via Fuck the norm
старите хора ми пречат,реших,че е добра идея да ги убием
първо,дразнят логиката ми - не мога да открия смисъл за съществуването им
на пръв поглед само ядат,спят и чакат да се преселят в един по-добър свят,където магданозът е по-евтин
на втори поглед се оказва,че освен това пълнят болниците,натоварват бюджета и гледат One Tree Hill на компютъра на внука
второ,дразнят ме просто така,попринцип
много е гот да се придвижваш в автобус,пълен с баби,които не знаят защо и накъде са тръгнали
оня ден,понеже съм добър човек,помогнах на една хубавица с две патерици,да се качи в и без това пълния трамвай
внучето явно е забравило да дръпне последния епизод,та жената решила да се поразходи
обръщам се към всички баби,които четат тука - легендите,че на другия край на града киселото мляко е с две стотинки по-евтино не са верни
разбира се,нищо не ви пречи да отидете и да проверите,тъй като така или иначе няма какво да правите по цял ден,пък и картите ви за транспорта са по-евтини
и тъй,в главата ми се оформи един прост,но ефективен план как да се справим с този проблем
клада
методът е изпитан - действа
пък и ще съберем туристи от цял свят,вече виждам рекламните плакати - "Посетете България,станете свидетел на уникалната гледка на хиляди пенсионери,горящи накуп"
парите,които иначе даваме,за да поддържаме безполезните им животи,спокойно могат да бъдат дадени на мен
убий баба си - какъв по-добър начин да й се отблагодариш за всичките мекици и пуловери,от това да й попречиш да ме дразни?
Monday, December 24, 2007
Friday, December 21, 2007
ДНЕВНИКЪТ на един Норман
via Norman
Как да си пишем сега къде сме ходили с майка и приятелката й като на л.съобщения ме наричат БУРЖОА ?! Ако кажем къде съм бил ще ме ошамярят с още квалификации - филистер, бюргер и помешчик. И тия реакции на некои блогъри с болно съзнание ме карат да поразъждавам за Алкохолизъм и Шизофрения пренесена от физическия свят ъв виртуалния...а също така и за проекта „Втори Живот във Виртуална България”, за който чух по телевизията и хич ниема да търсим допълнителана информация за него, а ще се придържам към това което бе представено за широката публика по ТВ. Значи най-новото поколение технологичните лумпени, вече си има своя уеб БГ родина, там имат домове, приятели, идеалното гражданско общество, кинти, женят се, онождат се, плюскат и теглят кредити за да пътуват на екзотични екскурзии и всичко това благодарение на „богатото си въображение”.
И представи си, те се смятат за пионери на нещо голямо, важно и стойностно – точно както наркоманите и алкохолиците грандомански навлизат ъв „безпределните светове” които им разкриват опиятите. И това са все сравнително млади хора, провинциално миекащи по улиците на големите градове, дъвчещи пици с много майонеза по спирките, които наполовина участват и упражняват живота си ъв реалния свят. Гражданите на виртуалната България по правило престават да се интересуват какво се случва ъв реалната България, важното е че на другото място те са доволни хора имат луксозно обзавеждане, луксозни дрехи, мускулести красиви и силни тела... и ще окажат съпротива на всеки, който би ги извадил от там, но ще послушат и ще тръгнат след всеки, който им обещае, че ще им създаде условия да продължат да шизофренясват ъв другата БГ. И когато тия лумпени виждат несправедливостта, лъжата и престъплението ъв реалния свят, хич ниема да се противят на това, а ще си казват – Е, амам, това нали не се случва ъв моята виртуална България, майната му. Много прецизно замислен сатанински план, чиито автор е пак Човека, но не зловредния човек, а този бедничкия, кротичкия, нищия духом , който сам си прави избора и взема решения коя България да обитава. Точно тоя човек, който чака да бъде спасяван от партии и Месии.
А сега да порасъждавам за шизофренията и алкохолизма тука ъв блог.бг и в Раднево :-)
Разпознаваемите симптоми както в Раднево така и тука са на лице, най-честите теми са любов, разочарование, горделивост, глупост, опиянение от неподозирани до момента болни чувства, парадност на интелект, на имагинерни принципи, драматично разминаване между думи и дела, но за това пак е виновна издайническата реалност. Ех, ако можеха така да я позамажат тая реалност, да я направят по-малко видима през монитора... едрите пехливани на тепиха Блог.бг, как щяха да могат да си поркат ежедневно евтините напитки с кеф, хи-хи
Те пак си ги поркат, но ако може ниекой да поеме отговорността за физическия им живот, а те само да блъскат ъв раздел ИЗКУСТВО и ПОЛИТИКА, щото са големи ненадминати творци, неразбрани, неоценени, самотни ъв козобрадите си търсения.
И в заключение можем да кажем, че тука напълно доброволно и съзнателно се генерират кадри за Виртуалната България. И ако шизофренията все още се води заболяване, ние сме изправени на последното стъпало, пред което ще се отвори широката порта на която пише с огнени букви –Не, шизофренията не е болест, тя е гениалност, отдайте й се, предайте душата си, Аз-а си на този, който ви приласкава и не иска в замяна нищо от вас, само разпарцалосаната ви на никого ненужна душа.
И така най-после пионерите, откривателите на топлата вода ще влезат ъв горещия казан да се плацикат и сапунисват до БЕЗПРЕДЕЛА - за който пише тука един мастит „шизожурналист”.
Горе-долу такива мечти и копнежи виждам у некои болни тука и се радвам, че мойте не са такива :-)
А днеска майка ще говори с доктора ми, за да преценят с него дали е полезно да си преразказвам случки и събития от живота ми, или да не се подлагам на такива нападки и лоши думи за мене и майка от разни недобронамерени креатури или само да си разсъждавам по неангажиращи ме теми от живота.
Как да си пишем сега къде сме ходили с майка и приятелката й като на л.съобщения ме наричат БУРЖОА ?! Ако кажем къде съм бил ще ме ошамярят с още квалификации - филистер, бюргер и помешчик. И тия реакции на некои блогъри с болно съзнание ме карат да поразъждавам за Алкохолизъм и Шизофрения пренесена от физическия свят ъв виртуалния...а също така и за проекта „Втори Живот във Виртуална България”, за който чух по телевизията и хич ниема да търсим допълнителана информация за него, а ще се придържам към това което бе представено за широката публика по ТВ. Значи най-новото поколение технологичните лумпени, вече си има своя уеб БГ родина, там имат домове, приятели, идеалното гражданско общество, кинти, женят се, онождат се, плюскат и теглят кредити за да пътуват на екзотични екскурзии и всичко това благодарение на „богатото си въображение”.
И представи си, те се смятат за пионери на нещо голямо, важно и стойностно – точно както наркоманите и алкохолиците грандомански навлизат ъв „безпределните светове” които им разкриват опиятите. И това са все сравнително млади хора, провинциално миекащи по улиците на големите градове, дъвчещи пици с много майонеза по спирките, които наполовина участват и упражняват живота си ъв реалния свят. Гражданите на виртуалната България по правило престават да се интересуват какво се случва ъв реалната България, важното е че на другото място те са доволни хора имат луксозно обзавеждане, луксозни дрехи, мускулести красиви и силни тела... и ще окажат съпротива на всеки, който би ги извадил от там, но ще послушат и ще тръгнат след всеки, който им обещае, че ще им създаде условия да продължат да шизофренясват ъв другата БГ. И когато тия лумпени виждат несправедливостта, лъжата и престъплението ъв реалния свят, хич ниема да се противят на това, а ще си казват – Е, амам, това нали не се случва ъв моята виртуална България, майната му. Много прецизно замислен сатанински план, чиито автор е пак Човека, но не зловредния човек, а този бедничкия, кротичкия, нищия духом , който сам си прави избора и взема решения коя България да обитава. Точно тоя човек, който чака да бъде спасяван от партии и Месии.
А сега да порасъждавам за шизофренията и алкохолизма тука ъв блог.бг и в Раднево :-)
Разпознаваемите симптоми както в Раднево така и тука са на лице, най-честите теми са любов, разочарование, горделивост, глупост, опиянение от неподозирани до момента болни чувства, парадност на интелект, на имагинерни принципи, драматично разминаване между думи и дела, но за това пак е виновна издайническата реалност. Ех, ако можеха така да я позамажат тая реалност, да я направят по-малко видима през монитора... едрите пехливани на тепиха Блог.бг, как щяха да могат да си поркат ежедневно евтините напитки с кеф, хи-хи
Те пак си ги поркат, но ако може ниекой да поеме отговорността за физическия им живот, а те само да блъскат ъв раздел ИЗКУСТВО и ПОЛИТИКА, щото са големи ненадминати творци, неразбрани, неоценени, самотни ъв козобрадите си търсения.
И в заключение можем да кажем, че тука напълно доброволно и съзнателно се генерират кадри за Виртуалната България. И ако шизофренията все още се води заболяване, ние сме изправени на последното стъпало, пред което ще се отвори широката порта на която пише с огнени букви –Не, шизофренията не е болест, тя е гениалност, отдайте й се, предайте душата си, Аз-а си на този, който ви приласкава и не иска в замяна нищо от вас, само разпарцалосаната ви на никого ненужна душа.
И така най-после пионерите, откривателите на топлата вода ще влезат ъв горещия казан да се плацикат и сапунисват до БЕЗПРЕДЕЛА - за който пише тука един мастит „шизожурналист”.
Горе-долу такива мечти и копнежи виждам у некои болни тука и се радвам, че мойте не са такива :-)
А днеска майка ще говори с доктора ми, за да преценят с него дали е полезно да си преразказвам случки и събития от живота ми, или да не се подлагам на такива нападки и лоши думи за мене и майка от разни недобронамерени креатури или само да си разсъждавам по неангажиращи ме теми от живота.
Wednesday, December 19, 2007
Защо обичам Петър Димитров
via Петров
Петър Димитров е любимият ми политик, защото всеки път като си отвори устата, говори глупости(не го обсъждам тук, защото по принцип не искам да те занимавам с кретении). Но какво става днес - чета си аз любимия “Стандарт”(тази славна медия, популярна със заглавията си от рода”мечки въртяха гюбеци на полицаи 7 часа”) и на първа страница изпрскано поредното изказване на г-н Димитров. Победа, победа, другари; успяхме! От както червените били на власт, българите спестили 16млрд лв., а депозитите нараснали с 55%. И след този невероятен извод изтипосан и премиерът Станишев: “Ако управляващата партия беше друга, сигурно щеше да се перчи като петел”. Има и още. ”Като слушам критиките на опозицията, имам чувството, че съм сбъркал държавата”, добавя гордия Димитров. Димитров, като те слушам, имам чувството, че аз съм сбъркал държавата. Изумително е просто как някой може да продължава да ръси бисер след бисер и да стои начело на икономиката. Хора, абе тоя вече си има собствена секция с цитати в Уикипедия, бе! Тоя е същия, където твърдеше, че през есента имало дефлация, щото разни стоки поевтинели, ама после щяло да има инфлация, щото българите правели компоти и туршии.
О, Музо, възпей… абе какво ще възпяваш; Ахил седи някъде по кръчмите и си чопли петата.
Петър Димитров е любимият ми политик, защото всеки път като си отвори устата, говори глупости(не го обсъждам тук, защото по принцип не искам да те занимавам с кретении). Но какво става днес - чета си аз любимия “Стандарт”(тази славна медия, популярна със заглавията си от рода”мечки въртяха гюбеци на полицаи 7 часа”) и на първа страница изпрскано поредното изказване на г-н Димитров. Победа, победа, другари; успяхме! От както червените били на власт, българите спестили 16млрд лв., а депозитите нараснали с 55%. И след този невероятен извод изтипосан и премиерът Станишев: “Ако управляващата партия беше друга, сигурно щеше да се перчи като петел”. Има и още. ”Като слушам критиките на опозицията, имам чувството, че съм сбъркал държавата”, добавя гордия Димитров. Димитров, като те слушам, имам чувството, че аз съм сбъркал държавата. Изумително е просто как някой може да продължава да ръси бисер след бисер и да стои начело на икономиката. Хора, абе тоя вече си има собствена секция с цитати в Уикипедия, бе! Тоя е същия, където твърдеше, че през есента имало дефлация, щото разни стоки поевтинели, ама после щяло да има инфлация, щото българите правели компоти и туршии.
О, Музо, възпей… абе какво ще възпяваш; Ахил седи някъде по кръчмите и си чопли петата.
Monday, December 17, 2007
За мегаспектаклите с любов
via Ivanoffster
В момента, в който минах покрай този плакат, нещо трепна в мен: Роси Кирилова направила 25 години на сцената!! Заеби това, ами мисли и да ги отпразнува не с какво да е а с “мегаспектакъл”!! Не е да кажеш да събере тесен кръг близки, роднини, приятели и познати, да похапнат торта и да им изпее онова за куклата Барби или за Мики Маус, ами направо – резервира зала 1 и давай: мегаспектакъл! Между другото, забелязали ли сте, че българските соц-звезди, макар соца да го няма ще стане близо двайсет години, те никога не правят просто концерти. В най-лошия случай, те правят "гала-концерти". Но иначе правят "мегаспектакли", "ултрарецитали", "хиперпостановки", "гигасъбития", само не и концерти. По моите разбирания, в случая “мегаспектакъл” би се получил, ако Роси Кирилова излезе гола на сцената или пък, ако имаше обещание от рода на “Роси Кирилова гълта саби”, ама няма нищо такова. Напротив, гаранцията за “мегаспектакъл” идва от участието на Лили Иванова, Васил Найденов, Веселин Маринов, Панайот Панайотов, Мустафа Чаушев, братя Аргирови, Ваня Костова и т.н. и т.н. Значи, за момент се бях притеснил, че може и да не се получи “мегаспектакъл”. Викам си: "Еби му майката, ще вземе да стане обикновено спектакълче, без да е "мега"...", ама като видях, че Мустафа Чаушев и братя Аргирови ще са там, веднага се успокоих. Няма мегаспектакъл по света, в който те да са участвали и да не се е получил. Намирисва ми на “юберспектакъл” даже! А и фолклорен ансамбъл “София 6” ще са там, и балет “Веда джуниър”, така че мегата е гарантирана. Общо взето, като гледам плаката, май само аз няма да взема участие на сцената.
Не може да й се отрече на леля ви Роси, че за 25-годишнната на сцената е успяла да ексхумира всички соц-естрадни величия и да ги събере на едно място, за да си направят едно грандиозно соц-парти, с песни, звучали на “Мелодия на годината ‘86”, на “Златния орфей”, а може би и на рождените дни на Тодор Живков и Пенчо Кубадински. Дето се казва: "Динозаврите на българската естрада си дават среща”. Имам чувстото, че след още 125 години тия хора пак ще се мотаят из зала 1 и ще правят мегаспектакли. Чудя се, наистина ли има хора, които слушат подобни неща?! И им харесват, че даже си купуват билети за “мегаспектакли” и нямат търпение да стане 3-ти декември, за да идат в зала едно и да пляскат с ръце, в такт с "Боса по асфалта", а някои дори припадат от вълнение, когато Мустафа Чаушев се появи пред тях. Само чуйте как звучи името на този човек: “Мустафа Чаушев”. Звучи като суперзвезда!
Не знам за вас, ама аз лично не познавам жив човек, който да слуша Росица Кирилова. Ама под “слуша” имам предвид да се събужда сутрин, да си пуска нейно CD, да навлича тениска с нахилената й физиономия и да си припява на “Учителко, целувам ти ръка”, а в свободното си време да гледа само "За животните с любов". То пък взех, че описах някакъв дайхард фен, разбираш ли. Не, най-обикновен човек, който вместо Шакира, примерно, да слуша Росица Кирилова. Честно, не познавам такъв. А много ми се иска да познавам. Да го видя този човек, да го пипна, да се убедя, че е истински, да си поговоря с него, да разбера какво го кара да си причинява това нещо, защо го прави, дали е кармична обремененост или наистина е с извратени музиклани вкусове. Между другото, не познавам и жив човек, който да слуша Васил Найденов, Лили Иванова, Веселин Маринов и всички останали, които ще са на мегапартито, също така не знам и какво означава думата “естрада”, защото леля Роси се води “естрадна певица”, ама това ми е по-малкия проблем. Даже тя се води “естрадна кънтри певица”, което пък вече съвсем не знам какво означава... Мисля, че и Гарт Брукс да попитаме и той няма да знае, че съществува подобно животно като "естрадна кънтри певица".
Знам, обаче, че този "мегаспектакъл" не е за изпускане! Имам съмнения, че ако се напуша преди това, в зала 1 ще стана свидетел на такъв абсурд, какъвто и Хармс не си е представял. Мисля, че подобно нещо се случва веднъж в живота. Или се бъркам: по-скоро се случва всеки път, когато някой от листнатите в плаката навършва 25-години на сцената.
Хайде, жива и здрава, лельо Роси, още 250 години на сцената, да правиш само мегаспектакли, да изпееш песничка и за Кен, ще им пиша на тия момчета да ти спретнат няколко кавърчета, а това е за всички, които не понасят естрада, поп, диско и всякакви такива лайна! Ще победим!
Националната безпросветност
via Горги Грънчаров
Минаха няколко часа от един чудесен български празник, един от най-светлите в календара! Вчера беше 24 май - Денят на славянската писменост. Добър повод да се запълни някоя и друга страница от популярния печат с остроумни и подробни анализи за значението на този ден и за неговата неоценима роля в развитието на родината ни.
Дотук добре! Обаче измежду тия коментари се появиха и други, които подхванаха на нов глас една вече малко позатихнала тема от обществеността - 24 май ли е по-достоен от трети март за национален празник на Република България?!
Един от водещите вестници даже отдели цяла страница с обширен анализ, защитаващ 24 май като най-подходящ за тази цел.
Ех, бедна българска журналистика! Ех, прост народ, дето роди такива умове, че даже им даде и поле, в което да се изявяват! Даваш 80 стотинки и им четеш простотиите!
Така ли е наистина, питам се аз? Трябва ли да кажем, че 24 май е по-подходящ от трети март за национален празник на България? Бе питам ли се наистина? Естествено, че не! Тук няма място за двоумене!
Единственият ден от календара, достоен за национален празник на нашата родина и запазил се като такъв повече от 100 години, е ТРЕТИ МАРТ!!! Денят, който бележи възкръсването на нашето отечество от петвековните руини и който бе извоюван с цената на стотици хиляди загинали безименни воини!!!
Колеги "писачи" и "драскачи",
не може да има ден на славянската писменост, без да съществува свободна държава и свободен народ, който да го отбелязва!
Не може да тачим имената на светите братя просветители, когато над главите ни стърчат минарета и се пеят турски песнопения, а поробителският ятаган тегне неумолимо, готов да посича вдигнатите чела!
За да има 24 май, трябва СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ, трябва свободен народ, трябва независимост и човешки правдини! А това, уважаеми писачи, донесе на окървавените си рамене ТРЕТИ МАРТ!
Така че моля, престанете с опитите си да размишлявате над неща, които много по-начетени и достойни хора от вас отдавна са премислили и решили! Топлата вода отдавна е открита, просто я използвайте...понякога!
Разбирам, че се опитвате да раболепничите пред властта, пред тази "Тройка на разсъмване", която си набихме през лятото...и по-специално пред една от управляващите партии, чиито контингент колеше и бесеше преди по-малко от 130 години по българските земи!
Това е преходно, уважаеми писачи! Тази власт все някога ще си иде! Трети март обаче остава и ще остане завинаги! И макар да искате да омаловажите подвига на онези герои, макар да искате да измиете лицето на онези, които клаха децата ни преди век и четвърт...историята знае своя път и неумолимо ни води по него!
Празнувайте 24-ти май с радост, писачи, и бъдете благодарни на светите братя, че създадоха азбуката, с която днес си печелите хляба!
Минаха няколко часа от един чудесен български празник, един от най-светлите в календара! Вчера беше 24 май - Денят на славянската писменост. Добър повод да се запълни някоя и друга страница от популярния печат с остроумни и подробни анализи за значението на този ден и за неговата неоценима роля в развитието на родината ни.
Дотук добре! Обаче измежду тия коментари се появиха и други, които подхванаха на нов глас една вече малко позатихнала тема от обществеността - 24 май ли е по-достоен от трети март за национален празник на Република България?!
Един от водещите вестници даже отдели цяла страница с обширен анализ, защитаващ 24 май като най-подходящ за тази цел.
Ех, бедна българска журналистика! Ех, прост народ, дето роди такива умове, че даже им даде и поле, в което да се изявяват! Даваш 80 стотинки и им четеш простотиите!
Така ли е наистина, питам се аз? Трябва ли да кажем, че 24 май е по-подходящ от трети март за национален празник на България? Бе питам ли се наистина? Естествено, че не! Тук няма място за двоумене!
Единственият ден от календара, достоен за национален празник на нашата родина и запазил се като такъв повече от 100 години, е ТРЕТИ МАРТ!!! Денят, който бележи възкръсването на нашето отечество от петвековните руини и който бе извоюван с цената на стотици хиляди загинали безименни воини!!!
Колеги "писачи" и "драскачи",
не може да има ден на славянската писменост, без да съществува свободна държава и свободен народ, който да го отбелязва!
Не може да тачим имената на светите братя просветители, когато над главите ни стърчат минарета и се пеят турски песнопения, а поробителският ятаган тегне неумолимо, готов да посича вдигнатите чела!
За да има 24 май, трябва СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ, трябва свободен народ, трябва независимост и човешки правдини! А това, уважаеми писачи, донесе на окървавените си рамене ТРЕТИ МАРТ!
Така че моля, престанете с опитите си да размишлявате над неща, които много по-начетени и достойни хора от вас отдавна са премислили и решили! Топлата вода отдавна е открита, просто я използвайте...понякога!
Разбирам, че се опитвате да раболепничите пред властта, пред тази "Тройка на разсъмване", която си набихме през лятото...и по-специално пред една от управляващите партии, чиито контингент колеше и бесеше преди по-малко от 130 години по българските земи!
Това е преходно, уважаеми писачи! Тази власт все някога ще си иде! Трети март обаче остава и ще остане завинаги! И макар да искате да омаловажите подвига на онези герои, макар да искате да измиете лицето на онези, които клаха децата ни преди век и четвърт...историята знае своя път и неумолимо ни води по него!
Празнувайте 24-ти май с радост, писачи, и бъдете благодарни на светите братя, че създадоха азбуката, с която днес си печелите хляба!
Friday, December 14, 2007
Спасете ме от този човек
via Комитата
Когато той излезе на сцената през далечната 89-та дори му се кефих. Ето викам си - българин, а спечелил награда за кънтри.
