в Ориента.
Иначе Истанбул е грозен град с интересни забележителности, много магазини, които си продават стоката на улицата и ... джамии. Бяха навсякъде. Разбрах, че били повече от 3000! По 3 пъти на ден бяхме принудени да слушаме по 10-тина минути ужасяващото пеене на изрода в джамията, което огласяше всичко наоколо. Всички джамии бяха снабдени с високоговорители ... Можете да си представите. Чак си записах пеенето от Синята джамия на телефона. На желаечите мога да им го пусна :) Градът беше застроен, поне старата част, т.е. Константинопол, с ужасно грозни сгради от 70-те и 80-те години, които бяха основно с магазини. Навсякъде, почти като втори официален език беше руският. Оказа се, че основната част от туристите идват от Големия брат. Било така още от времето на СССР. хахах Бяхме се събрали освободители, поробители и поробени/освободени. Измежду тези "прекрасни" сгради, буквално на всеки ъгъл се мъдреха стени от стари византийски сгради. Нормално беше да се види стена с 2 прозореца във византийски стил, който после османците най-спокойно са си откраднали - ред камък, 3 реда тухли.
Иначе разгледахме основните забелейителности - Света София, църквата Кхора, българската църква "Св. Стефан", Вселенската патриаршия, че даже и патриарха видяхме, Топ Капъ Сарай, Капалъ Чарши, Египетския пазар, Старите колони от Хиподрума, Юстиниановото водохранилище Еребатан, Археологическия музей, Музея на мозайките, и естествено джамиите. Видяхме двете най-големи джамии на Истанбул - Сюлеймание и Синята джамия, които бяха почти еднакви, различаваха се в броя на минаретата. Но те не само бяха еднакви с всички джамии в Турция, те бяха еднакви и с още една джамия - Света София. Ясно от къде османците са взели архитектурния си стил. Половината джамии в Истанбул са строени от Архитекта Синан през XVI-XVII век, който просто е копирал Света София и другите византийски църкви навсякъде! Кражба, кражба, кражба. Сега разбрах защо османците с такава лекота са превръщали църквите в джамии! Ми то и аз мога - бучиш му едно минаре и готово. Бързи, смели, сръчни малко е работата.
Но все пак не османците са толкова виновни, че от стария Константинопол е бая порутен и не много е останало от него. Самите турци почти нищо не са съборили. Едни други варвари са управлявали преди тях - латинците. Тези гадни западноевропейски цигани са разрушили града, откраднали са всички възможно, чак са изчагъртали златото от Колоната на Константин и са го пратили при папата във Ватикана. Пък турците като са дошли през 1453-та година са се били наразрушавали вече - стигнало им е, че са съборили всичко на Балканите и са се настанили наготово. Ма нали са си мързеливички, колко му е да му туриш едно минаре на Света София и айдеееее - джамия. Ама аз зех, че много се разпрострях. Да кажа на чист български - Евала, аферим Истанбул. Заслужава си да се види, ама аз втори път там не вярвам да отида. Със сигурност не е от градовете, в които се влюбваш.
Тъй тъй, реших и аз с двама приятели да са разходя до Истанбул. Да видим стария Константинопол и т.н. То не че много е останало от него, но преди 4 дена това още не го знаех. Приключението из Ориента започна още на турската граница. Влизайки в турската митница останах доста учуден. Оказа се доста по-европейска от бългтарската, която си беше една будка. Но турците са си турци. Нашата група нещто се буташе и внезапно от гишето излезе един митничар, крещейки нещо на турски. Очаквах да извади автомат и да ни изведе навън на разстрел. Но се оказа, че на човека просто му се е викало. Случва се ... на човек да му избият чивиите. Но е странно това да се случи пред около 2000 туриста, чакащи да влязат в страната. Цялата тая история се случи пред зоркия поглед на Мустафа Кемал Ататюрк, който наблюдаваше митницата, около 30-40 кв. метра зала, не от 1-2, а от 23 места! Имаше 23 портрета на Кемал!!! Имаше го на календара, на часовника, само на плочките в банята го нямаше. Или може би не съм го забелязал?
Влизайки в Турция, изведнъж дупките по пътя свършиха ... нямаше даже пукнатинка. Чак започнаха да ми липсват ямите от bg пътищата. След 30 минути се качихме на голямата магистрала към Истанбул. Хубавите пътища донякъде прогониха впечатленията от митницата. Но всичко беше за кратко ... Като влязохме в града шофьорът ни турчин реши да ни събуди с турско маане с модерно звучене. Не беше много приятно, но не може да се сравни с образа, който видяхме като слязохме в 6.00 сутринта пред хотела. Някаква кола, май старо рено 19, със светкащи в синьо, зелено, розово и жълто фарове ни задмина бавно. От него се носеше някакво маане, подобно на онова от автобуса. Караше го черен, оцъклен, 20-годичен турчин, като беше накачулил някакви ханъми в колата. Явно се връщаше от дискотечка нещо ... Вече официално бях в Ориента.
Иначе Истанбул е грозен град с интересни забележителности, много магазини, които си продават стоката на улицата и ... джамии. Бяха навсякъде. Разбрах, че били повече от 3000! По 3 пъти на ден бяхме принудени да слушаме по 10-тина минути ужасяващото пеене на изрода в джамията, което огласяше всичко наоколо. Всички джамии бяха снабдени с високоговорители ... Можете да си представите. Чак си записах пеенето от Синята джамия на телефона. На желаечите мога да им го пусна :) Градът беше застроен, поне старата част, т.е. Константинопол, с ужасно грозни сгради от 70-те и 80-те години, които бяха основно с магазини. Навсякъде, почти като втори официален език беше руският. Оказа се, че основната част от туристите идват от Големия брат. Било така още от времето на СССР. хахах Бяхме се събрали освободители, поробители и поробени/освободени. Измежду тези "прекрасни" сгради, буквално на всеки ъгъл се мъдреха стени от стари византийски сгради. Нормално беше да се види стена с 2 прозореца във византийски стил, който после османците най-спокойно са си откраднали - ред камък, 3 реда тухли.
Иначе разгледахме основните забелейителности - Света София, църквата Кхора, българската църква "Св. Стефан", Вселенската патриаршия, че даже и патриарха видяхме, Топ Капъ Сарай, Капалъ Чарши, Египетския пазар, Старите колони от Хиподрума, Юстиниановото водохранилище Еребатан, Археологическия музей, Музея на мозайките, и естествено джамиите. Видяхме двете най-големи джамии на Истанбул - Сюлеймание и Синята джамия, които бяха почти еднакви, различаваха се в броя на минаретата. Но те не само бяха еднакви с всички джамии в Турция, те бяха еднакви и с още една джамия - Света София. Ясно от къде османците са взели архитектурния си стил. Половината джамии в Истанбул са строени от Архитекта Синан през XVI-XVII век, който просто е копирал Света София и другите византийски църкви навсякъде! Кражба, кражба, кражба. Сега разбрах защо османците с такава лекота са превръщали църквите в джамии! Ми то и аз мога - бучиш му едно минаре и готово. Бързи, смели, сръчни малко е работата.
Но все пак не османците са толкова виновни, че от стария Константинопол е бая порутен и не много е останало от него. Самите турци почти нищо не са съборили. Едни други варвари са управлявали преди тях - латинците. Тези гадни западноевропейски цигани са разрушили града, откраднали са всички възможно, чак са изчагъртали златото от Колоната на Константин и са го пратили при папата във Ватикана. Пък турците като са дошли през 1453-та година са се били наразрушавали вече - стигнало им е, че са съборили всичко на Балканите и са се настанили наготово. Ма нали са си мързеливички, колко му е да му туриш едно минаре на Света София и айдеееее - джамия. Ама аз зех, че много се разпрострях. Да кажа на чист български - Евала, аферим Истанбул. Заслужава си да се види, ама аз втори път там не вярвам да отида. Със сигурност не е от градовете, в които се влюбваш.
Saturday, June 23, 2007
1,59
via Ivanoffster
Значи, понякога изпитвам съмнение, относно това дали съм пълен идиот или просто често изпадам в подвеждащи ситуации, които да ме усъмнят, че съм такъв, а иначе съм си съвсем нормален идиот. Като всички останали хора. Дори по-нормален идиот от тях. Дори на моменти пък съм убеден, че изобщо не съм идиот, ами съм съвсем в час. Докато не се появят въпросните предишни моменти, които с пълна сила да ме върнат към реалността. Към идиотът.
Откакто си смених работата и започнах да бачкам с работно време, всяка делнична сутрин изминавам пеш един и същ маршрут: дясната страна на “Мадрид”, лявата страна на “Евлоги Георгиев” до “Милин камък” и оттам - свивам към “Калиакра”. Това е. Всяка делнична сутрин. Ако ви звучи леко вдебиляващо, шах с клавиатурата – правя го и навръщане! Сега, ако ви звучи двойновдебиляващо, замислете се над следното: “работно време”. И всяка сутрин минавам покрай едно чейндж бюро, което изглежда повече като пункт за изкупуване на вторични суровини, отколкото на място, където се обменя валута: тесен, сумрачен безистен, с ръждясали решетки пред прозорците, по които на места има бели петна от някога поставена боя, а пред всичко това - на тротоара – сецнато се мъдри “информационно табло”, съобщаващо валутните курсове. И отново всяка сутрин, минавайки от там, си задавам въпроса “Кой пък влиза в този убит чейндж?!”. Мисля, че от понеделник, когато отново мина от там, няма да си задавам този въпрос. Ще се питам “Защо влязох в този убит чейндж?!?!”. И ще си отговарям “Защото съм смотан, ето защо!”...
