Wednesday, December 31, 2008

6/ Танковете да дойдат!

viа Черна станция



Спомняте ли се любимата мантра на българските комунисти от началото на промените? "Мирен преход, мирен преход, мирен преход". Така упорито я повтаряха, че дори в съзнанието ми на невръстно хлапе от онова време се е просмукала. Тогава си го представях "мирния преход", като някаква разходка в парка. Детска му работа. Обаче май съм бил близо до истината. Пратиха ни другарите да се разхождаме за зелен хайвер, като междувременно си уредиха благоденствието в условията на "митингова демокрация"(по класика Живков). Като имаме предвид комунистическото верую, че властта се взема и дава само с кръв, не е трудно да се досетим в чии ръце си седи и до днес.


И понеже, както във всяка игра, и в играта на демокрация ти трябват поне двама, създадоха си "опозиция". Онези "опозиционери" от началото на 90-те отдавна ги разкрихме. Автентичните антикомунисти и политзатворници бяха майсторски изолирани от процесите и на тяхо място спуснаха хора, като Желю, Берон, Ал. Каракачанов, Румен Воденичаров, Доган и останалите марионетки. Един от тези, Петко Симеонов, и до днес обича да се хвали, какъв огромен успех за българското общество е, че на 14 декември 1989 г. не се достигнало до "румънски вариант". А успехът всъщност е на БКП, защото една кървава раздяла с режима, щеше да провали реализацията на плана им за трансформация на властта в условията на нов световен ред. Това беше цената, която се налагаше да платим, за да има справедлива разплата с комунистическата върхушка, за да се въведе лустрация, да бъдат отворени всички досиета преди ген. Семерджиев да започне да ги унищожава, да се спре източването на капитали, а Луканов и Огнян Дойнов да си платят за гяволъка. Защото безплатен обяд наистина няма, камо ли безплатна свобода. Този урок го мъчим от Априлското въстание и още не можем да го научим.



Втората историческа възможност бе 10 януари 1997 г. Тогава сякаш кукловодите за миг бяха изтървали пиесата от контрол и трябваше още съвсем малко, за да отвоюваме радикални промени. БСП щеше да замине в историята, ако Иван Костов не я беше спасил. Да, именно той, защото Николай Добрев просто не беше в положение да диктува условия. Двамата договориха политическото оцеляване на Партията, срещу прехвърляне на властта в ръцете на опозицията. И въпреки всичко, реформите се отприщиха благодарение на гражданския бунт от зимата на 97-ма. Дори потиснатия почти в зародиш гняв на хората, изтласка страната нагоре и ни ориентира в принцпно правилната посока. Ако си бяхме спестили и това услие, спокойно се превръщхме в черната дупка на Балканите. Сега скатавайки се, сме на път да се превърнем в черната дупка на ЕС.

Замислих се по въпроса покрай събитията в Гърция през последната седмица и повръхностните анализи на повечето български медии. Наблегна се на формалния повод за размириците (убийството на момчето в Атина), а не на огромните политически и социални проблеми там, доста сходни с нашите.



След краха на режима на полковниците, практически Гърция се управлява от два семейно-олигархични клана - Папандреу (левите ПАСОК) и Караманлис (десните "Нова демокрация), които се редуват безалтернативно във властта вече близо 35 г. Резултатът от цялата схема е, че едва с приемането на България и Румъния и след 26 г. членство, гърците доживяха да не са най-бедни в Европейския съюз. Ние пък трябва да сме доволни, че благодарение на крадливите им политици, Брюксел въведе строгия контрол над фондовете, който имаме днес.
Казано с думи прости - именно неприемливто за мнозинството гърци статукво доведе до избухване на размириците. Бунтовниците там за съжаление допускат една фатална грешка, присъща на анархистите - действат твърде стихийно и губят обществената подкрепа. Безогледното опустошаване на магазини, заведения и автомобили, отчужди средната класа от каузата, а без нейната съпричастност радикални промени са немислими. Ако атаките бяха съсредоточени основно върху партийните централи и прилежащия им медиен и финансов слугинаж, знакът щеше да бъде разчетен от по-широки обществени слоеве.
Изводът за мен е следния. Има страни по света, където развитието и задълбочаването на демократинчия процес върви сравнително гладко поради ред причини, които са тема на отделен разговор. България, за съжаление, не е измежду тях. Гърция също, бих добавил и Италия. Типичните за нас лоши политически практики, водещи до високи нива на корупция, липса на върховенство на закона и ниски темпове на развитие, са способни да задушат и "опитомят" народовластието и контрола над политическата класа. Липсата на реална демокрация и контрол над властниците от своя страна стимулира негативните явления, като по този начин се затваря кръга. Изходът е именно в гражданския бунт, който периодично да "отпушва" системата и да връща топката в ръцете на народа.