Няколко години след това ми досади с "Векът на любовта". Моята душа страдаше след 1000-ното чуване на тази песничка.
Виждах го на абсолютно всеки купон на Евроком, на който съм ходил.
После заради него не отидох на "Jesus Christ Superstar" в Музикалния театър. Бях се наканил де, ама като разбрах че е сменил титулярния певец в главната роля (Звезди от АХАТ), се отказах.
Миналата година се наложи да го изтърпя на конкурса на Евровизия с най-нещастното парче, присъствало там.
Днес отивам в любимия си караоке бар - 2night. И вместо да заваря ултра-готиния караоке DJ Светльо, заварвам горното лице.
Говори твърде много. Пее твърде много. Кой да му каже, че хората ходят на караоке да пеят сами, а не да му слушат виенето. Изгуби реда на поръчаните песни. Започна да пуска каквото му падне. Направи безсрамна реклама на някакви свои приятели, заедно с които беше окупирал микрофона. Без капка приличие закачаше жените с микрофона. Когато чуеше, че някой пее неуверено, му отнемаше и капката увереност, като започваше да пее вместо него... с гадния си псевдоамерикански акцент.
The Green Green Grass of Home например - представяте ли си я с този фалцетен глас с псевдоамерикански акцент.
Спасете нашите души!
Когато той излезе на сцената през далечната 89-та дори му се кефих. Ето викам си - българин, а спечелил награда за кънтри.
Няколко години след това ми досади с "Векът на любовта". Моята душа страдаше след 1000-ното чуване на тази песничка.
Виждах го на абсолютно всеки купон на Евроком, на който съм ходил.
После заради него не отидох на "Jesus Christ Superstar" в Музикалния театър. Бях се наканил де, ама като разбрах че е сменил титулярния певец в главната роля (Звезди от АХАТ), се отказах.
Миналата година се наложи да го изтърпя на конкурса на Евровизия с най-нещастното парче, присъствало там.
Днес отивам в любимия си караоке бар - 2night. И вместо да заваря ултра-готиния караоке DJ Светльо, заварвам горното лице.
Говори твърде много. Пее твърде много. Кой да му каже, че хората ходят на караоке да пеят сами, а не да му слушат виенето. Изгуби реда на поръчаните песни. Започна да пуска каквото му падне. Направи безсрамна реклама на някакви свои приятели, заедно с които беше окупирал микрофона. Без капка приличие закачаше жените с микрофона. Когато чуеше, че някой пее неуверено, му отнемаше и капката увереност, като започваше да пее вместо него... с гадния си псевдоамерикански акцент.
The Green Green Grass of Home например - представяте ли си я с този фалцетен глас с псевдоамерикански акцент.
Спасете нашите души!
Wednesday, December 12, 2007
Интересна статистика за САЩ
via Огнян Банков
Попаднах на една статистика за страната на новия братски народ и направо се втрещих от някои неща в нея.
Една бележка: населението на САЩ е около 250 милиона.
Ето я и самата статистика:
За една година:
- 27, 000 граждани на САЩ се самоубиват.
- 26, 000 умират от домашни злополуки.
- 23, 000 стават жертви на убийци.
- 85, 000 се осакатяват и раняват от огнестрелни оръжия.
- 38, 000 от тях умират.
- 13, 000, 000 стават жертви на престъпления, включително нападения, изнасилвания, въоръжен грабеж, кражби с взлом и др.
- 135, 000 деца ходят на училище с пистолети.
- 5, 500, 000 хора са арестуваните за година (без да се броят предизвикалите пътни катастрофи).
- 125, 000 умират преждевременно от алкохолизъм.
- 473, 000 умират преждевременно от болести, свързани с тютюнопушенето;
53, 000 от тях не са пушачи.
- 6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.
- 5, 000 + умират от неоторизирано ползване на лекарства – тоест, в резултат на самолечение. Хиляди страдат от сериозни заболявания.
- 1, 000 + умират от вдишване на химикали, ползвани в домакинствата и съхранявани под кухненските умивалници. Около 20 % от децата в училищна възраст са вдишвали токсични вещества. Хиляди страдат от необратими неврологични увреждания.
- 31, 450, 000 ползват марихуана; 3, 000, 000 от тях са пристрастени.
- 37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол. Към това ги тласкат “лекарите”, получаващи комисионни от доставчиците, фармацевтичните компании: печалбите са огромни.
- 2, 000, 000 хора извън какъвто и да било медицински отчет получават силни лекарства, контролиращи поведението, известни като “химически усмирителни ризи”.
- 5, 000 умират в резултат на психоактивно лекарствено “лечение”.
- 200, 000 се подлагат на лечение с електрошок, което уврежда мозъка и нервната система.
- От 600 до 1000 души се подлагат на лоботомия, най-вече жени. (“Лоботомия” се нарича оперативното прерязване на връзките между челния лоб на мозъка и таламуса . – Б. пр.)
- 25, 000, 000 или един на всеки десет граждани на САЩ се обръщат за помощ към психиатрични, психотерапевтични или медицински източници за разрешаване на ментални и емоционални проблеми - на стойност над 4 милиарда щатски долара годишно.
- 6, 800, 000 търсят помощ за решаване на емоционални проблеми от свещеници, социални агенции, социални съветници. Общо около 80, 000, 000 търсят някакъв вид психологически съвет в живота си.
- 1, 300, 000 страдат от някакъв вид увреждане, свързано с преминало болнично лечение.
- 2, 000, 000 се подлагат на ненужна хирургическа намеса; 10, 000 от тях умират.
- 180, 000 умират от отрицателни реакции на всички видове медицински лечения, още повече умират при самолетни и автомобилни катастрофи - общо.
- 14, 000 + умират в резултат на приемане на свръхдози от лекарства, предписани от “лекуващите” ги “лекари”.
- 45, 000 умират при автомобилни катастрофи. Въпреки това се произвеждат все повече и повече коли и се строят все повече и повече магистрали, а много по-безопасните форми на масов транспорт – железопътен и автобусен - целенасочено и планомерно се затриват.
- 1, 800, 000 стават жертви на нефатални наранявания в автомобилни катастрофи – 150, 000 от тях остават инвалиди.
- 126, 000 деца се раждат със сериозни дефекти в резултат на недостатъчни грижи по време на бременността, недохранване, отровена околна среда или наркозависимост на майките.
- 2, 900, 000 деца са документирано жертви на небрежно отношение със сериозни последствия или насилие, включително физическо мъчение и преднамерено лишаване от храна.
- 5, 000 деца се убиват от родители или баби и дядовци.
- 30, 000 + деца се превръщат във физически инвалиди в резултат на насилие или небрежно отношение. Всяка година насилието над деца в Съединените щати поразява много повече деца отколкото левкемията, автомобилните катастрофи и заразните болести общо. С нарастването на безработицата, случаите на насилие над деца от страна на безработни родители се увеличават драматично.
- 1, 000, 000 деца бягат от семействата главно заради насилие, упражнявано върху тях от родителите им или други възрастни – включително сексуално насилие. От големия брой деца сред избягалите, насилени сексуално, 83% идват от бели семейства.
- 150, 000 деца се документират като “изчезнали”.
- 50, 000 от тях просто се изпаряват. Възрастта им е в диапазона от една година до 14-15-годишни. Според “Ню Йорк Таймс”: “Някои от тях са мъртви – може би половината от децата, погребвани годишно с условните имена “Джон” или “Джейн”, са неидентифицирани трупове.
- 900, 000 деца – някои от тях едва 7-годишни – са обхванати от системата на детския труд в Съединените щати. Те работят като нископлатени ратаи, миячи на чинии, перачи и прислуга по 10 часа на ден в нарушение на трудовите норми за детски труд.
- От 2, 000, 000 до 4, 000, 000 жени страдат от домашно насилие. То е най-голямата причина за наранявания и втората по ред причина за преждевременната смърт на жените от Съединените щати.
- 700, 000 жени се изнасилват – по една на всеки 45 секунди!
- 5, 000, 000 работници са годишните жертви на трудови злополуки.
- 150, 000 от тях остават инвалиди за цял живот – осакатени, парализирани, с увредено зрение или слух, стерилни.
- 100, 000 се разболяват сериозно от болести, свързани с работата им, включително табакоза, силикоза, рак и туберкулоза.
- 14, 000 са убитите на работното си място; 90 % от тях са мъже.
- 100, 000 умират преждевременно от болести, свързани с работата им.
- 60, 000 умират, убити от отровни замърсители на околната среда или замърсители и вредни вещества, включени в храната или намиращи се във водата и въздуха.
- 4, 000 умират след консумация на заразено месо.
Най-голямо впечатление ми направиха:
“6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.”
“135, 000 деца ходят на училище с пистолети. ”
“37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол.”
“700, 000 жени се изнасилват”
Попаднах на една статистика за страната на новия братски народ и направо се втрещих от някои неща в нея.
Една бележка: населението на САЩ е около 250 милиона.
Ето я и самата статистика:
За една година:
- 27, 000 граждани на САЩ се самоубиват.
- 26, 000 умират от домашни злополуки.
- 23, 000 стават жертви на убийци.
- 85, 000 се осакатяват и раняват от огнестрелни оръжия.
- 38, 000 от тях умират.
- 13, 000, 000 стават жертви на престъпления, включително нападения, изнасилвания, въоръжен грабеж, кражби с взлом и др.
- 135, 000 деца ходят на училище с пистолети.
- 5, 500, 000 хора са арестуваните за година (без да се броят предизвикалите пътни катастрофи).
- 125, 000 умират преждевременно от алкохолизъм.
- 473, 000 умират преждевременно от болести, свързани с тютюнопушенето;
53, 000 от тях не са пушачи.
- 6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.
- 5, 000 + умират от неоторизирано ползване на лекарства – тоест, в резултат на самолечение. Хиляди страдат от сериозни заболявания.
- 1, 000 + умират от вдишване на химикали, ползвани в домакинствата и съхранявани под кухненските умивалници. Около 20 % от децата в училищна възраст са вдишвали токсични вещества. Хиляди страдат от необратими неврологични увреждания.
- 31, 450, 000 ползват марихуана; 3, 000, 000 от тях са пристрастени.
- 37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол. Към това ги тласкат “лекарите”, получаващи комисионни от доставчиците, фармацевтичните компании: печалбите са огромни.
- 2, 000, 000 хора извън какъвто и да било медицински отчет получават силни лекарства, контролиращи поведението, известни като “химически усмирителни ризи”.
- 5, 000 умират в резултат на психоактивно лекарствено “лечение”.
- 200, 000 се подлагат на лечение с електрошок, което уврежда мозъка и нервната система.
- От 600 до 1000 души се подлагат на лоботомия, най-вече жени. (“Лоботомия” се нарича оперативното прерязване на връзките между челния лоб на мозъка и таламуса . – Б. пр.)
- 25, 000, 000 или един на всеки десет граждани на САЩ се обръщат за помощ към психиатрични, психотерапевтични или медицински източници за разрешаване на ментални и емоционални проблеми - на стойност над 4 милиарда щатски долара годишно.
- 6, 800, 000 търсят помощ за решаване на емоционални проблеми от свещеници, социални агенции, социални съветници. Общо около 80, 000, 000 търсят някакъв вид психологически съвет в живота си.
- 1, 300, 000 страдат от някакъв вид увреждане, свързано с преминало болнично лечение.
- 2, 000, 000 се подлагат на ненужна хирургическа намеса; 10, 000 от тях умират.
- 180, 000 умират от отрицателни реакции на всички видове медицински лечения, още повече умират при самолетни и автомобилни катастрофи - общо.
- 14, 000 + умират в резултат на приемане на свръхдози от лекарства, предписани от “лекуващите” ги “лекари”.
- 45, 000 умират при автомобилни катастрофи. Въпреки това се произвеждат все повече и повече коли и се строят все повече и повече магистрали, а много по-безопасните форми на масов транспорт – железопътен и автобусен - целенасочено и планомерно се затриват.
- 1, 800, 000 стават жертви на нефатални наранявания в автомобилни катастрофи – 150, 000 от тях остават инвалиди.
- 126, 000 деца се раждат със сериозни дефекти в резултат на недостатъчни грижи по време на бременността, недохранване, отровена околна среда или наркозависимост на майките.
- 2, 900, 000 деца са документирано жертви на небрежно отношение със сериозни последствия или насилие, включително физическо мъчение и преднамерено лишаване от храна.
- 5, 000 деца се убиват от родители или баби и дядовци.
- 30, 000 + деца се превръщат във физически инвалиди в резултат на насилие или небрежно отношение. Всяка година насилието над деца в Съединените щати поразява много повече деца отколкото левкемията, автомобилните катастрофи и заразните болести общо. С нарастването на безработицата, случаите на насилие над деца от страна на безработни родители се увеличават драматично.
- 1, 000, 000 деца бягат от семействата главно заради насилие, упражнявано върху тях от родителите им или други възрастни – включително сексуално насилие. От големия брой деца сред избягалите, насилени сексуално, 83% идват от бели семейства.
- 150, 000 деца се документират като “изчезнали”.
- 50, 000 от тях просто се изпаряват. Възрастта им е в диапазона от една година до 14-15-годишни. Според “Ню Йорк Таймс”: “Някои от тях са мъртви – може би половината от децата, погребвани годишно с условните имена “Джон” или “Джейн”, са неидентифицирани трупове.
- 900, 000 деца – някои от тях едва 7-годишни – са обхванати от системата на детския труд в Съединените щати. Те работят като нископлатени ратаи, миячи на чинии, перачи и прислуга по 10 часа на ден в нарушение на трудовите норми за детски труд.
- От 2, 000, 000 до 4, 000, 000 жени страдат от домашно насилие. То е най-голямата причина за наранявания и втората по ред причина за преждевременната смърт на жените от Съединените щати.
- 700, 000 жени се изнасилват – по една на всеки 45 секунди!
- 5, 000, 000 работници са годишните жертви на трудови злополуки.
- 150, 000 от тях остават инвалиди за цял живот – осакатени, парализирани, с увредено зрение или слух, стерилни.
- 100, 000 се разболяват сериозно от болести, свързани с работата им, включително табакоза, силикоза, рак и туберкулоза.
- 14, 000 са убитите на работното си място; 90 % от тях са мъже.
- 100, 000 умират преждевременно от болести, свързани с работата им.
- 60, 000 умират, убити от отровни замърсители на околната среда или замърсители и вредни вещества, включени в храната или намиращи се във водата и въздуха.
- 4, 000 умират след консумация на заразено месо.
Най-голямо впечатление ми направиха:
“6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.”
“135, 000 деца ходят на училище с пистолети. ”
“37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол.”
“700, 000 жени се изнасилват”
Friday, December 7, 2007
Митът България
via Милена Ф.
Във време в което всяко сътворено от човека насилие излиза наяве, е трудно да се запази самообладание. Да се избегне самобичуване. От друга страна да се крещи "Ние сме герои" се оказва политически некоректно. Не-куул някак. Светът вече не е детето с широко затворени очи от преди Ерата на Информацията, а е порастнал психар дебнещ всичко с параноична детайлност. Невероятното е постигнато. Всички сме виновни. Всички сме с обвиняващо насочени пръсти един срещу друг. Невинни вече няма.
След края на втората световна война чехите избиват 250 000 судетски немци. Подобно на тях постъпват и поляците. Знаем какво извършват руснаците с немските жени. Боснанци и сърби и сега биха се избивали, ако не бяха хванати за топките от международната общественост. Чия вина са над милион избити арменци? А България е задържана за много дълго в ранното средновековие благодарение на "присъствието" на съседите ни кандидат-европейци. Ние пък гоним нашите турци от домовете им в България. Караме ги да се откажат от имената си – едно софт "помохамеданчване".
Преди Холокоста да бъде определен като най-ужасяващия геноцид, Сталин избива чрез глад между 7 и 10 милиона украинци! От друга страна американците ги учат в училище, че те са освободили Европа от нацизма без да ги интересува, че ако не беше ужасната руска зима и милионите руски войници, Америка може би щеше да продължава да не допуска кораби натоварени с евреи-бежанци от Германия.
Евреите строят стена разделяща ги от Палестина на която не разрешават да се казва Палестина. Стена, която има много по-малък шанс да бъде съборена от Берлинската. Вече има стена и между Индия и Пакистан. Америка и Мексико. Реки от кръв в Руанда. Дарфур. Ирак. Суни, шиити, кюрди. Американци. Всички са врагове на всички.
Кой е бил пръв на определено парче земя? Чия история е вярна? Кой Бог е по-прав? Отговорът е, че всички учебници по история на света лъжат. И същевременно казват истината. Защото истината е в жертвите. Истината е страданието. Кръвта е истина. Затова обсъждането на страданието, свързването му с политически пристрастия или с научни спорове е напълно нормално да доведе всеки народ до бяс. Какво истински притежават хората на тази планета на която става все по-ясно, че мирът е химера налагана със сила? Тяхна неоспорима собственост е споменът от страданието по пътя на определянето си като нация. Или по пътя на изчезването като такава.
Вчера за първи път гледах "Време разделно". Няма да говора за качествата на филма, а за нещо друго, което ме впечатли. Хората в тези носии, живеещи в тези сурови каменни къщи, ми напомниха на мароканците от филма "Бабел". Стана ми жал за изостаналостта на българите, а същевременно си дадох сметка за огромния път извървян за кратко време от българския народ. Радостен е ентусиазма му, както и добрите му ученически способности. А каква огромна разлика има между Европейците и европейците! На едни са им рязали главите, защото са се били поувлякли в строене на замъци и парково оформление, докато другите са гледали съсредоточено в лехата с лука за да не им я резнат. И тук идва постулата "Преклонена главица сабя не сече".
По време на комунизма няма Пражка пролет, нито Унгарски събития. За пореден път удобно подложеният врат на българите е без особено значение, защото, както винаги, свободата им е в нечии други ръце. Обаче се оказва, че липсата на способност на голям бунт е мръсната болест на българския народ. Болест, която той би искал да е тайна за самия него. Прави всичко възможно да се убеди в героичното си минало, а то се оказва все под въпрос. И винаги се намират гадаещи учени, които да разобличат простия народ, че създава историята си по старомодни с патриотичния си патос картинки и стихчета. А проблем с гадаещите няма. Гадаенето е нормално поведение в науката. Единственият проблем е в словосъчетания като “демонизиране на исляма”. Нека някой да напише нещо за лошите към исляма българи. Няма как, защото в голямата картина, тази в която българите са били изрисувани безмилостно за пет века, те винаги са били жертви. Колкото и унизително да звучи това.
Малките, скромни бунтове е задължително да бъдат пазени от прекалено интелектуализиране, защото няма история на света, която да не подлежи на различни трактовки. А суверенитета на една държава се изразява и в това доколко гражданите й имат родова памет. През вековете в България не са били много позволилите си да не са "мирни главици". И въпреки малцинството им героизмът им е толкова неоспорим, колкото е непоколебимо желанието за емиграция на съвременните им братя и сестри сред които се намира и авторката на тези горчиви редове. Райна Княгиня сервира на Сънсет Плаза, Каблешков се е продрусал в Манхатън, а Христо Ботев е Крис Боутев в софтуерна фирма в Силиконовата долина. Всеки бунт според епохата и възможностите на бунтуващите се.
Абсурдно е да се забраняват конференции, но не е абсурдно да се реагира на мотивите и целите им. Демонизирането на патриотичния патос е опасно занимание, защото той не означава задължително и само екстремен национализъм. Съществуванието му е малката утеха на един малък народ в малката му борба да не се превърне в "Митът България".
Във време в което всяко сътворено от човека насилие излиза наяве, е трудно да се запази самообладание. Да се избегне самобичуване. От друга страна да се крещи "Ние сме герои" се оказва политически некоректно. Не-куул някак. Светът вече не е детето с широко затворени очи от преди Ерата на Информацията, а е порастнал психар дебнещ всичко с параноична детайлност. Невероятното е постигнато. Всички сме виновни. Всички сме с обвиняващо насочени пръсти един срещу друг. Невинни вече няма.
След края на втората световна война чехите избиват 250 000 судетски немци. Подобно на тях постъпват и поляците. Знаем какво извършват руснаците с немските жени. Боснанци и сърби и сега биха се избивали, ако не бяха хванати за топките от международната общественост. Чия вина са над милион избити арменци? А България е задържана за много дълго в ранното средновековие благодарение на "присъствието" на съседите ни кандидат-европейци. Ние пък гоним нашите турци от домовете им в България. Караме ги да се откажат от имената си – едно софт "помохамеданчване".
Преди Холокоста да бъде определен като най-ужасяващия геноцид, Сталин избива чрез глад между 7 и 10 милиона украинци! От друга страна американците ги учат в училище, че те са освободили Европа от нацизма без да ги интересува, че ако не беше ужасната руска зима и милионите руски войници, Америка може би щеше да продължава да не допуска кораби натоварени с евреи-бежанци от Германия.
Евреите строят стена разделяща ги от Палестина на която не разрешават да се казва Палестина. Стена, която има много по-малък шанс да бъде съборена от Берлинската. Вече има стена и между Индия и Пакистан. Америка и Мексико. Реки от кръв в Руанда. Дарфур. Ирак. Суни, шиити, кюрди. Американци. Всички са врагове на всички.
Кой е бил пръв на определено парче земя? Чия история е вярна? Кой Бог е по-прав? Отговорът е, че всички учебници по история на света лъжат. И същевременно казват истината. Защото истината е в жертвите. Истината е страданието. Кръвта е истина. Затова обсъждането на страданието, свързването му с политически пристрастия или с научни спорове е напълно нормално да доведе всеки народ до бяс. Какво истински притежават хората на тази планета на която става все по-ясно, че мирът е химера налагана със сила? Тяхна неоспорима собственост е споменът от страданието по пътя на определянето си като нация. Или по пътя на изчезването като такава.
Вчера за първи път гледах "Време разделно". Няма да говора за качествата на филма, а за нещо друго, което ме впечатли. Хората в тези носии, живеещи в тези сурови каменни къщи, ми напомниха на мароканците от филма "Бабел". Стана ми жал за изостаналостта на българите, а същевременно си дадох сметка за огромния път извървян за кратко време от българския народ. Радостен е ентусиазма му, както и добрите му ученически способности. А каква огромна разлика има между Европейците и европейците! На едни са им рязали главите, защото са се били поувлякли в строене на замъци и парково оформление, докато другите са гледали съсредоточено в лехата с лука за да не им я резнат. И тук идва постулата "Преклонена главица сабя не сече".