Значи: събуждам се аз към 8 сутринта, но нали се сещате, че преди да си погледнете часовника, няма как да знаете към колко сте се събудили, тоест – събуждам се аз, поглеждам: 8 сутринта - и си казвам “Много е рано, спи!”. Ама нещо не успявам да заспя: лежа и си мисля разни работи. И решавам да закуся. Ставам, ям, пия мляко, пия още мляко, мотая се, след което лягам и пак заспивам. Събуждам се отново, поглеждам: 12 – и се сещам, че снощи казах на хазайката, че в един ще мина през тях, за да си платя наема. И пия едно кафе, нанизвам дрешки и гледам какви пари имам, за след наема. 10 лева. И се сещам, че имам едни 170 евро, за черни дни. И гледам – черни дни, значи ще си ги сменя. Сега, има едно нещо, което се спотайва в мен, също като вирус, който не знаеш кога ще те повали. Това нещо се нарича “мързел”. Абе, имам моменти, в които ужасно ме домързява. Ама ужасно. Ей така: седя си и ме домързява. Днес ме беше повалило, още докато съм спял. Направо се събудих със супермързел. Домьрзя ме да отида до някакво проверено чейндж бюро и си казах “Аре онова ми на път, ще сменя там”.
Значи, на парализираното пред бюрото табло си пишеше “EUR – 1,95”. Влизам, питам “Имате ли комисионни” и чувам “Без.”. Изобщо не си задавам въпроси от рода на “Абе, защо няма тавичка за размяна на банкнотите, ами вместо това има парче балатум?!” или “Защо този тип зад стъклото прилича на някой, който със сигурност ще ме преебе?”, а направо му подавам парите. Онзи смята нещо, щрака някакви касови апарати, някакви броячни машини, подава ми някаква касова бележка за подпис, аз подписвам, той подписва и накрая ми брои 260-и няколко лева и “Приятен ден!”. И аз нали съм възпитан, и аз “Приятен ден!” и си излизам.
След около десет метра си казвам “Абе, чакай сега, тук нещо не излиза!”. И се връщам и учтиво “Прощавайте, но мисля, че току-що ми дадохте с около 60 лева по-малко.” “Не съм.”. “Ами според мен сте! При този курс, трябва да са около 320-30 лева”... Оказа се, че на таблото-кибик отпред бил изписан “курс продава”, а не “курс купува”. “Курс купува” бил 1,59 лв. За 1 евро. В подобна ситуация, май най-нормално е да кажеш нещо от рода на “Прощавайте, че съм толкова тъп! Да, знам, че не изглеждам чак такъв льохман, и аз не знам как го постигам! Приятен ден и лека работа!” и да си излезеш и много бързо да избягаш надалеч, за да не те застигне ехидният смях на чейчаджията. Е, аз осъзнах какъв съм смотан и просто си излязох, но пък сега се замислям, че думата “чейнчанджия” идва от думата “чейндж”, тоест май е по-правилно да се пише “чейнджаджия”, вместо “чейнчаджия” и сега пък вече се замислям, че е напълно възможно да се пише така, а аз изначално да съм го написал грешно и сега си мисля, че съм открил ебахти нещото в българския език. А съществува възможността просто да са си две различни думи, които си се пишат по този начин и да си проличи, че освен пълния член, има и други неща в езика, които перфектно не владея:)
След като продължих към Орлов мост си мислех, че в това да не си милионер си има и известна доза чар и финансова сигурност: ако бях влязъл вместо със 170, със 1 700 000 евро в този чейндж, щях да съм на брутална загуба. А после, като съпоставих реалността, към това, което е реалност за онова бюро, си казах “Добре, че не бях с долари! Сигурно ги купуват на 80 стотинки!”.
Значи, понякога изпитвам съмнение, относно това дали съм пълен идиот или просто често изпадам в подвеждащи ситуации, които да ме усъмнят, че съм такъв, а иначе съм си съвсем нормален идиот. Като всички останали хора. Дори по-нормален идиот от тях. Дори на моменти пък съм убеден, че изобщо не съм идиот, ами съм съвсем в час. Докато не се появят въпросните предишни моменти, които с пълна сила да ме върнат към реалността. Към идиотът.
Откакто си смених работата и започнах да бачкам с работно време, всяка делнична сутрин изминавам пеш един и същ маршрут: дясната страна на “Мадрид”, лявата страна на “Евлоги Георгиев” до “Милин камък” и оттам - свивам към “Калиакра”. Това е. Всяка делнична сутрин. Ако ви звучи леко вдебиляващо, шах с клавиатурата – правя го и навръщане! Сега, ако ви звучи двойновдебиляващо, замислете се над следното: “работно време”. И всяка сутрин минавам покрай едно чейндж бюро, което изглежда повече като пункт за изкупуване на вторични суровини, отколкото на място, където се обменя валута: тесен, сумрачен безистен, с ръждясали решетки пред прозорците, по които на места има бели петна от някога поставена боя, а пред всичко това - на тротоара – сецнато се мъдри “информационно табло”, съобщаващо валутните курсове. И отново всяка сутрин, минавайки от там, си задавам въпроса “Кой пък влиза в този убит чейндж?!”. Мисля, че от понеделник, когато отново мина от там, няма да си задавам този въпрос. Ще се питам “Защо влязох в този убит чейндж?!?!”. И ще си отговарям “Защото съм смотан, ето защо!”...
Значи: събуждам се аз към 8 сутринта, но нали се сещате, че преди да си погледнете часовника, няма как да знаете към колко сте се събудили, тоест – събуждам се аз, поглеждам: 8 сутринта - и си казвам “Много е рано, спи!”. Ама нещо не успявам да заспя: лежа и си мисля разни работи. И решавам да закуся. Ставам, ям, пия мляко, пия още мляко, мотая се, след което лягам и пак заспивам. Събуждам се отново, поглеждам: 12 – и се сещам, че снощи казах на хазайката, че в един ще мина през тях, за да си платя наема. И пия едно кафе, нанизвам дрешки и гледам какви пари имам, за след наема. 10 лева. И се сещам, че имам едни 170 евро, за черни дни. И гледам – черни дни, значи ще си ги сменя. Сега, има едно нещо, което се спотайва в мен, също като вирус, който не знаеш кога ще те повали. Това нещо се нарича “мързел”. Абе, имам моменти, в които ужасно ме домързява. Ама ужасно. Ей така: седя си и ме домързява. Днес ме беше повалило, още докато съм спял. Направо се събудих със супермързел. Домьрзя ме да отида до някакво проверено чейндж бюро и си казах “Аре онова ми на път, ще сменя там”.
Значи, на парализираното пред бюрото табло си пишеше “EUR – 1,95”. Влизам, питам “Имате ли комисионни” и чувам “Без.”. Изобщо не си задавам въпроси от рода на “Абе, защо няма тавичка за размяна на банкнотите, ами вместо това има парче балатум?!” или “Защо този тип зад стъклото прилича на някой, който със сигурност ще ме преебе?”, а направо му подавам парите. Онзи смята нещо, щрака някакви касови апарати, някакви броячни машини, подава ми някаква касова бележка за подпис, аз подписвам, той подписва и накрая ми брои 260-и няколко лева и “Приятен ден!”. И аз нали съм възпитан, и аз “Приятен ден!” и си излизам.
След около десет метра си казвам “Абе, чакай сега, тук нещо не излиза!”. И се връщам и учтиво “Прощавайте, но мисля, че току-що ми дадохте с около 60 лева по-малко.” “Не съм.”. “Ами според мен сте! При този курс, трябва да са около 320-30 лева”... Оказа се, че на таблото-кибик отпред бил изписан “курс продава”, а не “курс купува”. “Курс купува” бил 1,59 лв. За 1 евро. В подобна ситуация, май най-нормално е да кажеш нещо от рода на “Прощавайте, че съм толкова тъп! Да, знам, че не изглеждам чак такъв льохман, и аз не знам как го постигам! Приятен ден и лека работа!” и да си излезеш и много бързо да избягаш надалеч, за да не те застигне ехидният смях на чейчаджията. Е, аз осъзнах какъв съм смотан и просто си излязох, но пък сега се замислям, че думата “чейнчанджия” идва от думата “чейндж”, тоест май е по-правилно да се пише “чейнджаджия”, вместо “чейнчаджия” и сега пък вече се замислям, че е напълно възможно да се пише така, а аз изначално да съм го написал грешно и сега си мисля, че съм открил ебахти нещото в българския език. А съществува възможността просто да са си две различни думи, които си се пишат по този начин и да си проличи, че освен пълния член, има и други неща в езика, които перфектно не владея:)
След като продължих към Орлов мост си мислех, че в това да не си милионер си има и известна доза чар и финансова сигурност: ако бях влязъл вместо със 170, със 1 700 000 евро в този чейндж, щях да съм на брутална загуба. А после, като съпоставих реалността, към това, което е реалност за онова бюро, си казах “Добре, че не бях с долари! Сигурно ги купуват на 80 стотинки!”.
Thursday, June 21, 2007
Марихуана
via AFX
Позволете ми да синтезирам мненията, наблюденията и личните ми влечатленията от канабиса:
+ Пълно отпускане. След тежка работна седмица - мозъкът си почива от една страна, а от друга освобождава стреса изчиствайки се от всички отрицателни емоции натрупани при решаването на задачите, проблемите и общуването с колегите и клиентите.
+ нужна е единствено положителна нагласа за да се достигне до изключително детайлни разсъждения по редица въпроси комбинирани с приятни емоции.