Monday, December 29, 2008

7/ Телефонните измамници атакуват

via Municeps

Капитан Христов от не-знам-си-кое районно се обажда в туристическа фирма и казва, че спешно им трябва преводач, защото някакъв чужденец е задържан и има нужда от превод. Знае имената на шефа и работещите във фирмата.

От фирмата се обаждат на свой сътрудник, молят го веднага да поеме ангажимента.

На сътрудника се обаждат последователно “капитанът” и “адвокат” на задържания, става дума за добър хонорар, уговарят си среща на спирка: “полицейската кола всеки момент ще пристигне да ви вземе”. Минават 20 минути, ново позвъняване на “капитана”: “За да не губим време, моля ви, купете 2 ваучера за GSM по 20 лв. за арестанта, то не е редно, ама той ще ви ги плати.”

След още няколко минути – ново позвъняване: “Не е удобно пред колегите, затова, ако обичате, издиктувайте ми номерата на ваучерите, и му купете едни цигари.”

И човекът, яко вплетен в приказките за полицията, пострадалия човек, който има нужда от помощ, и хонорара, послушно диктува.

Приключва разговора и си казва: “Тия бяха мошеници и аз съм тъпак!” И не може да си обясни защо се е поддал на това прозрачно шмекеруване.

Ами защото нормален човек не може да си представи, че за 40 лв. някой ще се прави на такава маймуна. Или това е някакъв авангардистки хепънинг на освободени умове?

Sunday, December 28, 2008

8/ Три причини защо боклукът в София е полезен

via Минималист мегаломан

Боклукът в София прелива и никой не идва да го изчисти. Навсякъде е пълно с гигантски купчини смет и препълнени тенекиени контейнери които зеят отворени и чакат следващият ураган да мине и да разпилее сметта им, посипвайки я като конфети из малкото останали чисти части на града. Столицата ни отдавна не прилича на град, а на гигантско децентрализирано бунище. Въпрос на време е преди някой да му драсне клечката и да го подпали като мръсно сметище пълно със стари гуми от трактори, счупени клозетни чинии, кубични мегатонове със сурови лайна и кухненски отпадъци.


Докато за повечето хора боклукът е проблем, за мен е предимство. Ето защо:

1. Боклукът привлича богата гама от градски и екзотични животни в търсене на храна, вода и партньор за чифтосване. Като едно малко Серенгети, градът гъмжи от див живот, процъфтяващ във всичките си видове и форми, множащ се и развиващ се в собствената си локална екосистема. Диви кучета, котки, плъхове, порове, гризачи и влечуги от всички видове и породи бродят, събират се на глутници и виреят изцяло благодарение на софийският боклук.




За какво ни е Animal Planet като имаме живо копие на амазонската джунгла в задния си двор? Докато по телевизията дават скучни предавания, като например Хюстънски полицаи спасяват котенце заклещило се на дърво, ние Софиянци от балкона си можем първа ръка да наблюдаваме истинският развой на дивия живот: Двама мъжкари се бият за водач на стадото. Млада майка рови из боклука, търси огризки и остатъци от баница за да занесе на новородените си кутрета. Хорди плъхове мигрират към нова кофа за смет, тъй като са изчерпали ресурсите на старата. И когато слънцето залезе а мракът погълне софийската савана, настъпва танцът на любовта и тогава ставаме свидетели на вълшебството на зачатието и създаването на нов живот.

Мнозина от нас не осъзнават, но икономическият подем в България през последните четири години предимно се дължи на градски туризъм, и само в малки части на инвестициите в недвижими имоти.




2. Сметта също изпълнява функцията на териториален разпределител на блага и материали. Това което за едни е боклук, за други е новогодишен подарък. Представители на всички социални слоеве и поколения се редят на опашка да ровят из кофите пришпорени от наближаващите празници. За разлика от всичко друго, снабдяването с боклук е отлично решено в Столицата чрез прекрасно развита инфраструктура. Защо му е на някой да ходи чак до Метро, като във всеки квартал, включително и в идеалния център на София ще намери хиляди пунктове с боклук за ровене?


Маркетингови проучвания показват, че софиянци предпочитат кварталното бунище пред големите Евопейски мегамаркети.

3. Боклукът се явява като неволен разпределител на урбанизацията и имиграцията. Отварянето на вратите на България към гражданите на ЕС и въвеждането на безвизов режим за американците се оказа нож с две остриета. Пълчища чужденци нахлуха в Родината ни с намерение на учат, работят и останат безсрочно на територията на страната. Слава на Боклука, това никога не се превърна в сериозен проблем, защото повечето от пришълците не разбраха положителната социална функция на Бунище София и си тръгнаха като опарени, мислейки че градът е просто такъв – сив, грозен и мръсен.



Заради горните три причини, аз твърдя че боклукът в София е не само полезен но е и съществено важен за нас Софиянци. Не трябва да се гневим срещу него, а да го приемем и увеличаваме. Аз от известно време насам хвърлям всички отпадъци директно през прозореца. Пробвайте и вие!