По време на комунизма няма Пражка пролет, нито Унгарски събития. За пореден път удобно подложеният врат на българите е без особено значение, защото, както винаги, свободата им е в нечии други ръце. Обаче се оказва, че липсата на способност на голям бунт е мръсната болест на българския народ. Болест, която той би искал да е тайна за самия него. Прави всичко възможно да се убеди в героичното си минало, а то се оказва все под въпрос. И винаги се намират гадаещи учени, които да разобличат простия народ, че създава историята си по старомодни с патриотичния си патос картинки и стихчета. А проблем с гадаещите няма. Гадаенето е нормално поведение в науката. Единственият проблем е в словосъчетания като “демонизиране на исляма”. Нека някой да напише нещо за лошите към исляма българи. Няма как, защото в голямата картина, тази в която българите са били изрисувани безмилостно за пет века, те винаги са били жертви. Колкото и унизително да звучи това.
Малките, скромни бунтове е задължително да бъдат пазени от прекалено интелектуализиране, защото няма история на света, която да не подлежи на различни трактовки. А суверенитета на една държава се изразява и в това доколко гражданите й имат родова памет. През вековете в България не са били много позволилите си да не са "мирни главици". И въпреки малцинството им героизмът им е толкова неоспорим, колкото е непоколебимо желанието за емиграция на съвременните им братя и сестри сред които се намира и авторката на тези горчиви редове. Райна Княгиня сервира на Сънсет Плаза, Каблешков се е продрусал в Манхатън, а Христо Ботев е Крис Боутев в софтуерна фирма в Силиконовата долина. Всеки бунт според епохата и възможностите на бунтуващите се.
Абсурдно е да се забраняват конференции, но не е абсурдно да се реагира на мотивите и целите им. Демонизирането на патриотичния патос е опасно занимание, защото той не означава задължително и само екстремен национализъм. Съществуванието му е малката утеха на един малък народ в малката му борба да не се превърне в "Митът България".
Thursday, December 6, 2007
Закони на висшия мениджмънт
via Пламен
Управлението на компаниите, листвани по фондовите борси, се характеризира с нуждата от перманентно добри финансови резултати, което води до определени аномалии, не винаги пряко свързани със здравия разум.
Не настоявам на дълбоконаучната обосновка на тези 2 закономерности, но те могат лесно да бъдат доказани от практиката:
Закон 1: Когато дадено подразделение на листваната компания постигне по-слаби резултати, висшият мениджмънт обикновено решава не да го преструктурира, а да завиши изискванията и натиска върху друго, традиционно положително представящо се подразделение за подобряване на ефектвността за да компенсира в краткосрочен план резултатите на първото. По този начин се стига до дисбаланс на приноса, нивата на заплащане и стреса в различните структури на фирмата, при това не в полза на по-добре работещите.
Закон 2: Решението на висшия мениджмънт да си гласува високи бонуси в края на годината е сигурен признак за задаваща се криза. Такова поведение може да се нарече обиране на крушите. В най-добрия случай за предусещащите проблемите управители ще се стигне до влошаване на финансовите показатели, а осъзнаването на това от акционерите би означавало по-малки бонуси през следващия период. В най-лошия фирмата ще се окаже в колапс, а виновните мениджъри - в съда (а добрите адвокати струват пари).
Излиза че листваните компании се управляват едва ли не толкова зле, колкото държавните. Е, просто се надявай това да не се случи във фирмата, за която работиш.
И да, може да ме цитираш като автор.
Управлението на компаниите, листвани по фондовите борси, се характеризира с нуждата от перманентно добри финансови резултати, което води до определени аномалии, не винаги пряко свързани със здравия разум.
Не настоявам на дълбоконаучната обосновка на тези 2 закономерности, но те могат лесно да бъдат доказани от практиката:
Закон 1: Когато дадено подразделение на листваната компания постигне по-слаби резултати, висшият мениджмънт обикновено решава не да го преструктурира, а да завиши изискванията и натиска върху друго, традиционно положително представящо се подразделение за подобряване на ефектвността за да компенсира в краткосрочен план резултатите на първото. По този начин се стига до дисбаланс на приноса, нивата на заплащане и стреса в различните структури на фирмата, при това не в полза на по-добре работещите.
Закон 2: Решението на висшия мениджмънт да си гласува високи бонуси в края на годината е сигурен признак за задаваща се криза. Такова поведение може да се нарече обиране на крушите. В най-добрия случай за предусещащите проблемите управители ще се стигне до влошаване на финансовите показатели, а осъзнаването на това от акционерите би означавало по-малки бонуси през следващия период. В най-лошия фирмата ще се окаже в колапс, а виновните мениджъри - в съда (а добрите адвокати струват пари).
Излиза че листваните компании се управляват едва ли не толкова зле, колкото държавните. Е, просто се надявай това да не се случи във фирмата, за която работиш.
И да, може да ме цитираш като автор.
Wednesday, December 5, 2007
“Конструктивен диалог”
via Жоро Неделчев@Монитор
(редакционен коментар на вестник "Монитор", сряда, 19 септември)
“Вчера на двудневна работна визита в нашата страна пристигна еврокомисарят по защита на потребителите Меглена Кунева. Тя се срещна с министър-председателя Сергей Станишев и изрази своя оптимизъм за напредъка на България по отношение на евроинтеграцията. Срещата протече в конструктивен диалог.
След това еврокомисар Кунева се срещна и с вицепремиера и министър на външните работи Ивайло Калфин. Бяха обменени мнения по широк кръг въпроси от дневния ред на Европейския съюз.
България се стреми да създава атмосфера на партньорство с всичките си съседи от региона, отбеляза външният министър. Комисар Меглена Кунева изтъкна потенциала на България като член на ЕС в отношенията на Съюза с неговите съседи и особено в Черноморския регион...”
Мислехме, че този служебен журналистически жаргон отдавна е забравен, но не е. Някои неща си остават константни величини, независимо дали сме в епохата на социализма или на развиващия се капитализъм. За конкретика и дума да не става. Важен е протоколът.
Навремето имаше един лаф, според който всичките заглавия на вестниците ни приличали на текст под рисунка, изобразяваща полов акт. “Конструктивен диалог”, “ползотворно сътрудничество”, “обмяна на мнения”, “изразен оптимизъм”...
Впрочем, добре дошли, госпожо еврокомисар. За останалото ще следим чуждестранните информационни агенции.
(редакционен коментар на вестник "Монитор", сряда, 19 септември)
“Вчера на двудневна работна визита в нашата страна пристигна еврокомисарят по защита на потребителите Меглена Кунева. Тя се срещна с министър-председателя Сергей Станишев и изрази своя оптимизъм за напредъка на България по отношение на евроинтеграцията. Срещата протече в конструктивен диалог.
След това еврокомисар Кунева се срещна и с вицепремиера и министър на външните работи Ивайло Калфин. Бяха обменени мнения по широк кръг въпроси от дневния ред на Европейския съюз.
България се стреми да създава атмосфера на партньорство с всичките си съседи от региона, отбеляза външният министър. Комисар Меглена Кунева изтъкна потенциала на България като член на ЕС в отношенията на Съюза с неговите съседи и особено в Черноморския регион...”
Мислехме, че този служебен журналистически жаргон отдавна е забравен, но не е. Някои неща си остават константни величини, независимо дали сме в епохата на социализма или на развиващия се капитализъм. За конкретика и дума да не става. Важен е протоколът.
Навремето имаше един лаф, според който всичките заглавия на вестниците ни приличали на текст под рисунка, изобразяваща полов акт. “Конструктивен диалог”, “ползотворно сътрудничество”, “обмяна на мнения”, “изразен оптимизъм”...
Впрочем, добре дошли, госпожо еврокомисар. За останалото ще следим чуждестранните информационни агенции.
Робин пише изпълнители
via Борислав Борисов
Писането се сътои предимно в превеждане от английски в посока на нещо, което донякъде наподобява съвременен български. Така се случва и неизбежното: читателят има непреодолима нужда от превод, за да разбере какво му се съобщава чрез хаотична серия думи. Русизми и архаизми; повторения и повторения на повторението; синтаксисът вещае скорошен апокалипсис, словоредът сглобява енигми, пунктуацията катастрофира през ред.
Няма връзка с Мрежата (и с особеностите на компютърно опосредстваната комуникация). Нито пък с главния мозък, както се изразяват асовете в жанра от предишното поколение.
-----------------
Писменото новинарство е неизразимо труден занаят. Associated Press имат класически наръчник по темата. В съвременната световна журналистиката всеки, който уважава себе си и аудиторията си, го е чел.
Новината от илюстрацията в началото принадлежи на една от най-големите български издателски групи в Интернет, собственик на няколко разнородни сайта. Сред тях е и показаният - от първите у нас в сериозното мрежово новинарство. Лошото е, че почти същият текст би могъл да бъде взет от произволен подобен сайт в страната ни.
Дори несистематичен поглед върху търсенето на работна ръка (пардон, на човешки ресурси) в родната медийна среда би предложил напълно адекватен извод за бъдещето.
Съвсем скоро ще се появи обявата:
Голяма медийна група с могъщо онлайн присъствие и грандиозни перспективи търси спешно да назначи редактор-репортер!
Изисквания към кандидата: задължително владеене на два западни езика, студент от провинцията, отлични компютърни умения (Уърд, Ексел, Експлорер, Мейл, Айсикю).
Предлагаме млада динамична среда, трудов договор на половин щат, гъвкаво работно време, възможности за развитие.
Студентите по начална педагогика, философия, география, информационни технологии и други подходящи специалности са с предимство.
Изпратете CV, актуална снимка и мотивационно писмо на електронната поща.
Писането се сътои предимно в превеждане от английски в посока на нещо, което донякъде наподобява съвременен български. Така се случва и неизбежното: читателят има непреодолима нужда от превод, за да разбере какво му се съобщава чрез хаотична серия думи. Русизми и архаизми; повторения и повторения на повторението; синтаксисът вещае скорошен апокалипсис, словоредът сглобява енигми, пунктуацията катастрофира през ред.
Няма връзка с Мрежата (и с особеностите на компютърно опосредстваната комуникация). Нито пък с главния мозък, както се изразяват асовете в жанра от предишното поколение.
-----------------
Писменото новинарство е неизразимо труден занаят. Associated Press имат класически наръчник по темата. В съвременната световна журналистиката всеки, който уважава себе си и аудиторията си, го е чел.
Новината от илюстрацията в началото принадлежи на една от най-големите български издателски групи в Интернет, собственик на няколко разнородни сайта. Сред тях е и показаният - от първите у нас в сериозното мрежово новинарство. Лошото е, че почти същият текст би могъл да бъде взет от произволен подобен сайт в страната ни.
Дори несистематичен поглед върху търсенето на работна ръка (пардон, на човешки ресурси) в родната медийна среда би предложил напълно адекватен извод за бъдещето.
Съвсем скоро ще се появи обявата:
Голяма медийна група с могъщо онлайн присъствие и грандиозни перспективи търси спешно да назначи редактор-репортер!
Изисквания към кандидата: задължително владеене на два западни езика, студент от провинцията, отлични компютърни умения (Уърд, Ексел, Експлорер, Мейл, Айсикю).
Предлагаме млада динамична среда, трудов договор на половин щат, гъвкаво работно време, възможности за развитие.
Студентите по начална педагогика, философия, география, информационни технологии и други подходящи специалности са с предимство.
Изпратете CV, актуална снимка и мотивационно писмо на електронната поща.
Monday, December 3, 2007
Как “комсомолът” се гавреше с човешката природа
via Ангел Грънчаров
Продължавам своите записки по темата как живях комунизма. Тази сутрин се събудих и първата ми мисъл беше да се захвана тъкмо с това. Явно е защото записките ми стигнаха до най-интересен момент: началото на “перестройката” и това как тя беше приета у нас. Пък аз тогава работех в “идеологически институт” и съм свидетел на спазмите на комунистическото съзнание, разпространено в хората около мен. Точно тогава започна явната му агония, която още не е свършила – защото много глави у нас носят все още неговата отчайваща абсурдност. А тогава се стигаше по логиката на самия живот до сюблимни моменти, които имат и жесток комичен привкус. Който именно ще се опитам да предам – стига да ми стигнат силите. Понеже, признавам, за първи път правя опит да пиша такива текстове.
Та значи избраха ме по доста необичаен начин на “отговорна работа” в комсомола – нищо че бях асистент по философия. Даже и след събранието аз бях решил да търся начин да се освободя от тази тежест. Но ми се каза най-строго, че това била “обичайната практика” – да се проверяват младите асистенти в… живота, в “обществената дейност”. Казаха ми също, че други се натискат да заемат такъв пост, и че моето опъване е крайно странно. Разбрах, че това е проверка дали съм “от нашите”. Бях поставен в ситуация на избор: или да стана мръсник и нагаждач (и тогава пред мен се откриваха много пътища и хоризонти), или да остана себе си и да поема по път, който неминуемо ще доведе до това системата да ме изплюе като нещо ненужно, след като хубаво ме е сдъвкала. Помня, че доста време в главата ми се въртеше този избор, но, признавам си, нямах решимостта да тръгна открито срещу системата. Пък и в един момент ми се стори интересно да разбера какво става в комсомола и доколко е напреднала “комсомолщината”.
Постът ми в Университетския комитет на Комсомола беше нещатен, “обществен”, сиреч, аз пари за това нямаше да взимам и не съм взел. Казаха ми, че просто искали да използват моите… “знания”. Налага се да кажа, че тъй като съм си особняк, и преди са ме слагали на такива “изборни длъжности” – и в училището, и дори в университета в Петербург. Бил съм все или завеждащ “идеологията”, или дори секретар. Това са факти и нямам намерение да ги крия. В училището бях пълен отличник и явно затова ме топяха и ме слагаха на дулото на топа. В университета пък понеже никой не искаше, гаднярчетата-студенти от по-горните курсове се бяха наговорили да сложат “новобранеца” за секретар, и сложиха мен. Когато обаче за себе си открих някакъв смисъл в това, а именно да изследвам нравите на комсомолците-активисти, аз мирясах. Пък и, разбира се, както се казва, мърдане нямаше, “нема лабаво” - повтаряше тогава Тодор Живков! - и системата още можеше да се налага и да си прави каквото си иска.
Спомням си, че моята кариера в УК на комсомола – която, впрочем, се оказа кратичка, и една година не можах да изкарам, защото скоро се видяха пишман и ме изгониха – започна крайно необичайно. В този т.н. УК бяха, както подобава, все студенти-кариеристчета, млади подмазвачи и лицемери, които искаха да растат по начина, по който единствено можеше да се расте в ония времена. Та аз – понеже и тогава си имах доста определени интереси в психологията – с най-голямо любопитство наблюдавах какво става около мен. На заседанията всички най-умело се преструваха, че “милеят за идеята”, а в очите им се четяха отсенки на парични знаци, бъдещи постове, власт, слава, просперитет. Шефът на УК беше вече комунист, сиреч член на БКП, и той си беше щатен, получаваше заплата. Това момче – дали да не му кажа пък името?! – някак си органически не можеше да ме понася. Имах чувството, че ме мрази затова, че на неговите години съм асистент, а пък той тепърва ще трябва да се натяга, за да стане такъв. Но “Партията”, разбира се, щеше да му даде всичко, което си пожелае, за вярната служба. Изпреварвайки малко събитията, ще кажа, че в момента той е… “уважаван преподавател” в ПУ, а пък аз съм изритан от системата още в 1992 г. “Партията” знае как да се отблагодарява на мръсниците. Да му кажа ли името? Не, няма да го кажа, защото много такива образи ще се мяркат оттук-нататък, пък да не излезе, че имам “лични сметки за оправяне” с тия хора. Да не вземат да заприличат записките ми на… донос, това не е моя, а тяхна специалност.
Та аз приех наистина странна позиция в този УК – на дългите, дори безкрайни заседания се превърнах в… сфинкс, в нещо като “мълчаливо божество”, в… статуя, в наблюдател. Наистина, аз за 5-6 месеца не взех думата нито веднъж, а само наблюдавах и се… “наслаждавах”. Аз май станах психолог именно на тези заседания, които продължаваха до късно през нощта. Лицемерието и безсрамието в тях достигаха до немислим апогей, аз такова чудо не бях виждал в живота си. Всеки се чувстваше длъжен да вземе думата, и да приказва пълни безсмислици, просто ей-така, да го видят, че е активен и че… “милее за делото”. Такова празнословие не бях срещал в живота си, всички говореха, без нищо да кажат. Говореха като – за младите, които нямат спомен от ония времена трябва да дам пример! – та говореха както говори сега Гоце Първанов, или Станишев, или все от тоя тип празнословци и банални хора. Да, именно като тяхното, гоцевото и станишевото празнословие беше онова, но умножено поне по десет, ако не и по сто. Наш Гоце и той, горкият, оттук е тръгнал да расте, сигурен съм, че и той е бил тогава комсомолски натегач като тия, за които сега пиша.
Та говореха за глупости, например, че трябва да се направи едно… табло, или да се напише един лозунг в коридора. За този въпрос отиваха поне два часа. Първо секретарят спускаше “задачата”, тя идваше, разбира се, от “Партията”. “Другари, трябва да направим това табло, и с чест да изпълним задачата на Партията!”. Гора от ръце, всички искат по-напред да кажат колко присърце вземат задачата на “Партията”. Аз мълча и гледам, стараейки се да крия усмивката си на презрение. Става един и казва: “Другари, това е отговорна задача, трябва да я свършим качествено и на ниво, а какъв е срока за изпълнение?!”. Секретарят казва: “Ами по-скоро колкото се може, но ние трябва да решим какъв е и реалистичният срок…”. Половин час се обсъжда “реалистичния срок”. След това се явява друг с… “превъзходна идея”, превъзходна, защото той поставя “ребром въпроса”: “Другари, а какъв размер трябва да има това табло?”. Обсъждат още половин час размера, гласуват, че трябва да е колкото се може по-огромно и с по-дебели червени букви. След това започва оживен дебат за това на кое място трябва да се забоде шибаното табло. Още половин час отнема и това, гласуват да се сложи не знам къде си. Забелязвам, че всеки най-старателно заобикаля… “най-щекотливия” въпрос: кой да нарисува таблото. За всичко друго се говори и обсъжда, но това всички го подминават, защото това е… работа, много досадна работа, но всички ги мързи здравата. А пък “активистите-комсомолци” са разхитителни само на приказките, не на… делата. Опази Боже пък на… правенето. Отгоре обаче виси лозунг с паметните думи на др.Т.Живков: “Дела, дела и само дела!”. Забелязвам този контраст и ми се налага да се скрия под масата, защото започвам неудържимо да се хиля. Смея се на воля под покривката на масата, вдигам глава, като се бърша от сълзите с кърпичка. Всички спират заседанието, май им се струва, че странният нов асистент май ще припадне или какво? Секретарят се обръща към мен и пита: “А асистент Грънчаров – мен, чудно защо, не ме наричаха “другар”?! – какво ще каже по проблема за таблото?”. Аз измърморвам: “Не, няма нищо, съгласен съм!”. Оня гадняр обаче, долавяйки престъпно безразличие в моите думи, продължава да ме мъчи: “С кое именно сте съгласен?”. Аз измърморвам: “С всичко, как с кое?!” и пак ме напушва смях, и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. Оня се черви и с презрение към моята особа продължава заседанието…
Минават още два часа в обсъждане на “решаващите проблеми” по това прословуто табло, а именно с какви цветове трябва да бъде рисувано, с какъв шрифт, с какви пирони трябва да бъде закачено и пр. Като всички пак отбягват старателно въпросите кой да го рисува, кой да държи чука и пироните и т.н. Аз премалявам от скука, чудя се дали да не кажа, че приятелката ми ме чака в леглото и че имам “любовни задължения” и да офейкам. Като си представям с какви физиономии ще посрещнат такава скандална причина, пак ме напушва смях и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. По едно време един предлага да отложим важния въпрос с таблото за следващото заседание, понеже “времето напреднало”. Часовникът показва вече два през нощта. Всички са изморени, подлага се на гласуване, приема се – и тогава имаше “демокрация”, вие какво си мислите?! И така, на още 3-4 следващи заседания се обсъжда въпроса с таблото. Пък в крайна сметка се оказва, че имало готови “превъзходни табла”, които “Партията” произвеждаше в изобилие. Та цялото това епично обсъждане било излишно…
Ето така течеше моето битие в комсомола, страшна работа: стоях, слушах, хилех се, криех главата си под масата, скучаех, пазех се да не припадна. По едно време в душата ми се появиха други чувства, взе да ми писва, на моменти се надигаше страшен гняв срещу това издевателство, на което бях подложен. Червях се от негодувание, мълчах, мълчах, мълчах, и в един момент избухнах така, че за малко да съборя целия им комсомол. За историите около моето избухване наистина все още се разправят легенди: съвсем не преувеличавам, идете в ПУ и попитайте някой по-стар преподавател или служител. По едно време в тях се намесиха и горните инстанции на комсомола, дори районният му комисар… Жан Виденов – познато ли ви е това име; той е мой стар познайник от ония паметни времена – се зае да ни помирява. Ала и той не успя да се справи с чешит като мен. В крайна сметка с гръм и трясък напуснах комсомола им. Но го направих по такъв йезуитски начин, че “Партията” онемя от гаврата ми и две години не можа да намери начин да ми отмъсти.
Но за всичко това трябва да се пише отделно, защото иначе ще стане тежко за четене, а пък и по начало този текст трябва да се взема на порции. За да не вземе някой да се… задави – било от смях, било от учудване, било от… възмущение.
