6/ Танковете да дойдат!

viа Черна станция



Спомняте ли се любимата мантра на българските комунисти от началото на промените? "Мирен преход, мирен преход, мирен преход". Така упорито я повтаряха, че дори в съзнанието ми на невръстно хлапе от онова време се е просмукала. Тогава си го представях "мирния преход", като някаква разходка в парка. Детска му работа. Обаче май съм бил близо до истината. Пратиха ни другарите да се разхождаме за зелен хайвер, като междувременно си уредиха благоденствието в условията на "митингова демокрация"(по класика Живков). Като имаме предвид комунистическото верую, че властта се взема и дава само с кръв, не е трудно да се досетим в чии ръце си седи и до днес.


И понеже, както във всяка игра, и в играта на демокрация ти трябват поне двама, създадоха си "опозиция". Онези "опозиционери" от началото на 90-те отдавна ги разкрихме. Автентичните антикомунисти и политзатворници бяха майсторски изолирани от процесите и на тяхо място спуснаха хора, като Желю, Берон, Ал. Каракачанов, Румен Воденичаров, Доган и останалите марионетки. Един от тези, Петко Симеонов, и до днес обича да се хвали, какъв огромен успех за българското общество е, че на 14 декември 1989 г. не се достигнало до "румънски вариант". А успехът всъщност е на БКП, защото една кървава раздяла с режима, щеше да провали реализацията на плана им за трансформация на властта в условията на нов световен ред. Това беше цената, която се налагаше да платим, за да има справедлива разплата с комунистическата върхушка, за да се въведе лустрация, да бъдат отворени всички досиета преди ген. Семерджиев да започне да ги унищожава, да се спре източването на капитали, а Луканов и Огнян Дойнов да си платят за гяволъка. Защото безплатен обяд наистина няма, камо ли безплатна свобода. Този урок го мъчим от Априлското въстание и още не можем да го научим.



Втората историческа възможност бе 10 януари 1997 г. Тогава сякаш кукловодите за миг бяха изтървали пиесата от контрол и трябваше още съвсем малко, за да отвоюваме радикални промени. БСП щеше да замине в историята, ако Иван Костов не я беше спасил. Да, именно той, защото Николай Добрев просто не беше в положение да диктува условия. Двамата договориха политическото оцеляване на Партията, срещу прехвърляне на властта в ръцете на опозицията. И въпреки всичко, реформите се отприщиха благодарение на гражданския бунт от зимата на 97-ма. Дори потиснатия почти в зародиш гняв на хората, изтласка страната нагоре и ни ориентира в принцпно правилната посока. Ако си бяхме спестили и това услие, спокойно се превръщхме в черната дупка на Балканите. Сега скатавайки се, сме на път да се превърнем в черната дупка на ЕС.

Замислих се по въпроса покрай събитията в Гърция през последната седмица и повръхностните анализи на повечето български медии. Наблегна се на формалния повод за размириците (убийството на момчето в Атина), а не на огромните политически и социални проблеми там, доста сходни с нашите.



След краха на режима на полковниците, практически Гърция се управлява от два семейно-олигархични клана - Папандреу (левите ПАСОК) и Караманлис (десните "Нова демокрация), които се редуват безалтернативно във властта вече близо 35 г. Резултатът от цялата схема е, че едва с приемането на България и Румъния и след 26 г. членство, гърците доживяха да не са най-бедни в Европейския съюз. Ние пък трябва да сме доволни, че благодарение на крадливите им политици, Брюксел въведе строгия контрол над фондовете, който имаме днес.
Казано с думи прости - именно неприемливто за мнозинството гърци статукво доведе до избухване на размириците. Бунтовниците там за съжаление допускат една фатална грешка, присъща на анархистите - действат твърде стихийно и губят обществената подкрепа. Безогледното опустошаване на магазини, заведения и автомобили, отчужди средната класа от каузата, а без нейната съпричастност радикални промени са немислими. Ако атаките бяха съсредоточени основно върху партийните централи и прилежащия им медиен и финансов слугинаж, знакът щеше да бъде разчетен от по-широки обществени слоеве.
Изводът за мен е следния. Има страни по света, където развитието и задълбочаването на демократинчия процес върви сравнително гладко поради ред причини, които са тема на отделен разговор. България, за съжаление, не е измежду тях. Гърция също, бих добавил и Италия. Типичните за нас лоши политически практики, водещи до високи нива на корупция, липса на върховенство на закона и ниски темпове на развитие, са способни да задушат и "опитомят" народовластието и контрола над политическата класа. Липсата на реална демокрация и контрол над властниците от своя страна стимулира негативните явления, като по този начин се затваря кръга. Изходът е именно в гражданския бунт, който периодично да "отпушва" системата и да връща топката в ръцете на народа.

7/ Телефонните измамници атакуват

via Municeps

Капитан Христов от не-знам-си-кое районно се обажда в туристическа фирма и казва, че спешно им трябва преводач, защото някакъв чужденец е задържан и има нужда от превод. Знае имената на шефа и работещите във фирмата.

От фирмата се обаждат на свой сътрудник, молят го веднага да поеме ангажимента.

На сътрудника се обаждат последователно “капитанът” и “адвокат” на задържания, става дума за добър хонорар, уговарят си среща на спирка: “полицейската кола всеки момент ще пристигне да ви вземе”. Минават 20 минути, ново позвъняване на “капитана”: “За да не губим време, моля ви, купете 2 ваучера за GSM по 20 лв. за арестанта, то не е редно, ама той ще ви ги плати.”

След още няколко минути – ново позвъняване: “Не е удобно пред колегите, затова, ако обичате, издиктувайте ми номерата на ваучерите, и му купете едни цигари.”

И човекът, яко вплетен в приказките за полицията, пострадалия човек, който има нужда от помощ, и хонорара, послушно диктува.

Приключва разговора и си казва: “Тия бяха мошеници и аз съм тъпак!” И не може да си обясни защо се е поддал на това прозрачно шмекеруване.

Ами защото нормален човек не може да си представи, че за 40 лв. някой ще се прави на такава маймуна. Или това е някакъв авангардистки хепънинг на освободени умове?

8/ Три причини защо боклукът в София е полезен

via Минималист мегаломан

Боклукът в София прелива и никой не идва да го изчисти. Навсякъде е пълно с гигантски купчини смет и препълнени тенекиени контейнери които зеят отворени и чакат следващият ураган да мине и да разпилее сметта им, посипвайки я като конфети из малкото останали чисти части на града. Столицата ни отдавна не прилича на град, а на гигантско децентрализирано бунище. Въпрос на време е преди някой да му драсне клечката и да го подпали като мръсно сметище пълно със стари гуми от трактори, счупени клозетни чинии, кубични мегатонове със сурови лайна и кухненски отпадъци.

Докато за повечето хора боклукът е проблем, за мен е предимство. Ето защо:

1. Боклукът привлича богата гама от градски и екзотични животни в търсене на храна, вода и партньор за чифтосване. Като едно малко Серенгети, градът гъмжи от див живот, процъфтяващ във всичките си видове и форми, множащ се и развиващ се в собствената си локална екосистема. Диви кучета, котки, плъхове, порове, гризачи и влечуги от всички видове и породи бродят, събират се на глутници и виреят изцяло благодарение на софийският боклук.

За какво ни е Animal Planet като имаме живо копие на амазонската джунгла в задния си двор? Докато по телевизията дават скучни предавания, като например Хюстънски полицаи спасяват котенце заклещило се на дърво, ние Софиянци от балкона си можем първа ръка да наблюдаваме истинският развой на дивия живот: Двама мъжкари се бият за водач на стадото. Млада майка рови из боклука, търси огризки и остатъци от баница за да занесе на новородените си кутрета. Хорди плъхове мигрират към нова кофа за смет, тъй като са изчерпали ресурсите на старата. И когато слънцето залезе а мракът погълне софийската савана, настъпва танцът на любовта и тогава ставаме свидетели на вълшебството на зачатието и създаването на нов живот.