+ на пръв поглед скучната, еднообразна и зацикляща електронна музика започва да придобива все повече детайли. )
+ Pаздвояване на съзнанието (не на личността ) ) при което една част от него се явява обективен наблюдател на собственото си състояние. Това позволява да се канализира потока от идеи който иначе хаотично се разпилява из съзнанието. (т.нар. от мен - Mindstream)
+ Свободно общуване. Не толкова без задръжки, а по-скоро.. без предразсъдъци )
Ще предоставя едно към едно следният post от “Писателският блог на Тишо”, поради факта че нещата описани там напълно съвпадат с моето виждане:
Позволете ми да синтезирам мненията, наблюденията и личните ми влечатленията от канабиса:
+ Пълно отпускане. След тежка работна седмица - мозъкът си почива от една страна, а от друга освобождава стреса изчиствайки се от всички отрицателни емоции натрупани при решаването на задачите, проблемите и общуването с колегите и клиентите.
+ нужна е единствено положителна нагласа за да се достигне до изключително детайлни разсъждения по редица въпроси комбинирани с приятни емоции.
+ на пръв поглед скучната, еднообразна и зацикляща електронна музика започва да придобива все повече детайли. )
+ Pаздвояване на съзнанието (не на личността ) ) при което една част от него се явява обективен наблюдател на собственото си състояние. Това позволява да се канализира потока от идеи който иначе хаотично се разпилява из съзнанието. (т.нар. от мен - Mindstream)
+ Свободно общуване. Не толкова без задръжки, а по-скоро.. без предразсъдъци )
Ще предоставя едно към едно следният post от “Писателският блог на Тишо”, поради факта че нещата описани там напълно съвпадат с моето виждане:
"Първият компютър е създаден от Българин"
via Delian
По-късно пресъсдаден (направен наново) вариант на прототипа на Атанасов-Бери.
Считам, че е изключително вредно да се създава фалшиво национално самочувствие. Историята е показала, че фалшивите самочувствия са раждали само глупави конфликти, които като цяло никога не е печелил този с фалшификата.
Един добър пример е изречението, което много Българи употребяват, а именно „Първият компютър е създаден от Българин”.
В това изречение няма нито една произволна комбинация от думи, която да бъде вярна.
Ние визираме с това изказване резултата от труда на Джон Атанасов. На мен ми се ще обаче да внеса няколко пояснения:
Компютър всъщност значи сметачна машина.
Създаден, значи да не е съществувал преди това, но съществува след това.
Българин значи човек, който има Българско гражданство, роден е в България, или евентуално се самоопределя за такъв.
И така, къде са грешките в нашата изопачената история:
* Първите сметачни машини съществуват от над 3000 години преди новата ера.
* ABACUS е първата форма на сметачен уред, който съществува около 1000 години преди новата ера.
* Първият дизайн на автоматичен (и съответно механичен) калкулатор е спорно от кой е създаден, но в момента най-популярното мнение е, че е на Леонардо Да Винчи.
* Първата напълно автоматична сметачна машина е създадена от Уилхем Щихард през 1623-та година
* Първата усъвършенствана сметачна машина е от Блес Паскал (и тук се спори дали няма по-ранни варианти) през 1640 година, когато той е бил само на 11 години.
* Готфрид фон Либниц създава бинарната математика, и я предлага като ефективен механизъм за създаване на сметачни машини през 1679-та година.
* Първата идея за универсална машина (Универсалната аналитична машина) е демонстрирана от Чарлс Бабидж през 1834-та година (това е реално първият програмируем компютър, като идея и план).
* Първият компютър с ток е създаден от германеца Конрад Зусе през 1936-та година. Той създава няколко компютъра, и пред 1946-та година преостъпва правата на патентите си на IBM, което ги прави сила в тази нова индустрия.
* Първата универсална машина за всякакви операции (това, което очакваме от компютър) е създадена от британеца от унгарско семейство Алан Тюринг през 1936-та година. Същия през 1939-та година е направил и специален компютър за декодиране на германската Енигма (която също се води форма на компютър) и е първата напълно цифрова форма на такъв. Ако не се беше самоубил толкова млад (на 42), кой знае до къде щеше да стигне този човек.
* Първият съвременен електрически/електронен компютър (когото наподобяват като идеология, макар и построени по различен начин и използващи други механизми) е създаден от Джон Маучли и Джей Преспер Екерт и се нарича ENIAC, и е направен през 1946-та година.
Каква е фактологията по отношение на труда на Джон Атанасов:
Създателя на това, което ние си мислим, че е компютърът на Джон Атанасов, всъщност е бил студентът му Клифорд Бери. Атанасов му е бил само професор и ръководител (както са ръководителите на дипломните работи в сегашните университети). Влиянието на Атанасов е било много голямо (той му е преподавал идеите си, а той е бил много в крак с тогавашното компютърно развитие), но все пак създател е Клифорд. Учудващо е, че името му въобще не се споменава у нас. На всякъде в чужбина вървят като двойка. Техния проект е движен между 1939-та и 1942-ра (тоест те не могат да се класифицират под никаква форма като създатели на компютъра, имайки се в предвид Конрад Зусе) и е имал за цел да повтори (по подобрен начин) един друг проект съществуващ от преди това (тоест дори като идея не е бил нещо ново). Създават принципен прототип, който показва работоспособността на отделните компоненти, но не работи като цяло и изисква допълнително финансиране, за да прерасне в компютър. Проекта им е спрян през 1942-ра година, поради липса на финансиране, и включването на САЩ във Втората Световна Война. В този проект Клифорд и Джон са имали едни от най-иновативните към времето си идеи – напълна бинарна математика, паралелна обработка и електронна памет. Заимствали са от идеите на Тюринг, но реализацията им е била по идея малко подобрена. Това, което всъщност е наистина новото е начинът, по който са конструирали електронната памет (всичко друго, включително и идеите вече са съществували и е имало реализации), механизъм използван в RAM паметите и до днес (макар вече да започват идеи за подмяната му).
Важното нещо, което трябва да се знае е, че компютъра не е бил завършен, и има спорове дори дали е щял да работи. Поради което те не биват включени в класациите „създател” на компютъра, а само в класациите „големи умове”. Никой не отрича тяхното голямо влияние върху ENIAC (като идеи), доказано от делото Sperry Rand Vs. Honeywell, 1973, при което то е общопризнато.
Но реално незавършен проект не може да се класифицира като създаден компютър.
Бихме могли да кажем обаче „Атанасов-Бери – създателите на съвременната памет” или „Атанасов-Бери – едни от титаните на рамената, на които са стъпили последвалите създатели на компютъра”.
Сега конкретно за Атанасов. Атанасов не е бил роден в България, а в САЩ. Баща му е бил българче избягало малко след освобождението ни в Америка, заедно с майка си, на 13 годишна възраст, и Атанасов не е имал Българско гражданство. Атанасов не е знаел Български, и никога не се е самоопределял като Българин, макар в края на 70-те и началото на 80-те (доста след времето, за което си говорим) да е имал много контакти с Българи, по политически и сантиментални причини. Идвал е в България няколко пъти (и се е изразявал все точно – „родината на баща ми”) по покана на бай Тошо или БАН, за разни медали и награди. Най-многото, което може да се каже е, че е дете на Българин (защото дори понятието Български произход е малко спорно в случая).
На фона на тази история, какво всъщност е вярно в изречението „Първият компютър е създаден от Българин”?
Това не е бил първият компютър, не е била първата работеща машина с универсално предназначение, не е било първото такова електронно устройство, не е довършен, не е правен само от един човек, и освен това и двамата не са били фактически Българи.
Пак стана малко като във вица за компютрите за Япония, дето не били 1000, а били 100000, не били компютри, а компоти, и не сме ги изнесли, ами ни ги били върнали.
Пиша всичко това, защото вярвам, че създаването на национална гордост по такъв грозен и неточен начин е изключително вредно. Сега Българина вярва, че е природно гениален, и ей така, както си чопли семки четейки плаката на Азис на спирката само щото в паспорта му пише, че е Българин (нещо невярно за Атанасов) и ще му щукне и ще измисли де да знам какво, компотъра. Мисли си, че щом Слави Трифонов му казва от телевизора, че ние сме природно умни, и това дето не успяваме ей така от нищото е, щото всички ни пречат, а не, щото не се трудим, и трябва държавата да го издържа задето е толкова умен, щото знаеш ли какво може да стори, ако държавата спре да го издържа! Току виж измислил реактивна слънчогледова семка!
Такива изказвания са грозни и унизителни за труда, който Бери и Атанасов са хвърлили. За средата, в която са живели и им е указвала катализиращо влияние, както и е доставяла материал. За да постигнат това, което са направили, те са имали невероятна визия върху технологиите (вижте само годините, Атанасов просто е плувал в тези среди, за да може да създаде неща толкова бързо след появата на идеите), тенденциите и движенията им. Имали са невероятни познания по електроника и физика. Имали са история от много труд, публикации, активни участия в ядрото на развиването на тези дейности, по време, по което в света започва да навлиза новата тенденция „науката да е затворена за избрани”, а не открита за всеки, както е било до този момент. Мисля, че е очевидно, че просто премествайки ги в България през 1930-та година да речем, и двамата е нямало да постигнат това, което са постигнали. Защото средата, и трудът са били основополагащи за резултата, а не произхода.
Не е ли време да започнем да учим децата си на „труди се, и стреми се, за да успееш” вместо „щом си българче, значи си умно дете” (всички деца са умни, ако не бяха, нямаше да има прогрес) или „учи мами, за да не работиш”.
Машината на Бабидж
По-късно пресъсдаден (направен наново) вариант на прототипа на Атанасов-Бери.
Считам, че е изключително вредно да се създава фалшиво национално самочувствие. Историята е показала, че фалшивите самочувствия са раждали само глупави конфликти, които като цяло никога не е печелил този с фалшификата.
Един добър пример е изречението, което много Българи употребяват, а именно „Първият компютър е създаден от Българин”.
В това изречение няма нито една произволна комбинация от думи, която да бъде вярна.
Ние визираме с това изказване резултата от труда на Джон Атанасов. На мен ми се ще обаче да внеса няколко пояснения:
Компютър всъщност значи сметачна машина.