Ще завърша с това, че по едно време комсомолците и “Партията” измислиха нещо голямо: да се организират “паисиеви празници” на университета. Университетът носи името на Паисий Хилендарски, за тия, които не знаят. Тогава заседанията на комсомолците станаха денонощни, там ядяха, там и спяха, и пак почваха да заседават. Същинска лудница! Тогава аз вече започнах да припадам, а най-често бягах или не ходех. Изобщо не следях дебатите им, защото не откривах смисъл. Като пропусках 3-4 заседания откривах, че нищо не съм пропуснал, те все си се въртяха около същото. Комсомолците ме бяха обявили за “ненормалник” и гледаха да не ми обръщат внимание. Само ония, на които водех занятия, ми се подмазваха, за да им пиша по-висока оценка на изпита. Аз пък се гаврех с тях на изпитите или на заверките. По едно време обаче се появиха доноси, изпратени “там, където трябва”, че моя милост е “неактивен” и “бездушен”. Намеси се катедрата, критикуваха ме, наложи се да давам обещания, че повече няма да спя на заседания. Понеже в един момент аз започнах да сядам до вратата и си подремвах блажено. Най-после реших казуса, като изобщо не ходех на тия заседания: вече нямах стимул, преситил се бях на шибаната комсомолска психология и си бях направил съответните изводи. Презрях комсомола като никога дотогава и в главата ми се роди план как да му отмъстя: като го направя смешен, като ги направя за подигравка, като им покажа колко са жалки. Но за това следващия път…
Продължавам своите записки по темата как живях комунизма. Тази сутрин се събудих и първата ми мисъл беше да се захвана тъкмо с това. Явно е защото записките ми стигнаха до най-интересен момент: началото на “перестройката” и това как тя беше приета у нас. Пък аз тогава работех в “идеологически институт” и съм свидетел на спазмите на комунистическото съзнание, разпространено в хората около мен. Точно тогава започна явната му агония, която още не е свършила – защото много глави у нас носят все още неговата отчайваща абсурдност. А тогава се стигаше по логиката на самия живот до сюблимни моменти, които имат и жесток комичен привкус. Който именно ще се опитам да предам – стига да ми стигнат силите. Понеже, признавам, за първи път правя опит да пиша такива текстове.
Та значи избраха ме по доста необичаен начин на “отговорна работа” в комсомола – нищо че бях асистент по философия. Даже и след събранието аз бях решил да търся начин да се освободя от тази тежест. Но ми се каза най-строго, че това била “обичайната практика” – да се проверяват младите асистенти в… живота, в “обществената дейност”. Казаха ми също, че други се натискат да заемат такъв пост, и че моето опъване е крайно странно. Разбрах, че това е проверка дали съм “от нашите”. Бях поставен в ситуация на избор: или да стана мръсник и нагаждач (и тогава пред мен се откриваха много пътища и хоризонти), или да остана себе си и да поема по път, който неминуемо ще доведе до това системата да ме изплюе като нещо ненужно, след като хубаво ме е сдъвкала. Помня, че доста време в главата ми се въртеше този избор, но, признавам си, нямах решимостта да тръгна открито срещу системата. Пък и в един момент ми се стори интересно да разбера какво става в комсомола и доколко е напреднала “комсомолщината”.
Постът ми в Университетския комитет на Комсомола беше нещатен, “обществен”, сиреч, аз пари за това нямаше да взимам и не съм взел. Казаха ми, че просто искали да използват моите… “знания”. Налага се да кажа, че тъй като съм си особняк, и преди са ме слагали на такива “изборни длъжности” – и в училището, и дори в университета в Петербург. Бил съм все или завеждащ “идеологията”, или дори секретар. Това са факти и нямам намерение да ги крия. В училището бях пълен отличник и явно затова ме топяха и ме слагаха на дулото на топа. В университета пък понеже никой не искаше, гаднярчетата-студенти от по-горните курсове се бяха наговорили да сложат “новобранеца” за секретар, и сложиха мен. Когато обаче за себе си открих някакъв смисъл в това, а именно да изследвам нравите на комсомолците-активисти, аз мирясах. Пък и, разбира се, както се казва, мърдане нямаше, “нема лабаво” - повтаряше тогава Тодор Живков! - и системата още можеше да се налага и да си прави каквото си иска.
Спомням си, че моята кариера в УК на комсомола – която, впрочем, се оказа кратичка, и една година не можах да изкарам, защото скоро се видяха пишман и ме изгониха – започна крайно необичайно. В този т.н. УК бяха, както подобава, все студенти-кариеристчета, млади подмазвачи и лицемери, които искаха да растат по начина, по който единствено можеше да се расте в ония времена. Та аз – понеже и тогава си имах доста определени интереси в психологията – с най-голямо любопитство наблюдавах какво става около мен. На заседанията всички най-умело се преструваха, че “милеят за идеята”, а в очите им се четяха отсенки на парични знаци, бъдещи постове, власт, слава, просперитет. Шефът на УК беше вече комунист, сиреч член на БКП, и той си беше щатен, получаваше заплата. Това момче – дали да не му кажа пък името?! – някак си органически не можеше да ме понася. Имах чувството, че ме мрази затова, че на неговите години съм асистент, а пък той тепърва ще трябва да се натяга, за да стане такъв. Но “Партията”, разбира се, щеше да му даде всичко, което си пожелае, за вярната служба. Изпреварвайки малко събитията, ще кажа, че в момента той е… “уважаван преподавател” в ПУ, а пък аз съм изритан от системата още в 1992 г. “Партията” знае как да се отблагодарява на мръсниците. Да му кажа ли името? Не, няма да го кажа, защото много такива образи ще се мяркат оттук-нататък, пък да не излезе, че имам “лични сметки за оправяне” с тия хора. Да не вземат да заприличат записките ми на… донос, това не е моя, а тяхна специалност.
Та аз приех наистина странна позиция в този УК – на дългите, дори безкрайни заседания се превърнах в… сфинкс, в нещо като “мълчаливо божество”, в… статуя, в наблюдател. Наистина, аз за 5-6 месеца не взех думата нито веднъж, а само наблюдавах и се… “наслаждавах”. Аз май станах психолог именно на тези заседания, които продължаваха до късно през нощта. Лицемерието и безсрамието в тях достигаха до немислим апогей, аз такова чудо не бях виждал в живота си. Всеки се чувстваше длъжен да вземе думата, и да приказва пълни безсмислици, просто ей-така, да го видят, че е активен и че… “милее за делото”. Такова празнословие не бях срещал в живота си, всички говореха, без нищо да кажат. Говореха като – за младите, които нямат спомен от ония времена трябва да дам пример! – та говореха както говори сега Гоце Първанов, или Станишев, или все от тоя тип празнословци и банални хора. Да, именно като тяхното, гоцевото и станишевото празнословие беше онова, но умножено поне по десет, ако не и по сто. Наш Гоце и той, горкият, оттук е тръгнал да расте, сигурен съм, че и той е бил тогава комсомолски натегач като тия, за които сега пиша.
Та говореха за глупости, например, че трябва да се направи едно… табло, или да се напише един лозунг в коридора. За този въпрос отиваха поне два часа. Първо секретарят спускаше “задачата”, тя идваше, разбира се, от “Партията”. “Другари, трябва да направим това табло, и с чест да изпълним задачата на Партията!”. Гора от ръце, всички искат по-напред да кажат колко присърце вземат задачата на “Партията”. Аз мълча и гледам, стараейки се да крия усмивката си на презрение. Става един и казва: “Другари, това е отговорна задача, трябва да я свършим качествено и на ниво, а какъв е срока за изпълнение?!”. Секретарят казва: “Ами по-скоро колкото се може, но ние трябва да решим какъв е и реалистичният срок…”. Половин час се обсъжда “реалистичния срок”. След това се явява друг с… “превъзходна идея”, превъзходна, защото той поставя “ребром въпроса”: “Другари, а какъв размер трябва да има това табло?”. Обсъждат още половин час размера, гласуват, че трябва да е колкото се може по-огромно и с по-дебели червени букви. След това започва оживен дебат за това на кое място трябва да се забоде шибаното табло. Още половин час отнема и това, гласуват да се сложи не знам къде си. Забелязвам, че всеки най-старателно заобикаля… “най-щекотливия” въпрос: кой да нарисува таблото. За всичко друго се говори и обсъжда, но това всички го подминават, защото това е… работа, много досадна работа, но всички ги мързи здравата. А пък “активистите-комсомолци” са разхитителни само на приказките, не на… делата. Опази Боже пък на… правенето. Отгоре обаче виси лозунг с паметните думи на др.Т.Живков: “Дела, дела и само дела!”. Забелязвам този контраст и ми се налага да се скрия под масата, защото започвам неудържимо да се хиля. Смея се на воля под покривката на масата, вдигам глава, като се бърша от сълзите с кърпичка. Всички спират заседанието, май им се струва, че странният нов асистент май ще припадне или какво? Секретарят се обръща към мен и пита: “А асистент Грънчаров – мен, чудно защо, не ме наричаха “другар”?! – какво ще каже по проблема за таблото?”. Аз измърморвам: “Не, няма нищо, съгласен съм!”. Оня гадняр обаче, долавяйки престъпно безразличие в моите думи, продължава да ме мъчи: “С кое именно сте съгласен?”. Аз измърморвам: “С всичко, как с кое?!” и пак ме напушва смях, и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. Оня се черви и с презрение към моята особа продължава заседанието…
Минават още два часа в обсъждане на “решаващите проблеми” по това прословуто табло, а именно с какви цветове трябва да бъде рисувано, с какъв шрифт, с какви пирони трябва да бъде закачено и пр. Като всички пак отбягват старателно въпросите кой да го рисува, кой да държи чука и пироните и т.н. Аз премалявам от скука, чудя се дали да не кажа, че приятелката ми ме чака в леглото и че имам “любовни задължения” и да офейкам. Като си представям с какви физиономии ще посрещнат такава скандална причина, пак ме напушва смях и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. По едно време един предлага да отложим важния въпрос с таблото за следващото заседание, понеже “времето напреднало”. Часовникът показва вече два през нощта. Всички са изморени, подлага се на гласуване, приема се – и тогава имаше “демокрация”, вие какво си мислите?! И така, на още 3-4 следващи заседания се обсъжда въпроса с таблото. Пък в крайна сметка се оказва, че имало готови “превъзходни табла”, които “Партията” произвеждаше в изобилие. Та цялото това епично обсъждане било излишно…
Ето така течеше моето битие в комсомола, страшна работа: стоях, слушах, хилех се, криех главата си под масата, скучаех, пазех се да не припадна. По едно време в душата ми се появиха други чувства, взе да ми писва, на моменти се надигаше страшен гняв срещу това издевателство, на което бях подложен. Червях се от негодувание, мълчах, мълчах, мълчах, и в един момент избухнах така, че за малко да съборя целия им комсомол. За историите около моето избухване наистина все още се разправят легенди: съвсем не преувеличавам, идете в ПУ и попитайте някой по-стар преподавател или служител. По едно време в тях се намесиха и горните инстанции на комсомола, дори районният му комисар… Жан Виденов – познато ли ви е това име; той е мой стар познайник от ония паметни времена – се зае да ни помирява. Ала и той не успя да се справи с чешит като мен. В крайна сметка с гръм и трясък напуснах комсомола им. Но го направих по такъв йезуитски начин, че “Партията” онемя от гаврата ми и две години не можа да намери начин да ми отмъсти.
Но за всичко това трябва да се пише отделно, защото иначе ще стане тежко за четене, а пък и по начало този текст трябва да се взема на порции. За да не вземе някой да се… задави – било от смях, било от учудване, било от… възмущение.
Ще завърша с това, че по едно време комсомолците и “Партията” измислиха нещо голямо: да се организират “паисиеви празници” на университета. Университетът носи името на Паисий Хилендарски, за тия, които не знаят. Тогава заседанията на комсомолците станаха денонощни, там ядяха, там и спяха, и пак почваха да заседават. Същинска лудница! Тогава аз вече започнах да припадам, а най-често бягах или не ходех. Изобщо не следях дебатите им, защото не откривах смисъл. Като пропусках 3-4 заседания откривах, че нищо не съм пропуснал, те все си се въртяха около същото. Комсомолците ме бяха обявили за “ненормалник” и гледаха да не ми обръщат внимание. Само ония, на които водех занятия, ми се подмазваха, за да им пиша по-висока оценка на изпита. Аз пък се гаврех с тях на изпитите или на заверките. По едно време обаче се появиха доноси, изпратени “там, където трябва”, че моя милост е “неактивен” и “бездушен”. Намеси се катедрата, критикуваха ме, наложи се да давам обещания, че повече няма да спя на заседания. Понеже в един момент аз започнах да сядам до вратата и си подремвах блажено. Най-после реших казуса, като изобщо не ходех на тия заседания: вече нямах стимул, преситил се бях на шибаната комсомолска психология и си бях направил съответните изводи. Презрях комсомола като никога дотогава и в главата ми се роди план как да му отмъстя: като го направя смешен, като ги направя за подигравка, като им покажа колко са жалки. Но за това следващия път…
Tuesday, November 27, 2007
24 часа с поръчков материал на главна страница
via InterNet
Освен, че е поръчков, материала е и закъснял с 6 месеца. На 19 Март писах за вече навлезлия в крайна фаза въпрос за онлайн хазарта в България, а днес 24 часа излиза със следното бомбастично заглавие на главна страница:
Мирише ли ви? Всъщност вони! Повече от явно е, че статията е поръчка на Еврофутбол*, "лицензиран букмейкър", както дискретно се споменава в статията, на фона на безумно многото "нелицензирани" букмейкъри в интернет, които всъщност си имат перфектни лицензи издадени в САЩ, Великобритания или други европейски страни и обслужват повече клиенти от повече страни, отколкото Еврофутбол някога ще обслужва.
Дезинформации от сорта на "Губим 200 млн. лева от интернет хазарт" (2-3 стр.) и бисери като "справочника Whois" допълват картината на некомпетентност и корупция. Никой не може да направи дори приблизителни изчисления на посещаемостта на чуждите сайтове за залагания от българи, какво остава да се сметнат залозите, правени там. Еврофутбол обаче не се притесняват да вадят числа и да се опитват с позволени и непозволени средства да си бранят хляба. Дори и цифрата да е вярна, евентуалните загуби на държавата са много по-малки - 10-12 млн. лв.
"Справочника Whois" изобщо няма да го коментирам, само ще кажа - Google.
Стряскащи каренца като "нито един не посочва собственик, офис или телефон" допълват дезинформационната картина, целяща освен другото и всяването на FUD** сред незапознатите. Дори за .com домейните има база данни с информация за контакт, вкл. телефон, а за .bg домейните, каквито са дадени за примери, процедурата по регистрация е още по-строга. Пропуснатото уточнение е, че всъщност "хората без данните" са обикновени собственици на сайтове, а не операторите на залаганията онлайн. Все едно някой да ми търси сметка защо не съм си публикувал пълните данни за контакт на тази страница...
Страшните връзки ("Вратичка в закона улеснява наши посредници, които правят връзките към чужди букмейкъри") пък изглеждат така:
Клик
Клик тук
Клик и тук
Опс :-D
Единствената въпросителна е точно каква част от милионите, спечелени от шефа на Еврофутбол - Васил Божков на борсата, са отишли за тази доста некадърна статия, която явно се опитва да очерни очевадно невинни хора, собственици на уебсайтове - "българските помагачи".
За да затворим темата, предлагам, въз основа на публикувана в 24 часа информация, ВАЦ да бъде съден за разпространяване и помагачество за организиране на интернет хазарт, в разрез на законите на република България. Няма съществена разлика между това, което правят 24 часа (поръчкова публикация за интернет хазарта) и това, което правят момчетата от сайтовете за залагания (поддържане на информационнен портал на тема онлайн залози, издържащ се от реклама).
Освен, че е поръчков, материала е и закъснял с 6 месеца. На 19 Март писах за вече навлезлия в крайна фаза въпрос за онлайн хазарта в България, а днес 24 часа излиза със следното бомбастично заглавие на главна страница:
Мирише ли ви? Всъщност вони! Повече от явно е, че статията е поръчка на Еврофутбол*, "лицензиран букмейкър", както дискретно се споменава в статията, на фона на безумно многото "нелицензирани" букмейкъри в интернет, които всъщност си имат перфектни лицензи издадени в САЩ, Великобритания или други европейски страни и обслужват повече клиенти от повече страни, отколкото Еврофутбол някога ще обслужва.
Дезинформации от сорта на "Губим 200 млн. лева от интернет хазарт" (2-3 стр.) и бисери като "справочника Whois" допълват картината на некомпетентност и корупция. Никой не може да направи дори приблизителни изчисления на посещаемостта на чуждите сайтове за залагания от българи, какво остава да се сметнат залозите, правени там. Еврофутбол обаче не се притесняват да вадят числа и да се опитват с позволени и непозволени средства да си бранят хляба. Дори и цифрата да е вярна, евентуалните загуби на държавата са много по-малки - 10-12 млн. лв.
"Справочника Whois" изобщо няма да го коментирам, само ще кажа - Google.
Стряскащи каренца като "нито един не посочва собственик, офис или телефон" допълват дезинформационната картина, целяща освен другото и всяването на FUD** сред незапознатите. Дори за .com домейните има база данни с информация за контакт, вкл. телефон, а за .bg домейните, каквито са дадени за примери, процедурата по регистрация е още по-строга. Пропуснатото уточнение е, че всъщност "хората без данните" са обикновени собственици на сайтове, а не операторите на залаганията онлайн. Все едно някой да ми търси сметка защо не съм си публикувал пълните данни за контакт на тази страница...
Страшните връзки ("Вратичка в закона улеснява наши посредници, които правят връзките към чужди букмейкъри") пък изглеждат така:
Клик
Клик тук
Клик и тук
Опс :-D
Единствената въпросителна е точно каква част от милионите, спечелени от шефа на Еврофутбол - Васил Божков на борсата, са отишли за тази доста некадърна статия, която явно се опитва да очерни очевадно невинни хора, собственици на уебсайтове - "българските помагачи".
За да затворим темата, предлагам, въз основа на публикувана в 24 часа информация, ВАЦ да бъде съден за разпространяване и помагачество за организиране на интернет хазарт, в разрез на законите на република България. Няма съществена разлика между това, което правят 24 часа (поръчкова публикация за интернет хазарта) и това, което правят момчетата от сайтовете за залагания (поддържане на информационнен портал на тема онлайн залози, издържащ се от реклама).
Monday, November 26, 2007
Pax americana
via Истински пари
---
Човешката изобретателност и алчност са безгранични и доведоха до създаването на дериватите – сложни, взаимносвързани контракти, чиято цел е разпределяне на риска с цел минимизирането му. По различни данни се предполага, че дериватите надхвърлят 300 трилиона долара. Това е умопомрачителна сума, която малко хора могат да си представят. Един трилион е равен на 1000 х 1000 х 1000 х 1000 - 1 милион милиона. Президентът Рейган е дал пример с това, че 1 000 000 долара представляват пачка от 1000 доларови банкноти с височина 4 инча ( около 10 см ). Един трилион ще бъде „пачка” с височина около 100 километра.
Дериватите са продукт на банките, които ще бъдат първите жертви на евентуална финансова криза. В броя си от 07.11.2007 г. влиятелният вестник „Индипендънт” отпечата статия със заглавие „Пазарите се страхуват, че банките имат 1 трилион токсични дългове”. Всички помним началото на сегашните меко казано „проблеми” на банките, започнали със срутването на английската ипотекарна банка „Северна скала”. Световна банкова и финансова криза може да започне всеки момент, въпросът е кога това ще стане.
Събитията, които могат да я предизвикат са много:
* Китай обяви, че започва да диверсифицира валутните си запаси, които са над 1 трилиона щатски долара. Китайското правителство възнамерява да продаде американски ДЦК на стойност около 400 милиарда долара.
* Няколко арабски страни обявиха , че прекъсват фиксираното сотношение на валутите си спрямо щатския долар.
* Цената на нефта приближава психологичното ниво от 100 долара за барел. На времето се смяташе, че такава цена ще предизвика колапс на световната икономика, но ако се вземе пред вид инфлацията на парите, може да се предположи, че светът ще оцелее и при цени над 100 щат.долара за барел.
---
Може ли една велика империя, каквато Америка несъмнено е, да продължи да съществува, вземайки пари назаем? Дефицитът по текущата сметка на САЩ е около 800 милиарда долара на година и за да продължи американската икономика да функционира е необходимо всеки ден в нея да влизат 2.3 милиарда долара от други страни.Историята помни, че колапса на Римската империя, която също е „вземала” пари назаем като е намалявала непрекъснато сребърното съдържание на монетите (златните монети изчезват от обръщение), е продължил няколко века. Кога ще колабира американската финансова система? Дали това ще стане през 2008 година, когато започват да се пенсионират „бейби бумърите” – родените веднага след края на Втората световна война? Дълговете на американското правителство възлизат на над 60 трилиона долара. Тези дългове могат да бъдат платени само с обезценени долари и е очевидно, че правителството е тръгнало по този път. На долната графика е показан индекса на долара през последните две години.
---
Нека не забравяме и факта, че американският долар е все още основната световна резервна валута , която съставлява около 60% от валутните резерви на централните банки по света.
Да се определи времето, когато американският долар ще се срути е трудно и поради факта, че правителствата по света не се различават от американското и паричната маса в различните региони расте с не по малка скорост, отколкото тази на долара както се вижда от долната графика.
Увеличената парична маса предизвиква ръст на инфлацията, която се проявява след известно време, обикновено в рамките на около една година.
Освен икономическите аргументи в полза на долара, трябва да се има пред вид и факта, че това е валутата на световната империя, каквато САЩ е без всякакво съмнение. Евентуално нападение на Израел или САЩ върху Иран наред с изпълнението на чисто геополитическите цели ще доведе до намаляване на доставките на нефт за Китай и Индия, повишаване на цените на нефта и търсенето на долари за покупката му и като цяло ще стабилизира положението на щатския долар за известно време. Това ни дава основание да сме уверени, че военни действия срещу Иран ще има преди края на мандата на президента Буш. Кога точно, можем само да предполагаме.
България не е изолиран остров и въпреки твърденията на местните икономисти, че всичко е наред главно поради борда, че икономиката расте и че левът не е надценен, положението не е никак розово.
Бордът „върза” лева към еврото преди 10 години, като натрупаната инфлация в България, сравнена с натрупаната инфлация в еврозоната е значително по голяма. През 2007 година инфлацията ще бъде около 12 % дори според ортодоксалните анализатори, които обикновено боравят със занижени стойности. Информираното предположение е, че ако се вземе разликата в натрупаната инфлация пред вид, както и други фактори, сегашният курс на еврото без борд би трябвало да бъде около 4 лева за евро. Главната причина за това е, че въпреки борда, БНБ не може да контролира „създаването” на пари от банките и другите кредитни институции. Трябва да се помни, че борда е само инструмент за постигане на финасова стабилност, но крайната цел на въвеждането на валутен борд е работеща пазарна икономика, каквато в България определено няма.
Аргументи за такова твърдение са огромната вътрешнофирмена задлъжнялост, огромният дефицит по текущата сметка и огромния търговски дефицит. Дефицитът по текущата сметка през 2007 г. ще достигне 12% от БВП по данни на пресата. Правителството и придворните му икономисти обясняват, че той се дължи на големите чужди инвестиции в българската икономика. По данни, цитирани в броя на в.”Монитор” от 09.11.2007 г. тези инвестиции са в имоти – 35%, във финансово посредничество – 20% , в производство – 25% и други – 20%.