Мнозина от нас не осъзнават, но икономическият подем в България през последните четири години предимно се дължи на градски туризъм, и само в малки части на инвестициите в недвижими имоти.



2. Сметта също изпълнява функцията на териториален разпределител на блага и материали. Това което за едни е боклук, за други е новогодишен подарък. Представители на всички социални слоеве и поколения се редят на опашка да ровят из кофите пришпорени от наближаващите празници. За разлика от всичко друго, снабдяването с боклук е отлично решено в Столицата чрез прекрасно развита инфраструктура. Защо му е на някой да ходи чак до Метро, като във всеки квартал, включително и в идеалния център на София ще намери хиляди пунктове с боклук за ровене?


Маркетингови проучвания показват, че софиянци предпочитат кварталното бунище пред големите Евопейски мегамаркети.

3. Боклукът се явява като неволен разпределител на урбанизацията и имиграцията. Отварянето на вратите на България към гражданите на ЕС и въвеждането на безвизов режим за американците се оказа нож с две остриета. Пълчища чужденци нахлуха в Родината ни с намерение на учат, работят и останат безсрочно на територията на страната. Слава на Боклука, това никога не се превърна в сериозен проблем, защото повечето от пришълците не разбраха положителната социална функция на Бунище София и си тръгнаха като опарени, мислейки че градът е просто такъв – сив, грозен и мръсен.



Заради горните три причини, аз твърдя че боклукът в София е не само полезен но е и съществено важен за нас Софиянци. Не трябва да се гневим срещу него, а да го приемем и увеличаваме. Аз от известно време насам хвърлям всички отпадъци директно през прозореца. Пробвайте и вие!

9/ Черно-бяло детство.

via Блогуващият с пилци

Отварям стария албум по навик. Не е нужно да поглеждам снимките, всяка една от тях е запечатана в паметта ми и е достатъчно само да ги докосна с длан, за да се пренеса отново там, в онова тъжно и прашно градче на моето детство.

Нямам цветни снимки, защото и времето беше черно-бяло. И хората, и мислите, и песните, и чувствата, и всичко тленно или нетленно беше смес от тези два цвята с много, ама много тишина и горест.

Хората започват да забравят за «онзи живот», а не бива! Защото изчезне ли споменът, времеядците пак ще се върнат, пак ще откраднат историята, ще излъжат нас, а и себе си, и безвремието пак ще погълне всички ни.

«Онзи живот» беше мрачен. Наричахме го «Комунизъм».

Блок, двор, махала, град...

Невъзможно е да си спомня за детството без в съзнанието ми да изникне вечната дупка в асфалта зад блока. Около нея сякаш беше подредено и всичко останало – десетки очукани и ремонтирани собственоръчно автомобили, разпадащи се стари сгради, заченати строежи, изникнали волно и неволно дървета, скалъпени от всякакви ламарини и картони гаражи... Локвата ни служеше за океан, в който пускахме лодки. Иначе не я обичахме много, защото ни пречеше да играем футбол – топката неизменно цопваше вътре. А топката беше най-ценното нещо зад блока! Защото имахме само една в махалата и всички се молехме и подмазвахме на гордия й притежател, за да го накараме да я изнесе и да направим един «мач». В знак на благодарност го оставяхме да избере в кой отбор да играе и даже му пускахме да вкарва голове.
Всъщност много неща никак не са се променили оттогава– на снимките ми можете да видите същите разбити детски площадки и същите разчанчени панелки, каквито ги има и сега. Тротоарите бяха със счупени плочки, изпод които неизменно бликваше струя при настъпване. Градинките разцъфваха само при специални случаи – посещение на партиец например... Или най-често при слух за посещение, защото нито някой идваше, нито нещо се случваше.
Така веднъж пребоядисаха целия град, защото някой беше предположил, че дипломатическият корпус може да дойде.

Плебсът живееше в блокове с еднакви апартаменти, еднакви мебели, еднакви тоалетни и кухни с еднаква техника. Така че, ако човек се объркаше и влезеше в чужд апартамент, можеше да се получи недоразумение. Подобен анекдот разказваха пернишките миньори :
Случило се в миньорско общежитие с обща тоалетна на етажа. Жената на един злощастен работник станала да ходи по нужда през нощта. Но била сънена и на връщане сбъркала вратата и легнала по погрешка при съседа, който също бил сънен, но все пак се възползвал от случая да сподели по комшийски миньорското си либидо. Чак на сутринта жената разбрала причината за небивалия ентусиазъм. Стигнало се до съд, но присъда в крайна сметка не е имало. Какво е виновен човекът, че пращи от мъжественост?


Хлябът наш насущний...

На приземния етаж на блока се помещаваха магазини, както е и в наши дни. Само дето на мястото на месарницата и сладкарницата са направили кръчми... Или както сега е модерно да се казва – «кафета»... Е, загубата не е кой знае каква, като се има предвид, че тогавашните магазини бяха почти празни.

В месарницата например наистина нямаше никакъв избор – в хладилника се мъдреше само един вид замразени пилета, а всичко останало беше на приливи и отливи, има-няма, според както се получи... Липсата се наричаше дефицит... При епидемия от от стомашно-чревни заболявания основен проблем беше дефицитът на тоалетна хартия - тогава голяма част от народа запретваше ръкави да прави изрезки от вестници. А знаете ли какво е "дефицит в дефицита"? Парче шпеков салам увит в тоалетна хартия...
Продаваха и два вида консерви – «Русенско варено» и пастет «Апетит», който откровено сивееше и миришеше странно. Понякога вътре откривах парченца кост, а братовчед ми разправяше, че това са зъбчета на мишок, за да ме отврати и за да ми изяде след това филията.
Ако се съди обаче по разказите на тогавашни работници на «Родопа», ще се окаже, че зъбчетата комай наистина са били миши...

В сладкарницата цареше небивала суматоха, особено когато “докарваха” евтина бира или покрай празниците кока кола. И тогава – за ужас на мустакатата сладкарка - всички се завтичахме с пазарски мрежи към лепкавия от разлята боза тезгях и се подреждахме чинно в дълга опашка, в която единственото забавно нещо беше предреждането и следващите го неизбежно скандали.
Обичайните сладкарски изделия произлизаха от сладкарската кооперация и имаха що-годе еднакъв вкус, защото ги заливаха с един и същ захарен сироп, който винаги се разтичаше по сивата амбалажна хартия и наклепваше дрехите на ядящите.
Тестените изделия - и в частност хлябът – се произвеждаха във вездесъщия хлебозавод. Един мой приятел, който беше там на служба като нощен пазач, с удоволствие разказваше как пияните му колеги се облекчавали в нощвите с тесто. И може би затова винаги съм се отнасял с подозрение към “някогашния вкус” на продуктите и към тези, които тъгуват по него...

В зарзаватчийницата също “докарваха”, но според сезона. През зимата пресните зеленчуци бяха кът и затова наесен из вътрешните дворчета хората варяха буркани със зимнина.
Пак за празниците “докарваха” банани и портокали в така наречените “показни магазини”, които би трябвало по принцип да са нещо като витрина на “успелия социализъм”. Само че и там се виеха опашки, и там хората си го изкарваха на себеподобните вместо на системата.
Диалог от култов филм :
- Пешева, на пазара са пуснали чушки!
- Пази ми ред, ида!