Създаден, значи да не е съществувал преди това, но съществува след това.
Българин значи човек, който има Българско гражданство, роден е в България, или евентуално се самоопределя за такъв.
И така, къде са грешките в нашата изопачената история:
* Първите сметачни машини съществуват от над 3000 години преди новата ера.
* ABACUS е първата форма на сметачен уред, който съществува около 1000 години преди новата ера.
* Първият дизайн на автоматичен (и съответно механичен) калкулатор е спорно от кой е създаден, но в момента най-популярното мнение е, че е на Леонардо Да Винчи.
* Първата напълно автоматична сметачна машина е създадена от Уилхем Щихард през 1623-та година
* Първата усъвършенствана сметачна машина е от Блес Паскал (и тук се спори дали няма по-ранни варианти) през 1640 година, когато той е бил само на 11 години.
* Готфрид фон Либниц създава бинарната математика, и я предлага като ефективен механизъм за създаване на сметачни машини през 1679-та година.
* Първата идея за универсална машина (Универсалната аналитична машина) е демонстрирана от Чарлс Бабидж през 1834-та година (това е реално първият програмируем компютър, като идея и план).
* Първият компютър с ток е създаден от германеца Конрад Зусе през 1936-та година. Той създава няколко компютъра, и пред 1946-та година преостъпва правата на патентите си на IBM, което ги прави сила в тази нова индустрия.
* Първата универсална машина за всякакви операции (това, което очакваме от компютър) е създадена от британеца от унгарско семейство Алан Тюринг през 1936-та година. Същия през 1939-та година е направил и специален компютър за декодиране на германската Енигма (която също се води форма на компютър) и е първата напълно цифрова форма на такъв. Ако не се беше самоубил толкова млад (на 42), кой знае до къде щеше да стигне този човек.
* Първият съвременен електрически/електронен компютър (когото наподобяват като идеология, макар и построени по различен начин и използващи други механизми) е създаден от Джон Маучли и Джей Преспер Екерт и се нарича ENIAC, и е направен през 1946-та година.
Каква е фактологията по отношение на труда на Джон Атанасов:
Създателя на това, което ние си мислим, че е компютърът на Джон Атанасов, всъщност е бил студентът му Клифорд Бери. Атанасов му е бил само професор и ръководител (както са ръководителите на дипломните работи в сегашните университети). Влиянието на Атанасов е било много голямо (той му е преподавал идеите си, а той е бил много в крак с тогавашното компютърно развитие), но все пак създател е Клифорд. Учудващо е, че името му въобще не се споменава у нас. На всякъде в чужбина вървят като двойка. Техния проект е движен между 1939-та и 1942-ра (тоест те не могат да се класифицират под никаква форма като създатели на компютъра, имайки се в предвид Конрад Зусе) и е имал за цел да повтори (по подобрен начин) един друг проект съществуващ от преди това (тоест дори като идея не е бил нещо ново). Създават принципен прототип, който показва работоспособността на отделните компоненти, но не работи като цяло и изисква допълнително финансиране, за да прерасне в компютър. Проекта им е спрян през 1942-ра година, поради липса на финансиране, и включването на САЩ във Втората Световна Война. В този проект Клифорд и Джон са имали едни от най-иновативните към времето си идеи – напълна бинарна математика, паралелна обработка и електронна памет. Заимствали са от идеите на Тюринг, но реализацията им е била по идея малко подобрена. Това, което всъщност е наистина новото е начинът, по който са конструирали електронната памет (всичко друго, включително и идеите вече са съществували и е имало реализации), механизъм използван в RAM паметите и до днес (макар вече да започват идеи за подмяната му).
Важното нещо, което трябва да се знае е, че компютъра не е бил завършен, и има спорове дори дали е щял да работи. Поради което те не биват включени в класациите „създател” на компютъра, а само в класациите „големи умове”. Никой не отрича тяхното голямо влияние върху ENIAC (като идеи), доказано от делото Sperry Rand Vs. Honeywell, 1973, при което то е общопризнато.
Но реално незавършен проект не може да се класифицира като създаден компютър.
Бихме могли да кажем обаче „Атанасов-Бери – създателите на съвременната памет” или „Атанасов-Бери – едни от титаните на рамената, на които са стъпили последвалите създатели на компютъра”.
Сега конкретно за Атанасов. Атанасов не е бил роден в България, а в САЩ. Баща му е бил българче избягало малко след освобождението ни в Америка, заедно с майка си, на 13 годишна възраст, и Атанасов не е имал Българско гражданство. Атанасов не е знаел Български, и никога не се е самоопределял като Българин, макар в края на 70-те и началото на 80-те (доста след времето, за което си говорим) да е имал много контакти с Българи, по политически и сантиментални причини. Идвал е в България няколко пъти (и се е изразявал все точно – „родината на баща ми”) по покана на бай Тошо или БАН, за разни медали и награди. Най-многото, което може да се каже е, че е дете на Българин (защото дори понятието Български произход е малко спорно в случая).
На фона на тази история, какво всъщност е вярно в изречението „Първият компютър е създаден от Българин”?
Това не е бил първият компютър, не е била първата работеща машина с универсално предназначение, не е било първото такова електронно устройство, не е довършен, не е правен само от един човек, и освен това и двамата не са били фактически Българи.
Пак стана малко като във вица за компютрите за Япония, дето не били 1000, а били 100000, не били компютри, а компоти, и не сме ги изнесли, ами ни ги били върнали.
Пиша всичко това, защото вярвам, че създаването на национална гордост по такъв грозен и неточен начин е изключително вредно. Сега Българина вярва, че е природно гениален, и ей така, както си чопли семки четейки плаката на Азис на спирката само щото в паспорта му пише, че е Българин (нещо невярно за Атанасов) и ще му щукне и ще измисли де да знам какво, компотъра. Мисли си, че щом Слави Трифонов му казва от телевизора, че ние сме природно умни, и това дето не успяваме ей така от нищото е, щото всички ни пречат, а не, щото не се трудим, и трябва държавата да го издържа задето е толкова умен, щото знаеш ли какво може да стори, ако държавата спре да го издържа! Току виж измислил реактивна слънчогледова семка!
Такива изказвания са грозни и унизителни за труда, който Бери и Атанасов са хвърлили. За средата, в която са живели и им е указвала катализиращо влияние, както и е доставяла материал. За да постигнат това, което са направили, те са имали невероятна визия върху технологиите (вижте само годините, Атанасов просто е плувал в тези среди, за да може да създаде неща толкова бързо след появата на идеите), тенденциите и движенията им. Имали са невероятни познания по електроника и физика. Имали са история от много труд, публикации, активни участия в ядрото на развиването на тези дейности, по време, по което в света започва да навлиза новата тенденция „науката да е затворена за избрани”, а не открита за всеки, както е било до този момент. Мисля, че е очевидно, че просто премествайки ги в България през 1930-та година да речем, и двамата е нямало да постигнат това, което са постигнали. Защото средата, и трудът са били основополагащи за резултата, а не произхода.
Не е ли време да започнем да учим децата си на „труди се, и стреми се, за да успееш” вместо „щом си българче, значи си умно дете” (всички деца са умни, ако не бяха, нямаше да има прогрес) или „учи мами, за да не работиш”.
Машината на Бабидж
Wednesday, June 20, 2007
Колко струва да си Мас фен, и заслужава ли си?
via Mac blog
Това е един пост просто с размисли - без факти и новини, така че, ако не обичате такива текстове направо пропуснете този постинг.
От как преминах на mac преди 3 години бях силно запален. Фен от първа класа. Най-накрая минах на една по красива, стимулираща и сигурна платформа. Събирах очи в офиса на колегите. Дори мога да се похваля с един колега, който заради мен премина от PC на Mac. Стартирах и блог, с целта да популяризирам страстта си.
За тези две години открих, че mac е достойна платформа. Има си всичкия необходим софтуер. Форматите на файловете са съвместими. Има си общност която да ти помага при всякакви проблеми. И най-важното, стимулира да създаваш красиви неща.
Но също така се понатрупаха и някой неприятни усещания. Може би съм си карък но ето списъкът с проблемите ми:
1. iBook G4, премина три пъти сервиз докато му оправим Bluetooth. И всеки път когато опре до резервна част се чака над месец. Веднъж му сменяхме батерията че беше дефектна. На скоро му изгоря диска, просто така. При счупена от мен клавиатура, така и не дочакахме резервна, та се задоволих с една на-старо.
2. iMac G5 - пробле с изгоряло захранване. 2 месеца чакане за частта. Докарват я и я слагат и се оказва дефектна не си разпознава RAM паметта. Пак ще я сменят - още 2 месеца. И в двата случая новата дънна платка няма сериен номер (нарича се refurbished - взета от дефектни компютри от америка и пратена тука, за аборигените). До колкото разбрах това е честа практика със сервиза на Apple в БГ. Сумарно загубени 4 месеца.
3. MacBook - сменихме RAM за да го увеличим на максимум, от тогава капачето на RAM не се затваря много. Освен това батерията се прецака на 7-мия месец. Смениха я в гаранция - 1+ месец чакане. Освен това Intel маковете си имат досадния навик да имат нужда от поне 1 минута за да влезат в час след като отвориш капака. Мислех че е само мой проблем, ама и други го имат.
В същото време, историята на моите PC-та всички от Persy (номер 1 асемблатор в родината):
1. Едно от тях нещо взе да забива. В сервиза за подмяна на кондензатори (на 3-та година), готово за 1 ден.
2. Токовия удар който поизпържи iMac-а, удари и PC-to. 2 дена в сервиза на Persy и е като нов, леко ъпгрейднат.