Инвестициите в имоти нямат производствен или капиталов характер защото имотите са преди всичко стока за потребление и само малка част от тях са за производствени цели. Парите вложени в търговия с акиции на борсата са „горещи”, „плашливи” и много мобилни. Те могат да напуснат страната в много кратки срокове, предизвиквайки хаос, който ще засегне не само борсата но и икономиката като цяло.
Всичко това ни кара да смятаме, че на българската икономика и на хората в България предстоят трудни дни.
---
Човешката изобретателност и алчност са безгранични и доведоха до създаването на дериватите – сложни, взаимносвързани контракти, чиято цел е разпределяне на риска с цел минимизирането му. По различни данни се предполага, че дериватите надхвърлят 300 трилиона долара. Това е умопомрачителна сума, която малко хора могат да си представят. Един трилион е равен на 1000 х 1000 х 1000 х 1000 - 1 милион милиона. Президентът Рейган е дал пример с това, че 1 000 000 долара представляват пачка от 1000 доларови банкноти с височина 4 инча ( около 10 см ). Един трилион ще бъде „пачка” с височина около 100 километра.
Дериватите са продукт на банките, които ще бъдат първите жертви на евентуална финансова криза. В броя си от 07.11.2007 г. влиятелният вестник „Индипендънт” отпечата статия със заглавие „Пазарите се страхуват, че банките имат 1 трилион токсични дългове”. Всички помним началото на сегашните меко казано „проблеми” на банките, започнали със срутването на английската ипотекарна банка „Северна скала”. Световна банкова и финансова криза може да започне всеки момент, въпросът е кога това ще стане.
Събитията, които могат да я предизвикат са много:
* Китай обяви, че започва да диверсифицира валутните си запаси, които са над 1 трилиона щатски долара. Китайското правителство възнамерява да продаде американски ДЦК на стойност около 400 милиарда долара.
* Няколко арабски страни обявиха , че прекъсват фиксираното сотношение на валутите си спрямо щатския долар.
* Цената на нефта приближава психологичното ниво от 100 долара за барел. На времето се смяташе, че такава цена ще предизвика колапс на световната икономика, но ако се вземе пред вид инфлацията на парите, може да се предположи, че светът ще оцелее и при цени над 100 щат.долара за барел.
---
Може ли една велика империя, каквато Америка несъмнено е, да продължи да съществува, вземайки пари назаем? Дефицитът по текущата сметка на САЩ е около 800 милиарда долара на година и за да продължи американската икономика да функционира е необходимо всеки ден в нея да влизат 2.3 милиарда долара от други страни.Историята помни, че колапса на Римската империя, която също е „вземала” пари назаем като е намалявала непрекъснато сребърното съдържание на монетите (златните монети изчезват от обръщение), е продължил няколко века. Кога ще колабира американската финансова система? Дали това ще стане през 2008 година, когато започват да се пенсионират „бейби бумърите” – родените веднага след края на Втората световна война? Дълговете на американското правителство възлизат на над 60 трилиона долара. Тези дългове могат да бъдат платени само с обезценени долари и е очевидно, че правителството е тръгнало по този път. На долната графика е показан индекса на долара през последните две години.
---
Нека не забравяме и факта, че американският долар е все още основната световна резервна валута , която съставлява около 60% от валутните резерви на централните банки по света.
Да се определи времето, когато американският долар ще се срути е трудно и поради факта, че правителствата по света не се различават от американското и паричната маса в различните региони расте с не по малка скорост, отколкото тази на долара както се вижда от долната графика.
Увеличената парична маса предизвиква ръст на инфлацията, която се проявява след известно време, обикновено в рамките на около една година.
Освен икономическите аргументи в полза на долара, трябва да се има пред вид и факта, че това е валутата на световната империя, каквато САЩ е без всякакво съмнение. Евентуално нападение на Израел или САЩ върху Иран наред с изпълнението на чисто геополитическите цели ще доведе до намаляване на доставките на нефт за Китай и Индия, повишаване на цените на нефта и търсенето на долари за покупката му и като цяло ще стабилизира положението на щатския долар за известно време. Това ни дава основание да сме уверени, че военни действия срещу Иран ще има преди края на мандата на президента Буш. Кога точно, можем само да предполагаме.
България не е изолиран остров и въпреки твърденията на местните икономисти, че всичко е наред главно поради борда, че икономиката расте и че левът не е надценен, положението не е никак розово.
Бордът „върза” лева към еврото преди 10 години, като натрупаната инфлация в България, сравнена с натрупаната инфлация в еврозоната е значително по голяма. През 2007 година инфлацията ще бъде около 12 % дори според ортодоксалните анализатори, които обикновено боравят със занижени стойности. Информираното предположение е, че ако се вземе разликата в натрупаната инфлация пред вид, както и други фактори, сегашният курс на еврото без борд би трябвало да бъде около 4 лева за евро. Главната причина за това е, че въпреки борда, БНБ не може да контролира „създаването” на пари от банките и другите кредитни институции. Трябва да се помни, че борда е само инструмент за постигане на финасова стабилност, но крайната цел на въвеждането на валутен борд е работеща пазарна икономика, каквато в България определено няма.
Аргументи за такова твърдение са огромната вътрешнофирмена задлъжнялост, огромният дефицит по текущата сметка и огромния търговски дефицит. Дефицитът по текущата сметка през 2007 г. ще достигне 12% от БВП по данни на пресата. Правителството и придворните му икономисти обясняват, че той се дължи на големите чужди инвестиции в българската икономика. По данни, цитирани в броя на в.”Монитор” от 09.11.2007 г. тези инвестиции са в имоти – 35%, във финансово посредничество – 20% , в производство – 25% и други – 20%.
Инвестициите в имоти нямат производствен или капиталов характер защото имотите са преди всичко стока за потребление и само малка част от тях са за производствени цели. Парите вложени в търговия с акиции на борсата са „горещи”, „плашливи” и много мобилни. Те могат да напуснат страната в много кратки срокове, предизвиквайки хаос, който ще засегне не само борсата но и икономиката като цяло.
Всичко това ни кара да смятаме, че на българската икономика и на хората в България предстоят трудни дни.
Sunday, November 25, 2007
Рискове в пазара на недвижими имоти
via Отвори Очи
Преди броени дни познати, занимаващи се с недвижими имоти, ме убеждаваха, че цените ще продължат да хвърчат, дори нещо повече - имало дефицит на жилища. И тъй като от много време има дефицит и на рационални основания, към които да се привърже имотният бум, си казах, че явно психологията, стремежът за догонване, ефектите от еврочленството, емигрантите са също фактори, които, като се замислиш... Накратко, никой не е по-голям от пазара, дори когато последният се развива алогично и не се поддава на изчисления. Само дни по-късно скептицизмът се завърна, на пръв поглед като далечно ехо от ипотечната криза в САЩЛесно е да се каже, че българският имотен пазар не е свързан с американския, нито даже със западноевропейския или руския. Чужденците, които купуват имоти в България, наистина не са толкова много, че да доминират посоката на пазара. Но миналия четвъртък, когато Европейската централна банка заедно с други централни банки реши да интервенира, ни накара да се замислим за отражението върху политиката на нашите банки. Не толкова мащабите на спасителната операция, колкото подозрението, че никой не е наясно с мащабите на проблема (следователно може да има нещо, което е известно само на големите банкери), предизвика опасения. Те ще се поразсеят след изобилието от валута и решителни мерки. Но остава вероятността да се разсеят и големите европейски централи, които досега охотно осигуряваха кредитен ресурс на България. Моментът, в който това се случва, може да се окаже повратен.Досега пазарът се движеше от логиката на самосбъдващите се пророчества - растеше, защото повечето хора вярваха, че ще расте. Едва ли някой живее с илюзията, че сегашните цени съответстват на платежоспособността и доходите от наеми. Ето едно изчисление, което сигурно ще предизвика много коментари: по официални данни средният лихвен процент на жилищните заеми е 8.4% за заеми в левове. Средната заплата за София според "Витоша Рисърч" и "Индъстри Уоч" е 800 лв. (409 евро), средният наем (на база статистиката на imoti.net и данни за средни квадратури от НСИ) е 277 евро. Този наем е равен на вноската по ипотечен кредит за 50 години (ако допуснем, че има такъв срок) на сумата от... 39 000 евро. И това е при положение, че по жилището няма други разходи, не се ремонтира и не му се плащат данъците. Очевидно е, че единствената разумна причина да се купуват апартаменти точно сега е очакването за ръст на цените. Но дали когато всички разчитат само на повсеместно покачване, то може да продължава безкрайно?Нека да погледнем числата от друг ъгъл. Информацията за обема на имотния пазар у нас, както може да се очаква, е противоречива. Националното сдружение за недвижими имоти (НСНИ) например твърди, че през миналата година са сключени сделки за 10 млрд. евро, като 25% от тях са с чужденци. От статистиката на Агенцията за вписванията и данните на НСИ следва, че обемът на пазара през 2006 г. е бил 8.63 млрд. евро. Все пак в завишените числа на НСНИ има резон - голяма част от сделките се изповядват на данъчни оценки и вероятно не всички покупки от чужденци се обхващат от статистиката на чуждестранните инвестиции. Пак по официални данни, този път на БНБ, излиза, че чуждестранните инвестиции в недвижими имоти заемат 16% от пазара. Но можем да приемем, че процентът е доста по-висок, тъй като има покупки през фирми заради земята, както и инвестиции на фондове. Покупките с жилищен кредит все още нямат решаващ дял - те са от 9 до 14% от стойността на пазара на база 100% финансиране на сделките. Ако се проследи броят ипотеки за покупка на апартамент, те са само 8% от броя на сделките през миналата година. Но вероятно техният дял ще се удвои тази година. Можем да добавим още няколко процента като сделки, финансирани с емигрантски пари. Това е най-трудно уловимата категория, тъй като миналогодишните оценки на НСНИ бяха за 30%, което изглежда преувеличено на фона на данните за парите, които влизат в страната (според официалните данни за трансферите от гурбетчиите по тази позиция за разлика от предишните две като че ли има стабилност). Няма почти никаква информация за покупките на офиси и площи, осъществени за сметка на корпоративни кредити. Въпреки трикратния им ръст участието на спецфондовете (АДСИЦ) с малко надхвърля 2.5% от пазара. И така, ако преглътнем неизбежното закръгление, излиза, че между 1/3 и 40% от сделките се финансират със собствени средства или за сметка на продажба на друг имот. Този извод може да е изненадващ за хората, които за първи път се сблъскват с числата. Но истината е, че по-динамичните купувачи, т.е. и тези, които купуват с кредит, все още нямат доминираща позиция. Те обаче определят посоката. Докато последната категория е тази, върху която изцяло се крепеше пазарът през 90-те години и беше най-устойчива. И макар да изглежда, че нямаха основния принос за ръста на пазара, точно тези хора създаваха неговата стабилност. Поне досега. Само за една година обаче техният дял намаля с десетина процента и сега пазарът зависи в много по-голяма степен от поведението на банките и интереса на фондове и чуждестранни инвеститори. Това го прави по-чувствителен към фактори като лихвени проценти и макроикономическа стабилност.И дори традиционните купувачи все повече изглеждат мотивирани от досегашния ръст на цените и панически правят всичко възможно, за да си осигурят второ жилище или поне да заменят стария апартамент в провинцията за по-перспективен в столицата. Последното се дължи предимно на вътрешната миграция - процес, който ще започне да заглъхва. Това е поведение на границата на риска и то може да бъде оправдано само от страха, че при този ръст на цените жилищата ще станат недостъпни, и от надеждата, че доходите неизбежно ще започнат да догонват европейските. Обичайните думи, които ще чуете напоследък, са: "Всички говореха, че като влезем в ЕС, пазарът ще се успокои, пък то какво стана". Това е стратегията на последния влак, едновременно инерционна и насочена към неизбежното бъдеще. Едва ли някой се съмнява, че след 10, 20 или 30 години тя ще се окаже вярна, въпросът е какво ще стане след две години.Какво може да прекъсне спиралата на цените? На първо място, започналото повишение на лихвите по света и у нас, на второ място - ограничаването на чуждестранния ресурс, който се излива в българската банкова система и в пазара на недвижими имоти. Решителният момент е очакваното септемврийско покачване на лихвите в Еврозоната, което ще съвпадне с влизането в сила на новите регулации на БНБ, които ще имат същия ефект върху тукашните проценти.Това може да задълбочи проблема с необслужваните кредити, което едва ли ще увеличи предлагането на пазара за сметка на ипотекирани апартаменти - подобни прогнози се появяват често, но изглеждат преувеличени. Ефектът ще е друг - затягане на изискванията за кредитоспособност, които банките прилагат. Наблюденията сочат, че трудностите в обслужване на заемите, отпуснати "на ръба", започват след втората година. Дотогава помагат гратисните периоди, първоначално намалените лихви, да не забравяме, че има и оферти с нулеви лихви, които отлагат реалния тест на платежоспобността, и вероятно ентусиазмът на щастливите собственици на апартамент или кола.Но не само защото ще вдигне лихвите, решението на БНБ да регулира паричното предлагане чрез минималните резерви може да не даде очаквания резултат. Тази мярка (впрочем неочакван тест дали централната банка е запазила способността си да води парична политика, ако, не дай Боже, това й се наложи отново преди присъединяването към Еврозоната) засега заплашва да нанесе удар върху депозитната база на банките. Нивото на спестяванията си е стара макроикономическа слабост и сега тя може да се превърне в проблем за банките. Работата е там, че решението на БНБ недвусмислено ги принуждава да заемат ресурс от чужбина. Но съществува риск след скорошните сътресения чуждестранните банки да преразгледат политиката си и да спрат бурния растеж на източните си поделения.Ако това се случи, то ще бъде двоен удар върху икономиката на страната Само един факт без коментар - през първото полугодие на тази година трите сектора, привлекли най-много чуждестранни инвестиции, са: недвижимите имоти, финансите, строителството (почти 1.5 млрд. евро, или 52% от дефицита на текущата сметка на платежния баланс). Отделно са парите, които банките привличат като депозити и заеми, макар че интерпретирането на тези данни изисква много уговорки. Но така успокоителното обяснение, че инвестициите и вносът на инвестиционни стоки неизбежно водят до увеличаването на експортния потенциал, започва да се пропуква. Финансовото посредничество и строителството могат да заместят експортните отрасли (тоест да работят за чужди клиенти и да генерират валутни постъпления) само през инвестиционните канали. Ако пътят е този, то ще се окаже, че PR-ът и макроикономическата реклама са точно толкова важни за поддържането на оптимизма, колкото добрата инфраструктура и законодателството - за привличането на инвестиции в производството.Но оптимизмът често е непредвидима сила и е напълно възможно пазарът отново да опровергае логиката на простите сметки, които показват, че потенциалът за ръст е изчерпан. Ако нещата се развият по този начин и бумът продължи, това няма е повод за дълготрайна радост. Защото ще е за сметка на нещо друго.
Преди броени дни познати, занимаващи се с недвижими имоти, ме убеждаваха, че цените ще продължат да хвърчат, дори нещо повече - имало дефицит на жилища. И тъй като от много време има дефицит и на рационални основания, към които да се привърже имотният бум, си казах, че явно психологията, стремежът за догонване, ефектите от еврочленството, емигрантите са също фактори, които, като се замислиш... Накратко, никой не е по-голям от пазара, дори когато последният се развива алогично и не се поддава на изчисления. Само дни по-късно скептицизмът се завърна, на пръв поглед като далечно ехо от ипотечната криза в САЩЛесно е да се каже, че българският имотен пазар не е свързан с американския, нито даже със западноевропейския или руския. Чужденците, които купуват имоти в България, наистина не са толкова много, че да доминират посоката на пазара. Но миналия четвъртък, когато Европейската централна банка заедно с други централни банки реши да интервенира, ни накара да се замислим за отражението върху политиката на нашите банки. Не толкова мащабите на спасителната операция, колкото подозрението, че никой не е наясно с мащабите на проблема (следователно може да има нещо, което е известно само на големите банкери), предизвика опасения. Те ще се поразсеят след изобилието от валута и решителни мерки. Но остава вероятността да се разсеят и големите европейски централи, които досега охотно осигуряваха кредитен ресурс на България. Моментът, в който това се случва, може да се окаже повратен.Досега пазарът се движеше от логиката на самосбъдващите се пророчества - растеше, защото повечето хора вярваха, че ще расте. Едва ли някой живее с илюзията, че сегашните цени съответстват на платежоспособността и доходите от наеми. Ето едно изчисление, което сигурно ще предизвика много коментари: по официални данни средният лихвен процент на жилищните заеми е 8.4% за заеми в левове. Средната заплата за София според "Витоша Рисърч" и "Индъстри Уоч" е 800 лв. (409 евро), средният наем (на база статистиката на imoti.net и данни за средни квадратури от НСИ) е 277 евро. Този наем е равен на вноската по ипотечен кредит за 50 години (ако допуснем, че има такъв срок) на сумата от... 39 000 евро. И това е при положение, че по жилището няма други разходи, не се ремонтира и не му се плащат данъците. Очевидно е, че единствената разумна причина да се купуват апартаменти точно сега е очакването за ръст на цените. Но дали когато всички разчитат само на повсеместно покачване, то може да продължава безкрайно?Нека да погледнем числата от друг ъгъл. Информацията за обема на имотния пазар у нас, както може да се очаква, е противоречива. Националното сдружение за недвижими имоти (НСНИ) например твърди, че през миналата година са сключени сделки за 10 млрд. евро, като 25% от тях са с чужденци. От статистиката на Агенцията за вписванията и данните на НСИ следва, че обемът на пазара през 2006 г. е бил 8.63 млрд. евро. Все пак в завишените числа на НСНИ има резон - голяма част от сделките се изповядват на данъчни оценки и вероятно не всички покупки от чужденци се обхващат от статистиката на чуждестранните инвестиции. Пак по официални данни, този път на БНБ, излиза, че чуждестранните инвестиции в недвижими имоти заемат 16% от пазара. Но можем да приемем, че процентът е доста по-висок, тъй като има покупки през фирми заради земята, както и инвестиции на фондове. Покупките с жилищен кредит все още нямат решаващ дял - те са от 9 до 14% от стойността на пазара на база 100% финансиране на сделките. Ако се проследи броят ипотеки за покупка на апартамент, те са само 8% от броя на сделките през миналата година. Но вероятно техният дял ще се удвои тази година. Можем да добавим още няколко процента като сделки, финансирани с емигрантски пари. Това е най-трудно уловимата категория, тъй като миналогодишните оценки на НСНИ бяха за 30%, което изглежда преувеличено на фона на данните за парите, които влизат в страната (според официалните данни за трансферите от гурбетчиите по тази позиция за разлика от предишните две като че ли има стабилност). Няма почти никаква информация за покупките на офиси и площи, осъществени за сметка на корпоративни кредити. Въпреки трикратния им ръст участието на спецфондовете (АДСИЦ) с малко надхвърля 2.5% от пазара. И така, ако преглътнем неизбежното закръгление, излиза, че между 1/3 и 40% от сделките се финансират със собствени средства или за сметка на продажба на друг имот. Този извод може да е изненадващ за хората, които за първи път се сблъскват с числата. Но истината е, че по-динамичните купувачи, т.е. и тези, които купуват с кредит, все още нямат доминираща позиция. Те обаче определят посоката. Докато последната категория е тази, върху която изцяло се крепеше пазарът през 90-те години и беше най-устойчива. И макар да изглежда, че нямаха основния принос за ръста на пазара, точно тези хора създаваха неговата стабилност. Поне досега. Само за една година обаче техният дял намаля с десетина процента и сега пазарът зависи в много по-голяма степен от поведението на банките и интереса на фондове и чуждестранни инвеститори. Това го прави по-чувствителен към фактори като лихвени проценти и макроикономическа стабилност.И дори традиционните купувачи все повече изглеждат мотивирани от досегашния ръст на цените и панически правят всичко възможно, за да си осигурят второ жилище или поне да заменят стария апартамент в провинцията за по-перспективен в столицата. Последното се дължи предимно на вътрешната миграция - процес, който ще започне да заглъхва. Това е поведение на границата на риска и то може да бъде оправдано само от страха, че при този ръст на цените жилищата ще станат недостъпни, и от надеждата, че доходите неизбежно ще започнат да догонват европейските. Обичайните думи, които ще чуете напоследък, са: "Всички говореха, че като влезем в ЕС, пазарът ще се успокои, пък то какво стана". Това е стратегията на последния влак, едновременно инерционна и насочена към неизбежното бъдеще. Едва ли някой се съмнява, че след 10, 20 или 30 години тя ще се окаже вярна, въпросът е какво ще стане след две години.Какво може да прекъсне спиралата на цените? На първо място, започналото повишение на лихвите по света и у нас, на второ място - ограничаването на чуждестранния ресурс, който се излива в българската банкова система и в пазара на недвижими имоти. Решителният момент е очакваното септемврийско покачване на лихвите в Еврозоната, което ще съвпадне с влизането в сила на новите регулации на БНБ, които ще имат същия ефект върху тукашните проценти.Това може да задълбочи проблема с необслужваните кредити, което едва ли ще увеличи предлагането на пазара за сметка на ипотекирани апартаменти - подобни прогнози се появяват често, но изглеждат преувеличени. Ефектът ще е друг - затягане на изискванията за кредитоспособност, които банките прилагат. Наблюденията сочат, че трудностите в обслужване на заемите, отпуснати "на ръба", започват след втората година. Дотогава помагат гратисните периоди, първоначално намалените лихви, да не забравяме, че има и оферти с нулеви лихви, които отлагат реалния тест на платежоспобността, и вероятно ентусиазмът на щастливите собственици на апартамент или кола.Но не само защото ще вдигне лихвите, решението на БНБ да регулира паричното предлагане чрез минималните резерви може да не даде очаквания резултат. Тази мярка (впрочем неочакван тест дали централната банка е запазила способността си да води парична политика, ако, не дай Боже, това й се наложи отново преди присъединяването към Еврозоната) засега заплашва да нанесе удар върху депозитната база на банките. Нивото на спестяванията си е стара макроикономическа слабост и сега тя може да се превърне в проблем за банките. Работата е там, че решението на БНБ недвусмислено ги принуждава да заемат ресурс от чужбина. Но съществува риск след скорошните сътресения чуждестранните банки да преразгледат политиката си и да спрат бурния растеж на източните си поделения.Ако това се случи, то ще бъде двоен удар върху икономиката на страната Само един факт без коментар - през първото полугодие на тази година трите сектора, привлекли най-много чуждестранни инвестиции, са: недвижимите имоти, финансите, строителството (почти 1.5 млрд. евро, или 52% от дефицита на текущата сметка на платежния баланс). Отделно са парите, които банките привличат като депозити и заеми, макар че интерпретирането на тези данни изисква много уговорки. Но така успокоителното обяснение, че инвестициите и вносът на инвестиционни стоки неизбежно водят до увеличаването на експортния потенциал, започва да се пропуква. Финансовото посредничество и строителството могат да заместят експортните отрасли (тоест да работят за чужди клиенти и да генерират валутни постъпления) само през инвестиционните канали. Ако пътят е този, то ще се окаже, че PR-ът и макроикономическата реклама са точно толкова важни за поддържането на оптимизма, колкото добрата инфраструктура и законодателството - за привличането на инвестиции в производството.Но оптимизмът често е непредвидима сила и е напълно възможно пазарът отново да опровергае логиката на простите сметки, които показват, че потенциалът за ръст е изчерпан. Ако нещата се развият по този начин и бумът продължи, това няма е повод за дълготрайна радост. Защото ще е за сметка на нещо друго.
