Wednesday, March 26, 2008

135/ Party! Communist Party

via nicodile

Един хубав ден из кампуса се появиха плакати- покана за голямо парти в Руския Дом. Купонът беше закачливо озаглавен Communist Party. Плакатите бяха издържани в стил пролетарска романтика. Освен сърпа, чука, зъбчатите колела и червеното знаме, на тях грееше и бащинският лик на другаря Сталин.

Името на купона би могло да мине за игра на думи, ако огранизаторите не бяха прекалили с комунистическата символика. По разкази на очевидци, украсата се е състояла от съветски знамена и портрети на Сталин, Ленин, снимки на съветската войска. За да бъде ясно какъв е проблемът: организацията на голямо официално парти изисква одобрение от администрацията. Бях свидетел как двама младежи бяха почти изгонени от голям американски университет, заради озаглавеното от тях Гето парти което вбеси черните студентни и доведе до неколкомесечно разследване срещу организаторите. С две думи: официалните партита казват нещо затова какво е позволено и какво не в кампуса.

Срещу ком-партито първи реагира Вацлав* от Прага. В писмо до Руския Дом и до университетската администрация, той настояваше, че в комунизма няма нищо смешно и забавно, което да послужи за основа на купон. Вацлав също отбелязваше, че танковете от снимките са същите които премазаха родния му град през 1968-ма и питаше какво ще стане ако Немската къща реши да организира Наци парти. Писмото изразяваше и възмущение, че е допуснато лика на човек избил десетки милиони да стои на всеки ъгъл в кампуса.

Писмото на Вацлав, по-късно подписано от десетки студенти, не предизвика почти никаква реакция у университетските власти. Хората, които разследват с месеци всеки случай на полова, расова или религиозна обида не застанаха срещу рекламата на един режим тероризирал половин Европа повече от четири десетилетия. Причината вероятно бе, че те ясно разграничават вътрешни от външни проблеми: Комунистическата партия никога не е била вътрешен проблем.

Тази дребна случката ме наведе на един по-глобален въпрос: откъде идва тази толерантност към бившата комунистическа империя? И дали западният свят не повярва прекалено бързо на победата в студената война. Победа, която поне според Путин не е окончателна.

Липсата на достатъчно разбиране за случилото се в Съветския Съюз и Източна Европа се дължи от части на факта, че за разлика от други войни, Студената приключи тихомълком. Нямаше паради, фанфари, тържествени церемонии. Просто едната страна в конфликта стана жертва на собствената си икономическа импотентност и се предаде. Студената война не остави обезобразени ветерани, които да просят по американските улици и да напомнят на местното население за ужасите на комунизма. Емигрантите от Източна Европа пък изобщо не обичат да говорят за съветските времена- вероятно защото в главите им трайно съществува страхът, че непремерените изказвания купуват еднопосочен билет до Аляска. Твърде малкият брой книги и филми на темата вероятно е следствие на факта, че спасилите се от комунизма творци често са предпочитали да живеят нормален живот вместо да рискуват близка среща с някой чадър.

Десетилетия наред американците са възприемали Съветския Съюз и компания като някаква неясна заплаха, голяма територия пълна с луди хора. Вероятно не е и станало ясно, че голяма част от населението на въпросната територия не е била във възторг от Народната власт. Краят на Съветския съюз очевидно е накарал много хора да повярват не само, че драконът е убит, но и едва ли не че никога не е съществувал.

Друг проблем е, че много хора на запад под комунизъм те разбират някаква триста-милионна хипи общност, безплатно здравеопазване и достойно заплащане на миньорския труд. В страна като Америка, в която се спори дали здравеопазването трябва да бъде направено достъпно за всеки, много хора са уморени от дясна политика и често намират комунизма секси. Вероятно малко прекалено вляво от разбиранията им за света, но все пак може би справедлив.

За родените от грешната страна на желязната завеса, комунизъм често означава лагери, затворени граници и опашки за олио. Рядко се сещаме за идеология, Маркс и достойнозаплатени миньори. Затова и диалог по темата трудно се получава. Интересно е как ще се развие разбирането за комунизма в Америка и Западна Европа в следващите десетилетия: дали ще бъде удобно приет като алтернативна гледна точка или ще бъде по-сериозно осъден.

—–

*Имената и незначителни детайли в историята са променени.

Tuesday, March 25, 2008

136/ Beta Israel



via Ma style

"I am black, but comely, O ye
daughters of Jerusalem, as
the tents of Kedar, as the
curtains of Solomon."