3. Страховита машина отново от Persy - вече на месец. Още нямам проблеми :-)
И така след толкова проблеми с мака се замислих. Машините са супер, но сервиза им е под всякаква критика. И то не по вина на местните хора - просто за Apple ние (както и гърците и унгарците и поляците и т.н.) не съществуваме. Ако някой се мине да си купи - жив и здрав. Ако дилърите им могат да съдерат по някоя кожа от клиентите си - живи здрави. Отстъпки така или иначе не им дават кой знае какви. А ако опре до сервиз…
Ако мислите да разчитате на Mac за основната си работа, замилете се - можете ли да изкарате над месец без машина. Докато за PC чарковете са налични и поправката отнем дни при mac сте обречени да чакатe. Както казват всеки вижда това което му е на ума. От тогава започнах да забелязвам доста колеги от рекламния бранш които са имали макове но за ги зарязали и то все по причини на надеждност.
Изводът ми е, за да разитате на mac за работа, просто трябва да имате резервен. Или ако сте малко по сериозен клиент на Apple Center да се договорите за оборотна техника. Те поне си занят проблемите и се опитват да ги решават.
Това е един пост просто с размисли - без факти и новини, така че, ако не обичате такива текстове направо пропуснете този постинг.
От как преминах на mac преди 3 години бях силно запален. Фен от първа класа. Най-накрая минах на една по красива, стимулираща и сигурна платформа. Събирах очи в офиса на колегите. Дори мога да се похваля с един колега, който заради мен премина от PC на Mac. Стартирах и блог, с целта да популяризирам страстта си.
За тези две години открих, че mac е достойна платформа. Има си всичкия необходим софтуер. Форматите на файловете са съвместими. Има си общност която да ти помага при всякакви проблеми. И най-важното, стимулира да създаваш красиви неща.
Но също така се понатрупаха и някой неприятни усещания. Може би съм си карък но ето списъкът с проблемите ми:
1. iBook G4, премина три пъти сервиз докато му оправим Bluetooth. И всеки път когато опре до резервна част се чака над месец. Веднъж му сменяхме батерията че беше дефектна. На скоро му изгоря диска, просто така. При счупена от мен клавиатура, така и не дочакахме резервна, та се задоволих с една на-старо.
2. iMac G5 - пробле с изгоряло захранване. 2 месеца чакане за частта. Докарват я и я слагат и се оказва дефектна не си разпознава RAM паметта. Пак ще я сменят - още 2 месеца. И в двата случая новата дънна платка няма сериен номер (нарича се refurbished - взета от дефектни компютри от америка и пратена тука, за аборигените). До колкото разбрах това е честа практика със сервиза на Apple в БГ. Сумарно загубени 4 месеца.
3. MacBook - сменихме RAM за да го увеличим на максимум, от тогава капачето на RAM не се затваря много. Освен това батерията се прецака на 7-мия месец. Смениха я в гаранция - 1+ месец чакане. Освен това Intel маковете си имат досадния навик да имат нужда от поне 1 минута за да влезат в час след като отвориш капака. Мислех че е само мой проблем, ама и други го имат.
В същото време, историята на моите PC-та всички от Persy (номер 1 асемблатор в родината):
1. Едно от тях нещо взе да забива. В сервиза за подмяна на кондензатори (на 3-та година), готово за 1 ден.
2. Токовия удар който поизпържи iMac-а, удари и PC-to. 2 дена в сервиза на Persy и е като нов, леко ъпгрейднат.
3. Страховита машина отново от Persy - вече на месец. Още нямам проблеми :-)
И така след толкова проблеми с мака се замислих. Машините са супер, но сервиза им е под всякаква критика. И то не по вина на местните хора - просто за Apple ние (както и гърците и унгарците и поляците и т.н.) не съществуваме. Ако някой се мине да си купи - жив и здрав. Ако дилърите им могат да съдерат по някоя кожа от клиентите си - живи здрави. Отстъпки така или иначе не им дават кой знае какви. А ако опре до сервиз…
Ако мислите да разчитате на Mac за основната си работа, замилете се - можете ли да изкарате над месец без машина. Докато за PC чарковете са налични и поправката отнем дни при mac сте обречени да чакатe. Както казват всеки вижда това което му е на ума. От тогава започнах да забелязвам доста колеги от рекламния бранш които са имали макове но за ги зарязали и то все по причини на надеждност.
Изводът ми е, за да разитате на mac за работа, просто трябва да имате резервен. Или ако сте малко по сериозен клиент на Apple Center да се договорите за оборотна техника. Те поне си занят проблемите и се опитват да ги решават.
Monday, June 18, 2007
Бягството
Вени Марковски в коментар към Йовко
Йовко, като човек с 6 години по-голям, видял и единия, и другия живот, мога да кажа, че и тук (в България), и там (на “запад”) има и хубаво, и лошо. И в единия живот, и в другия има хора, които са със способности под нашите. И хора със способности над нашите. Проблемът в България е, че всеки си мисли, че е по-добър от другия. Или още по-точно: всеки си мисли, че другият е по-лош от него. Проблемът на част от хората, които искат да емигрират е именно в това, че те “носят” със себе си този багаж.
На Запад нещата са малко по-ясни; правилата са разписани по-отдавна, но нали не се заблуждаваш, че и там е по-различно? Вярно, в София не могат да осъдят Вальо Топлото, а пък Добри Божилов ни обяснява (каква ирония!), че чичо му е невинен. Ирония е, защото Добри много добре знае как да набеждава невинни, че са виновни на принципа “аз да кажа, че сестра ти е к..рва, пък ти ходи обяснявай, че нямаш сестра”. Но и в САЩ се случва да осъдят някой от големите риби (виж случаите Енрон, MCI и т.н.), обаче от това на хората, загубили пари, не им става по-лесно. И обратното - в България поне от една година, година и половина, почнаха да се оправят някои неща. Например Борис Велчев е добър като главен прокурор.
Аз лично не криткувам правителството, защото числата говорят по-добре от празните критики - инвестициите в страната ни за 2006 г. са $5 млрд - повече от всяка друга година. Около 30,000 българи са станали богати по нашите стандарти - като са продали жилищата си на чужденци. Отделно от това още хора са станали богати, като са продали жилищата си на други българи.
Някой ще каже “Да, ама виж какво прави ГДБОП” и ще е прав за себе си - особено, ако е имал “късмета” да му вземат компютрите. Но и на това ще се сложи край, рано или късно. Вярно, всички искаме да е рано, но не става. В страната има 1500 прокурори, които не могат като с магическа пръчка да се променят със смяната на Филчев с Велчев. И има висящи стотици хиляди дела. Това е задача по-сложна от изчистването на Авгиевите обори.
Всъщност и истинският живот и творчески сили започват на 40, а не на 18. На 18 си вероятно добър програмист, след 40 едва ли ще ти се програмира толкова много. Но на 18 нямаш никакъв опит. И на 28 може да се каже, че нямаш опит. Вземи за пример Google - преди да наемат Ерик Шмидт, двамата основатели не бяха направили кой знае каква голяма компания. Бяха направили голям продукт - да, но компания - не.
По повод нашия общ познайник, който си търси усилено място на Запад - той ще има още по-големи проблеми там, защото е пълен с негативно мислене. А на Запад негативистите виреят трудно. Те виреят добре само у нас, защото у нас това е стандартът. Като предлагам нещо в България винаги чувам “А, тая няма да стане”. Същата идея в САЩ предизвиква реакцията “Чудесно! Какво искаш, за да я осъществиш”. Когато докарах Google в България миналата година (не само официалното посещение на Винт Сърф), държавниците ни бяха на отлично ниво - посрещане, условия, отношение. Частният ни бизнес? “А-а-а… тук няма програмисти, правителството е корумпирано, университетите не струват… Не идвайте!” Питам ги после - защо, бе, джанъм? Отговор: “Ми, ако Google дойдат тук ще ни вземат програмистите с високите си заплати!” И никой не мисли, че ако Google отвори център в България, това ще стимулира появата на още повече програмисти.
Ей такива неща се случват у нас, но те не ме отчайват. Защото като погледна назад и видя какво може да се направи у нас и какво - на Запад, при нас има много повече възможности.
Мога да ти дам още примери - ние сме страната с най-доброто законодателство за развитие на Интернет. И примерите са много, но най-важният е, че сега навсякъде в София можеш да си пуснеш 100 Мб/сек Интернет. В Ню Йорк можеш да си избираш между 2 провайдера - Time Warner Cable и Verizon. И макс. можеш да си вземеш 5 Мб/с входящ 768 Кб/с изходящ канал. Затова като се оплакваме от България, трябва да се попитаме “А ти какво направи, за да не е така?”
Защото най-лесно е да си дигнеш чукалата и да отпрашиш за чужбина. Само че след години, когато дойдеш с децата си обратно и те те попитат “Тате, а ти какво направи, за да стане България по-добра?”, ти ще мълчиш засрамено.
А пък нашият познайник ще може да покаже на децата си какви ги е писал по адрес на родината си - кочина, свинщина и т.н. С такова отношение - където и да иде човек, ще си носи кочината със себе си.
България не е виновна за това, че някой е нещастен. Българите трябва да се хванем да работим, а не само да хленчим, че това не е така, както искаме, че онова не-знам-си-какво. Симеон го каза навремето, но му се смееха хората, че трябва да си сменят чипа. Той и друго каза - че ще се оправим благодарение на трудолюбието си. Да, ама обичат ли хората да се трудят?
Нейсе, може още да пиша, но в неделя трябва човек и да си почива ;)
Йовко, като човек с 6 години по-голям, видял и единия, и другия живот, мога да кажа, че и тук (в България), и там (на “запад”) има и хубаво, и лошо. И в единия живот, и в другия има хора, които са със способности под нашите. И хора със способности над нашите. Проблемът в България е, че всеки си мисли, че е по-добър от другия. Или още по-точно: всеки си мисли, че другият е по-лош от него. Проблемът на част от хората, които искат да емигрират е именно в това, че те “носят” със себе си този багаж.