Wednesday, November 21, 2007
Нека да сме негри в щата Алабама
via Marfa
Здравей. Да, на теб говоря. Ти, който си се настанил на удобното си бюро, ти, който получаваш 1000 лева заплата (дай си сметка, че живееш в лелеяната Обединена Европа и работиш за 500 евро, между другото), да ти, четеш ли това? Ако да, чуй ме. Захвърли работата си. Заеби стандарта си. Нека те обземе най-чистий и светлий алтруизъм и иди да станеш учител. По математика. Или информатика. Или каквото там би могъл да преподаваш. Ти си млад, образован, имаш компютърна грамотност (меко казано), имаш доста по-широк светоглед от петдесетгодишната, чакаща кротко пенсията си госпожа по география, чиято лична представа за света е от времето, когато си е писала със съветско другарче и дори е посетила на разменни начала Ленинград. Бий й дузпата и й покажи какво можеш и колко знаеш. Иди в училище, застани срещу тридесетте пубертета, чиито хормони почват да ги карат да искат и да правят все по-странни неща, привлечи интереса им, предай им знанията си, а накрая иди да получиш фиша си. За триста лева. Не искаш ли? Разбирам те.
И аз не искам. Ето защо никога няма да прекрача училищния праг, обзета от пламенната страст да обогатявам културата на нервозните дечурлига. Ето защо нахъсаната, готина, млада и обичана от учениците си учителка по литература ще хвърли дневника, ще си избърше тока на обувката с фиша за заплатата си и ще отиде да работи нещо друго. Например ще стане журналист. Или ще отиде в частен учебен център да води курсове. Или просто ще й дойде ей дотук и ще се махне от тая страна, чието правителство снизходително я потупва по главицата както би потупало непослушния си пудел и ще отиде да гледа стари баби в Гърция, да бави деца в Испания или да бере портокали в Португалия.
Робовладелският строй по света отдавна вече е спомен. “Чичо Томовата колиба” е вече само книга. Но не и тук, не и в България. В България е нормално да искат от хората да работят, само че, ако може без заплащане. Или в краен случай със заплащане, което да те държи на долната граница на социалния минимум, което да ти позволява да запълваш гардероба си с дрехи, закупени от все по-разрастващите се вериги магазини за втора употреба, заплащане, с което можеш да си позволиш да закупиш килограм от безвкусния, тестен заместител на кашкавала, наречен “Тостино”, защото дори млечните продукти се превърнаха в деликатесна, недостъпна за твърде много трапези, стока.
Оправдания винаги има, особено в шуро-баджанашкия квазиробовладелски строй, в който живеем. Българинът работи малко, затова получава малка заплата. Точно по същия начин в американските южни щати са били убедени, че вършат добро на робите си. Негрите работят, а господарите ги хранят, осигуряват им подслон и им дават отвреме-навреме дрехи. Не им плащат, но вероятно защото робите работят малко. Когато все пак робът не работи достатъчно, заслужава бой. Понеже и българинът работи малко, сума ти престижни международни фирми изнесоха производството си тука. Вместо храна и дрехи дават на българина някаква сума, с която да може да се зареди с достатъчно въглехидрати, но повече той не е заслужил. А когато все пак българинът каже, че вече е европеец, че цените са европейски и заплатите също трябва да бъдат европейски, следва бой. Словесен. Обясняват му, че е мързелив и неинициативен, затова дори и подаянието, което получава, му е прекалено много. Да го взима и да не мрънка.
Извинете, шуро-баджанаци, вие, охранени, оядени циреи, достатъчно узрели, за да бъдете изцедени от лицето на България, вие, чиито задници са приели формата на седалките на лъскавите ви ламборджинита, ферарита, мазератита и ягуари, вие, обути с обувки на такава цена, че един чифт би възстановил покрива на къща в Цар Калоян, вие ли ще оценявате труда ми?! Вие ли ще ми кажете, че моите кто минимум дванадесет часа ежедневно блъскане, честно ежедневно блъскане, са по-некачествени от осемте часа на румънеца, македонеца, че и на албанеца (да не говорим за холандеца, германеца, шведа, англичанина и пр., те са от друга галактика)?! Ти ли, нещастнико, с оядена мутра, с костюм на Армани, за който някой ти е казал, че не прието да му виси етикета, ще ми кажеш, че българският лекар няма моралното право да иска достойно заплащане, че българският учител трябва да целува земята под краката ти затова, че изобщо му позволяваш да работи, че работещият в сферата на културата трябва да е щастлив на заплата от триста лева?! Ти ли бе, дребно, жалко човеченце, юпи, чиято единствена прочетена книга е останала някъде далече в миналото, ти ли ще имаш лице да излезеш и да кажеш, че в България може изобщо да се живее с милостинята, която социалното правителство благородно подхвърля?!
Каква е тая наглост? Как може изобщо да съществуват месечни доходи, гравитиращи между сто и петстотин лева в страна, в която сезонните плодове и зеленчуци, в която основните хранителни продукти неумолимо преминават в графата на деликатесните стоки? Да не би да сме се озовали в Африка случайно?! Вие, които се възмущавате на хората, че не проявявали разбиране към правителството, че не се интересували то откъде би могло да намери средства за достойни заплати, пука ли ви на вас, копелета, откъде хората намират пари, за да изкарат месеца?! Имате ли идея как се живее с триста лева? А с двеста? Можете ли да си го представите изобщо? Не, не можете. Прекалено сте заети да логорействате за досиета, да строите магистрали, хотели, курортни комплекси, да се мятате от борд в борд, прекалено сте заети да играете на “Фараон”, убедени, че при крах просто можете да рестартирате играта. Прекалено си заета да измисляш програми “топло мляко и кифла”, може би като знак на това, че съзнаваш, че си тъпа кифла, прекалено си зает да се снимаш в поредния си филм, за да обърнеш внимание на стъпканата, лежаща в калта култура, оставена в ръцете на долнопробна писачка на чалга-текстове. Прекалено си зает да говориш за реформата в образованието, за да намериш време да я проведеш, прекалено си зает да се радваш на бюджетния си излишък, вместо да се притесниш, че това значи неусвоени средства, прекалено си зает да набираш синджири с бесарабски роби, за да обърнеш внимание на българската икономика, прекалено си зает да се възхищаваш на туркменистанския икономически напредък, за да посетиш Европа, прекалено си зает да повтаряш дрън-дрън, за да управляваш.
А ние сме прекалено заети, за да живеем. Прекалено сме заети, за да сме щастливи. Страх ни е да се разболеем, защото лекарствата ще улучат в сърцето парализирания семеен бюджет, караме грипа на крак, защото сме твърде мързеливи, за да работим и парите, които все пак получаваме са знак на милост свише, купуваме учебник втора ръка на детето си, защото дори учебниците поскъпнаха като резултат на проблясъка на поредния гениален ум, изпростяваме, разболяваме се, лумпенизираме се.
На крак, о лумпени презрени,
на крак, далече от труда!
Болни, прости, разорени,
псувайте срещу врага!
Из химна на лумпенпролетариата
Здравей. Да, на теб говоря. Ти, който си се настанил на удобното си бюро, ти, който получаваш 1000 лева заплата (дай си сметка, че живееш в лелеяната Обединена Европа и работиш за 500 евро, между другото), да ти, четеш ли това? Ако да, чуй ме. Захвърли работата си. Заеби стандарта си. Нека те обземе най-чистий и светлий алтруизъм и иди да станеш учител. По математика. Или информатика. Или каквото там би могъл да преподаваш. Ти си млад, образован, имаш компютърна грамотност (меко казано), имаш доста по-широк светоглед от петдесетгодишната, чакаща кротко пенсията си госпожа по география, чиято лична представа за света е от времето, когато си е писала със съветско другарче и дори е посетила на разменни начала Ленинград. Бий й дузпата и й покажи какво можеш и колко знаеш. Иди в училище, застани срещу тридесетте пубертета, чиито хормони почват да ги карат да искат и да правят все по-странни неща, привлечи интереса им, предай им знанията си, а накрая иди да получиш фиша си. За триста лева. Не искаш ли? Разбирам те.
И аз не искам. Ето защо никога няма да прекрача училищния праг, обзета от пламенната страст да обогатявам културата на нервозните дечурлига. Ето защо нахъсаната, готина, млада и обичана от учениците си учителка по литература ще хвърли дневника, ще си избърше тока на обувката с фиша за заплатата си и ще отиде да работи нещо друго. Например ще стане журналист. Или ще отиде в частен учебен център да води курсове. Или просто ще й дойде ей дотук и ще се махне от тая страна, чието правителство снизходително я потупва по главицата както би потупало непослушния си пудел и ще отиде да гледа стари баби в Гърция, да бави деца в Испания или да бере портокали в Португалия.
Робовладелският строй по света отдавна вече е спомен. “Чичо Томовата колиба” е вече само книга. Но не и тук, не и в България. В България е нормално да искат от хората да работят, само че, ако може без заплащане. Или в краен случай със заплащане, което да те държи на долната граница на социалния минимум, което да ти позволява да запълваш гардероба си с дрехи, закупени от все по-разрастващите се вериги магазини за втора употреба, заплащане, с което можеш да си позволиш да закупиш килограм от безвкусния, тестен заместител на кашкавала, наречен “Тостино”, защото дори млечните продукти се превърнаха в деликатесна, недостъпна за твърде много трапези, стока.
Оправдания винаги има, особено в шуро-баджанашкия квазиробовладелски строй, в който живеем. Българинът работи малко, затова получава малка заплата. Точно по същия начин в американските южни щати са били убедени, че вършат добро на робите си. Негрите работят, а господарите ги хранят, осигуряват им подслон и им дават отвреме-навреме дрехи. Не им плащат, но вероятно защото робите работят малко. Когато все пак робът не работи достатъчно, заслужава бой. Понеже и българинът работи малко, сума ти престижни международни фирми изнесоха производството си тука. Вместо храна и дрехи дават на българина някаква сума, с която да може да се зареди с достатъчно въглехидрати, но повече той не е заслужил. А когато все пак българинът каже, че вече е европеец, че цените са европейски и заплатите също трябва да бъдат европейски, следва бой. Словесен. Обясняват му, че е мързелив и неинициативен, затова дори и подаянието, което получава, му е прекалено много. Да го взима и да не мрънка.
Извинете, шуро-баджанаци, вие, охранени, оядени циреи, достатъчно узрели, за да бъдете изцедени от лицето на България, вие, чиито задници са приели формата на седалките на лъскавите ви ламборджинита, ферарита, мазератита и ягуари, вие, обути с обувки на такава цена, че един чифт би възстановил покрива на къща в Цар Калоян, вие ли ще оценявате труда ми?! Вие ли ще ми кажете, че моите кто минимум дванадесет часа ежедневно блъскане, честно ежедневно блъскане, са по-некачествени от осемте часа на румънеца, македонеца, че и на албанеца (да не говорим за холандеца, германеца, шведа, англичанина и пр., те са от друга галактика)?! Ти ли, нещастнико, с оядена мутра, с костюм на Армани, за който някой ти е казал, че не прието да му виси етикета, ще ми кажеш, че българският лекар няма моралното право да иска достойно заплащане, че българският учител трябва да целува земята под краката ти затова, че изобщо му позволяваш да работи, че работещият в сферата на културата трябва да е щастлив на заплата от триста лева?! Ти ли бе, дребно, жалко човеченце, юпи, чиято единствена прочетена книга е останала някъде далече в миналото, ти ли ще имаш лице да излезеш и да кажеш, че в България може изобщо да се живее с милостинята, която социалното правителство благородно подхвърля?!
Каква е тая наглост? Как може изобщо да съществуват месечни доходи, гравитиращи между сто и петстотин лева в страна, в която сезонните плодове и зеленчуци, в която основните хранителни продукти неумолимо преминават в графата на деликатесните стоки? Да не би да сме се озовали в Африка случайно?! Вие, които се възмущавате на хората, че не проявявали разбиране към правителството, че не се интересували то откъде би могло да намери средства за достойни заплати, пука ли ви на вас, копелета, откъде хората намират пари, за да изкарат месеца?! Имате ли идея как се живее с триста лева? А с двеста? Можете ли да си го представите изобщо? Не, не можете. Прекалено сте заети да логорействате за досиета, да строите магистрали, хотели, курортни комплекси, да се мятате от борд в борд, прекалено сте заети да играете на “Фараон”, убедени, че при крах просто можете да рестартирате играта. Прекалено си заета да измисляш програми “топло мляко и кифла”, може би като знак на това, че съзнаваш, че си тъпа кифла, прекалено си зает да се снимаш в поредния си филм, за да обърнеш внимание на стъпканата, лежаща в калта култура, оставена в ръцете на долнопробна писачка на чалга-текстове. Прекалено си зает да говориш за реформата в образованието, за да намериш време да я проведеш, прекалено си зает да се радваш на бюджетния си излишък, вместо да се притесниш, че това значи неусвоени средства, прекалено си зает да набираш синджири с бесарабски роби, за да обърнеш внимание на българската икономика, прекалено си зает да се възхищаваш на туркменистанския икономически напредък, за да посетиш Европа, прекалено си зает да повтаряш дрън-дрън, за да управляваш.
А ние сме прекалено заети, за да живеем. Прекалено сме заети, за да сме щастливи. Страх ни е да се разболеем, защото лекарствата ще улучат в сърцето парализирания семеен бюджет, караме грипа на крак, защото сме твърде мързеливи, за да работим и парите, които все пак получаваме са знак на милост свише, купуваме учебник втора ръка на детето си, защото дори учебниците поскъпнаха като резултат на проблясъка на поредния гениален ум, изпростяваме, разболяваме се, лумпенизираме се.
На крак, о лумпени презрени,
на крак, далече от труда!
Болни, прости, разорени,
псувайте срещу врага!
Из химна на лумпенпролетариата
Thursday, November 15, 2007
Инициатива “Създай Късмет”
via Alia
По принцип не вярвам в късмета. Рядко се уповавам на подобни мъгливи състояния. По-скоро казвам: “Днес не ми върви..”, отколкото “Пу, да му се невидяло, пак нямах късмет!”. Случайности, съвпадения, знам, че за всичко това си има обяснение и това, че аз не го намирам, не значи, че то не съществува. Докато пишех последното изречение ми загоря патладжана, който пържех. Имам си съвсем логично обяснение и за това :) Да не вярваш в късмета, капризите на съдбата, магически сътресения и прочее отклонения, съвсем не е равнозначно на това да не си романтичен, например.
Та, всеки ден знам какво искам да се случи и работя (във всеки смисъл на думата), за да го постигна. Не разчитам на късмет. Не се оправдавам с него. Не се осланям на обстоятелствата да ме измъкнат от някоя каша. Или да ме направят щастлива. И съм уморена да слушам как все на някой не му вървяло, все него го прецаквали, все той изяждал изгнилия банан и цопвал в локвата, все той си забравял чадъра, когато вали. И винаги, ама абсолютно винаги съдбата, животът, системата, държавата, управниците и обществото са му виновни!
Ако днес съм нещастна, прецакат ме, задавя се с пилешка супа или си изпусна златен пръстен в тоалетната, за всичко си има причина и обикновено това съм аз самата. Ако не мога да променя нещо то е обикновено по три причини - не съм опитвала достатъчно, примирила съм се или просто нямам воля. Ако всичко това ме прави нещастна, си намирам основания да бъда щастлива, защото както лошото си го причиняваме сами, така правим и с доброто. И тези основания за радост съвсем не са глобални, а често доста простички. Ето, днес съм щастлива, защото:
- докато работех следобед, слънцето ми грееше в лицето
- защото правя патладжани с доматен сос и топено сирене
- защото мушкатото е цъфнало
- и защото той се усмихва
Обаче на този свят има много хора, които сега, в края на деня си мислят как отново не са имали Късмет. И са тъжни. Заради тях подемам инициативата “Създай Късмет”. Изискванията за участие са съвсем простички: днес изпусни/остави/забрави нещо мъничко, някъде, на улицата, на пейката в парка. Със сигурност от десет души, които минат от там, поне един ще го види и ще си каже: “А, късметче! Днес ще ми върви!” и ще си повярва. Най-лесно е да изпускаш стотинки, всякакви малки джунджурии, фибичка, ластиче, запалка. Може да “забравиш” книги, днешния вестник, който вече си прочел. Не можеш да си представиш твоите изпуснати 10 стотинки какви чудеса биха извършили с някой неуверен човек, тръгнал на интервю за работа, например.
Защо го правя? Понеже вярвам, че има много хора, които се осланят на късмета. И не искам днес или утре те да бъдат нещастни, защото са решили, че четирилистната детелина просто ги е пропуснала. Иска ми се повече хора да си вярват и да сбъдват мечтите си. Затова, ще създавам късмет!
И понеже заради тази инициатива няма да бъда избрана за кмет :) - не си мисли, че има някаква уловка или, че ще получа облаги. Пиша толкова сериозно за това, защото на фона на всички предизоборни изгъзици ми изглежда простичко, истинско и лесно изпълнимо да вдъхна кураж на някой непознат.
Днес към обед изпуснах 10 стотинки на ъгъла на “Славянска” и “Шишман”. Оглеждай се, ако някой вече не ги е взел, те ще те срещнат. И така аз ще ти кажа, непознати човече, че вярвам в твоя пламък да бъдеш смел!
По принцип не вярвам в късмета. Рядко се уповавам на подобни мъгливи състояния. По-скоро казвам: “Днес не ми върви..”, отколкото “Пу, да му се невидяло, пак нямах късмет!”. Случайности, съвпадения, знам, че за всичко това си има обяснение и това, че аз не го намирам, не значи, че то не съществува. Докато пишех последното изречение ми загоря патладжана, който пържех. Имам си съвсем логично обяснение и за това :) Да не вярваш в късмета, капризите на съдбата, магически сътресения и прочее отклонения, съвсем не е равнозначно на това да не си романтичен, например.
Та, всеки ден знам какво искам да се случи и работя (във всеки смисъл на думата), за да го постигна. Не разчитам на късмет. Не се оправдавам с него. Не се осланям на обстоятелствата да ме измъкнат от някоя каша. Или да ме направят щастлива. И съм уморена да слушам как все на някой не му вървяло, все него го прецаквали, все той изяждал изгнилия банан и цопвал в локвата, все той си забравял чадъра, когато вали. И винаги, ама абсолютно винаги съдбата, животът, системата, държавата, управниците и обществото са му виновни!
Ако днес съм нещастна, прецакат ме, задавя се с пилешка супа или си изпусна златен пръстен в тоалетната, за всичко си има причина и обикновено това съм аз самата. Ако не мога да променя нещо то е обикновено по три причини - не съм опитвала достатъчно, примирила съм се или просто нямам воля. Ако всичко това ме прави нещастна, си намирам основания да бъда щастлива, защото както лошото си го причиняваме сами, така правим и с доброто. И тези основания за радост съвсем не са глобални, а често доста простички. Ето, днес съм щастлива, защото:
- докато работех следобед, слънцето ми грееше в лицето
- защото правя патладжани с доматен сос и топено сирене
- защото мушкатото е цъфнало
- и защото той се усмихва
Обаче на този свят има много хора, които сега, в края на деня си мислят как отново не са имали Късмет. И са тъжни. Заради тях подемам инициативата “Създай Късмет”. Изискванията за участие са съвсем простички: днес изпусни/остави/забрави нещо мъничко, някъде, на улицата, на пейката в парка. Със сигурност от десет души, които минат от там, поне един ще го види и ще си каже: “А, късметче! Днес ще ми върви!” и ще си повярва. Най-лесно е да изпускаш стотинки, всякакви малки джунджурии, фибичка, ластиче, запалка. Може да “забравиш” книги, днешния вестник, който вече си прочел. Не можеш да си представиш твоите изпуснати 10 стотинки какви чудеса биха извършили с някой неуверен човек, тръгнал на интервю за работа, например.
Защо го правя? Понеже вярвам, че има много хора, които се осланят на късмета. И не искам днес или утре те да бъдат нещастни, защото са решили, че четирилистната детелина просто ги е пропуснала. Иска ми се повече хора да си вярват и да сбъдват мечтите си. Затова, ще създавам късмет!
И понеже заради тази инициатива няма да бъда избрана за кмет :) - не си мисли, че има някаква уловка или, че ще получа облаги. Пиша толкова сериозно за това, защото на фона на всички предизоборни изгъзици ми изглежда простичко, истинско и лесно изпълнимо да вдъхна кураж на някой непознат.
Днес към обед изпуснах 10 стотинки на ъгъла на “Славянска” и “Шишман”. Оглеждай се, ако някой вече не ги е взел, те ще те срещнат. И така аз ще ти кажа, непознати човече, че вярвам в твоя пламък да бъдеш смел!
Monday, November 12, 2007
Един от електрониката
коментар
ДЗУ-Ст.Загора беше наистина уникално творение на българската социндустрия. И тогава и сега хард дискове се правят само на няколко места в света (Сингапур, Корея, Япония). Какви ли не хора от целия свят идваха в България, за да видят с очите си как е възможно да има такъв завод тук. Българските хард дискове бяха "гола вода", разбира се, но поразяваше огромния размер на инвестициите - стотици милиони долари в град, в който още има проблеми с водоснабдяването и канализацията.
Придружавал съм много американци и японци в екскурзиите им до Ст. Загора. Това, което те никога не разбраха, беше как е възможно в центъра на тази всеобща мизерия и простотия някой да се занимава с високи технологии.
