Някога пещерните човеци се събирали около вечерните огньове след изморителния дълъг ден на лов, пеели, танцували и се надлъгвали кой какъв динозавър видял или пък, знаеш ли, надвил.
Милиони години по-късно под селските китни асми на сенка и седенка се събирало мало и старо.
Още няколко века, някъде някакъв умен човек създава нещо, което само някакви си десетилетия по-късно се превръща в основен начин на комуникация. Интернета.
Конкретизираме още повече дяла от историята на човечеството върху един субект, роден в началото на 80-те години на ХХ век.
Тъкмо когато навлиза в периода на социализация, тъй де, учи се що е то общуване, се появяват разни иркове, миркове и други чат-общества из виртуалното пространство, и той се зарибява по тях. Следват форумите, специализират се, а нашият герой все повече се асоциира с профила, който сам създал за себе си. По форумските срещи се представя не с истинското си име, а с никнейма. “Ти си с червения дракон на аватара, нали?”
И въпреки червения дракон и напереното си поведение, той си остава 20-годишното срамежливо и крайно вежливо хлапе, премигващо към светлината, сякаш рядко излиза на слънце. Не обелва и дума по време на цялата среща.
Сприятелява се с няколко души, с които преминава в друго, по-реално общуване и спира да си говори с тях по форумите. Намразва кухите мнения, съдържащи “thumb up” емотиконки или в по-добрия случай възклицание “Яко!!!”, които преобладават по форумите. Коментира, само когато наистина има какво да каже. С течение на годините този начин на обмяна на мисли му омръзва.
Една сутрин се събужда бодър и усмихнат - научава какво е блог. Създава собствен и вече не се съобразява с разни модератори, администратори и други досадни агресивни съфорумци. Пълна свобода на изразяване. Който иска - го чете, който не - прав му път. Пише каквото му хрумне, одобрява каквито коментари сметне за приятни. Дори да станат много, така че блогът му да заприлича на форум, винаги той има последната дума, защото той е домакинът.
…
Един ден си намира добра работа, която ангажира всичките му сили и внимание. Постовете в блога му стават все по-спорадични, сухи, кратки, невдъхновени. Постепенно губи читатели, освен тези, които от мързел все още са го оставили в RSS четеца си. Тъжната статистика за вялата посеащемост убиват жалките останки от желание в душата му да напише нещо.
…
Обажда се на няколко приятели да излязат за по бира-три. Говорят си за музика, филми, за живота, любовта, мъжът и жената, жената и мъжът… Забавлят се добре. Пеят, танцуват, надлъгват се кой кого е видял или, и знае ли човек, надвил… Всичко това - на живо. Колко е по-хубаво!!! :-)
…
Този пост е поздрав за Танчето, тя си знае защо, въпреки че не отговаря напълно на горното описание.
No comments:
Post a Comment