-- from "The Song of Songs"


Отиваме да вечеряме в етиопски ресторант.
САЩ, Русия, Етиопия – евреи от цял свят са добре дошли в Палестина. Нали това беше национална политика – да се запази еврейското мнозинство в Йерусалим. От 1950-та съществува закон за връщане на евреите (Law of Return), според който всеки от тях, преследван или не, беден или напротив, може да се прибере в Обетованата земя, като автоматично получава гражданство и редица други привилегии. Наблюдаваме ционизъм в действие. По принцип, за да се считаш евреин, трябва майка ти да е еврейка (по библейско време фигурата на бащата е била решаваща - Йосиф - син на Иаков, Иаков - син на Исаак, Исаак - син на Авраам... ) или ти да приемеш юдаизма (и той да те приеме). Въпросният закон значително разширява кръга от лица - дете или внук на евреин (без значение от майка или баща), съпруг/съпруга на евреин, съпруг/съпруга на дете или внук на евреин. Това е един от начините да се противопоставят на "демографската заплаха" от дащни палестинки. В Тел Авив ще се запозная с група, както много хора биха ги нарекли, социални отпадъци, предимно от Щатите, на които не им се работи, и които се възползват от всички привилегии полагащи им се именно по този религиозен принцип. Здравни осигуровки като никъде по света, двоен стандарт от страна на органите на реда... (Първото нещо, което питат арестуваният е евреин ли е и оттам вече се знае как да се процедира.) Така страната се пълни с парцали, религиозни фанатици, ционисти и въпросните етиопци, в чиито ресторант се намираме.

Ако на американските евреи правителството плаща екскурзия до Израел от няколко месеца до година с надеждата да им хареса и останат за постоянно, подходът към африканците е доста по-категоричен и ефективен. По взаимно желание вече 85% от етиопските евреи се намират в Израел, докарани на два пъти с операция Моисей (1984) и операция Соломон (1991). Израел винаги е бил основният снабдител на оръжия в Етиопия. През годините са сключвани поредица от сделки, чрез които Израел изпраща военна помощ на Етиопия изразена в стотици хиляди пушки, бомби и израелски военни съветници и инструктори, в замяна на евреите им - т. нар. Бета израел (Къща на Израел). Сега имигриралите етиопци им се отблагодаряват с образцова военна служба. Но за десетките хиляди етиопци в Израел не е лесно да се впишат. За разлика от руските евреи, които дошли с уменията и занаятите си, за африканците е трудно да се адаптират в индустриално общество. Създадени били правителствени програми за асимилация. Не особено ефективни... Ако ще си говорим в проценти, 75% от етиопците не могат да четат на иврит и да проведат елементарен ежедневен разговор. Децата, които получават модерно израелско образование, се отчуждават от родителите си, чиято мъдрост е ирелевантна в новото време/място.

На маса съм с трима себемразещи се евреи - Илел, Дро и досадният Ури. Говорят на английски заради мен. Почти навсякъде говорят английски само, за да не ме изолират, което е ужасно мило. Ури ме пита какво правя в Израел. Казвам, че гостувам. “Гостуваш?!! Отдавна не бях чувал някой просто да гостува. Всички, които срещам са ангажирани с конфликта по някакъв начин.” Чувствам се тъпо. “Какво има да видиш тук?” Вече видях толкова много и продължавам да изграждам впечатления. Всяко обобщение, което направя за Израел се оказва погрешно. За разлика от Ямайка, където нещата са прости и черно-бели, тук всичко е с безброй нюанси. Невъзможно ми е все още да кажа какви са впечатленията ми с две изречения, но със сигурност Израел е безкрайно интересен и се чувствам късметлийка да съм тук. Ури смята, че това е ужасно място. Всички, които познава искат да се махнат и много хора го правят. “И после се връщат, защото виждат, че на други места не е много по-добре” - казва Илел, който докато пътувахме из Щатите твърдеше, че има прекалено много омраза в Израел, която не може да понесе. Слушам ги и топя пръсти в пикантната манджа.

Wednesday, March 19, 2008

137/ За невидимите хора

via Alia

Понякога сме толкова невидими дори и за най-близките си хора. Седиш на маса, смееш се с останалите, бъбрите весело и изведнъж осъзнаваш, че никой не те вижда. Никой не вижда цвета на очите ти, усмивката или пък това, което се крие в сърцето. Ако станеш, развикаш се, заплачеш, дори и тогава виждат не теб, а сълзите. Не теб, а гнева. Не теб, а… всичко останало.

Дори и да искаш, да имаш отчаяна нужда от помощ, от обич или погалване, оставаш невидим, спокойно усмихнат и скрит в лицето си. Скрит зад веждите, миглите, скрит зад ръцете си, скръстени на гърдите.

Рядко някой те вижда, наистина. Нещо като проблясък, спира, поглеждате и виждаш в очите му не отражението си, а всичко зад него. Разбираш, че знае.

Понякога съм толкова близо до хората, че забравям да ги виждам. И изведнъж се сепвам, сякаш срещу мен стои непознат, който срещам за първи път. И зад обикновените делнични думи чувам страх, радост, болка или отачаяние. Чувам истини, които никой никога не казва. И после се оглеждам, дали някой друг ще се сепне, ще види мен и всичко останало зад отражението.