Вносни стоки от капиталистическите страни можеха да се купят само срещу долари в магазините «Кореком», обаче притежанието на долари трябваше да бъде обосновано по някакъв начин. Например долари се намираха у пътуващите зад граница тираджии, или моряците от океанския флот, или медицинските сестри в Либия...
Само чужденците можеха да пазаруват свободно с валута, а най-често срещаните такива бяха виетнамските гастербайтери, които получаваха заплата в долари и си докарваха допълнителни пари чрез черна борса.

За да се сдобие човек с желаната стока, трябваше да има "връзки" - т.е. всичко беше подчинено на корупцията. Магазинерите криеха дефицитните стоки, за да ги дадат на свои близки, или за да ги разменят срещу други стоки или привилегии.
За по-големи неща (апартамент, автомобил) и тогава беше за предпочитане да си жена - от по-хубавичките и по възможност достъпна и вярна на Партията и комсомолския секретар. Защото партийците и комсомолците дърпаха конците на всичко и обичаха да разполагат с всичко – нали затова и режимът беше тоталитарен.
Иначе за автомобил се чакаше понякога цял живот... Така например дядо ми беше на 60 години, когато успя да се дореди за лек автомобил Москвич. И замалко щеше да се размине с удоволствието да го подкара, защото нямаше книжка... А човек можеше да се запише на курсовете за водач до навършени 60 години! И така, наложи се на преживелия национализации, колективизации и изселвания човек да се справи с ново придизвикателство и да издържи успешно изпита по кормуване за няколко месеца до рождения си ден.
Години след това дядо ми го сочеха за пример на най-скептично настроените към шофьорското си майсторство кандидати за книжка – «Видите ли, бай Сандо успя, а беше на 60 години! Защо не и вие?»
Защо не и ние... Бай Сандо се превърна в анти-герой и прототип на чакащия стоически и търпящ всякакви издевателства човек, на Балканджи Йово на новото време. Дядо ми чакаше съвсем друго, но дочака автомобил, който така или иначе му влезе в употреба само за пет лета.


«За делото на българската комунистическа партия, за щастието на нашата скъпа родина, бъдете готови!»

За жалост материалната мизерия не беше нищо в сравнение с идеологическата истерия и пълното видиотяване на хората. Или както знаете, за пример ни даваха Павлик Морозов - предал баща си на болшевиките ("И вие деца, ако чуете някой да говори срещу партията..."), Александър Матросов - запушил амбразурата с гърди (нещо като комунистическо камикадзе, но от по-глупавичките), Алексей Стаханов – работник-маниак, преизпълняващ никому ненужни норми.

В България си имахме герои родно производство – Митко Палаузов, Ястребинчетата... Георги Димитров – счупил стъкло с топка, другите избягали, а той доблестно си признал... Ах, топка! Значи преди комунизма децата все пак са имали топки!
Родните герои заместваха някогашни християнски светци и ги тачеха като такива – окачаха портретите им по стените, кичеха ги с цветя и им измисляха страдалчески жития-бития с елементи на примитивен символизъм («Тихо мъртвият казал...). Наричаха ги «активни борци срещу монархо-фашизма» и им се кланяха... Светата тройца се съставляваше от Ленин-Маркс-Димитров, а идеологическите литургии се пееха в парийните домове. Всичко беше аналогия на нещо като примитивна форма на християнизъм и затова самото християнство дразнеше ужасно червените шамани – «Религията е опиумът на народа, въздишката на онеправданите...»
Управляващите също бяха бивши активни борци или техни близки и роднини. Те съставляваха елита на народа и се ползваха с огромни привилегии – апартаменти, автомобили, свобода на придвижване, специални магазини със специални стоки...

«Пе-ко-Та-ков-Ма-ко-Да-ков-Геор-ги-Бо-ков-Са-ва-Дъл-бо-ков...»
Това е една детска броилка с членове на Политбюро от началото на седемдесетте години... Някои имена можете да ги разпознаете и сега сред управляващите в изстрадала България.
И на сън да ме вдигнете пак ще ви изрецитирам няколко стихотворенийца.
«Нощите са като дни с тия бели светлини»
«От запад се надига тъмна, вражеска вълна»
«Партия велика води нашия победен строй» (това беше част от химна на Народна Република България)
«Комунистите щурмуват небесата, комсомолците след тях вървят,
пионери, пионери, славен път ви чака, светъл път...»

Всичко се въртеше около идеологията и Партията – образование, професионален, социален и културен живот. Всеки текст в детската читанка съдържаше определен брой кодови думи като “пионери”, “чавдарчета”, “комсомолци”, “паметник”, “партизанин”, “знамена”, “манифестации”... Освен това децата бяха задължени да участват в мистичните идеологически ритуали на посвещаване в партийното тайнство с връчване на връзки, значки, книжки и рецитиране на патетични стихотворения. В училище пускаха само при наличие на пионерска връзка, а понякога се озлобяваха и настояваха пионерчетата да носят бели ризи и тъмни панталони, а комсомолците да са със сини ризи и униформа.
Участвахме и в конкурси по маршировка, рецитация, политическа песен и т.н. Караха ни да рисуваме и афиши срещу войната – разноцветни деца чупят ядрените ракети на американците.

Налагаха вечерен час за учениците, а групи учители обикаляха из града на лов за хулигани и недобросъвестни родители, извели децата си на разходка.
По време на Възродителния процес учителят по математика ни изнасяше урок за териториалните апетити на Турция спрямо България. Освен това ни водеха от училище да гледаме как турци изнасилват групово българки в долнопробни филми от рода на “Време разделно”. Беше доста поучително – особено за деца в началото на пубертета.

Имахме и часове по политическа подготовка, в които учениците коментираха наболелите международни проблеми (срещата в Рейкявик, разоръжаването...), а лекция изнасяше отговорникът по политическата дейност, т.е. Пешо, който искрено ненавиждаше тази си роля, защото Митко му лепна прякорa „Политиканчо”.
Години по-късно един приятел софиянец ми довери, че и той е бил отговорник по политическата дейност, и че е изпитал едно от най-големите унижения в живота си, когато пред целия клас му нахлупили на главата картонен телевизор, включили го с въображаемо копче и му наредили да изнася лекция за срещата Рейгън-Горбачов.

В професионално отношение човек непременно трябваше да бъде член на Партията, ако амбициите му го караха да мечтае за кариера и конкретни привилегии, и ако в същото време не държеше кой знае колко на абстрактните морални принципи, които и без това бяха тотално отречени от червената власт, а и колелото на историята сякаш ги беше прегазило окончателно и необратимо. Така че всякакви подлизурковци се завтекоха към партийните домове със заветната цел да се докопат до идеологическия кокал, като в замяна предлагаха преданост, вяра и по някое друго доносче срещу роднина или приятел.

В общонационалното състезание по мерзост печеливши винаги бяха най-бескрупулните и надъхани мерзавци, най-верните и предани доносници, способни да открият и разобличат “врага на народа” дори и у себе си. Защото самокритиката се считаше не само за висша форма на безличие и унижение, но и за неопровержим белег за вярност. По същата логика провинените, но саморазкритикували се другари, биваха повишавани в длъжност.
Спомням си също как всяко пионерче трябваше да си направи самокритика пред целия клас.

Провежданите непрекъснато манифестации, пленуми, конгреси, събрания и оперативки бяха своего рода изпит по политическа грамотност, на който компетентните другари зорко наблюдаваха и оценяваха пролетариата.
Иванов разказа виц, Георгиев критикува Партията, Василев не дойде на манифестацията, братът на Петрова е зад граница...
- Другарю Динев, защо не ръкопляскате?
- Боли ме ръката, другарко...
- А някой може да си помисли друго... Майка ви не беше ли с чужд произход?

