Lifestyle

via Ила Петрова

Таксиметровите шофьори са интелигентни хора. Те четат вестници, докато чакат клиенти по спирките" - заяви гражданка, случайно добрала се до микрофона по време на епатажния протест от 9 февруари т.г.
"Не е ли под вашето равнище - народен представител, държавник, а се втурвате в дискусия по интернет?" - въпрос към депутат в руската Дума, зададен от публиката на телевизионно шоу.

Няма да се спирам на проблема за престижността на словото, написано "черно на бяло". Не че дебатът по темата е безоснователен. Вероятно, има значение къде какво бива казано. Макар че бисерът и на бунището си остава бисер, а познавачът би го различил и там. Случва се да намериш блестяща мисъл и във вестник. Стига да имаш упорството да я търсиш.

"Вие казвате, че повечето от интелигентните хора, които познавате, четат ежедневници. За съжаление, това вече не е така в много градове.<...> Интелигентните хора се отнасят с пренебрежение към местните ежедневници. Не заради традиционния стремеж да се покрият всички детайли от текущите събития - това им е работата и те я вършат добре, - но аз мисля, че те добавят твърде много глупости. Хората обичат да се чувстват умни (без значение, колко умни или глупави са в действителност) и мисля, че за умните хора изглупяването на ежедневниците е обида".

"Посланието не е "това е за хора, които се интересуват и искат да бъдат информирани". Посланието е: "отчаяно се стремим да разберем какво привлича хората (предимно младите) и да ги съблазним чрез него"".

"Страхувам се, че вестниците изразходват твърде много време в преследване на тези, които не се интересуват от изкуство, и обръщат гръб на хората, които ги е грижа за това".

"Прав сте, че повечето от темите, свързани с изкуството, "емигрираха" в интернет". Някъде по света това може би е вярно. Откъсите са от писмо, адресирано до Дъглас МакЛенан - журналист и създател на сайта ArtsJournal.com, който си е поставил за цел да събира публикации, докосващи се до културната тематика, от над 200 периодични издания. В един от разделите на електронното списание са поместени блоговете на самия редактор, както и на поканени от него арт-критици и наблюдатели. Предполагам, това може да се разглежда като опит да се извадят бисерите от кофата и да се подредят в отделна кутийка. Начин на живот.

Преди време попаднах на данни, според които само издателите на lifestyle списания не се опасяват, че ще бъдат изместени от виртуалните си събратя. Тиражните вестници и рейтинговите телевизионни предавания санкционират* масовите модели на поведение. Lifestyle дейците регламентират всичко останало. Те поемат грижата да уредят собствения ти живот - да изберат къде да прекараш почивката си, да решат дали да отидеш на ресторант или кино през уикенда, да поздравят вместо теб детето ти за рождения му ден, да се обадят на майка ти, за да я попитат как е. Вместо теб. Защото така се прави на твоя социален етаж.

Всъщност, какво точно е lifestyle? Социолозите казват: това са ценностите и принципите на човека, отразени в държанието му, в начина му да се облича и забавлява, да пазарува. Твърдят още, че няма неконвенционален начин на живот - всички се съобразяват с моделите на поведение, които са знакови за собствената му среда. Lifestyle списанията те учат как да харчиш, как да харчиш повече като единствен способ да се присъединиш чрез потреблението си към по-горна социална група. Или поне да помечтаеш за такова присъединяване. Все пак днес "Котаракът в чизми" и "Пепеляшка" не вършат същата работа. Ще ти се да знаеш белезите на достигнатото щастие и да се стремиш към тях: каратите на годежния пръстен и техническите характеристики на каляската; местата за прекарване на меден месец, услугите в спа-центъра, добрите отлежали вина, мейнстрийм дизайнерите на дрехи. В краен случай, можеш сам да си пришиеш нужното етикетче към китайската блузка.

"Това е издание за хората, които знаят как да получат от живота най-доброто като черпят от опита на хората от своя кръг". Така представя концепцията си списание, предназначено за разпространение intuitu personae сред притежателите на златни и платинени кредитни карти. Такава информация няма как да намерите в блоговете. Не защото lifestyle авторите и читателите не си водят блогове. А защото в блоговете си пишат за друго. Защо, наистина? Ето какво ми отговори Алексей Алексенко - главен редактор на руското издание на луксозното списание "Departures"**:
"Глупав въпрос, бога ми, даже не искам да отговарям. Много по-интересно е другото: вчера Х. ми направи сандвичи със салам и пастет. Цял ден ги носих в чантата си пък забравих да ги изям. Ами разбира се, как не, те се вмирисаха. Вечерта като се прибрах, ги извадих от чантата, та като изляза да се поразходя и да си купя цигари, да ги дам на някое бездомно куче, обаче - сякаш напук! - пак ги забравих. Сега си стоят там някъде вчерашните ми сандвичи, смърдят, при това, като се събудя, ми се приисква да хапна нещо, а няма какво.

Между другото, снощи така и не срещнах никакво куче. През целия път през снега (с обувки Ecco) от ъгъла на 4-та Горномихайловска и улица "Нова заря" чак до Горномихайловската пресечка, където в лавката бабичката стои на свещи, защото няма ток, а когато трябва да намери цигари, си свети с фенерче из ъглите, за да намери Marlboro Ultra, пък в тъмното все ми дава Light, нямаше нито едно куче. Да бях срещнал куче, щях по асоциация да се сетя за сандвичите. Беше тихо, звездите грееха. Само да не забравя да изхвърля сандвичите, че какво ще им се случи след седмица-две, страх ме хваща, щом си помисля.