Friday, December 26, 2008

9/ Черно-бяло детство.

via Блогуващият с пилци

Отварям стария албум по навик. Не е нужно да поглеждам снимките, всяка една от тях е запечатана в паметта ми и е достатъчно само да ги докосна с длан, за да се пренеса отново там, в онова тъжно и прашно градче на моето детство.

Нямам цветни снимки, защото и времето беше черно-бяло. И хората, и мислите, и песните, и чувствата, и всичко тленно или нетленно беше смес от тези два цвята с много, ама много тишина и горест.

Хората започват да забравят за «онзи живот», а не бива! Защото изчезне ли споменът, времеядците пак ще се върнат, пак ще откраднат историята, ще излъжат нас, а и себе си, и безвремието пак ще погълне всички ни.

«Онзи живот» беше мрачен. Наричахме го «Комунизъм».

Блок, двор, махала, град...

Невъзможно е да си спомня за детството без в съзнанието ми да изникне вечната дупка в асфалта зад блока. Около нея сякаш беше подредено и всичко останало – десетки очукани и ремонтирани собственоръчно автомобили, разпадащи се стари сгради, заченати строежи, изникнали волно и неволно дървета, скалъпени от всякакви ламарини и картони гаражи... Локвата ни служеше за океан, в който пускахме лодки. Иначе не я обичахме много, защото ни пречеше да играем футбол – топката неизменно цопваше вътре. А топката беше най-ценното нещо зад блока! Защото имахме само една в махалата и всички се молехме и подмазвахме на гордия й притежател, за да го накараме да я изнесе и да направим един «мач». В знак на благодарност го оставяхме да избере в кой отбор да играе и даже му пускахме да вкарва голове.
Всъщност много неща никак не са се променили оттогава– на снимките ми можете да видите същите разбити детски площадки и същите разчанчени панелки, каквито ги има и сега. Тротоарите бяха със счупени плочки, изпод които неизменно бликваше струя при настъпване. Градинките разцъфваха само при специални случаи – посещение на партиец например... Или най-често при слух за посещение, защото нито някой идваше, нито нещо се случваше.
Така веднъж пребоядисаха целия град, защото някой беше предположил, че дипломатическият корпус може да дойде.

Плебсът живееше в блокове с еднакви апартаменти, еднакви мебели, еднакви тоалетни и кухни с еднаква техника. Така че, ако човек се объркаше и влезеше в чужд апартамент, можеше да се получи недоразумение. Подобен анекдот разказваха пернишките миньори :
Случило се в миньорско общежитие с обща тоалетна на етажа. Жената на един злощастен работник станала да ходи по нужда през нощта. Но била сънена и на връщане сбъркала вратата и легнала по погрешка при съседа, който също бил сънен, но все пак се възползвал от случая да сподели по комшийски миньорското си либидо. Чак на сутринта жената разбрала причината за небивалия ентусиазъм. Стигнало се до съд, но присъда в крайна сметка не е имало. Какво е виновен човекът, че пращи от мъжественост?


Хлябът наш насущний...

На приземния етаж на блока се помещаваха магазини, както е и в наши дни. Само дето на мястото на месарницата и сладкарницата са направили кръчми... Или както сега е модерно да се казва – «кафета»... Е, загубата не е кой знае каква, като се има предвид, че тогавашните магазини бяха почти празни.

В месарницата например наистина нямаше никакъв избор – в хладилника се мъдреше само един вид замразени пилета, а всичко останало беше на приливи и отливи, има-няма, според както се получи... Липсата се наричаше дефицит... При епидемия от от стомашно-чревни заболявания основен проблем беше дефицитът на тоалетна хартия - тогава голяма част от народа запретваше ръкави да прави изрезки от вестници. А знаете ли какво е "дефицит в дефицита"? Парче шпеков салам увит в тоалетна хартия...
Продаваха и два вида консерви – «Русенско варено» и пастет «Апетит», който откровено сивееше и миришеше странно. Понякога вътре откривах парченца кост, а братовчед ми разправяше, че това са зъбчета на мишок, за да ме отврати и за да ми изяде след това филията.
Ако се съди обаче по разказите на тогавашни работници на «Родопа», ще се окаже, че зъбчетата комай наистина са били миши...

В сладкарницата цареше небивала суматоха, особено когато “докарваха” евтина бира или покрай празниците кока кола. И тогава – за ужас на мустакатата сладкарка - всички се завтичахме с пазарски мрежи към лепкавия от разлята боза тезгях и се подреждахме чинно в дълга опашка, в която единственото забавно нещо беше предреждането и следващите го неизбежно скандали.
Обичайните сладкарски изделия произлизаха от сладкарската кооперация и имаха що-годе еднакъв вкус, защото ги заливаха с един и същ захарен сироп, който винаги се разтичаше по сивата амбалажна хартия и наклепваше дрехите на ядящите.
Тестените изделия - и в частност хлябът – се произвеждаха във вездесъщия хлебозавод. Един мой приятел, който беше там на служба като нощен пазач, с удоволствие разказваше как пияните му колеги се облекчавали в нощвите с тесто. И може би затова винаги съм се отнасял с подозрение към “някогашния вкус” на продуктите и към тези, които тъгуват по него...