Пропагандата беше навсякъде – в имената на улиците, в паметниците, в празниците, в стоките. Медиите бълваха - денонощно и до умопомрачаване - едни и същи доклади за петилетки и всякакви доказателства за неминуемата и окончателна победа на комунизма.
Имаше два телевизионни канала – Първа програма излъчваше сутрин и вечер, а Втора – само вечер. Всеки петък емисията новини беше на руски език – “Здравствуйте дорогие телезрители, начинается информационная программа “Время”... А след това и филмите бяха съветски.

Лингвистика и лоботомия

Победа, прогрес, зора, свежест, светлина, заря, лъч, звезда, мир, труд, свобода, разбирателство, народ, трудещи се, подем... Всички тези кодови названия предизвикваха у хората неизменно чувство на щастие и сигурност. Те се използваха по всякакъв повод и винаги ги свързваха по някакъв начин с Партията (майка хранилница) и с комунизма.
Разпадащ се, загниващ, агонизиращ беше само капитализмът, а негативните кодове от рода на империализъм, агресор, колониализъм, банкрут, безработица, инфлация, спекула, престъпност, милитаризъм военолюбец, вероломен, туберкулоза, болест, нападение, Жълтата гостенка, фашизъм, експлоатация и т.н. се свързваха единствено със света от другата страна на Желязната завеса.

Съществуваше и езикова номенклатура спрямо подредбата на цитираните имена и длъжности – първо Генсек и политбюро, след това правителство, депутати... В подредбата на държавите СССР трябваше винаги да фигурира преди НРБ.

Някои изрази се бяха превърнали в чист плеоназъм – “знамена” винаги се употребяваше в един лингвистичен контекст с “червени” и “развяват се”, а според управляващите “социализъм” си пасваше толкова добре с “победа”, че в крайна сметка всички дружно заживяхме в „Победилия социализъм”. По същия начин „трудещите се” винаги отговаряха позитивно и с ентусиазъм на „призива на Партията”, което разбира се означаваше, че положението е под контрол и че банкетите могат спокойно да продължават.

В езика на плебса също си заслужава да се отбележат някои заредени с особен смисъл думи :
Стоката е „докарана” („Докараха хляба”) : иразява положеното от страна на Партията и ръководните другари усилие да снабдят гражданите с необходимите продукти.
Стоката е „пусната” („Пуснаха банани”) : показва благоразположението и щедростта на управляващите, които с бащина нежност поднасят даден продукт на трудещите се, въпреки че той не е от първа необходимост.

Директивата е „спусната” („Спусната отгоре”) : това е чудесен пример за плеоназъм, защото спускането като действие винаги се осъществява отгоре надолу. В същото време обаче е показателно как управляващите се изживяваха като олимпийски богове и диктуваха нареждания от висотата на положението си.

Еди-кой-си е „избягал” („Избяга на Запад”) : това всъщност беше мечта на всеки, така че не е нужно да се обяснява. Иначе за по-незапознатите ще уточня, че цитираният ефемизъм показва с какво желание даденият човек се е отдал на странство, което разбира се съвсем не означава, че е „тичал” или „бягал”.

10/ Сив град, мъртъв град

via Parabola

Днес пообиколих квартала - от Стрелбище до Борово. Гледам, сградите никнат като гъбки - в калта. Едни деца излязоха от едно училище, две момичета, още първолачета и минаха през разбитата ограда опасваща една новострояща се бизнес сграда. Тъжното беше, че те не виждаха иронията в цялата ситуация - бяха весели на фона на грозната картинка - луксозна бизнес сграда, цялата от стъкло и алуминий, построена сред кал и бабуни, опасана от строителни боклуци и остатъци от арматурни железа. Жужаха със своите проблеми, а грозната паст на сградата беше надвиснала над тях все едно чакайки човешко жертвоприношение. Замислих, се за всички хора, българи, които работеха или щяха да работят там, всеки от тях сигурно мечтаещ да избяга далеч от грозния град, сред природата, но накрая се получава така, че работи всеки ден пред компютър, жертва от своето време за да ползва компютър, и да създава и оправя проблеми на други компютри. Той работи за тях, без да го осъзнава.

После в Борово, видях още по-тъжна картинка - грозни, недовършени строежи, от двете страни на кална, изронена от дъждовете улица. На улицата се разминах с майка със дете, и тя му говореше за дядо коледа. А около тях стърчаха железа и дървени летви от строежите. Картинката беше все едно извадена от някакво гето, а детето се радваше, в своята илюзия, че има дядо коледа и тази година, ще му донесе подаръци. Колко тъжно. Навсякъде бетон. Навсякъде сгради. Рушащи се сгради, недовършени нови строежи. Едно земетресение би било тъкмо на място.

11/ Буквален превод на обявите за работа

via Марто

“Мотивиращо възнаграждение” - Ми 300 ти стигат
“Готовност за работа” - Ща сгърчим
“Плаващо работно време” - Има да плаваш от 08:00 до 12:00
“Работа в млад екип” - Разни суяци ще ти прехвърлят работата
“Приятна работна атмосфера” - Проветряваме от време на време, предимно като пръдне някой
“Заплащане според постигнатите резултати” - Аааа, щи намерим кусур.

Ето още някой добри постове по темата:
Обявите за работа - през погледа на Михаил Кочанов
Обяви за работа без ясна заплата - Иван Енев
Колко получаваш, колега? - Денислава Симеонова

Сигурен съм, че има поне още няколко добри коментара по темата и ще ги постна когато ги открия. Ако имате нещо свързано ще се радвам да го добавя.

12/ Back in the U.S.S.R

"I'm back in the USSR
You don't know how lucky you are, boy
Back in the USSR, yeah"

The Beatles

Един ден на ОРОН "Гоце" в Узбекистан

via Черна станция

• Ташкент - това звучи гордо! Пристигнахме. Най-сетне се чувствам в свои води, хубав край, хубави хора. Президентът Каримов ме посреща на летището.
  
• Момиче в узбекска носия ми подари тюбитейка. Зорка твърди, че ми седи добре.
• Пътят към резиденцията е осеян с портрети на президента Каримов. Това се казва благодарен народ! Вече съм напълно убеден, че Запада ни поквари. Хората забравиха какво е да уважават президента си.
• Вальо Златев се обади да ми напомни, че отново трябвало да му свърша малко работа. Понякога имам чувството, че е прекалено строг с мен. Не може ли просто да си стрелям в степта и да се наслаждавам на гостоприемството на домакините? Газ - нефт, газ - нефт, газ - нефт...започва да ми писва.
• Говорим си дружески с президента Каримов. Изключителен човек! Строг, но справедлив. Всички много го обичат и му се усмихват. Споделям за психическия тормоз, който ми оказват недоброжелатели в България. Защо съм бил агент? Защо поддържам близки контакти с олигарси? Защо се обичаме с Володя Путин? Защо ходя на лов? Ислам Каримов ме слуша и не вярва на очите си! Според него, много съм им отпуснал края на българите. Предлага да ми покаже казаните в подземието на резиденцията си. Обяснава как и най-твърдите глави увират при опрелена температура. Размечтавам се...
• Тръгваме на лов. Ура! Като дете си изрязвах снимки на др. Пенчо Кубадински от вестниците, а ето ме днес - почти като него! Ще стрелям по нещо с големи рога. Коза или овен, не разбрах точно, но няма значение. Важното е,че било много рядко, почти изчезващ вид. Кой като мен?! Ех да можеше другаря Кубадински да ме види отнякъде! Друскам се в джипката по неравната степ с пушка в ръка и тюбитейка на главата. Почти като истински съм. Дано и да върже.
• Вече 4 часа обикаляме да търсим рогатата гад! Няма и няма, май наистина е много кът. Изнервям се. Президентът Каримов ме усеща и веднага взима мерки. Изключителен човек! След 15 минути 2 батальона от узбекската армия загрждат степта в търсене на рогатото. Ами ако и те не успеят? Нямало как да не успеят, били виждали казаните в подземието.
• Май ще върже! В далечината се задават двама узбеки, теглят нещо за рогата. Хванали архара, милите! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Само онова с дългите рога нещо се дърпа. Вече са само на 50 м. от нас и решавам да действам, преди животното да ни развали рахатлъка с киселия си нрав. Вдигам пушката, прицелвам се и стрелям. Единят узбек, държащ архара за левия рог, се свлича на земята. Първоначално си помислих, че се е уморил, но май е по-сериозно. Леко се притесних. Каримов ме успокоява и нарежда да разкарат пострадалия, за да не пречи. Веднага мястото му е заето от друг доброволец. Отново вдигам пушката, прицелвам се и...се замислям. Ами в крайна сметка нали съм дошъл да убия нещо с рога, а узбеките нямат рога. Президентът Каримов ме уверява, че не е проблем да застрелям още двама-трима, но аз не виждам смислъл. Приближих се и гръмнах гадта от упор. Спря да шава и се строполи в краката ми. Така и се пада, ще ни разиграва тя нас! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Снимам се до козата-овен-архар с пушка в ръце и тюбитейка на главата. Една мечта по-малко. Представям си как някое селянче ще си изреже с възхищение снимката ми от "Труд".
• 
  