Понякога толкова дълго чакам сервитьорката да ме забележи, докато й махам за сметката, че се стряскам дали наистина не съм станала невидима. Заставам пред огледалото и се питам, кое е това момиче? И всъщност се питам, има ли значение кое е това момиче? Въплъщавам себе си в действие, в усмивки, в помощ или упреци, събирам всичките си образи тайно вечер, докато плача за лека нощ. Чудя се има ли смисъл от всичко, което съм направила през деня, от желанията, разминаванията, телефонните разговори, протегнатите думи за обич, след като накрая винаги оставам невидима. Живея живота си като захарница, забравена на масата от някой, който никога няма да се върне и да я премести.

Не, всъщност няма никакво значение кое е това момиче. Отраженията винаги изчезват и накрая остава просто празно огледало.

Monday, March 17, 2008

138/ Изкуството да се скатаваш

via Вила Вилекула

Понякога се удивлявам на хората, що се отнася до умението да се скатават от работа. Мисля, че това си е чист талант. За тези, които не са усвоили напълно това ценно умение, ето няколко съвета, базирани на безценния опит на служителка в голяма българска компания (не я познавам лично, но ви уверявам, че съветите са изпитани от нея).

- Ходете на работа на време. Използвайте първият час в офиса, за да си изпиете кафето, да обмените ценни клюки и да изпушите няколко цигари.

- Върнете се на бюрото си. Включете компютъра. Гледайте съсредоточено и с нарастващ ужас в очите монитора, докато стискате мишката без да я движите. Въздъхвайте на равни интервали дълбоко и сърцераздирателно.

- Обадете се на някого - не по работа естествено. На комшийката Пенка, на братовчедката от Самоводене и започнете да се обяснявате колко много работа имате, как никак не ви стига времето да я свършите и как трябва да си вземете поне две седмици отпуска. Не пропускайте да споменете колко малко ви плащат за огромното количество работа, която отхвърляте всеки ден. Може да продължите с обсъждане на вечерното меню, махленските клюки и здравословното състояние на родата.

- След като сте говорили около 40 минути, затворете телефона. Хвърлете многозначителен поглед на колегите си и с решителен глас кажете. “Отивам на обяд, заболя ме главата от работа. После ще довърша.” Излезте с чувство за изпълнен дълг, нищо, че до обедната почивка остава още час и не се връщайте поне два часа в офиса.

- След като се почувствате наистина отпочинали, можете да се приберете при колегите си. Тук повторете упражнението с взирането в монитора с измъчено изражение.

- Бъдете благосклонни към колегите си - дайте им шанс и те да се развият, като им прехвърлите част от своите непосилни задължения. С мил и уморен глас измолете от колежката “Анче, би ли въвела ей тези данни в табличката, щото аз не мога да пиша бърже на компютър”.

- Вече е време за следобедно кафе! Под предлог, че трябва да занесете ‘едни папки’, идете в съседната стая и забравете да се върнете в следващия час и половина.

- Най-сетне краят на работния ден е близо. Но вие не си губите времето с глупости. Докато чакате часовникът да удари 17 часа прилежно си попълвате молбата за едноседмична отпуска. Втората за последното тримесечие.

Мисля, че ако следвате редовно тези съвети, ще се пенсионирате в същата фирма, даже може да са ви направили шеф. Все пак търпението и лоялността трябва да се възнаграждават;)

Thursday, March 13, 2008

139/ Комплексарщината българска

via Nakom.biz

Потресе ме просто следната простотия - пълен цитат на новината.

Валя Балканска си партнира с The Beatles в космоса

Песента на The Beatles “Across the Universe” ще стане първата песен, която ще звучи от земята директно в космоса.

“Across the Universe” не е първият запис, който звучи в космическото пространство, но е първата песен директно излъчвана от земята, предаде NASA.

През 1972 г. песента “Излел е Делю Хайдутин” на Валя Балканска е включена в Златния диск с музика от Земята. През 1977 г. записът е изпратен в космоса със станциите “Вояджър” 1 и 2, които ще се реят в космическото пространство 10 хиляди години.

Целта на “Across the Universe” е да достигне северната звезда Поларис, която е на 431 светлинни години от Земята.

“Добра работа, NASA“, каза Пол Макартни (Paul McCartney) в официално изявление. “Изпратете любовта ми на извънземните“, допълни бившият Beatle.

Събитието е по повод 50-та годишнина на NASA.

Тази глупост е преписана дословно от avtora.com.А преписвача е по-некадърната медия - dir.bg, чиито лайф-стайл писания от сорта на “звездата Цецка смени визията си 4 пъти на концерт след ядене на пресни круши”, и “мис Тутракан засне провокативна фотосесия за новия брой на в-к”Млад свинар”" ме изпълват с умиление и ескалиращо желание да изпратя колет с бомба на “творческия” им колектив.