В зарзаватчийницата също “докарваха”, но според сезона. През зимата пресните зеленчуци бяха кът и затова наесен из вътрешните дворчета хората варяха буркани със зимнина.
Пак за празниците “докарваха” банани и портокали в така наречените “показни магазини”, които би трябвало по принцип да са нещо като витрина на “успелия социализъм”. Само че и там се виеха опашки, и там хората си го изкарваха на себеподобните вместо на системата.
Диалог от култов филм :
- Пешева, на пазара са пуснали чушки!
- Пази ми ред, ида!

Вносни стоки от капиталистическите страни можеха да се купят само срещу долари в магазините «Кореком», обаче притежанието на долари трябваше да бъде обосновано по някакъв начин. Например долари се намираха у пътуващите зад граница тираджии, или моряците от океанския флот, или медицинските сестри в Либия...
Само чужденците можеха да пазаруват свободно с валута, а най-често срещаните такива бяха виетнамските гастербайтери, които получаваха заплата в долари и си докарваха допълнителни пари чрез черна борса.

За да се сдобие човек с желаната стока, трябваше да има "връзки" - т.е. всичко беше подчинено на корупцията. Магазинерите криеха дефицитните стоки, за да ги дадат на свои близки, или за да ги разменят срещу други стоки или привилегии.
За по-големи неща (апартамент, автомобил) и тогава беше за предпочитане да си жена - от по-хубавичките и по възможност достъпна и вярна на Партията и комсомолския секретар. Защото партийците и комсомолците дърпаха конците на всичко и обичаха да разполагат с всичко – нали затова и режимът беше тоталитарен.
Иначе за автомобил се чакаше понякога цял живот... Така например дядо ми беше на 60 години, когато успя да се дореди за лек автомобил Москвич. И замалко щеше да се размине с удоволствието да го подкара, защото нямаше книжка... А човек можеше да се запише на курсовете за водач до навършени 60 години! И така, наложи се на преживелия национализации, колективизации и изселвания човек да се справи с ново придизвикателство и да издържи успешно изпита по кормуване за няколко месеца до рождения си ден.
Години след това дядо ми го сочеха за пример на най-скептично настроените към шофьорското си майсторство кандидати за книжка – «Видите ли, бай Сандо успя, а беше на 60 години! Защо не и вие?»
Защо не и ние... Бай Сандо се превърна в анти-герой и прототип на чакащия стоически и търпящ всякакви издевателства човек, на Балканджи Йово на новото време. Дядо ми чакаше съвсем друго, но дочака автомобил, който така или иначе му влезе в употреба само за пет лета.


«За делото на българската комунистическа партия, за щастието на нашата скъпа родина, бъдете готови!»

За жалост материалната мизерия не беше нищо в сравнение с идеологическата истерия и пълното видиотяване на хората. Или както знаете, за пример ни даваха Павлик Морозов - предал баща си на болшевиките ("И вие деца, ако чуете някой да говори срещу партията..."), Александър Матросов - запушил амбразурата с гърди (нещо като комунистическо камикадзе, но от по-глупавичките), Алексей Стаханов – работник-маниак, преизпълняващ никому ненужни норми.

В България си имахме герои родно производство – Митко Палаузов, Ястребинчетата... Георги Димитров – счупил стъкло с топка, другите избягали, а той доблестно си признал... Ах, топка! Значи преди комунизма децата все пак са имали топки!
Родните герои заместваха някогашни християнски светци и ги тачеха като такива – окачаха портретите им по стените, кичеха ги с цветя и им измисляха страдалчески жития-бития с елементи на примитивен символизъм («Тихо мъртвият казал...). Наричаха ги «активни борци срещу монархо-фашизма» и им се кланяха... Светата тройца се съставляваше от Ленин-Маркс-Димитров, а идеологическите литургии се пееха в парийните домове. Всичко беше аналогия на нещо като примитивна форма на християнизъм и затова самото християнство дразнеше ужасно червените шамани – «Религията е опиумът на народа, въздишката на онеправданите...»
Управляващите също бяха бивши активни борци или техни близки и роднини. Те съставляваха елита на народа и се ползваха с огромни привилегии – апартаменти, автомобили, свобода на придвижване, специални магазини със специални стоки...

«Пе-ко-Та-ков-Ма-ко-Да-ков-Геор-ги-Бо-ков-Са-ва-Дъл-бо-ков...»
Това е една детска броилка с членове на Политбюро от началото на седемдесетте години... Някои имена можете да ги разпознаете и сега сред управляващите в изстрадала България.
И на сън да ме вдигнете пак ще ви изрецитирам няколко стихотворенийца.
«Нощите са като дни с тия бели светлини»
«От запад се надига тъмна, вражеска вълна»
«Партия велика води нашия победен строй» (това беше част от химна на Народна Република България)
«Комунистите щурмуват небесата, комсомолците след тях вървят,
пионери, пионери, славен път ви чака, светъл път...»