На Запад нещата са малко по-ясни; правилата са разписани по-отдавна, но нали не се заблуждаваш, че и там е по-различно? Вярно, в София не могат да осъдят Вальо Топлото, а пък Добри Божилов ни обяснява (каква ирония!), че чичо му е невинен. Ирония е, защото Добри много добре знае как да набеждава невинни, че са виновни на принципа “аз да кажа, че сестра ти е к..рва, пък ти ходи обяснявай, че нямаш сестра”. Но и в САЩ се случва да осъдят някой от големите риби (виж случаите Енрон, MCI и т.н.), обаче от това на хората, загубили пари, не им става по-лесно. И обратното - в България поне от една година, година и половина, почнаха да се оправят някои неща. Например Борис Велчев е добър като главен прокурор.
Аз лично не криткувам правителството, защото числата говорят по-добре от празните критики - инвестициите в страната ни за 2006 г. са $5 млрд - повече от всяка друга година. Около 30,000 българи са станали богати по нашите стандарти - като са продали жилищата си на чужденци. Отделно от това още хора са станали богати, като са продали жилищата си на други българи.
Някой ще каже “Да, ама виж какво прави ГДБОП” и ще е прав за себе си - особено, ако е имал “късмета” да му вземат компютрите. Но и на това ще се сложи край, рано или късно. Вярно, всички искаме да е рано, но не става. В страната има 1500 прокурори, които не могат като с магическа пръчка да се променят със смяната на Филчев с Велчев. И има висящи стотици хиляди дела. Това е задача по-сложна от изчистването на Авгиевите обори.
Всъщност и истинският живот и творчески сили започват на 40, а не на 18. На 18 си вероятно добър програмист, след 40 едва ли ще ти се програмира толкова много. Но на 18 нямаш никакъв опит. И на 28 може да се каже, че нямаш опит. Вземи за пример Google - преди да наемат Ерик Шмидт, двамата основатели не бяха направили кой знае каква голяма компания. Бяха направили голям продукт - да, но компания - не.
По повод нашия общ познайник, който си търси усилено място на Запад - той ще има още по-големи проблеми там, защото е пълен с негативно мислене. А на Запад негативистите виреят трудно. Те виреят добре само у нас, защото у нас това е стандартът. Като предлагам нещо в България винаги чувам “А, тая няма да стане”. Същата идея в САЩ предизвиква реакцията “Чудесно! Какво искаш, за да я осъществиш”. Когато докарах Google в България миналата година (не само официалното посещение на Винт Сърф), държавниците ни бяха на отлично ниво - посрещане, условия, отношение. Частният ни бизнес? “А-а-а… тук няма програмисти, правителството е корумпирано, университетите не струват… Не идвайте!” Питам ги после - защо, бе, джанъм? Отговор: “Ми, ако Google дойдат тук ще ни вземат програмистите с високите си заплати!” И никой не мисли, че ако Google отвори център в България, това ще стимулира появата на още повече програмисти.
Ей такива неща се случват у нас, но те не ме отчайват. Защото като погледна назад и видя какво може да се направи у нас и какво - на Запад, при нас има много повече възможности.
Мога да ти дам още примери - ние сме страната с най-доброто законодателство за развитие на Интернет. И примерите са много, но най-важният е, че сега навсякъде в София можеш да си пуснеш 100 Мб/сек Интернет. В Ню Йорк можеш да си избираш между 2 провайдера - Time Warner Cable и Verizon. И макс. можеш да си вземеш 5 Мб/с входящ 768 Кб/с изходящ канал. Затова като се оплакваме от България, трябва да се попитаме “А ти какво направи, за да не е така?”
Защото най-лесно е да си дигнеш чукалата и да отпрашиш за чужбина. Само че след години, когато дойдеш с децата си обратно и те те попитат “Тате, а ти какво направи, за да стане България по-добра?”, ти ще мълчиш засрамено.
А пък нашият познайник ще може да покаже на децата си какви ги е писал по адрес на родината си - кочина, свинщина и т.н. С такова отношение - където и да иде човек, ще си носи кочината със себе си.
България не е виновна за това, че някой е нещастен. Българите трябва да се хванем да работим, а не само да хленчим, че това не е така, както искаме, че онова не-знам-си-какво. Симеон го каза навремето, но му се смееха хората, че трябва да си сменят чипа. Той и друго каза - че ще се оправим благодарение на трудолюбието си. Да, ама обичат ли хората да се трудят?
Нейсе, може още да пиша, но в неделя трябва човек и да си почива ;)
Thursday, June 14, 2007
44 000 българи не си знаят парите
via Хрониките
Те са готови да броят веднага половин милион евро за вила
44 000 българи не си знаят парите. Те са готови на секундата да извадят половин милион евро за луксозна къща в големите градове или ваканционните ни селища. За много от баровците страната ни вече е тясна и те се оглеждат за имоти в Гърция, Кипър и Испания. Това показва проучване на компанията Unique Estates.
Според данните й заможните нашенци са около 10% от населението, или 750 000 души. 14% от тях са заявили намерение да сменят жилището си с по-добро или да придобият втори имот през следващите две години. Те са готови да броят между 300 000 и 500 000 евро, за да сбъднат мечтите си.
Междувременно чужденец счупи рекорда за най-скъпа сделка, като купи апартамент в центъра на София за 1,92 млн. евро. Жилището до хотел "Радисън" е 320 квадрата.
Те са готови да броят веднага половин милион евро за вила
44 000 българи не си знаят парите. Те са готови на секундата да извадят половин милион евро за луксозна къща в големите градове или ваканционните ни селища. За много от баровците страната ни вече е тясна и те се оглеждат за имоти в Гърция, Кипър и Испания. Това показва проучване на компанията Unique Estates.
Според данните й заможните нашенци са около 10% от населението, или 750 000 души. 14% от тях са заявили намерение да сменят жилището си с по-добро или да придобият втори имот през следващите две години. Те са готови да броят между 300 000 и 500 000 евро, за да сбъднат мечтите си.
Междувременно чужденец счупи рекорда за най-скъпа сделка, като купи апартамент в центъра на София за 1,92 млн. евро. Жилището до хотел "Радисън" е 320 квадрата.
Wednesday, June 13, 2007
Пресищане
via glowfish*inside
Част 2
На втората вечер реши, че е време за социални контакти и скокна до кръчмата да огледа. Хората по тези места имат ниви и се изхранват с отгледаните там картофи, а бирата струва 50ст, а ракията - по-малко. Иначе кръчмата ще фалира. Най-богати са пенсионерите, които имат твърдо доход, но пък много болежки и оплаквания.
Тя седна на единствената свободна маса - тази до вратата. Гледаше да не прави впечатление, за да не я заговори някой и да може да наблюдава спокойно. В старанието си се прегърби и заозърта като подплашена. Поръча си мента с мастика. Кръчмарката реши "Гражданската обича да си угажда". За нея угаждане значеше и да яде кюфтета всеки ден. Но се усмихна се и каза "Седни, ще ти я донеса". Масите бяха с червени рекламни покривки на Кока Кола, с огромни мазни петна и дупки от цигари. Неизвестно как са попаднали там, имайки предвид, че всички бяха покрити с дебело стъкло - като в старите сладкарници едно време. Като едно време, всички в кръчмата можеше да се опише с тази фраза. И вероятно всичко не беше сменяно или поне мито от тогава.
Но тя беше доволна. Димът в кръчмата й изглеждаше по-чист от този в заведенията в София. И хората й изглеждаха по-чисти. Поне вътрешно. Външно повечето имаха малко останали зъби в устата, носеха мръсни или поне закърпени дрехи. Но момичето виждаше всичко това през призмата на човек, чел разказите за селото на Йовков. Чисти хора, отрудени, запознати с простите природни закони, мислеше си тя с патос, без дори да е разменила и дума с някой.
Част 2
На втората вечер реши, че е време за социални контакти и скокна до кръчмата да огледа. Хората по тези места имат ниви и се изхранват с отгледаните там картофи, а бирата струва 50ст, а ракията - по-малко. Иначе кръчмата ще фалира. Най-богати са пенсионерите, които имат твърдо доход, но пък много болежки и оплаквания.
Тя седна на единствената свободна маса - тази до вратата. Гледаше да не прави впечатление, за да не я заговори някой и да може да наблюдава спокойно. В старанието си се прегърби и заозърта като подплашена. Поръча си мента с мастика. Кръчмарката реши "Гражданската обича да си угажда". За нея угаждане значеше и да яде кюфтета всеки ден. Но се усмихна се и каза "Седни, ще ти я донеса". Масите бяха с червени рекламни покривки на Кока Кола, с огромни мазни петна и дупки от цигари. Неизвестно как са попаднали там, имайки предвид, че всички бяха покрити с дебело стъкло - като в старите сладкарници едно време. Като едно време, всички в кръчмата можеше да се опише с тази фраза. И вероятно всичко не беше сменяно или поне мито от тогава.
Но тя беше доволна. Димът в кръчмата й изглеждаше по-чист от този в заведенията в София. И хората й изглеждаха по-чисти. Поне вътрешно. Външно повечето имаха малко останали зъби в устата, носеха мръсни или поне закърпени дрехи. Но момичето виждаше всичко това през призмата на човек, чел разказите за селото на Йовков. Чисти хора, отрудени, запознати с простите природни закони, мислеше си тя с патос, без дори да е разменила и дума с някой.
Monday, June 11, 2007
Котешко око в детайли
via Look at the Stars
На 3000 светлинни години от нас лежи планетарната мъглявина Котешко око или още NGC 6543. Планетарните мъглавини са последния, зрелищен етап от живота на звезди подобни на нашето Слънце.