Да не беше жалко, щеше да е много смешен фактът че няма нищо общо с първата излъчена пряко в космоса чрез радиопредаване песен (по случай 50 годишнината на НАСА), и вечното напомняне че песен на Валя Балканска лети в космоса с “Вояджър”, чиито предавания заглъхнаха отдавна, а самата Балканска отглеждаше добитък в някакво село в Родопите за да се прехранва (четено в интервю с нея, не от жълтата преса).Но е забавно как непрекъснато ни се напомня че трябва да сме горди от някакъв си факт - може би че някое извънземно ни е чуло и оценило по-достойнство.Разбира се в официалния анонс, добре отразен тук не се споменава нищо нито за Валя Балканска, нито за кисело мляко, нито за терлиците на умния и некомплексиран българин (такъв няма). Споменава се само за Пол Макартни, а нищо за българина Ахмед, шурей на Пол Хенкс.Срамота.

Разбира се този извор на комплексарщина не надминава една статия от пародийното списание “Плясък”, което в опита си да звучи хай-лайфно, на корица бе публикувало статия, в която въз основа на предстоящата сватба на Слави Трифонов (която така и не се състоя), бяха описани към цупурнайсет вида сватби които видиш ли, дългия можел да предприеме.Разбира се статията беше с някакво име в което се споменаваха “сватба” и “Слави Трифонов”.Изобщо гротеска медийна.

Всеки път като на летище София кацне някой олигофрен, като отдавна залезлия Жан Клод Ван Дам (за да снима на евтинджос новия си хитов си порно-екшън “Половите органи на смъртта” например), и тръсва някоя глупост от сорта на “Ваша страна много прави щастлив мене, имате много красив жени, хубав природа и много вкусен кисело мляко”.Това изпълва с радост купчина олигофрени.Да им е честито.Ще хвана някой от тях, да ми обясни как метален диск на борда на изкуствен спътник, може да прави компания на радиовълна.

Thursday, March 6, 2008

140/ ПЛАГИАТОРИ

via bghotpussy

--------

След това на онази от филма и сложиха тежести на зърната, с четири пръста я чукаха в путката и и притискаха една вибрираща машинка (magic wand) в клитора. Тя се извиваше и опитваше да избяга, но беше вързана, а домината упорита. Накрая мадамата така мощно се изпразни, че под нея стана локвичка все едно се е напикала. През това време аз също бях чукана от четири пръста и вибратор жужеше на клитора ми, но аз трябваше да си дърпам и усуквам зърната, за да не свърша, защото ми беше забранено все още. Чак когато на филма започнаха да мъчат мадамата с ток по путката и с един курообразен електрод да я чукат в задника мъжа ми започна да ме ебе в задника, а аз трябваше да си пъхам едната ръка в путката, а с другата да си държа вибратора на клитора, та чак тогава се смили над мене и ми даде позволение да свърша. Секунди след мене, предизвокан от контракциите ми като свършвам усетих че и той се празни мощно и дълбоко в задника ми. Имаше още от филмчето, но го спряхме и заспахме щастливи и доволни, целите омазани в сперма и мъзга.

За който се интересува ето линка към торента:

http://empornium.us/details.php?cat=16&id=176292

Става въпрос за първите две филмчета (особено за второто - супер яко е).

Saturday, March 1, 2008

139/ Порно видеосмърт

via Аз чета за вас



Here we are," she thought, "at the edge of the world; the very edge of western civilization and all of us are so desperate to feel something, anything that we keep falling in to each other and fucking our way towards the end of days."

- Mia, "Californication"

"Acid house" трябва да се казва "Snuff". Защото света на Уелш е точно една такава порно видеосмърт. Той рисува един ужасен свят. Мрачен свят, в който хората са насекоми, боклуци, евротраш. Нямат сили да се съпротивляват срещу сивотата или пък са вече изтощени от безмислената борба с живота и не могат да реагират на време и биват смачкани от навития вестник. Осъзнават нищожността си и отказват да се борят, изпадат в апатия и се оставят на течението. Единственото, което има значение в малкия им личен ад е само следващата доза. Опиатите са единствения възможен изход - хероин, екстази, барбитурати, алкохол, тютюн, национализъм, футболен фанатизъм. Хората отчаяно бягат от това, което са - заминават, променят телата си, пола си, тъпчат се с хапчета, чукат до забрава. Но там в огледалото си ти, независимо колко си друсан, или пиян, или възбуден, това си ти, който се бие по футболните мачове, който чака всичко на готово от родителите си, който дори няма смелост да каже на шефа да си завре работата отзад.

Това е нашия свят. Това е нашия шибан най-добър смел нов свят.