• Време е да поемам към България, уви. Архарът остава тук, скоро ще ми изпратят само рогата, другото много миришело. Прегръщаме се с президента Каримов за довиждане. Изключителен човек, много ще ми липсва! Обещаваме си да се видим отново. Още от самолета се обаждам на "Дондуков"2, да ми уредят официални посещения във всички страни завършващи на "стан". Тези са ми любимите, след Русия, разбира се!

13/ Докато животът ни раздели

Лоялност към компанията – защо и докога?

via Psyglass

Бих дефинирал лоялността на служителя към компанията така: това е привързаност, която не е свързана с рационален интерес или полза. В този смисъл лоялността не е търпението, с което изчакваш лошите времена за бизнеса да отминат, защото очакваш поощрение след тях – това е калкулиран интерес. Лоялността очевидно е един от графитните, срамежливи щрихи към Homo Economicus, от когото лицемерно очакваме неикономическа мотивация – подобно на потребителската мотивация за придържане към марка, която няма икономическо предимство. В пазарната икономика все пак има хора – и от двете страни на гишето, и ние не можем да пренебрегнем човешкото у тях – още повече, когато можем да го използваме.

Лоялността към компанията има важна функция за бизнеса – тя осигурява по-голяма устойчивост и проактивност на компанията. Неикономическите фактори позволяват на компанията да устоява на колебанията на безмислената стихия на пазара. Лоялността на служителите, които не са просто реагиращи на икономически промени обекти, както и лидерските преценки на мениджърите, противоречащи на конюнктурата, позволяват на бизнеса да бъде самоуправляваща се, устояваща и повлияваща средата единица, а не просто ветропоказател на модата или манията на акционерите и клиентите. В момент, в който даден бизнес сектор е в упадък, заплатите и акциите падат, именно неикономическите механизми могат да изведат компанията в посока, различна от пороя на масовото напускане или разпродажба, към упорито търсене на нови решения. Могат да дадат ценно време за управление на промяната или просто изчакване на новата конюнктура. Затова в продължение на десетилетия лоялността е сред първите ценности в корпоративната култура.

Какво обаче стои в отношенията вътре в компанията, между отделния служител и фирмата? Какво е лоялността там? Класическото изискване за лоялност според мен е един пример за фактическата неравнопоставеност между служител и работодател, която договорните отношения не могат да скрият. Компанията изисква лоялност от служителите си, но изключително рядко служителите могат да разчитат на реципрочна лоялност от компанията. Във всички учебници по микроикономика човешкият ресурс е “променливият”. Компанията реагира на промените на пазара основно чрез оптимизиране на персонала – уволнения. “Оздравяването” на компаниите или “преструктурирането”, започва със спестяването на хартия за фишове. И – знаете ли – компанията има идеално оправдание за това – икономическата рационалност. Компанията не е личност, тя е юридическо лице. Хората, които взимат решения, дори не са собственици – те са мениджъри, агенти на собственика. Компанията взима решенията автоматично, защото не е личност. Никой не може да обвинява или да се “сърди” на един нежив субект. Двигателят на бизнеса са печалбите и мениджърите просто си вършат работата, точно както и служителите на конвейера. И докато всички просто си вършат работата, някои просто остават без нея.

Служителят не може да си позволи икономическа рационалност, защото е личност. От него очакват проява на ценности – лоялност, почтеност, упоритост, инициативност и т.н. според хартата на компанията. Когато служителят е нелоялен, той поема лична отговорност за решенията си – те са избор на личност. По този начин, малко парадоксално, личността става неравностойна спрямо едно лице, една фикция, заради човешкото у себе си. Между компанията и служителя се разиграва игра в класическия смисъл – стратегията на всеки от двамата играчи повлиява на и се повлиява от стратегията на другия. Само че, компанията има право да прави само едно – да действа в интереса си. Следователно, служителят може да действа само в условията на реализиран интерес на компанията. Както в класическата метафора на този тип игри: два тежко натоварени камиона се срещат на тесен планински път. Единият ще трябва да се върне назад и да загуби време. Но никой няма предимство пред другия. Единият може да продължи упорито напред, но и другият може да не отстъпи. Тогава единият шофьор изважда лоста за скоростите и го изхвърля демонстративно през прозореца. Сега вече другият шофьор знае, че опциите са ограничени – колегата му има една единствена стратегия, да кара напред, и дори не зависи от него да я промени. Единственият, който може да направи избор, е шофьорът с лост. Единствено личността може да направи избор, компанията просто няма задна скорост за печалбите.[1]

Очевидно е, че в тези условия изискваната лоялност не може да бъде спонтанна и автентична. Тя може да бъде лоялност на страха, на примирението, на конформизма, инфантилна лоялност на зависимия човек или фанатизъм на фетишиста.

Забележително е, че икономическата рационалност може и да подрива лоялността. Така е при най-висшата форма на набиране на служителите – прекият подбор, известен още и като ловене на глави. Когато попитах един служител в компания за хедхънтинг дали компаниите не се притесняват, че трудно и скъпо привлеченият човек може в неопределено бъдеще да бъде “откраднат” от друг конкурент (предателят веднъж е предател завинаги), тя ми каза, че компаниите са напълно наясно с този риск, и че въпреки това, загубите са оправдани. Очевидно цената на намирането, привличането, задържането, загубването и новото търсене на “главите” е многократно надхвърлена от ползите и печалбите. В този смисъл, служителят е само на пръв поглед равностоен или дори по-важен от компанията. В действителност, механизмът на икономическата рационалност отново управлява.

Всъщност, няма нищо лошо в това – това е бизнесът. Компаниите са неутрални механизми за производство на печалба за собствениците, а като страничен ефект, производители на нещо полезно и места за себереализация на хора. Но сценарият с ловенето на специални служители може да ни даде и важни насоки за едно ново, по-адекватно и може би, по-справедливо разбиране за лоялността.