На 3000 светлинни години от нас лежи планетарната мъглявина Котешко око или още NGC 6543. Планетарните мъглавини са последния, зрелищен етап от живота на звезди подобни на нашето Слънце.
Under the moonlight
Via Бодливи мисли
Доплува лебедът до мен. На пейката край езерото допивах самотната си биричка и му се наслаждавах. Наблюдавах как се носи в светлината на пълната луна, под моста с автобусите и сред шума от неумиращия нощем град. Той беше толкова красив, а аз се възхищавах. Възхищавах се на плавното движение, на нежната му шия и на вида величествен. Красив си. Най-красивият.
Дойде към мен. Протегна шия. Протегнах аз ръка във отговор към него. Отвори човка. Сори, няма папо. Аз искам просто да ти се порадвам. Опита пак, а резултатът същия.
Все тъй красиво се обърна и заплува във някаква си, негова посока. По лунната пътека той пое към своята си цел. Не беше моя. За “сбогом” ми помаха със опашка.
Сбогом, лебедче. Иска ми се да беше истински.
Доплува лебедът до мен. На пейката край езерото допивах самотната си биричка и му се наслаждавах. Наблюдавах как се носи в светлината на пълната луна, под моста с автобусите и сред шума от неумиращия нощем град. Той беше толкова красив, а аз се възхищавах. Възхищавах се на плавното движение, на нежната му шия и на вида величествен. Красив си. Най-красивият.
Дойде към мен. Протегна шия. Протегнах аз ръка във отговор към него. Отвори човка. Сори, няма папо. Аз искам просто да ти се порадвам. Опита пак, а резултатът същия.
Все тъй красиво се обърна и заплува във някаква си, негова посока. По лунната пътека той пое към своята си цел. Не беше моя. За “сбогом” ми помаха със опашка.
Сбогом, лебедче. Иска ми се да беше истински.
300 - критика на сериозната критика
Via Димитри
Връщам се към филма и споделените впечатления от него.
Както много хора са отбелязали, интересен е като визия и като ефекти, без особено дълбока фабула.
Някои критикуват липсата на реализъм в многото откровено абсурдни моменти (включването на всякакви небивали същества, недотам идеалното поддържане на бойния строй в битката и т.н.). Филмът обаче е концептуален и няма претенции да бъде реалистичен - това става ясно още в първите му минути. Да критикуваш липсата на реализъм в 300 е толкова смислено, колкото да заявиш, че "Том и Джери" не е реалистичен.
Има едно друго възражение, което се споделя от мои приятели, гледали филма и което заслужава повече внимание. То е описано тук:
Някъде обаче четох статия от историк който по някакъв повод сравняваше Спартанците и Персите като нации и държавно управление и доколкото си спомням представи персите като доста толерантни и не кой знае какви тирани, особено в сравнение със спартанците, които са известни с това, че са избивали собствените си деца ако са родени слаби. На това му викам аз не фашизъм ами незнам какво. Обаче драстичният метод е дал резултат - спартанската пехота е минавала по 100 км на ден стандартен преход и само след стотици години са бити за първи път в сражение на сушата - виж пак уики, темата е интересна. Доколкото си спомням от историята в училище робите в спарта били държани при нечовешки условия и въстанията им били потушавани с нечувана и по това време жестокост. То какво да очакваш от хора които хвърлят собствените си деца в пропасти.
Тезата е че персийското общество е много по-свободно и зачитащо правата на човека от спартанското и следователно е неправилно спартанците да бъдат представени като славни борци за свобода.
Грешката на този аргумент е в смяната на контекста. Целта на персийските завоевания не е била да се освободят потиснатите поданици на други царства. Никой по онова време не е претендирал, нито е вярвал в такава цел. Дори и като резултат от успешно подчиняване на спартанците, обществото им пак не би усетило свободния перскийски дух - във филма Леонид неведнъж получава предложение от Ксеркс да остане владетел на царството си и да продължи да го управлява както намери за добре, при единственото условие да признае върховната и абсолютна власт на императора. Такова предложение е реално и исторически обосновано. Ако Леонид беше приел, войната щеше да свърши с победа за персите, а спартанското общество щеше да остане точно толкова тиранично, колкото и преди това. Така че за защитниците на индивидуалната свобода имам лоша новина - в тази война "добри" няма; във война между две държави никой не би могъл да защитава превъзходството на индивидуалната свобода. А именно от гледна точка на индивидуалната свобода, отхвърлянето на наложената власт на персийския император е правилно и действията на 300-те спартанци са в действителност героични.
Връщам се към филма и споделените впечатления от него.
Както много хора са отбелязали, интересен е като визия и като ефекти, без особено дълбока фабула.
Някои критикуват липсата на реализъм в многото откровено абсурдни моменти (включването на всякакви небивали същества, недотам идеалното поддържане на бойния строй в битката и т.н.). Филмът обаче е концептуален и няма претенции да бъде реалистичен - това става ясно още в първите му минути. Да критикуваш липсата на реализъм в 300 е толкова смислено, колкото да заявиш, че "Том и Джери" не е реалистичен.
Има едно друго възражение, което се споделя от мои приятели, гледали филма и което заслужава повече внимание. То е описано тук:
Някъде обаче четох статия от историк който по някакъв повод сравняваше Спартанците и Персите като нации и държавно управление и доколкото си спомням представи персите като доста толерантни и не кой знае какви тирани, особено в сравнение със спартанците, които са известни с това, че са избивали собствените си деца ако са родени слаби. На това му викам аз не фашизъм ами незнам какво. Обаче драстичният метод е дал резултат - спартанската пехота е минавала по 100 км на ден стандартен преход и само след стотици години са бити за първи път в сражение на сушата - виж пак уики, темата е интересна. Доколкото си спомням от историята в училище робите в спарта били държани при нечовешки условия и въстанията им били потушавани с нечувана и по това време жестокост. То какво да очакваш от хора които хвърлят собствените си деца в пропасти.
Тезата е че персийското общество е много по-свободно и зачитащо правата на човека от спартанското и следователно е неправилно спартанците да бъдат представени като славни борци за свобода.
Грешката на този аргумент е в смяната на контекста. Целта на персийските завоевания не е била да се освободят потиснатите поданици на други царства. Никой по онова време не е претендирал, нито е вярвал в такава цел. Дори и като резултат от успешно подчиняване на спартанците, обществото им пак не би усетило свободния перскийски дух - във филма Леонид неведнъж получава предложение от Ксеркс да остане владетел на царството си и да продължи да го управлява както намери за добре, при единственото условие да признае върховната и абсолютна власт на императора. Такова предложение е реално и исторически обосновано. Ако Леонид беше приел, войната щеше да свърши с победа за персите, а спартанското общество щеше да остане точно толкова тиранично, колкото и преди това. Така че за защитниците на индивидуалната свобода имам лоша новина - в тази война "добри" няма; във война между две държави никой не би могъл да защитава превъзходството на индивидуалната свобода. А именно от гледна точка на индивидуалната свобода, отхвърлянето на наложената власт на персийския император е правилно и действията на 300-те спартанци са в действителност героични.
Sunday, June 10, 2007
НАДПИСИ В МАРШРУТКИ
via Who are you?
» Книгата за оплаквания е в следващата маршрутка.
» Пътници, не пречете на шофьора, молете се мълчаливо!
» Надпис на предната врата, около мястото редом до шофьора – “Място за 90-60-90”
» Внимание машина на автопилот!!!
» Ако искаш да живееш - затвори!
» Количеството трупове след авария трябва да съответства на количеството пасажерски места.
» ХОРА ХОДЕТЕ ПЕША!!!
» Понеже маршрутните таксита са все препълнени вече са се появили в някои от тях надписи:
» "Място само за шофьора на маршрутното такси!"
» Съобщавайте за вашата спирка така, все едно сте я пропуснали.
» Конкурсът " Кой ще тресне най-силно вратата" приключи, всички награди са раздадени"
» Надпис на вратата до шофьора: “Кажи, нужен ли си тук?
» Граждани! Не хлопайте силно вратата, защото тя може да се откъсне и да ви падне на краката.
» Спиране под название “ТУК” и “ТАМ” на маршрутката няма.
» Затвори я като вратата на своя ХЛАДИЛНИК (вътрешната страна на вратата)...
» Ако не отстъпите място на стар човек, аз ще отстъпя! Шофьора
» Внимание! Машина на автопилот!
» 10 минути страх и вие сте у дома. Стойност на атракциона 1 лв.
» Книгата за оплаквания е в следващата маршрутка.
» Пътници, не пречете на шофьора, молете се мълчаливо!
» Надпис на предната врата, около мястото редом до шофьора – “Място за 90-60-90”
» Внимание машина на автопилот!!!
» Ако искаш да живееш - затвори!
» Количеството трупове след авария трябва да съответства на количеството пасажерски места.
» ХОРА ХОДЕТЕ ПЕША!!!
» Понеже маршрутните таксита са все препълнени вече са се появили в някои от тях надписи:
» "Място само за шофьора на маршрутното такси!"
» Съобщавайте за вашата спирка така, все едно сте я пропуснали.
» Конкурсът " Кой ще тресне най-силно вратата" приключи, всички награди са раздадени"
» Надпис на вратата до шофьора: “Кажи, нужен ли си тук?
» Граждани! Не хлопайте силно вратата, защото тя може да се откъсне и да ви падне на краката.
» Спиране под название “ТУК” и “ТАМ” на маршрутката няма.
» Затвори я като вратата на своя ХЛАДИЛНИК (вътрешната страна на вратата)...
» Ако не отстъпите място на стар човек, аз ще отстъпя! Шофьора
» Внимание! Машина на автопилот!
» 10 минути страх и вие сте у дома. Стойност на атракциона 1 лв.
