Стафче

via Тъмнозеления тефтер

...
Мургав наркоман е на Слънчев бряг,
но преди това купува малко стафче пак.
Как обира фолиото - само дай му знак
и дори да е млад, той е стар глупак.
...
Ъпсурт

Боже, как бях закъсал тоя път.
За кой ли път опитвах, обаче не изтрайвах повече от три дни без малкото пакетче с близкоизточна радост. Първия ден карах на пресни спомени от вчера, втория ден идваха мъките на абстиненцията и на третия волята ми треперейки вече с всички сили вееше бялото знаме. Уж не исках, контролирах се, а краката сами ме водеха натам. Не, нали това не е моята спирка, защо слизам тук? Защото те много добре знаят, че оттук е най-близо до явката. От Попа, право нагоре по Графа към градинката на седмочислениците. Вървя и уж зяпам какво има по магазините, а всъщност нищо не виждам от шаренията и много добре знам, къде ме водят ония двамата. Мъча се да изглеждам нормален.

В началото имах известни скруполи – кой знае какви мангали са произвеждали стоката, пипали са я с мръсните си ръце, представях си легионите микроби, които може да върлуват из нея. Сега обаче бях закъсал и изобщо не ми пукаше за малките гадове, важното беше да внеса в мен още една доза. Вече не залитам, колкото повече наближаваме, все по-сигурна ми е походката. Краката ми, обути в старите избелели бермуди, са като двойка катъри, впрегнати в циганска каруца – кльощави и рунтави, под скъкани чулове, обаче издръжливи и сами си знаят пътя.

- Здрасти - викам му на моя човек и се ухилвам небрежно - минавах случайно и рекох само да ти се обадя, да не речеш нещо.

(Винаги гледам да съм любезен, нали завися от него.)

- Добре – прекъсва ме той без да ме поглежда - щом така искаш - и ми бута в ръката едно колелце, увито в найлон, като явно не ме слуша изобщо какво му приказвам и все едно ме е чакал. И ръката ми – същата като краката – сама взима, изобщо не слуша като и казвам да си седи в джоба. Той даже не се преструва на изненадан или учтив. Има ми доверие, че няма да опитам да избягам без да платя, нали съм му от редовните… Подавам му една трепереща шепа с цялото ми налично състояние (всичко ми е като в мъгла), той си отброява колкото му трябват и се обръща пак към оранжевите пирамиди с портокали – камуфлажния му бизнес. А мен вече ме няма. Аз тичам, не – летя.

Не помня как съм стигнал до нас. Влизам и тряскам вратата зад мен. Не издържам вече, късам импровизираното етикетче, найлона и … започвам да набивам сушените смокини. По три, по четири наведнъж, барабар с малките досадни дръжчици. Божествената сладост се разтича из мен, мисълта ми се прояснява и светът започва да ми се струва едно доста по-светло и уютно място.

- Какво пък - казвам си, мляскайки ухилен пред огледалото в коридора - ще ги изям всичките още сега, да си подсладя, че нали се зарекох да ми е за последно - а в мен се промъкват натрапчивите чувства за deja видяно и deja чуто.