Какво е така специално у служителите, за чиито глави се дава награда? Както и при уестърнския първообраз на понятието, тези хора имат лице, имат физиономия. Това са хора, отличаващи се с уникални компетентности, с уникален стил на работа и творчески принос. С други думи, това са хора, които работят с личността си и за личността си, себереализиращи се хора. Най-често това са хора, които нямат нужда да се вписват в строгите рамки на служебното поведение и преклонението пред компанията, те са автентични на работното си място, защото това е тяхното жизнено място. Тези хора, макар и сменящи работата си на 3-4 години, всъщност са изключително лоялни – към себе си. Те живеят, работейки, и компаниите ги привличат, предоставяйки им нови предизвикателства. Тези служители остават в една компания, докато дойде време да продължат напред – докато животът ги раздели.

Единственият начин да се осигури привързаност на такъв служител към компанията е компанията и служителят да имат споделени ценности относно работата и живота по време на работа. След като за тези служители работата е част от идентичността, то идентичността на компанията трябва да хармонира с нея. По този начин лоялността не е жертване в името на по-висша цел, което неминуемо води до фрустрация и очаквания за компенсация, а хармонично и продуктивно съвместно съществуване.

Но защо “главите” да са по-различни от другите служители? Нима за всеки служител работата не е най-структурираната част от живота? Нима работата не е начин за себеизразяване и себереализация? Разбира се, че е. Следователно, ако иска да изгражда лоялност у служителите, компанията трябва да създава обща идентичност и ценностна система с тях. Нещо повече – компанията трябва да търси личности, за които конкретната работа е част от идентичността, от жизнения проект.[2] Такава лоялност е равностойно отношение между личност и личност, а не инфантилно или фетишизирано отношение между зависим и авторитет.

Казахме “отношение между личност и личност” – това води до другия необходим аспект на новата лоялност – тя може да е отношение само между личности, а не между личност и лице. Лоялността, базирана върху идентичността, върху човешкото, е човешко отношение, а не интерфейс човек-машина. Компанията може да подпомага създаването на отношения между конкретните свои служители, вътре в екипи, по вертикала и хоризонтала, вместо колективен култ към марката.[3]

Какво би означавала тогава тази лоялност? Очевидно тя не е свързана с времето и изпитанията, прекарани в компанията. Лоялността може да се предефинира с въпроса: Служителят работи ли така, все едно работи за себе си, а не за работодател? Ако имаме налице лоялност към себе си при работа с личности, споделящи общи ценности и нагласи, вероятността за положителен отговор на този въпрос е голяма. В крайна сметка може да приложим една по-очовечена версия на закона на Адам Смит: работейки в своя собствен интерес, служителят, воден от невидима ръка, работи за интереса на компанията. Докато животът ги раздели.

---

[1] Профсъюзите и колективното договаряне до известна степен превръщат отношенията в по-равностойни, “лице-лице”.

[2] Можем да разберем по-добре това и като разгледаме и другата хипотеза при набирането на нови служители – обикновено кандидатите с най-големи финансови претенции държат на парите, защото няма на какво друго да базират предпочитанията си към работата. Поради размита идентичност, те не могат да открият себе си в работата и не могат да бъдат лоялни към себе си. Очевидно високите заплати ще ги привлекат в компанията, но това ли е лоялността, която компанията търси?

[3] Разбира се, това крие риск от екипни напускания на компанията, но най-вероятно ползите оправдават риска.

13/ Резиденти, агенти, явочници, славейчета…

via Municeps

Добре че обявиха поредната доза агенти, та да спрем да си говорим за санкциите от ЕК.

Утре чакаме следващия скандал, за да спрем да си говорим за агентите от БНТ.

От всичко чуто през последните часове, си правя следните изводи:

1. Най-добрите, най-умните, най-качествените са били оглеждани и канени да сътрудничат. Ако някой не е бил поканен, значи е бил (и все още е) тъп и некадърен.

2. Те всички са сътрудничели в името на Родината, а не на КГБ, и са били възнаграждавани със софийско жителство, кола Лада (Москвич – не) без опашка, жилище, за децата – хубаво училище, пътувания в чужбина, кариера, и втора заплата – с малки вноски, но редовно.

3. Те всички са горди с това, което са правели, и пак биха го направили. А тези, които не са горди, са изненадани, изумени и съсипани от тази инсинуация, защото никога, ама никога не са и помисляли за сътрудничество.

4. Те са истинското богатство на нацията, защото всичките са на директорски или подобни постове и по време на демокрацията. Който днес не е директор, е бил (и все още е) тъп и некадърен.

5. Когато някой от тях е поемал по пътя на партийното лидерство, е бил освобождаван от патриотичния дълг, защото партията-майка все пак се е срамувала от тези си дечица – службите.

Ясно ми е всичко като бял ден, както и това, че съм от тъпите и некадърните.

И все пак:
И ти ли, Димитри?

14/ На Кузманова „цезурката” или как Цветанка прави реклама на Йорданка

via Sulla

Решил съм да поканя Йорданка Кузманова* на поетически турнир. Нещо като онези турнири, които организираше добрият стар дук Шарл д’Орлеан в замъка Блоа, само че тук замъкът Блоа ще бъде култовият жълт вестник „Уикенд”, който, разбрах онзи ден, редовно организирал литературни конкурси**, а вместо легендарния Франсоа Вийон на това достойно поле на честта ще се яви г-жа Кузманова. Ако, разбира се, приеме отправеното от мен предизвикателство.

Желанието ми да я предизвикам възникна в събота (или когато там се излъчва предаването на Цветанка Ризова), докато гледах как водещата и гостуващата й актриса се вайкаха по изгубената българска словесност. Йорданка и Цветанка (особено Йорданка) стигнаха до извода, че понастоящем в България словесност няма, а само „едно фъфлене и надута музика и не се разбира за какво става дума”. Вече по тържества и купони никой не четял поезия, а се слушало само музика, а дори и когато някой решал да чете поезия, то не знаел къде да сложи цезурата***. „Една цезурка не знаят къде да сложат” – потресе се от възмущение Йорданка Вийон. После бе очертана апокалиптичната картина на нашето съвремие, в което обладани от чалга зомбита сърфират из Интернет и при никакви обстоятелства не се съгласяват да рецитират стихове, защото са емоционално и естетически изпепелени. Въобще, днешните млади не са такива, каквито бяха едновремешните млади. Лишени от ценности и идеали, те желаят само да консумират – да се консумират помежду си и да консумират материални блага, в т.ч. и съвременната култура, която в никакъв случай не може да бъде определена като духовна.

Слава Богу, скоро стана ясно защо е цялото ридание над могилата на поезията. След умело зададен от Цветанка въпрос, Йорданка си призна, че, да, и тя самата пишела стихове и дори ги била издала наскоро в книжица (тук актрисата-поетеса вади книжицата, за да е по-удобно на камерите да я доведат до знанието на потенциалните й купувачи). Цветанка се сгърчва в една-две конвулсии на естетическо-духовен оргазъм и моли Йорданка да зачете от книжицата. Йорданка тутакси зачита, без никакво предупреждение към зрителите със слаби нерви. А такова предупрежденентие дължи всяка телевизия, когато се кани да излъчи брутален материал. Както и да е, рекламното четене протече, разбира се, без никакви цезури, защото цезурата е елемент от стихосложението, а в представения текст стихосложение не беше възможно да се наблюдава. Не знам защо има хора, които си мислят, че да пишеш поезия, това е да пишеш първото нещо, което ти дойде на ум, при единственото условие да не пишеш до края на реда, а от време на време да започваш на нов ред, така че да се оформи нещо като строфа, поне графично.