Всичко се въртеше около идеологията и Партията – образование, професионален, социален и културен живот. Всеки текст в детската читанка съдържаше определен брой кодови думи като “пионери”, “чавдарчета”, “комсомолци”, “паметник”, “партизанин”, “знамена”, “манифестации”... Освен това децата бяха задължени да участват в мистичните идеологически ритуали на посвещаване в партийното тайнство с връчване на връзки, значки, книжки и рецитиране на патетични стихотворения. В училище пускаха само при наличие на пионерска връзка, а понякога се озлобяваха и настояваха пионерчетата да носят бели ризи и тъмни панталони, а комсомолците да са със сини ризи и униформа.
Участвахме и в конкурси по маршировка, рецитация, политическа песен и т.н. Караха ни да рисуваме и афиши срещу войната – разноцветни деца чупят ядрените ракети на американците.

Налагаха вечерен час за учениците, а групи учители обикаляха из града на лов за хулигани и недобросъвестни родители, извели децата си на разходка.
По време на Възродителния процес учителят по математика ни изнасяше урок за териториалните апетити на Турция спрямо България. Освен това ни водеха от училище да гледаме как турци изнасилват групово българки в долнопробни филми от рода на “Време разделно”. Беше доста поучително – особено за деца в началото на пубертета.

Имахме и часове по политическа подготовка, в които учениците коментираха наболелите международни проблеми (срещата в Рейкявик, разоръжаването...), а лекция изнасяше отговорникът по политическата дейност, т.е. Пешо, който искрено ненавиждаше тази си роля, защото Митко му лепна прякорa „Политиканчо”.
Години по-късно един приятел софиянец ми довери, че и той е бил отговорник по политическата дейност, и че е изпитал едно от най-големите унижения в живота си, когато пред целия клас му нахлупили на главата картонен телевизор, включили го с въображаемо копче и му наредили да изнася лекция за срещата Рейгън-Горбачов.

В професионално отношение човек непременно трябваше да бъде член на Партията, ако амбициите му го караха да мечтае за кариера и конкретни привилегии, и ако в същото време не държеше кой знае колко на абстрактните морални принципи, които и без това бяха тотално отречени от червената власт, а и колелото на историята сякаш ги беше прегазило окончателно и необратимо. Така че всякакви подлизурковци се завтекоха към партийните домове със заветната цел да се докопат до идеологическия кокал, като в замяна предлагаха преданост, вяра и по някое друго доносче срещу роднина или приятел.

В общонационалното състезание по мерзост печеливши винаги бяха най-бескрупулните и надъхани мерзавци, най-верните и предани доносници, способни да открият и разобличат “врага на народа” дори и у себе си. Защото самокритиката се считаше не само за висша форма на безличие и унижение, но и за неопровержим белег за вярност. По същата логика провинените, но саморазкритикували се другари, биваха повишавани в длъжност.
Спомням си също как всяко пионерче трябваше да си направи самокритика пред целия клас.

Провежданите непрекъснато манифестации, пленуми, конгреси, събрания и оперативки бяха своего рода изпит по политическа грамотност, на който компетентните другари зорко наблюдаваха и оценяваха пролетариата.
Иванов разказа виц, Георгиев критикува Партията, Василев не дойде на манифестацията, братът на Петрова е зад граница...
- Другарю Динев, защо не ръкопляскате?
- Боли ме ръката, другарко...
- А някой може да си помисли друго... Майка ви не беше ли с чужд произход?

Пропагандата беше навсякъде – в имената на улиците, в паметниците, в празниците, в стоките. Медиите бълваха - денонощно и до умопомрачаване - едни и същи доклади за петилетки и всякакви доказателства за неминуемата и окончателна победа на комунизма.
Имаше два телевизионни канала – Първа програма излъчваше сутрин и вечер, а Втора – само вечер. Всеки петък емисията новини беше на руски език – “Здравствуйте дорогие телезрители, начинается информационная программа “Время”... А след това и филмите бяха съветски.

Лингвистика и лоботомия

Победа, прогрес, зора, свежест, светлина, заря, лъч, звезда, мир, труд, свобода, разбирателство, народ, трудещи се, подем... Всички тези кодови названия предизвикваха у хората неизменно чувство на щастие и сигурност. Те се използваха по всякакъв повод и винаги ги свързваха по някакъв начин с Партията (майка хранилница) и с комунизма.
Разпадащ се, загниващ, агонизиращ беше само капитализмът, а негативните кодове от рода на империализъм, агресор, колониализъм, банкрут, безработица, инфлация, спекула, престъпност, милитаризъм военолюбец, вероломен, туберкулоза, болест, нападение, Жълтата гостенка, фашизъм, експлоатация и т.н. се свързваха единствено със света от другата страна на Желязната завеса.