Веднаж един такъв поиска да се подстриже. Заведох го в най-близката бръснарница и хората там добре си свършиха работата, но го полели накрая с някакъв смъртоносен съветски одеколон, "Ленинградски нощи" или нещо подобно. Човекът едва се възстанови след обилна баня в хотела и две кафета.
ДЗУ-Ст.Загора беше наистина уникално творение на българската социндустрия. И тогава и сега хард дискове се правят само на няколко места в света (Сингапур, Корея, Япония). Какви ли не хора от целия свят идваха в България, за да видят с очите си как е възможно да има такъв завод тук. Българските хард дискове бяха "гола вода", разбира се, но поразяваше огромния размер на инвестициите - стотици милиони долари в град, в който още има проблеми с водоснабдяването и канализацията.
Придружавал съм много американци и японци в екскурзиите им до Ст. Загора. Това, което те никога не разбраха, беше как е възможно в центъра на тази всеобща мизерия и простотия някой да се занимава с високи технологии.
Веднаж един такъв поиска да се подстриже. Заведох го в най-близката бръснарница и хората там добре си свършиха работата, но го полели накрая с някакъв смъртоносен съветски одеколон, "Ленинградски нощи" или нещо подобно. Човекът едва се възстанови след обилна баня в хотела и две кафета.
Monday, November 5, 2007
Вкъщи
via Никола Борисов
Прибрах се в Милано, онзиден. След петте месеца в България направо бях зажаднял за малко цивилизация. Сори. За това време в татковината се нагледах на толкова простотия, селяния, сивотия, грозотия, завист, мързел, малки злобни човеченца, неандерталска парвенющина и чалга, че вече няма сила, която да ме върне там (освен една приказна девойка, но това е друга тема). Дезоле, гласувайте си за кметовете-ченгета/мафиоти/комунисти, аз се спасявам. Т.е., аз май отдавна съм се спасил, само че ми трябваше малко време в БГ, за да осъзная, че всъщност изобщо нямам никакво, ама грам хич никакво намерение да се връщам там за постоянно. Поостанах, понатрупах портфолио и опит, поотпочинах си, направих изложба, раздадох малко интервюта (не мога да си обясня откъде тоя интерес към скромната ми особа) и драс обратно към белия свят. Прибирайки се от летището, попаднах на таксиджия, който много аргументирано ми обясняваше колко мръсен и неточен бил миланският градски транспорт… А аз мислено прехвърлях картини (видяни отдалече) на софийския такъв, и на неговите колеги с патладжанен оттенък, небрежно пушещи на фона на последния хит на Гица (примерно) в осмърдяните си, но прилежно тунинговани таралясници, блокиращи Парламента (което е малко безсмислено, защото той така или иначе е почти празен през повечето време) за щяло и нещяло… А човечецът беше с униформа, спестяваше пари, за да плаща образованието на сина си в скъп университет, и колата, естествено, беше като току-що излязла от шоурума на Мерцедес…
Чак сега усещам пълноценно колко е огромна и непреодолима пропастта между България и Западна Европа. ЕС ли? Абе я не се ебавайте… Няма абсолютно никакъв начин двете реалности да се доближат или слеят… Никакъв.
Но на кого всъщност му пука? Не се чувствам българин, нито италианец, нито глупаво обвързан с която и да било държава. Хубаво е да успееш да се отърсиш от предразсъдъците и ограниченията, които ти налага националната идентичност, отваря ти хоризонтите. Кисело мляко, Джон Атанасов, рози и хубави жени, как ли пък не. Киселото мляко ви го прави Данон, Джон Атанасов е свързан с България, колкото и Джордж Буш, а хубавите жени в по-голямата си част изглеждат като евтини проститутки.
Но мен това хич ме не касае, защото сега е 11 и нещо, току-що се събуждам, излежавам си се в леглото и и се вслушвам в приглушения саундтрак на града. Апартаментът ми е на приземен етаж в тих квартал и гледа към зелен, светъл и уютен вътрешен двор, на съседната страна на който са гърбовете на ресторант и бар, гледащи към улицата. Оттук чувам тракането на посудата в бара и сериозно обмислям да си вдигна мързеливия задник и да изпия едно капучино там, преди да е дошла Светлето за обяд. После ще отида да свърша малко работа в агенцията ми и на връщане мисля да си направя една небрежна разходка, да мина през любимата ми книжарница и да си купя някой хубав фотографски албум… И довечера смятам да гледам пак Wings of Desire и Beyond the Clouds. Вендерс-вечер :)
А това го написах на български, за да не се излагаме пред чуждьенцитье. Ще вземе да го прочете някоя английска баба и ще се откаже да си купува къща в Родопите… Или може да повлияе негативно на и без това рехавия поток немски пенсионери по грозните ни, бетонени и кичозни курорти :-)
Чао :-)
Прибрах се в Милано, онзиден. След петте месеца в България направо бях зажаднял за малко цивилизация. Сори. За това време в татковината се нагледах на толкова простотия, селяния, сивотия, грозотия, завист, мързел, малки злобни човеченца, неандерталска парвенющина и чалга, че вече няма сила, която да ме върне там (освен една приказна девойка, но това е друга тема). Дезоле, гласувайте си за кметовете-ченгета/мафиоти/комунисти, аз се спасявам. Т.е., аз май отдавна съм се спасил, само че ми трябваше малко време в БГ, за да осъзная, че всъщност изобщо нямам никакво, ама грам хич никакво намерение да се връщам там за постоянно. Поостанах, понатрупах портфолио и опит, поотпочинах си, направих изложба, раздадох малко интервюта (не мога да си обясня откъде тоя интерес към скромната ми особа) и драс обратно към белия свят. Прибирайки се от летището, попаднах на таксиджия, който много аргументирано ми обясняваше колко мръсен и неточен бил миланският градски транспорт… А аз мислено прехвърлях картини (видяни отдалече) на софийския такъв, и на неговите колеги с патладжанен оттенък, небрежно пушещи на фона на последния хит на Гица (примерно) в осмърдяните си, но прилежно тунинговани таралясници, блокиращи Парламента (което е малко безсмислено, защото той така или иначе е почти празен през повечето време) за щяло и нещяло… А човечецът беше с униформа, спестяваше пари, за да плаща образованието на сина си в скъп университет, и колата, естествено, беше като току-що излязла от шоурума на Мерцедес…
Чак сега усещам пълноценно колко е огромна и непреодолима пропастта между България и Западна Европа. ЕС ли? Абе я не се ебавайте… Няма абсолютно никакъв начин двете реалности да се доближат или слеят… Никакъв.
Но на кого всъщност му пука? Не се чувствам българин, нито италианец, нито глупаво обвързан с която и да било държава. Хубаво е да успееш да се отърсиш от предразсъдъците и ограниченията, които ти налага националната идентичност, отваря ти хоризонтите. Кисело мляко, Джон Атанасов, рози и хубави жени, как ли пък не. Киселото мляко ви го прави Данон, Джон Атанасов е свързан с България, колкото и Джордж Буш, а хубавите жени в по-голямата си част изглеждат като евтини проститутки.
Но мен това хич ме не касае, защото сега е 11 и нещо, току-що се събуждам, излежавам си се в леглото и и се вслушвам в приглушения саундтрак на града. Апартаментът ми е на приземен етаж в тих квартал и гледа към зелен, светъл и уютен вътрешен двор, на съседната страна на който са гърбовете на ресторант и бар, гледащи към улицата. Оттук чувам тракането на посудата в бара и сериозно обмислям да си вдигна мързеливия задник и да изпия едно капучино там, преди да е дошла Светлето за обяд. После ще отида да свърша малко работа в агенцията ми и на връщане мисля да си направя една небрежна разходка, да мина през любимата ми книжарница и да си купя някой хубав фотографски албум… И довечера смятам да гледам пак Wings of Desire и Beyond the Clouds. Вендерс-вечер :)
А това го написах на български, за да не се излагаме пред чуждьенцитье. Ще вземе да го прочете някоя английска баба и ще се откаже да си купува къща в Родопите… Или може да повлияе негативно на и без това рехавия поток немски пенсионери по грозните ни, бетонени и кичозни курорти :-)
Чао :-)
Sunday, November 4, 2007
Ще ви липсва ли БНТ?
коментар от Благоговей
Ще липсва на клановете и мафията в БНТ. На обществото - не.
В така наречената детска редакция всички деца на бабите и лелките редакорки започнаха да стават водещи и репортери. В новинарската дирекция интелектуалното ниво пада в геометрична прогресия от години насам. Дизайнът на Студио 6 и цялостното решисьорско решение на "По света и у нас" са брутално комични - много хора наричат това предаване "Седморката на Блейк", по аналогия със смехотворните декори и ефекти в едноименния сериал от преди 25 години. Студиото е дигитализирано, но графиката и ефектите са толкова нелепи, че зрителите ги обхваща носталгия по шапките и заставките от епохата на Чичко Филипов (да е жив и здрав!). Водещите на новините са като извадени от комсомолско събрание - сричат, заекват, мънкат, ахкат, четат безумно редактирани анонси, нямат понятие от същността на онова, което съобщават, но се пулят и дуят, сякаш са в Си Ен Ен. Бусерска очертава параболи с главата си в синхрон на параболите на ръката с молива - по 30 пъти в 30-минутно предаване.
Режисурата дори на "Панорама" падна драстично, да не говорим за съдържанието. Задължително е да гледаме прожекторите и диплите на циклорамата в Студио 5, да оглеждаме отвсякъде бутафорните декори, да се чувстваме като по време на репетиция в провинциален театър.
Новото безумие "Ако" е скандално некачествено като идея и реализация, да оставим настрана безпомощните водещи, които просто разплакват пуберките от съжаление, толкова са неподготвени и непохватни.
В събота сутрин ни се сервира специалитетът на жената на Владо - "Всички пред екрана". Кошмар, подготвен от редакция, хах, изненада - "Музика и забава", но посветен на предстоящи предавания и на великите тв-звезди на БНТ. Огромното Студио 3 не може да побере ръкомаханията на Лара. Операторите или още не са изтрезнели, или току-що са почнали нова доза...
Сашо Авджиев е натирен да прави публицистика в неглеаемо време, за да не каже нещо неудобно на Пръмова в по-гледаемо.
Сутрешният блок е като принудително самодейно представление - сякаш зрителите са вкарани в скривалище по време на евакуация, а на пейките пред тях се редят недоспали и изтощени от бурен нощен живот политици и водещи с подхунали лица и грамадни сенки под очите. Някакво момче чете новини, но поради особеностите на артикулацията му едва ли дори колегите му в Студио 4 успяват да вдянат какво точно произнася.
Носят се легенди за това колко и каква продукция и постпродукция се извършва нелегално нощем из апаратни и студиа...
За "Полет на глупостта", дублирано по де що има "Национална" държавна медиа, просто е страшно да се говори. Декор (отново 250 квадратни метра в студио 3) в стил "Всяка неделя в диско версия", лансиране на свои хора, разпределени поравно между Любенов и "професор" Бояджиев, платени под масата участия на "звезди" от кръчмарската музикална сцена...
Любимо на целия народ е предаването за автомобили с някаква секси кака, излъчвано от долния етаж - Студио 1. Просто няма по света такива декори и толкова много тъпота, концентрирана взривоопасно в малкото студийце (бивше складче, май).
Описаните по-горе чудеса на телевизионното творчество, както и още безчет подобни (за които никой не може да се сети как се казват и живи ли са още) се реализира от личен състав, наброяващ над 1200 човека, огромна администация, автомобилен парк, гигантска неусвоена и рушаща се база в Националния радиотелевизионен-център.
Външните продукции просто не подлежат на обсъждане, там е ясно кой и как цица парите на данъкоплатеца за лични нужди.
Защо българското общество трябва да плаща всичко това? Докога ще бъде наказано да храни чудовищни бездарници, окупирали сградата на Италианския лицей, административната сграда, НРТЦ, Регионалните центрове?
Ще липсва на клановете и мафията в БНТ. На обществото - не.
В така наречената детска редакция всички деца на бабите и лелките редакорки започнаха да стават водещи и репортери. В новинарската дирекция интелектуалното ниво пада в геометрична прогресия от години насам. Дизайнът на Студио 6 и цялостното решисьорско решение на "По света и у нас" са брутално комични - много хора наричат това предаване "Седморката на Блейк", по аналогия със смехотворните декори и ефекти в едноименния сериал от преди 25 години. Студиото е дигитализирано, но графиката и ефектите са толкова нелепи, че зрителите ги обхваща носталгия по шапките и заставките от епохата на Чичко Филипов (да е жив и здрав!). Водещите на новините са като извадени от комсомолско събрание - сричат, заекват, мънкат, ахкат, четат безумно редактирани анонси, нямат понятие от същността на онова, което съобщават, но се пулят и дуят, сякаш са в Си Ен Ен. Бусерска очертава параболи с главата си в синхрон на параболите на ръката с молива - по 30 пъти в 30-минутно предаване.
Режисурата дори на "Панорама" падна драстично, да не говорим за съдържанието. Задължително е да гледаме прожекторите и диплите на циклорамата в Студио 5, да оглеждаме отвсякъде бутафорните декори, да се чувстваме като по време на репетиция в провинциален театър.
Новото безумие "Ако" е скандално некачествено като идея и реализация, да оставим настрана безпомощните водещи, които просто разплакват пуберките от съжаление, толкова са неподготвени и непохватни.
В събота сутрин ни се сервира специалитетът на жената на Владо - "Всички пред екрана". Кошмар, подготвен от редакция, хах, изненада - "Музика и забава", но посветен на предстоящи предавания и на великите тв-звезди на БНТ. Огромното Студио 3 не може да побере ръкомаханията на Лара. Операторите или още не са изтрезнели, или току-що са почнали нова доза...
Сашо Авджиев е натирен да прави публицистика в неглеаемо време, за да не каже нещо неудобно на Пръмова в по-гледаемо.
Сутрешният блок е като принудително самодейно представление - сякаш зрителите са вкарани в скривалище по време на евакуация, а на пейките пред тях се редят недоспали и изтощени от бурен нощен живот политици и водещи с подхунали лица и грамадни сенки под очите. Някакво момче чете новини, но поради особеностите на артикулацията му едва ли дори колегите му в Студио 4 успяват да вдянат какво точно произнася.
Носят се легенди за това колко и каква продукция и постпродукция се извършва нелегално нощем из апаратни и студиа...
За "Полет на глупостта", дублирано по де що има "Национална" държавна медиа, просто е страшно да се говори. Декор (отново 250 квадратни метра в студио 3) в стил "Всяка неделя в диско версия", лансиране на свои хора, разпределени поравно между Любенов и "професор" Бояджиев, платени под масата участия на "звезди" от кръчмарската музикална сцена...
Любимо на целия народ е предаването за автомобили с някаква секси кака, излъчвано от долния етаж - Студио 1. Просто няма по света такива декори и толкова много тъпота, концентрирана взривоопасно в малкото студийце (бивше складче, май).
Описаните по-горе чудеса на телевизионното творчество, както и още безчет подобни (за които никой не може да се сети как се казват и живи ли са още) се реализира от личен състав, наброяващ над 1200 човека, огромна администация, автомобилен парк, гигантска неусвоена и рушаща се база в Националния радиотелевизионен-център.
Външните продукции просто не подлежат на обсъждане, там е ясно кой и как цица парите на данъкоплатеца за лични нужди.
Защо българското общество трябва да плаща всичко това? Докога ще бъде наказано да храни чудовищни бездарници, окупирали сградата на Италианския лицей, административната сграда, НРТЦ, Регионалните центрове?
Saturday, November 3, 2007
История с поука :)
анонимен коментар от учител
АЗ СТАЧКУВАХ,АМА МАИ МЕ ПРЕЕБАХА ЧУВСТВАМ СЕ ПРЕКАРАН,ИЗЛЪГАН,ПРЕДАДЕН МЪЧНО МИ Е АМА МНОГО МИ Е МЪЧНО САМО ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА МИ Е БИЛО ТАКА МЪЧНО КОГАТО РАЗБРАХ ЧЕ И ЖЕНА МИ МЕ Е ПРЕКАРАЛА ТАЗИ СТАЧКА МИ НАПОМНЯ НА МОЪТА ИСТОРИЯ ЖЕНА МИ Е МАФИОЗ ОКРАДЕ ЕДНО СЕЛО И СЕ УСТАНОВИХМЕ В ЕДИН ГРАД ОПРАВИ СИ ЖЕНАТА АПАРТАМЕНТА ПАРИЧКИ ИМАШЕ ХОРОТО БЕШЕ ХАРНО АМА ТАЯ ТЪПА КУЧКА РЕШИ ДА МЕРИ СИЛИ СЪС СОФИИСКИТЕ МОШЕНИЦИ И ОНИЯ Я ПРЕКАРАХА С ТОЛКОВА ПО 2 ПЪТИ С КОЛКОТО ТИЙА ПРЕКАРА СЕЛЯНИТЕ ЗИВОТА СТАНА ТРУДЕН АМА САМО ТОВА ДА Е ЗА ДА ИЗБИЕ ДАЛАВЕРИТЕ В СОФИЙА СЕ ЗАИГРА С ТУКАШНИТЕ МАФИОЗИ АМА ТЕ ГРАДСКИ НЕ СА СЕЛСКИ И ТЕ Я ПРЕКАРАХА АМА НЕ С ПАРИ ВЗЕ ОТ ТЯХ ПАРИ ЗА ДАДЕ НА ОНЙЯ В СОФИЯ А ПЪК НА ТИЯ ТУКА ВЕЗЕ ДА ПЛАЩА В НАТУРА ЩОТО НЯМА ДРУГО Е МАМА МУ СТАРА СКЪСАХА ЙА НА КОИТО ДЪЛЖИ ПАРИ НА ТИ П-----КА,КОИТО МОЖЕ ДА Я ИЗПЪДИ ОТ РАБОТА НА ТИ П----КА ТЪПА КРАВА ХЕМ И ВЗЕХА ПАРИТЕ ХЕМ Я НАПРАВИХА БАНКА ЗА СПЕРМА АМА Й ХАРЕСА ТА И СЕГА ТАЗИ СТАЧКА А КАКВО ДА КАЖА АЗ УЧИТЕЛ СЪМ ЗАПЛАТАТ МАЛКА УЧЕНИЦИТЕ СЕ БЪЗИКАТ С МЕН КОЛЕГИТЕ СЕ БЪЗИКАТ ЗА ЖЕНАТА РЕД ТРЯБВА ДА ЧАКАМ КВА СТАЧКА БЕ МАМА МУ СТАРА НЕ ЗНАМ ЗАЩО НО ИМАМ ЧУВСТВОТО ЧЕ ВСИЧКИ КОЛЕГИ СЕ ЧУВАТВАТ КАТО МЕН МАИ НИ НАЕБ----А ВКУПОМ А БЕ УЧИТЕЛКОИТО ТЕ ХВАНЕ ТЕ ОПЪВА ЗА КАКВО СТАВА ТУКА ДУМА ВСИЧКИ ОСТАНАХМЕ С ГОРЧИВ ВКУС В УСТАТА СЪЩО КАТО ЖЕНА МИ ВСЕ Й ГОРЧИ ОТ КАКВО ЛИ
АЗ СТАЧКУВАХ,АМА МАИ МЕ ПРЕЕБАХА ЧУВСТВАМ СЕ ПРЕКАРАН,ИЗЛЪГАН,ПРЕДАДЕН МЪЧНО МИ Е АМА МНОГО МИ Е МЪЧНО САМО ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА МИ Е БИЛО ТАКА МЪЧНО КОГАТО РАЗБРАХ ЧЕ И ЖЕНА МИ МЕ Е ПРЕКАРАЛА ТАЗИ СТАЧКА МИ НАПОМНЯ НА МОЪТА ИСТОРИЯ ЖЕНА МИ Е МАФИОЗ ОКРАДЕ ЕДНО СЕЛО И СЕ УСТАНОВИХМЕ В ЕДИН ГРАД ОПРАВИ СИ ЖЕНАТА АПАРТАМЕНТА ПАРИЧКИ ИМАШЕ ХОРОТО БЕШЕ ХАРНО АМА ТАЯ ТЪПА КУЧКА РЕШИ ДА МЕРИ СИЛИ СЪС СОФИИСКИТЕ МОШЕНИЦИ И ОНИЯ Я ПРЕКАРАХА С ТОЛКОВА ПО 2 ПЪТИ С КОЛКОТО ТИЙА ПРЕКАРА СЕЛЯНИТЕ ЗИВОТА СТАНА ТРУДЕН АМА САМО ТОВА ДА Е ЗА ДА ИЗБИЕ ДАЛАВЕРИТЕ В СОФИЙА СЕ ЗАИГРА С ТУКАШНИТЕ МАФИОЗИ АМА ТЕ ГРАДСКИ НЕ СА СЕЛСКИ И ТЕ Я ПРЕКАРАХА АМА НЕ С ПАРИ ВЗЕ ОТ ТЯХ ПАРИ ЗА ДАДЕ НА ОНЙЯ В СОФИЯ А ПЪК НА ТИЯ ТУКА ВЕЗЕ ДА ПЛАЩА В НАТУРА ЩОТО НЯМА ДРУГО Е МАМА МУ СТАРА СКЪСАХА ЙА НА КОИТО ДЪЛЖИ ПАРИ НА ТИ П-----КА,КОИТО МОЖЕ ДА Я ИЗПЪДИ ОТ РАБОТА НА ТИ П----КА ТЪПА КРАВА ХЕМ И ВЗЕХА ПАРИТЕ ХЕМ Я НАПРАВИХА БАНКА ЗА СПЕРМА АМА Й ХАРЕСА ТА И СЕГА ТАЗИ СТАЧКА А КАКВО ДА КАЖА АЗ УЧИТЕЛ СЪМ ЗАПЛАТАТ МАЛКА УЧЕНИЦИТЕ СЕ БЪЗИКАТ С МЕН КОЛЕГИТЕ СЕ БЪЗИКАТ ЗА ЖЕНАТА РЕД ТРЯБВА ДА ЧАКАМ КВА СТАЧКА БЕ МАМА МУ СТАРА НЕ ЗНАМ ЗАЩО НО ИМАМ ЧУВСТВОТО ЧЕ ВСИЧКИ КОЛЕГИ СЕ ЧУВАТВАТ КАТО МЕН МАИ НИ НАЕБ----А ВКУПОМ А БЕ УЧИТЕЛКОИТО ТЕ ХВАНЕ ТЕ ОПЪВА ЗА КАКВО СТАВА ТУКА ДУМА ВСИЧКИ ОСТАНАХМЕ С ГОРЧИВ ВКУС В УСТАТА СЪЩО КАТО ЖЕНА МИ ВСЕ Й ГОРЧИ ОТ КАКВО ЛИ
Friday, November 2, 2007
Червената чума
коментар от Хан Крум в Дневник
Изнесените секретни данни са част от неизнесените секретни данни. Тези трохички се подхвърлят, за да се отпрати в миналото причината за днешната катастрофа. Още през 1949-та идва първият фалит, до 1957-ма, годината на победилия социализъм всекидневно се е грабело, ликвидирана е всяка частна инициатива, освен дребните бръснарнички и будките за семки.През 58-ма нямаше основни храни, хората се редяха на опашки с километри за червен пипер, лук, леща, боб, през 1959-та трябваше да се правят сухари за атомната война и да се строят скривалища, през 64-та почна мегаломанията на Живков, докато танковете два пъти в годината разбиваха на трошки жълтите плочки по парадите, се правеха универсиади, фестивали, спартакиади, по-късно асамблеи, писателски срещи и пр. Луди пари се харчеха за партизански паметници, египетски пирамиди на Тошовото скудоумие, пропагандата бълваше многотомници комунистическа книжнина, но някак още не се крадеше. Чак през 1978-ма се пусна вица за ченгето ,дето го пратили да прави бизнес зад граница с два милиона долара. Народът работеше робски за смешни надници. Надницата на село беше 70 стотинки. Чувал съм кооператорка да се оплаква: Абе, баби,ти ще копаеш ли цял ден нивата, за да изровиш накрая 70 ст.? И войници, студенти, ученици ,после и лекари и кой ли не, ходеха на ангария по 35-40 дена из полетата. нормите на работниците се увеличаваха ежедневно, а н.заплатите бяха смешни и мизерни, бояджия трети разряд през 68-ма получаваше чисти 87 лв. Началник цех в завод взимаше 250 лв. ПРез 71-ва кило шаран беше 2.70 лв. ,кило свинско с кост беше 3,60 лв., белият хляб беше 36 ст., цигари Слънце бяха 36 ст. бутилка гроздова беше 1,80 лв.,олио Нива струваше 1,20, а тристаен на черно стигаше 30 000 лева. Заплатата на млад инженер, лекар, учител бе 110 лв.Експлоатацията на населението си беше чиста робия, недоволните ги трепеха в Белене.Никога, никога населението при диктатора Живков не е живяло добре, хората бяха смазани от страх, още ги е страх, още дълго ще се страхуват. Кризата ,започнала на 9-ти септември няма да приключи и след двайсет години, тепърва демографската криза иде. Червената чума изяде България.