Смятам, че поезия се пише само от две категории хора: гении и присмехулници. Първите обикновено са мрачни типове, които не знаят какво правят. Те пишат онова, което им диктува Бог и често сами не разбират какво са написали. Вторите се присмиват на света, като го цитират. Така, цитирайки и цитирайки, те най-накрая прибягват и до поезията, която е цитатът на всички цитати. За разлика от гениите обаче, присмехулниците във всеки момент и на всеки етап от заниманията си са абсолютно наясно с това какво правят и защо го правят. Всички останали, които пишат недовършени редове, мислейки ги за строфи, са графомани. Те искат да създадат фалшива представа за собствена значимост в собствените си очи.

Аз съм циничен егоист и нямам навика да се трогвам, когато някой обиди някой (в цъфналата ръж J), но кой знае защо се засегнах, когато нарекоха съвремието ми бездуховно и даже безсловесно, а младите хора, които го населяват и му придават неподправена свежест, особено някои госпожици сред тях, вятърничави персони, които се интересуват само от „Мюзик айдъл”****. Аз чета блоговете на много млади хора и като човек, който покрай другото разбира от текстове и словесност, мога само да им сваля шапка. В повечето случаи те са прочели мното повече от младежите на предишното поколение, нищо че са го прочели в Интернет, а не в библиотеката. В повечето случаи (и това е най-важното) ТЯХ са ги прочели много повече хора, отколкото са били зрителите (и читателите) на интелектуалци от поколението на Йорданка Кузманова. Един добър блог се посещава над 100 000 пъти годишно. От тях нека качествените посетители, тези, които старателно са прочели написаното, да са не повече от ¼. Това са само за година повече от 25 000 човека с критично отношение към текста и развита ценностна система. В какъв тираж се публикуват стихосбирките? Колко души събира един театрален салон? Не бива младите хора, които показват чудесна езикова култура и дори преждевременна ерудиция в много области, с лека ръка да бъдат наричани безсловесни и бездуховни. Ама, ще кажат Цветанка и Йорданка, ние не сме имали предвид тях. Е, и аз мога да кажа, че руснаците през ХІХ век са вечно пияни мужици, които се подстригват с паница, бръснат се, като си палят брадите с главня от огнището, и спят пърдейки върху печката. Мога, но няма да го кажа, защото може би ще обидя руснаци като Пушкин, Лермонтов, Толстой, Гогол, Чайковски...

А сега няколко думи за поетическия конкурс в жълтата преса (чудесно поле, на което бездуховното съвремие да срещне одухотвореното минало). Както казах, колекционирайки епизодите на „Ало, ало!”, попаднах на следната обява:

Който има някаква връзка с Йорданка Кузманова, нека й прати линк към този постинг и тя да се чувства поканена да се включи в конкурса. Ще се включа и аз. И както при дуелите, когато единият съперник определи времето и мястото, то другият задължително определя оръжието, така и аз, определяйки „Уикенд” като място на сблъсъка за честта на Съвремието, приемам оръжието на противника, а именно – поезията. Признавам, поезията не е най-силната ми област в парадигмата на словестността, а пък особено одухотворената поезия (такава без рима, ритъм и смисъл) ми е направо чужда, обаче noblesse oblige*****. Ето впрочем няколко образеца от последния брой на „Уикенд”, които много се родеят в естетически и технически план с чутото от Йорданка в предаването на Цветанка. Явно ще се видя принуден на напиша нещо подобно. Нещо такова:

Вървя през пустиня от мътни въпроси.
Тя проси
и може да носи
все нови коварни и подли въпроси.
Защото
каквото
на съд се подложи
в дебелите ложи
от порови кожи,
то няма да има очи да попита
кога самолетът за Варна излита.

Нещо такова... Не знам обаче дали ще се справя. Като гледам, пак са се прокраднали рима и ритъм...

Освен стиховете, двамата с Йорданка Кузманова трябва да изпратим също така и своите автобиографии и снимки. Тоест трябва да си сядам на задника и да пиша автобиография. За щастие поетическа снимка вече имам. Ето я:

И за да обобщя. Скъпи читатели на блога ми, очаквайте в най-скоро време моята автобиография и конкурсната творба, с която ще се явя в „Уикенд”. Ако пък и някой от вас също желае да манифестира своята безсловесност и бездуховност, прочетохте обявата...

===========================================
* Йорданка Кузманова – актриса от моето детство.

** ... литературни конкурси – Вестник „Уикенд” напоследък започнах да си купувам, единствено защото с него продават и епизодите на сериала „Ало, ало”, към който аз съм пристрастèн. Затова разбрах за поетичния им конкурс чак на неговото осмо издание.

*** цезура – „Хекзаметърът е дълъг стих. При неговото четене или рецитиране се налага известно спиране. Тази кратка почивка се нарича цезура и значи буквално сечене, понеже най-често сече една стъпка. Традиционно е прието да се нарича мъжка цезурата, когато е след дълга сричка, а след кратка — женска. Първата сричка на всяка стъпка в хекзаметъра е винаги дълга и се изговаря с известно повишаване на гласа. Това повишаване на гласа се нарича иктус. Останалата сричка или останалите две срички на стъпките се изговарят малко по-ниско от първата. Това понижено изговаряне носи името тезис. Четенето на стиховете, като се спазва иктусът, тезисът и цезурата, се нарича скандиране. Стиховете на „Илиада“ винаги се скандират.” (Александър Милев)

**** “когато нарекоха...” – всъщност, ако някой се кани да ме обвини, бързам да заявя, че това не е точен цитат от разговора между Цветанка и Йорданка, но смея да твърдя, че съвсем точно предава духа на казаното. Същото важи и за останалите позовавания на разговора в текста.

***** noblesse oblige – благородството задължава (фр.)

15/ 4 чифта цици и едно погребение 2

via Совичка

Винаги съм обичала момента преди да излезем. Дрехи, проснати по всички легла. Обличаш едно, комбинираш го с друго – не става, не и с тези обувки! Всъщност можеш да облечеш всичко. Само няколко парцала и изглеждаш както си пожелаеш – небрежна, стилна или лесна. Лесна е окей, мисля си аз, и поглеждам към най-късите панталонки. Разменяме гримове и съвети. Лилавото било в тенденция. Заклеваме се, че никога през този сезон няма да облечем лилаво. Вася и София се приготвят в другата стая, като се редуват да говорят на терасата с гаджетата си. Няма ли край?

Аз и Зу сме готови отдавна и чакаме. Зу е легнала на едното легло, качила е краката си на стената и е забила поглед в червения си педикюр. Имаме една игра – когато ни стане прекалено тъпо, вместо да броим овце, броим с колко мъже сме спали. Честно казано никога не съм била особено добра. Досега бях успяла да бия само Вася.

Сега броя отново. Излизат 11, но все имам чувството, че забравям някого. Колкото повече се връщам към тази бройка, толкова по-малка ми изглежда. Явно трябва да стана по-общителна. Чакам Зу да каже първа. Тя мълчи. Минута, две. На стената има някакъв кръгъл син часовник, който натъртва стрелката си на всяка секунда и сякаш я удължава.
- Зу? – питам въпросително.
- Броя бе, копеле!
- Още ли?
- Аха.
- До колко стигна?
- 48.
- 48???
- Ами да. Много ли ти изглежда?
- Дали ми изглежда много? Копеле, току-що се почувствах девствена!
- Е, стига, де! Не е чак толкова много.
- Да, бе! В сравнение с какво?
Пак се умълчаваме. Тя явно все още брои. Решавам да не я прекъсвам. Така или иначе пак изгубих. Вася и София влизат в стаята, за да излезем минута по-късно четирите. Вася смята, че приличаме на лелките от „Секса и града”.
- О, я млъквай с тоя тъп сериал! – процежда София.