Съществуваше и езикова номенклатура спрямо подредбата на цитираните имена и длъжности – първо Генсек и политбюро, след това правителство, депутати... В подредбата на държавите СССР трябваше винаги да фигурира преди НРБ.

Някои изрази се бяха превърнали в чист плеоназъм – “знамена” винаги се употребяваше в един лингвистичен контекст с “червени” и “развяват се”, а според управляващите “социализъм” си пасваше толкова добре с “победа”, че в крайна сметка всички дружно заживяхме в „Победилия социализъм”. По същия начин „трудещите се” винаги отговаряха позитивно и с ентусиазъм на „призива на Партията”, което разбира се означаваше, че положението е под контрол и че банкетите могат спокойно да продължават.

В езика на плебса също си заслужава да се отбележат някои заредени с особен смисъл думи :
Стоката е „докарана” („Докараха хляба”) : иразява положеното от страна на Партията и ръководните другари усилие да снабдят гражданите с необходимите продукти.
Стоката е „пусната” („Пуснаха банани”) : показва благоразположението и щедростта на управляващите, които с бащина нежност поднасят даден продукт на трудещите се, въпреки че той не е от първа необходимост.

Директивата е „спусната” („Спусната отгоре”) : това е чудесен пример за плеоназъм, защото спускането като действие винаги се осъществява отгоре надолу. В същото време обаче е показателно как управляващите се изживяваха като олимпийски богове и диктуваха нареждания от висотата на положението си.

Еди-кой-си е „избягал” („Избяга на Запад”) : това всъщност беше мечта на всеки, така че не е нужно да се обяснява. Иначе за по-незапознатите ще уточня, че цитираният ефемизъм показва с какво желание даденият човек се е отдал на странство, което разбира се съвсем не означава, че е „тичал” или „бягал”.

Monday, December 22, 2008

10/ Сив град, мъртъв град

via Parabola

Днес пообиколих квартала - от Стрелбище до Борово. Гледам, сградите никнат като гъбки - в калта. Едни деца излязоха от едно училище, две момичета, още първолачета и минаха през разбитата ограда опасваща една новострояща се бизнес сграда. Тъжното беше, че те не виждаха иронията в цялата ситуация - бяха весели на фона на грозната картинка - луксозна бизнес сграда, цялата от стъкло и алуминий, построена сред кал и бабуни, опасана от строителни боклуци и остатъци от арматурни железа. Жужаха със своите проблеми, а грозната паст на сградата беше надвиснала над тях все едно чакайки човешко жертвоприношение. Замислих, се за всички хора, българи, които работеха или щяха да работят там, всеки от тях сигурно мечтаещ да избяга далеч от грозния град, сред природата, но накрая се получава така, че работи всеки ден пред компютър, жертва от своето време за да ползва компютър, и да създава и оправя проблеми на други компютри. Той работи за тях, без да го осъзнава.

После в Борово, видях още по-тъжна картинка - грозни, недовършени строежи, от двете страни на кална, изронена от дъждовете улица. На улицата се разминах с майка със дете, и тя му говореше за дядо коледа. А около тях стърчаха железа и дървени летви от строежите. Картинката беше все едно извадена от някакво гето, а детето се радваше, в своята илюзия, че има дядо коледа и тази година, ще му донесе подаръци. Колко тъжно. Навсякъде бетон. Навсякъде сгради. Рушащи се сгради, недовършени нови строежи. Едно земетресение би било тъкмо на място.

Sunday, December 21, 2008

11/ Буквален превод на обявите за работа

via Марто

“Мотивиращо възнаграждение” - Ми 300 ти стигат
“Готовност за работа” - Ща сгърчим
“Плаващо работно време” - Има да плаваш от 08:00 до 12:00
“Работа в млад екип” - Разни суяци ще ти прехвърлят работата
“Приятна работна атмосфера” - Проветряваме от време на време, предимно като пръдне някой
“Заплащане според постигнатите резултати” - Аааа, щи намерим кусур.

Ето още някой добри постове по темата:
Обявите за работа - през погледа на Михаил Кочанов
Обяви за работа без ясна заплата - Иван Енев
Колко получаваш, колега? - Денислава Симеонова

Сигурен съм, че има поне още няколко добри коментара по темата и ще ги постна когато ги открия. Ако имате нещо свързано ще се радвам да го добавя.