Thursday, June 7, 2007
Все се сере
via Янеца
Преди около три-четири дена след като с наште изгледахме някакъв филм понеже не ми се спеше още и с баща ми решихме да превключим на телевизия СКАТ, за да се позабавляваме малко. Там двама националисти емоционирани бълваха анти-комунистически слова около темата "Паметникът на съветската армия - гавра с България" (или нещо от сорта). Впечатление направи, че изложиха многобройни факти, които като цяло бяха добре свързани и не казаха нищо грешно. Оттогава все така става, че се натъквам на разни соц-истории.
1. Песента "Мила Родино" е написан през 1895, а през 1964 с променен текст (първата строфа отчасти, втората изцяло, а освен това накрая се закача и следната строфа: "Дружно, братя българи/С нас Москва е в мир и в бой/Партия велика води/Нашия победен строй") се превръща в химн на НРБ. След 1989 втората и третата строфи се отстраняват, а припевът се изпява два пъти. Като сравнявам оригинала с понастоящем официалната версия, стигам до извода, че се е получила голяма боза.
"По мачовете някакви комунистически подлоги карат малките деца да става като засвири химна. Аз не ставам. Не мога да ставам на текст, в който пише "С нас Москва е в мир и в бой". Аз българин ли съм или Руснак? Като чуя химна се разхождам, седя, приказвам си, но не ставам! За мен истинският химн е "Шуми Марица" - пичът от СКАТ.
2. "Факт е, че когато Висоцки е по пътя с жена си за Франция се отбиват в супермаркет в Австрия, гледката на пълните рафтове не му понася и повръща..." - Георги Лозанов в егоист.
3. "Най-впечатляващата история е за някаква руска делегация учени в ГДР край на осемдестте. Влезнали в магазин за хранителни стоки и при вида на изобилието една рускиня припаднала. Като се съвзела първите й думи били: "Това ли са хората, които победихме преди 40 години?!" Така е... навремето за Руснаците дори нямаше руски коли, а за нас имаше" - баща ми.
4. "Не, не съм бил в България. Обикновено ходехме в другите държави от източния блок, за да си пазаруваме плочи, но по-далеч от Унгария не сме стигали" - Рихард Круспе, Рамщайн.
5. "...СССР...", произнесено като сесесере от антикомунистите националисти по СКАТ.
Преди около три-четири дена след като с наште изгледахме някакъв филм понеже не ми се спеше още и с баща ми решихме да превключим на телевизия СКАТ, за да се позабавляваме малко. Там двама националисти емоционирани бълваха анти-комунистически слова около темата "Паметникът на съветската армия - гавра с България" (или нещо от сорта). Впечатление направи, че изложиха многобройни факти, които като цяло бяха добре свързани и не казаха нищо грешно. Оттогава все така става, че се натъквам на разни соц-истории.
1. Песента "Мила Родино" е написан през 1895, а през 1964 с променен текст (първата строфа отчасти, втората изцяло, а освен това накрая се закача и следната строфа: "Дружно, братя българи/С нас Москва е в мир и в бой/Партия велика води/Нашия победен строй") се превръща в химн на НРБ. След 1989 втората и третата строфи се отстраняват, а припевът се изпява два пъти. Като сравнявам оригинала с понастоящем официалната версия, стигам до извода, че се е получила голяма боза.
"По мачовете някакви комунистически подлоги карат малките деца да става като засвири химна. Аз не ставам. Не мога да ставам на текст, в който пише "С нас Москва е в мир и в бой". Аз българин ли съм или Руснак? Като чуя химна се разхождам, седя, приказвам си, но не ставам! За мен истинският химн е "Шуми Марица" - пичът от СКАТ.
2. "Факт е, че когато Висоцки е по пътя с жена си за Франция се отбиват в супермаркет в Австрия, гледката на пълните рафтове не му понася и повръща..." - Георги Лозанов в егоист.
3. "Най-впечатляващата история е за някаква руска делегация учени в ГДР край на осемдестте. Влезнали в магазин за хранителни стоки и при вида на изобилието една рускиня припаднала. Като се съвзела първите й думи били: "Това ли са хората, които победихме преди 40 години?!" Така е... навремето за Руснаците дори нямаше руски коли, а за нас имаше" - баща ми.
4. "Не, не съм бил в България. Обикновено ходехме в другите държави от източния блок, за да си пазаруваме плочи, но по-далеч от Унгария не сме стигали" - Рихард Круспе, Рамщайн.
5. "...СССР...", произнесено като сесесере от антикомунистите националисти по СКАТ.
Любов
via Lemon
Една обикновена сутрин, в която се събудих в 6 и 30, станах, изкъпах се и се облякох и поех по обичайния път към метрото, което трябваше да ме отведе на работа. Взех метрото в 7.32, забих слушалките на айпода в ушите си и се оставих спирките да минават покрай мен. Мислех си за това колко работа ме чака, какво съм обещала да свърша, а няма да успея. С две думи: недоспала и недоволна, смачкана от ежедневието. Две спирки вече пътувам и се качва голяма група деца на около 5 годинки. Всички хлапета са с миниатюрни ранички на гърба, по-шумни са от концерт на Металика и не се свенят да седнат до теб и да те гледат с минути, пък и да ти дръпнат слушалките, че да те попитат дали може да послушат и те музика. Двете учителки, които са с тях, се подсмихват на опитите им да завържат социални контакти с непознати, следят ги зорко, но не ги спират. Първата ми мисъл беше – защо трябва все на мен да ми се случва такова нещо. Сутрин съм наистина трудна. А и шумни деца в 7 и половина не е най-доброто начало. И понеже нямах друг вариант започнах да ги наблюдавам. Седалката срещу мен беше свободна и едно русо (много красиво) момченце от вратата още я забеляза и дотича. Седна от външната страна и веднага разпери ръчички така, че да заеме цялата двойна седалка. Оглеждаше се непрекъснато за някого. И тя се появи – мулатка, с много красива коса и огромни очи. Той дръпна ръчички и я пусна да влезе и да седне от вътрешната страна. Гледаше я със сините си очи и не я изпускаше. Сякаш ако за секунда престанеше да я гледа, тя щеше да изчезне. Почти не мигаше. Говореше и на някакъв детски език, който само двамата разбираха. Тя го гледаше по абсолютно същия начин, но и кокетничеше, все едно беше разбила сърцата на не един или двама мъже. Бяха страшно красиви. И в един момент нещо ми направи впечатление. Тя жестикулираше само с едната си ръчичка. Другата и беше в джоба на дънките. В един момент я извади от там, за да си сложи отново раничката на гърба. И тогава потръпнах. Лявата и ръка беше като кука. Изкривена, само с палец, показалец и среден пръст. От китката до пръстите всичко беше криво като пиратска кука, тънко и криво. Не мога да го опиша. В този момент учителките ги извикаха, защото трябваше да слизат на следващата спирка. Много бързо и отново много шумно те започнаха да се подреждат в редичка по двама. Русичкият петгодишен младеж стана, изчака я да си сложи чантата на гърба и и подаде ръка. Хвана я за кривата ръчичка, сякаш нищо странно нямаше в това, което държеше, и я поведе напред. Не гледаше къде стъпва, а гледаше право в очите и.
Една обикновена сутрин, в която се събудих в 6 и 30, станах, изкъпах се и се облякох и поех по обичайния път към метрото, което трябваше да ме отведе на работа. Взех метрото в 7.32, забих слушалките на айпода в ушите си и се оставих спирките да минават покрай мен. Мислех си за това колко работа ме чака, какво съм обещала да свърша, а няма да успея. С две думи: недоспала и недоволна, смачкана от ежедневието. Две спирки вече пътувам и се качва голяма група деца на около 5 годинки. Всички хлапета са с миниатюрни ранички на гърба, по-шумни са от концерт на Металика и не се свенят да седнат до теб и да те гледат с минути, пък и да ти дръпнат слушалките, че да те попитат дали може да послушат и те музика. Двете учителки, които са с тях, се подсмихват на опитите им да завържат социални контакти с непознати, следят ги зорко, но не ги спират. Първата ми мисъл беше – защо трябва все на мен да ми се случва такова нещо. Сутрин съм наистина трудна. А и шумни деца в 7 и половина не е най-доброто начало. И понеже нямах друг вариант започнах да ги наблюдавам. Седалката срещу мен беше свободна и едно русо (много красиво) момченце от вратата още я забеляза и дотича. Седна от външната страна и веднага разпери ръчички така, че да заеме цялата двойна седалка. Оглеждаше се непрекъснато за някого. И тя се появи – мулатка, с много красива коса и огромни очи. Той дръпна ръчички и я пусна да влезе и да седне от вътрешната страна. Гледаше я със сините си очи и не я изпускаше. Сякаш ако за секунда престанеше да я гледа, тя щеше да изчезне. Почти не мигаше. Говореше и на някакъв детски език, който само двамата разбираха. Тя го гледаше по абсолютно същия начин, но и кокетничеше, все едно беше разбила сърцата на не един или двама мъже. Бяха страшно красиви. И в един момент нещо ми направи впечатление. Тя жестикулираше само с едната си ръчичка. Другата и беше в джоба на дънките. В един момент я извади от там, за да си сложи отново раничката на гърба. И тогава потръпнах. Лявата и ръка беше като кука. Изкривена, само с палец, показалец и среден пръст. От китката до пръстите всичко беше криво като пиратска кука, тънко и криво. Не мога да го опиша. В този момент учителките ги извикаха, защото трябваше да слизат на следващата спирка. Много бързо и отново много шумно те започнаха да се подреждат в редичка по двама. Русичкият петгодишен младеж стана, изчака я да си сложи чантата на гърба и и подаде ръка. Хвана я за кривата ръчичка, сякаш нищо странно нямаше в това, което държеше, и я поведе напред. Не гледаше къде стъпва, а гледаше право в очите и.
Subscribe to:
Posts (Atom)