Изнесените секретни данни са част от неизнесените секретни данни. Тези трохички се подхвърлят, за да се отпрати в миналото причината за днешната катастрофа. Още през 1949-та идва първият фалит, до 1957-ма, годината на победилия социализъм всекидневно се е грабело, ликвидирана е всяка частна инициатива, освен дребните бръснарнички и будките за семки.През 58-ма нямаше основни храни, хората се редяха на опашки с километри за червен пипер, лук, леща, боб, през 1959-та трябваше да се правят сухари за атомната война и да се строят скривалища, през 64-та почна мегаломанията на Живков, докато танковете два пъти в годината разбиваха на трошки жълтите плочки по парадите, се правеха универсиади, фестивали, спартакиади, по-късно асамблеи, писателски срещи и пр. Луди пари се харчеха за партизански паметници, египетски пирамиди на Тошовото скудоумие, пропагандата бълваше многотомници комунистическа книжнина, но някак още не се крадеше. Чак през 1978-ма се пусна вица за ченгето ,дето го пратили да прави бизнес зад граница с два милиона долара. Народът работеше робски за смешни надници. Надницата на село беше 70 стотинки. Чувал съм кооператорка да се оплаква: Абе, баби,ти ще копаеш ли цял ден нивата, за да изровиш накрая 70 ст.? И войници, студенти, ученици ,после и лекари и кой ли не, ходеха на ангария по 35-40 дена из полетата. нормите на работниците се увеличаваха ежедневно, а н.заплатите бяха смешни и мизерни, бояджия трети разряд през 68-ма получаваше чисти 87 лв. Началник цех в завод взимаше 250 лв. ПРез 71-ва кило шаран беше 2.70 лв. ,кило свинско с кост беше 3,60 лв., белият хляб беше 36 ст., цигари Слънце бяха 36 ст. бутилка гроздова беше 1,80 лв.,олио Нива струваше 1,20, а тристаен на черно стигаше 30 000 лева. Заплатата на млад инженер, лекар, учител бе 110 лв.Експлоатацията на населението си беше чиста робия, недоволните ги трепеха в Белене.Никога, никога населението при диктатора Живков не е живяло добре, хората бяха смазани от страх, още ги е страх, още дълго ще се страхуват. Кризата ,започнала на 9-ти септември няма да приключи и след двайсет години, тепърва демографската криза иде. Червената чума изяде България.
Wednesday, October 31, 2007
Без "мениджър"
via 3atwork
При нас нямаме човек, който да има визитка с титла “мениджър”. Всъщност, и двете ни визитки не пише нищо друго освен освен името и начина да се свържете с нас. Ако се обадите в телефона, шансовете да вдигне Жоро или аз са на половина. Звучи ли ви несериозно? Така си и мислех.
Що за животно е това мениджъра на софтуерен проект?
В MSF се говори за product manager и project manager роли, като първия най-общо има контролни функции над времето и ресурсите. Докато втория се явява нещо като проводник на интересите на клиента в екипа. Толкова за теорията.
На практика
В българските уеб студия да си мениджър е доста размито понятие, като понякога за да се усложнят допълнително нещата, мениджърите имат иерархия – middle management, senior manager и други подобни. На практика, да си мениджър обикновено значи
* да си пъдар на програмисти, дизайнери и друга измет, замесена в проекта;
* да общуваш с Клиента (!!);
* да си представителен;
* да взимаш решения какво се прави и какво не;
* да организираш;
* да си “шефа” (този, към когото народа отправя недоволството)
* да се разправяш с административната част от проекта (оферти, договори, отчети)
“Пъдарщината”
Да слагаш пъдар в екипа означава, че поставяш под въпрос мотивацията и комуникативните умения на останалите членове. Дори и да е вярна приказката, че програмистите са от Марс, дизайнерите от Венера, а QA(Quality Assurance) от не знам кое проклето място, считам тая практика за дълбоко погрешна. Ако очакваш от хората да се държат като демотивирани идиоти, те рано или късно ще започнат да го правят. Комуникацията между хората на екипа не трябва да има нужда от посредник, а отговорността за това поставените задачи да бъдат свършени трябва да бъде естествено приета от всеки един.
Общуването с клиента
Не отричам, да си говориш с клиента е трудна работа. Особено в краткотрайни проекти, или с клиенти, с които не си работил преди. Да се печели доверие, да се управляват очаквания, или да се съобщават трудни новини, като например че срока е изпуснат или че ще трябва да се оръсят още пари. Трудно е.
Обаче човекът, който си общува с клиента реално най-добре разбира какви точно са целите и какво е най-добре за проекта. Което естествено води до това да визуализира и проектира решението, което да бъде изработено. В състояние ли е мениджър без технически background да го направи? Като участник в проектите винаги съм се чувствал като “сляпа баба”, ако не мога да лесно поговоря пряко с клиента, да чуя изискванията от първа ръка, да разгледаме подробно болките му, и дори да предложим решение, различно от първоначалното.
Принципно съм съгласен, че единична точка на комуникация създава усещане за сигурност в клиента. Обаче на практика мениджъра няма как да бъде навътре в детайли, известни на останалите специалисти от екипа, което прави общуването бавно и тегаво.
Ами, не знам, ще питам програмиста/дизайнера/тестера, той знае. Ще ви звънна след ден-два.
Нужно ли е клиентът да чува това, когато звънне да пита какво става? Харесвате ли такъв отговор? Тук считам за по-добър вариант отворена среда за общуване, където всякаква информация от страна на клиента е свободна за достъп от страна на всеки член от екипа, и всеки има възможност да говори свободно с “отсрещната страна”. Да, това определено значи повече отговорност за всеки един – спазване на бизнес етикета, добра вътрешна координация. И, разбира се, грамотно писане.
Да организираш
Включвам в тази точка и и административната част от проекта – проследяване статуса на задачи, отбелязване на какво е готово. Идва ли това да рече, че останалите хора са освободени от задължението да бъдат организирани? Не виждам как един неорганизиран човек може да бъде добър професионалист. Самата концепция за “леличката”, която търчи из офиса, раздава графици и списъци със задачи и подрежда бюрата на останалите е нездрава.
Този пост няма за цел анархистка пропаганда, дори напротив. Поставям акцента върху нуждата от отговорно отношение от страна на техническите и креативните “кадри”, което би довело до намаляване процентното съотношение спрямо хора от административен апарат.
П.П. Мениджър != тийм лидер. От такива хора определено има нужда във всеки един екип.
П.П.П. Да, скоро няма да си вземем мениджър.
П.П.П.П. No offense към познатите ми с “мениджър” визитки.
При нас нямаме човек, който да има визитка с титла “мениджър”. Всъщност, и двете ни визитки не пише нищо друго освен освен името и начина да се свържете с нас. Ако се обадите в телефона, шансовете да вдигне Жоро или аз са на половина. Звучи ли ви несериозно? Така си и мислех.
Що за животно е това мениджъра на софтуерен проект?
В MSF се говори за product manager и project manager роли, като първия най-общо има контролни функции над времето и ресурсите. Докато втория се явява нещо като проводник на интересите на клиента в екипа. Толкова за теорията.
На практика
В българските уеб студия да си мениджър е доста размито понятие, като понякога за да се усложнят допълнително нещата, мениджърите имат иерархия – middle management, senior manager и други подобни. На практика, да си мениджър обикновено значи
* да си пъдар на програмисти, дизайнери и друга измет, замесена в проекта;
* да общуваш с Клиента (!!);
* да си представителен;
* да взимаш решения какво се прави и какво не;
* да организираш;
* да си “шефа” (този, към когото народа отправя недоволството)
* да се разправяш с административната част от проекта (оферти, договори, отчети)
“Пъдарщината”
Да слагаш пъдар в екипа означава, че поставяш под въпрос мотивацията и комуникативните умения на останалите членове. Дори и да е вярна приказката, че програмистите са от Марс, дизайнерите от Венера, а QA(Quality Assurance) от не знам кое проклето място, считам тая практика за дълбоко погрешна. Ако очакваш от хората да се държат като демотивирани идиоти, те рано или късно ще започнат да го правят. Комуникацията между хората на екипа не трябва да има нужда от посредник, а отговорността за това поставените задачи да бъдат свършени трябва да бъде естествено приета от всеки един.
Общуването с клиента
Не отричам, да си говориш с клиента е трудна работа. Особено в краткотрайни проекти, или с клиенти, с които не си работил преди. Да се печели доверие, да се управляват очаквания, или да се съобщават трудни новини, като например че срока е изпуснат или че ще трябва да се оръсят още пари. Трудно е.
Обаче човекът, който си общува с клиента реално най-добре разбира какви точно са целите и какво е най-добре за проекта. Което естествено води до това да визуализира и проектира решението, което да бъде изработено. В състояние ли е мениджър без технически background да го направи? Като участник в проектите винаги съм се чувствал като “сляпа баба”, ако не мога да лесно поговоря пряко с клиента, да чуя изискванията от първа ръка, да разгледаме подробно болките му, и дори да предложим решение, различно от първоначалното.
Принципно съм съгласен, че единична точка на комуникация създава усещане за сигурност в клиента. Обаче на практика мениджъра няма как да бъде навътре в детайли, известни на останалите специалисти от екипа, което прави общуването бавно и тегаво.
Ами, не знам, ще питам програмиста/дизайнера/тестера, той знае. Ще ви звънна след ден-два.
Нужно ли е клиентът да чува това, когато звънне да пита какво става? Харесвате ли такъв отговор? Тук считам за по-добър вариант отворена среда за общуване, където всякаква информация от страна на клиента е свободна за достъп от страна на всеки член от екипа, и всеки има възможност да говори свободно с “отсрещната страна”. Да, това определено значи повече отговорност за всеки един – спазване на бизнес етикета, добра вътрешна координация. И, разбира се, грамотно писане.
Да организираш
Включвам в тази точка и и административната част от проекта – проследяване статуса на задачи, отбелязване на какво е готово. Идва ли това да рече, че останалите хора са освободени от задължението да бъдат организирани? Не виждам как един неорганизиран човек може да бъде добър професионалист. Самата концепция за “леличката”, която търчи из офиса, раздава графици и списъци със задачи и подрежда бюрата на останалите е нездрава.
Този пост няма за цел анархистка пропаганда, дори напротив. Поставям акцента върху нуждата от отговорно отношение от страна на техническите и креативните “кадри”, което би довело до намаляване процентното съотношение спрямо хора от административен апарат.
П.П. Мениджър != тийм лидер. От такива хора определено има нужда във всеки един екип.
П.П.П. Да, скоро няма да си вземем мениджър.
П.П.П.П. No offense към познатите ми с “мениджър” визитки.
Monday, October 29, 2007
Peaches
via Her Dirty Little Secrets
в секретарските задължения ми се включват доста любопитни неща!
освен вдигането на телефона, правенето на кафе, поливането на цветята, писането/четенето на мейли, писането на складови разписки/фактури/etc., ровенето по папки за цени, грамажи, цветове, поливането на цветята, чистенето с прахосмукачката, ми се налага и да успокоявам изнервени клиенти и шефове, да разведрявам обстановката с глупава шега, да успокоявам хората с "всичко ще бъде наред!" (yeah, right), да ми ядат от ябълките, да се завирам по прахоляците и да търся забравени от боговете кабели, да поправям офис техниката, за да ми кажат на края "не можеш да си тръгнеш още (отдавна минаваше 5), напиши мейл на този, този и този. а! и утре ще правиш кафето и на колегите от съседния офис!"
но има неща, които любезно компенсират!
едното инжинерче е изключително симпатично
уф, но днес замина на някакъв обект за 10тина дни =/
обаче за 9те реплики, които съм разменила с него разбрах, че разградският му произход е оказал осезателно влияние върху... речника му :) едвам се сдържах да не му направя забележка. ей така, по навик!
ужасно прекрасен! усмивката...
хаха
поне имам стимул да ходя на работа!
няма да могат да се отърват от мен!
според диан съм пристрастена към icq - не си прав!
по-скоро съм пристрастена към дразненето на теб отвреме на време! lolz!
пък ти се дразниш толкова чаровно!
уф.. колко ме дразнят позьори, които се перчат с качествата на приятелките си.
някак комплексарско ми седи - глей кого чукам. завиждай ми. аз съм готин
в секретарските задължения ми се включват доста любопитни неща!
освен вдигането на телефона, правенето на кафе, поливането на цветята, писането/четенето на мейли, писането на складови разписки/фактури/etc., ровенето по папки за цени, грамажи, цветове, поливането на цветята, чистенето с прахосмукачката, ми се налага и да успокоявам изнервени клиенти и шефове, да разведрявам обстановката с глупава шега, да успокоявам хората с "всичко ще бъде наред!" (yeah, right), да ми ядат от ябълките, да се завирам по прахоляците и да търся забравени от боговете кабели, да поправям офис техниката, за да ми кажат на края "не можеш да си тръгнеш още (отдавна минаваше 5), напиши мейл на този, този и този. а! и утре ще правиш кафето и на колегите от съседния офис!"
но има неща, които любезно компенсират!
едното инжинерче е изключително симпатично
уф, но днес замина на някакъв обект за 10тина дни =/
обаче за 9те реплики, които съм разменила с него разбрах, че разградският му произход е оказал осезателно влияние върху... речника му :) едвам се сдържах да не му направя забележка. ей така, по навик!
ужасно прекрасен! усмивката...
хаха
поне имам стимул да ходя на работа!
няма да могат да се отърват от мен!
според диан съм пристрастена към icq - не си прав!
по-скоро съм пристрастена към дразненето на теб отвреме на време! lolz!
пък ти се дразниш толкова чаровно!
уф.. колко ме дразнят позьори, които се перчат с качествата на приятелките си.
някак комплексарско ми седи - глей кого чукам. завиждай ми. аз съм готин
Дай едно левче!
via Anna in your head
На светофара на Синьото. Между колите ходи босо цигане, високо е колкото да опре брадичката си на вратата ми. Залепва нос на стъклата на колите с професионален поглед на кокер шпаньол. Аз съм с една колежка. Детето се приближава до моята кола. Свалям прозореца и изстрелвам шеговито:
- Дай едно левче!
Детето е видимо объркано, в началото заеква от изненада, но бързо се окопитва. Поглежда ме виновно, бърка в джобчето на скъсания си анцуг и слага в ръката ми едно метално, лъскаво левче. Аз се усмихвам изненадано:
- Благодаря, страшно ми трябваха!
Детето е объркано, но се държи достойно:
- Еми ето. Искаш ли още една стотинка?…А на тебе за какво са ти? - върти очите си към вътрешността на колата и се опитва да прецени обстановката.
- Емииии...да си купя дъвки…Чакай, сега ще направим размяна…
Започвам да ровя в чантата си. Малкият гледа любопитно с черните си очички. Виждам, че става зелено, вадя банкнота от 5 лева от портфейла си и му я подавам в движение. Малкият не може да повярва каква сделка е направил току що…Гони ме, докато не пресичам Драган Цанков, и вика :
- Е, како, благодаря, какооооо!!!
Виждам в огледалото как другите циганета се скупчват около него, а той брани съкровището си. Чувствам се прекрасно и се смея.
- Ти си ненормална!, поглежда ме колежката ми и се засмива.
На светофара на Синьото. Между колите ходи босо цигане, високо е колкото да опре брадичката си на вратата ми. Залепва нос на стъклата на колите с професионален поглед на кокер шпаньол. Аз съм с една колежка. Детето се приближава до моята кола. Свалям прозореца и изстрелвам шеговито:
- Дай едно левче!
Детето е видимо объркано, в началото заеква от изненада, но бързо се окопитва. Поглежда ме виновно, бърка в джобчето на скъсания си анцуг и слага в ръката ми едно метално, лъскаво левче. Аз се усмихвам изненадано:
- Благодаря, страшно ми трябваха!
Детето е объркано, но се държи достойно:
- Еми ето. Искаш ли още една стотинка?…А на тебе за какво са ти? - върти очите си към вътрешността на колата и се опитва да прецени обстановката.
- Емииии...да си купя дъвки…Чакай, сега ще направим размяна…
Започвам да ровя в чантата си. Малкият гледа любопитно с черните си очички. Виждам, че става зелено, вадя банкнота от 5 лева от портфейла си и му я подавам в движение. Малкият не може да повярва каква сделка е направил току що…Гони ме, докато не пресичам Драган Цанков, и вика :
- Е, како, благодаря, какооооо!!!
Виждам в огледалото как другите циганета се скупчват около него, а той брани съкровището си. Чувствам се прекрасно и се смея.
- Ти си ненормална!, поглежда ме колежката ми и се засмива.
Thursday, October 25, 2007
Оборудвам си студиото от кофите за боклук
via Кирил Биков@e-vestnik
- Няма ли достатъчно възможности за теб тук, в България?
- В България нищо не е както трябва. Аз много пътувам и имам възможност да наблюдавам и да сравнявам. Наскоро за пореден път се убедих, че България няма нищо общо с останалата част от Европа. Хаосът тук може и да ми е помагал през годините досега, но напоследък започна да ми идва в повече.
Ще дам един пример – наскоро спешно трябваше да получа 2 600 лева чрез пощенски запис. Беше платена допълнителна такса за това парите да бъдат преведени от Бургас до София за 2 часа. Предстоеше ми пътуване до Швейцария, имах самолетен билет и исках да си купя нов обектив за фотоапарата и направо да излетя. Когато отидох в пощенския клон, служителката ми съобщи, че всичките ми пари вече са раздадени за пенсии на пенсионерите, така че да отида някой друг ден да си ги получа.
Кирил Биков - автопортрет. Снимка: Студио нула
Отидох на следващия ден и пак ми казаха същото – нямали пари, защото ги раздали за пенсии. Намерих телефона на някакъв шеф в Български пощи, обясних му ситуацията и той обеща да ми съдейства. В резултат на неговата намеса, отнякъде пристигна шофьорът Жоро с един камион, пълен със стотинки. Изплатиха ми цялата сума от 2 600 лева в монети от по 50 стотинки и 1 лев. Монетите бяха наредени в голям и ужасно тежък кашон, в подобни на конфети кутийки, за да не се разпиляват. Естествено, не ми платиха никакво обезщетение за забавянето или заради насипното състояние на парите - едва ли не трябваше да съм благодарен, че изобщо съм си ги получил.
Освен че подобно нещо не може да ми се случи в Германия, за мен Берлин е много специален град. Хората там са събрани от цял свят и нямат никакви комплекси. Виждал съм например много дебела жена, която отива гола на парти, без да се притеснява и без никой да я оглежда. Тук си мислим, че германците се забавляват по странен начин, но това не е така – те приемат правото на другия да бъде свободен и да изразява себе си както намери за добре, стига да не нарушава закона.
По света много нашумя един случай, при който германски канибал изяде партньора си – един мъж пуска обява, че иска да бъде изяден, друг мъж влиза в Интернет, прочита обявата и решава, че иска да го изяде. Уговарят си среща, канибалът нарязва човека и го изяжда. Впоследствие го хващат, но двамата предварително са подписали договор, че всичко се случва с взаимното съгласие и на двамата. В момента канибалът е нещо като суперзвезда в Германия – дава интервюта, снимат го по списания.
Преди да изяде човек, той не е бил регистриран нито веднъж за нарушаване на закона или за противообществени прояви. Там хората наистина много държат на личната свобода и това го приемат като част от правата си – щом има взаимно съгласие, значи не се е случило нищо нередно. Аз също смятам, че така е правилно.
По централните улици в Берлин има кабинки, направени от стъкло като в полицейските участъци – отвън навътре не се вижда нищо, а отвътре навън се вижда всичко. В тези кабинки хората може да се затворят и да правят секс, а движението навън да им създава усещането, че правят секс на обществено място. По подобие на Амстердам, и в Берлин има и магазини, от които легално може да си купиш наркотици на природна основа – марихуана, гъби и др.
Subscribe to:
Posts (Atom)