Saturday, December 20, 2008

12/ Back in the U.S.S.R



"I'm back in the USSR
You don't know how lucky you are, boy
Back in the USSR, yeah"

The Beatles


Един ден на ОРОН "Гоце" в Узбекистан

via Черна станция
  • Ташкент - това звучи гордо! Пристигнахме. Най-сетне се чувствам в свои води, хубав край, хубави хора. Президентът Каримов ме посреща на летището.
  • Момиче в узбекска носия ми подари тюбитейка. Зорка твърди, че ми седи добре.
  • Пътят към резиденцията е осеян с портрети на президента Каримов. Това се казва благодарен народ! Вече съм напълно убеден, че Запада ни поквари. Хората забравиха какво е да уважават президента си.
  • Вальо Златев се обади да ми напомни, че отново трябвало да му свърша малко работа. Понякога имам чувството, че е прекалено строг с мен. Не може ли просто да си стрелям в степта и да се наслаждавам на гостоприемството на домакините? Газ - нефт, газ - нефт, газ - нефт...започва да ми писва.
  • Говорим си дружески с президента Каримов. Изключителен човек! Строг, но справедлив. Всички много го обичат и му се усмихват. Споделям за психическия тормоз, който ми оказват недоброжелатели в България. Защо съм бил агент? Защо поддържам близки контакти с олигарси? Защо се обичаме с Володя Путин? Защо ходя на лов? Ислам Каримов ме слуша и не вярва на очите си! Според него, много съм им отпуснал края на българите. Предлага да ми покаже казаните в подземието на резиденцията си. Обяснава как и най-твърдите глави увират при опрелена температура. Размечтавам се...
  • Тръгваме на лов. Ура! Като дете си изрязвах снимки на др. Пенчо Кубадински от вестниците, а ето ме днес - почти като него! Ще стрелям по нещо с големи рога. Коза или овен, не разбрах точно, но няма значение. Важното е,че било много рядко, почти изчезващ вид. Кой като мен?! Ех да можеше другаря Кубадински да ме види отнякъде! Друскам се в джипката по неравната степ с пушка в ръка и тюбитейка на главата. Почти като истински съм. Дано и да върже.
  • Вече 4 часа обикаляме да търсим рогатата гад! Няма и няма, май наистина е много кът. Изнервям се. Президентът Каримов ме усеща и веднага взима мерки. Изключителен човек! След 15 минути 2 батальона от узбекската армия загрждат степта в търсене на рогатото. Ами ако и те не успеят? Нямало как да не успеят, били виждали казаните в подземието.
  • Май ще върже! В далечината се задават двама узбеки, теглят нещо за рогата. Хванали архара, милите! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Само онова с дългите рога нещо се дърпа. Вече са само на 50 м. от нас и решавам да действам, преди животното да ни развали рахатлъка с киселия си нрав. Вдигам пушката, прицелвам се и стрелям. Единят узбек, държащ архара за левия рог, се свлича на земята. Първоначално си помислих, че се е уморил, но май е по-сериозно. Леко се притесних. Каримов ме успокоява и нарежда да разкарат пострадалия, за да не пречи. Веднага мястото му е заето от друг доброволец. Отново вдигам пушката, прицелвам се и...се замислям. Ами в крайна сметка нали съм дошъл да убия нещо с рога, а узбеките нямат рога. Президентът Каримов ме уверява, че не е проблем да застрелям още двама-трима, но аз не виждам смислъл. Приближих се и гръмнах гадта от упор. Спря да шава и се строполи в краката ми. Така и се пада, ще ни разиграва тя нас! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Снимам се до козата-овен-архар с пушка в ръце и тюбитейка на главата. Една мечта по-малко. Представям си как някое селянче ще си изреже с възхищение снимката ми от "Труд".

  • Време е да поемам към България, уви. Архарът остава тук, скоро ще ми изпратят само рогата, другото много миришело. Прегръщаме се с президента Каримов за довиждане. Изключителен човек, много ще ми липсва! Обещаваме си да се видим отново. Още от самолета се обаждам на "Дондуков"2, да ми уредят официални посещения във всички страни завършващи на "стан". Тези са ми любимите, след Русия, разбира се!

Tuesday, December 16, 2008

13/ Докато животът ни раздели

Лоялност към компанията – защо и докога?

via Psyglass

Бих дефинирал лоялността на служителя към компанията така: това е привързаност, която не е свързана с рационален интерес или полза. В този смисъл лоялността не е търпението, с което изчакваш лошите времена за бизнеса да отминат, защото очакваш поощрение след тях – това е калкулиран интерес. Лоялността очевидно е един от графитните, срамежливи щрихи към Homo Economicus, от когото лицемерно очакваме неикономическа мотивация – подобно на потребителската мотивация за придържане към марка, която няма икономическо предимство. В пазарната икономика все пак има хора – и от двете страни на гишето, и ние не можем да пренебрегнем човешкото у тях – още повече, когато можем да го използваме.