***

Таксито ни оставя пред Брилянтин. Влизаме вътре и някаква руса красавица ни настанява на втория етаж. Поръчвам бутилка черно Bacardi и решавам, че вечерта може да започне. Приятелят на София обаче не мисли така. Освен че е невъзможно тъп, той е и от онези противни ревниви типове, които звънят през 10 минути и се надяват през слушалката да доловят дали около нас случайно не се навъртат мъже. Тя започва да го успокоява с престорено-лигав глас, от което ми се повръща, и да обяснава как всъщност той е единственият. Понеже в заведението е доста шумно, се налага да излезе. Няма проблем! По-малко приятелки, повече алкохол за мен.

Зу отново е на вълна смс-и – да пише или да не пише. Дори дилемата на Хамлет не е траела толкова дълго време, мамка му! Аз й предлагам да му пише, защото това ми се струва единствения възможен начин да спра любовната агония, обаче не. Сега изниква още по-важен въпрос - какво да му пише? Поръчвам втора бутилка Bacardi.

Поне на Вася й падна батерията на телефона. Явно силите са все още на моя страна. Тя оглежда заведението с огромните си кафеви очи, като ги върти ту наляво, ту на дясно. Изведнъж ги спира в ъгъла на клуба, където друга женска компания се смее и празнува нещо. Преценява ги бавно от глава до пети, а после в обратната посока и заключва, че всъщност са ужасно красиви и трите. Не красиви, те са направо перфектни и дори нямат силикон като повечето, вълнува се Вася. Тези са си естествени и красиви – седят си и блестят в ъгъла на заведението. Само това ми липсва, мисля си. Някой, който да ми напомни, че където и да се намирам винаги ще има някоя по-красива и по-умна от мен. И това точно на рождния ми ден. Светът е кофти място за живеене!

Междувременно София се връща, но телефонът й пак звъни. Не си били казали нещо много важно. Ей сега се връщам, подхвърля и изчезва за още 30 минути. Забелязвам, че Зу сериозно е напреднала с алкохола. Разбирам го от липсата на втората бутилка и от момента, в който тя престава да отмята бретона си настрани и го оставя да пада свободно в очите й. Някъде по това време пънкарът в нея излиза на повърхността и започва да вилнее безобразно.

- Цялото заведение, копеле, е пълно с жени! Пренаселили сме света и накъдето и да се обърнеш има само путки. Не мога да повярвам!

Аз се оглеждам наоколо и установявам, че наистина почти няма мъже. И не само това. От всички усмихнати, разголени и цветни женски компании нашата е най-кисела. Взимам двете си приятелки и кроткото си пиянство под ръка и се омитаме веднага.
По пътя вече дори не се сещам, че имам рожден ден. Искам възможно най-бързо да стигна до хотела, да заспя и да забравя къде се намирам. Зу върви пред мен и леко се поклаща в двете посоки. Крещи как всички в Слънчев бряг са кисели гъзове и трябва да умрат в лайна. И курортът да потъне в лайна. Целият!

Някакви момчета от огромен лъскав джип ни гледат настървено, ама май не със сексуален подтекст. Всъщност много злобно ни гледат даже. Аз сритвам Зу в кокалчетата, обаче тя вместо да млъкне, просто пада и продължава да псува. Вася и София дори не я забелязват, защото отново говорят по телефона.

Вървя и се чудя откога мъжете станаха задължителност, за да можем да се забавляваме. Преди бяхме само ние и евентуално алкохола. Сега вече не е достатъчно. Защо ни е нужна патерица със закачен член на нея, за да се усмихваме една на друга? Човекът до теб не е ли просто този, който винаги те подкрепя, но не и този, без когото не можеш да дишаш? Дори само за един шибан морски уикенд. Ако човек не може да даде сам на себе си това, от което има нужда, защо смята, че друг ще го осигури?

Вървя и се чудя как е възможно да се намирам на морето с любимите си хора - тъпча в пясък, пече ме слънце и кожата ми мирише на плажно мляко, но въпреки това се чувствам като затворена в ковчег, който вълните подмятат из морето. Вътре е задушно, потно и миризливо и нямам никаква идея как да се измъкна. Вътре е някакъв шибан кошмар! Дори да извикам с всичка сила, няма кой да ме чуе. Просто защото понякога любимите хора са далеч, макар вечер да се прибирате в една и съща квартира. Те са се затворили в малкия си свят с гръб към теб и дялкат по своите си проблеми. Няма какво да се направи. Колкото и да кръжиш около тяхната вселена, те никога няма да те пуснат вътре. Не защото не ги е грижа за теб. Просто цялото им същество е заето с това да изваят от поредното дърво удобна патерица.

Сядам на левия тротоар на главната улица и забивам поглед пред себе си. Някакъв непознат мъж се приближава и на развален английски ме пита:

- How much for the whole night?
- Да ти еба майката. – отговарям аз, без да вдигам поглед от паважа.
- Excuse me? – пита ме неразбиращо онзи.
- Да-ти-еба-майката! – спелувам бавно и го поглеждам в очите.

Ставам и се отправям към най-близкото такси. Вече дори не ми дреме къде са момичетата.

16/ ОЛИГАРХИЯТА ВИКА “ДРЪЖТЕ ОЛИГАРХИЯТА”

via Стефан Иванов

В края на третата година от мандата си все пак БСП си влезе в ролята на партия на социалното равенство и онеправданите сини якички. Предложените текстове за нови програмни документи на червените, които трябва да бъдат гласувани на предстоящия конгрес на партията, подхождат по-скоро на комунистическо движение от началото на миналия век, отколкото на модерна социалдемократическа платформа от европейски тип.

Oсобено ме заинтригува специфичното лицемерие, с което се оплюват монополите, олигарсите и картелите, които дълги години финансират екстравагантните предизборни кампании на Червената госпожа и в крайна сметка винаги са били част от нея.

Трябва да призная, най ми стопли сърцето обаче атаката срещу олигарсите. Озари ме мисълта, че БСП ще скъса с всички хора, които й носят изборна победа. Защото, нека бъдем честни, тримата официално най-богати хора в държавата са близки до БСП. Често получават отстъпки и подаръци от партията-майка. Днес, неразбираемо за мен, БСП започва да раздава публични шамари без адресат. „Не на олигарсите!” Но кои са те? Никой не казва.

Всички в БСП им знаят имената. Нима министър-председателят не знае кои са богатите хора в държавата? Няма значение. Важното е, че БСП мрази олигарсите, които и да са те. Може би дори олигарсите по цялото земно кълбо. Може би дори тези, които „спасяват” и „убиват”, „Кремиковци” периодично.

Още смях буди шамарът срещу монополите проектирани, създадени или протектирани пак от БСП – „Булгаргаз”, НЗОК, АЕЦ „Козлодуй”, а в бъдеще и АЕЦ „Белене”. Защо така щедро БСП наби децата си? Какво са виновни те, че държавата ги е създала и отгледала, а те най-чинно се отблагодаряват, когато е необходимо?

И така, посланието е ясно. На предстоящия конгрес на БСП ще гледате сълзлива сапунка за бедните труженици, които са попаднали в лапите на лошите олигарси, и партията-майка, която като истински Клинт Истууд обикаля в тъмното и раздава шамари, предимно на други мръсни ченгета. Двубоят е зрелищен, валят оставки, следва ритане по кокалчетата, в крайна сметка светлите сили побеждават. Или?

Ако във филмите побеждават винаги русите и синеоките, то действителността ни предлага често големи изненади. Само да не стане така, че същите тия олигарси да си запазят позициите в БСП и след конгреса. Тогава ще наблюдаваме тежка (северно) корейска драма в три части най-малко, а шамарите ще продължат поне до изборите…