Като се сблъсквам ежедневно с такива разнообразни явления от битов характер, би било глупаво да се отвличам и да пиша нещо за света на разкоша и блясъка. Блясъкът е цяла Вселена, в нея трябва да живееш". Разбрах го така: трябва да си й предан, да спазваш каноните й.

Част от тази вселена, вероятно, е изкуството. "От Винзавода можеха да направят нещо по-яко от копенхагенската Кристиания, ако не беше естественото руско желание да прикрепят към всяка работа по двама мутрести пазача и девойче-пиарче, за да придадат на тая работа елитен характер" (от блога на Алексенко).

Голямата изложба на съвременното руско изкуство в бивш винзавод с куратор Олег Кулик без съмнение е светско събитие. В блоговете отзивите за него се конкурират с отразяването на друга, не по-малко знаменателна експозиция - "Дневника на художника", организирана от известния галерист Марат Гелман (син на драматурга Александър Гелман). Забележителното в това начинание, освен всичко друго, е генезисът му - проектът започва от блога на художника Дмитрий Врубел, в който е отразена фиксацията на артиста върху "събитието на деня" - снимки на Путин, Лужков, Бритни Спиърс в момента на голямото подстригване, мъртвата Ана-Никол Смит, осквернен еврейски гроб. Гелман решава да представи творби, занимавали съзнанието на художниците и превърнали се в част от тяхната собствена вселена. От начина им на живот. Вярно, самият Гелман в личния си блог само констатира, че са успели да подредят навреме експонатите. Много повече го вълнува друго начинание - "Игри на разума", при което по стените са окачени големи портрети на известни личности, върху челата им са монтирани баскетболни кошове и всеки посетител може да опита да вкара топката в мрежата.

Колумнистът на в. "Взгляд" Дмитрий Бавилски пише в блога си: "От друга страна, на "Дневника на художника" й провървя от съседството с фестивала на съвременното централноевропейско изкуство "Мон@рхия" <...> В "монархическите" зали на практика нямаше хора и експонатите са разположени като в западните "контемпорариуми" - по един артефакт на сума ти място, като в открития космос. Поради това тук и течението е особено остро. И изкуството е съответното - технологично, стерилно, изопачено. Работата даже не е в това, че финтифлюшките на нашите художници са по-разбираеми и скъпи на сърцето. Просто в "Дневника на художника" има повече енергия и хъс, а технологичността е по-малко<...> Затова нещата са особено одухотворени. Автентичното в тях е повече. Автентичното като антропоморфно".

Лесно бих могла да заключа, че автентичното в блоговете е повече, но не съм сигурна, че това е вярно. Блоговете не са начин на живот.

"Осем начина да бъдеш различна" ни предлага lifestyle издание. И всичките осем начина - благодарение на една единствена дрешка, която може да се купи в магазините на Nike. Това е допустимото различие в рамките на съответния style. Дефинирани са границите, в които да демонстрирате своята индивидуалност без да влизате в дисонанс с установените правила на социалния си кръг - в обличането, в четенето, в писането, в живеенето. Даже потребяваното изкуство е зададено от тия правила. Обществото отдавна е сложило артистичните бунтове в отделна графа и не им обръща внимание. Отмина времето, когато художниците се мъчеха да разбият етажните клетки и да объркат представите за високо и ниско. Сега нямат голям шанс да попаднат във вестниците. А и да попаднат - "всяко чудо за три дни". На всеки етаж си има достатъчно твърди представи за това, що е горе, и това, що е долу.

Казват, че днес съществува само онова, което се появява по телевизията и в пресата. Ако за една изложба не се пише, тя никога не се е състояла, бива нисколиквидна за инвеститорите и творецът няма шансове за развитие. Същото е и с писателите, музикантите, театралите. Нямат поле за изява, възможност да бъдат различни по девети, десети или единадесети начин.

Остават им интернет, блоговете. Но блоговете не са панацея. Блоговете ти позволяват "да изглеждаш", ако това искаш. Блоговете те правят свободен "да бъдеш" - ако го искаш, ако можеш, ако имаш куража. Все още сам решаваш какъв да си в своя блог. Докато lifestyle фирмите не поемат и тази дейност.

Блоговете са само пореден опит за комуникация в света на "свързана изолация", както го определя Петер Слотердейк. А начинът ни на живот се лута между аутизма и имитацията на отношения. "По етажите си живеем", завършва стихотворението "Многоетажна безизходност"*** на Юрий Туболцев.

Не, lifestyle списанията не са заплашени от изчезване.

------------
* санкционирам (от лат.) - узаконявам, потвърждавам, одобрявам

** издава се от American Express Publishing - част от компанията за кредитни карти American Express.

*** "Многоетажна безизходност"
Юрий Туболцев
Той живееше на етаж без номер
и ме канеше на този етаж,
щом събереше малко кураж.
Беше натрупал дълъг стаж
да кани хората на своя етаж.
- Добре, кой е твоят етаж?
- Няма го, отведнаж, -
беше свикнал да отговаря,
между етажите да остава...
Под етажа, над етажа,
без етажа и с етажа,
той така си и живя,
не като нас с тебе -
по етажите да живеем.