Лоялността към компанията има важна функция за бизнеса – тя осигурява по-голяма устойчивост и проактивност на компанията. Неикономическите фактори позволяват на компанията да устоява на колебанията на безмислената стихия на пазара. Лоялността на служителите, които не са просто реагиращи на икономически промени обекти, както и лидерските преценки на мениджърите, противоречащи на конюнктурата, позволяват на бизнеса да бъде самоуправляваща се, устояваща и повлияваща средата единица, а не просто ветропоказател на модата или манията на акционерите и клиентите. В момент, в който даден бизнес сектор е в упадък, заплатите и акциите падат, именно неикономическите механизми могат да изведат компанията в посока, различна от пороя на масовото напускане или разпродажба, към упорито търсене на нови решения. Могат да дадат ценно време за управление на промяната или просто изчакване на новата конюнктура. Затова в продължение на десетилетия лоялността е сред първите ценности в корпоративната култура.

Какво обаче стои в отношенията вътре в компанията, между отделния служител и фирмата? Какво е лоялността там? Класическото изискване за лоялност според мен е един пример за фактическата неравнопоставеност между служител и работодател, която договорните отношения не могат да скрият. Компанията изисква лоялност от служителите си, но изключително рядко служителите могат да разчитат на реципрочна лоялност от компанията. Във всички учебници по микроикономика човешкият ресурс е “променливият”. Компанията реагира на промените на пазара основно чрез оптимизиране на персонала – уволнения. “Оздравяването” на компаниите или “преструктурирането”, започва със спестяването на хартия за фишове. И – знаете ли – компанията има идеално оправдание за това – икономическата рационалност. Компанията не е личност, тя е юридическо лице. Хората, които взимат решения, дори не са собственици – те са мениджъри, агенти на собственика. Компанията взима решенията автоматично, защото не е личност. Никой не може да обвинява или да се “сърди” на един нежив субект. Двигателят на бизнеса са печалбите и мениджърите просто си вършат работата, точно както и служителите на конвейера. И докато всички просто си вършат работата, някои просто остават без нея.

Служителят не може да си позволи икономическа рационалност, защото е личност. От него очакват проява на ценности – лоялност, почтеност, упоритост, инициативност и т.н. според хартата на компанията. Когато служителят е нелоялен, той поема лична отговорност за решенията си – те са избор на личност. По този начин, малко парадоксално, личността става неравностойна спрямо едно лице, една фикция, заради човешкото у себе си. Между компанията и служителя се разиграва игра в класическия смисъл – стратегията на всеки от двамата играчи повлиява на и се повлиява от стратегията на другия. Само че, компанията има право да прави само едно – да действа в интереса си. Следователно, служителят може да действа само в условията на реализиран интерес на компанията. Както в класическата метафора на този тип игри: два тежко натоварени камиона се срещат на тесен планински път. Единият ще трябва да се върне назад и да загуби време. Но никой няма предимство пред другия. Единият може да продължи упорито напред, но и другият може да не отстъпи. Тогава единият шофьор изважда лоста за скоростите и го изхвърля демонстративно през прозореца. Сега вече другият шофьор знае, че опциите са ограничени – колегата му има една единствена стратегия, да кара напред, и дори не зависи от него да я промени. Единственият, който може да направи избор, е шофьорът с лост. Единствено личността може да направи избор, компанията просто няма задна скорост за печалбите.[1]

Очевидно е, че в тези условия изискваната лоялност не може да бъде спонтанна и автентична. Тя може да бъде лоялност на страха, на примирението, на конформизма, инфантилна лоялност на зависимия човек или фанатизъм на фетишиста.

Забележително е, че икономическата рационалност може и да подрива лоялността. Така е при най-висшата форма на набиране на служителите – прекият подбор, известен още и като ловене на глави. Когато попитах един служител в компания за хедхънтинг дали компаниите не се притесняват, че трудно и скъпо привлеченият човек може в неопределено бъдеще да бъде “откраднат” от друг конкурент (предателят веднъж е предател завинаги), тя ми каза, че компаниите са напълно наясно с този риск, и че въпреки това, загубите са оправдани. Очевидно цената на намирането, привличането, задържането, загубването и новото търсене на “главите” е многократно надхвърлена от ползите и печалбите. В този смисъл, служителят е само на пръв поглед равностоен или дори по-важен от компанията. В действителност, механизмът на икономическата рационалност отново управлява.

Всъщност, няма нищо лошо в това – това е бизнесът. Компаниите са неутрални механизми за производство на печалба за собствениците, а като страничен ефект, производители на нещо полезно и места за себереализация на хора. Но сценарият с ловенето на специални служители може да ни даде и важни насоки за едно ново, по-адекватно и може би, по-справедливо разбиране за лоялността.

Какво е така специално у служителите, за чиито глави се дава награда? Както и при уестърнския първообраз на понятието, тези хора имат лице, имат физиономия. Това са хора, отличаващи се с уникални компетентности, с уникален стил на работа и творчески принос. С други думи, това са хора, които работят с личността си и за личността си, себереализиращи се хора. Най-често това са хора, които нямат нужда да се вписват в строгите рамки на служебното поведение и преклонението пред компанията, те са автентични на работното си място, защото това е тяхното жизнено място. Тези хора, макар и сменящи работата си на 3-4 години, всъщност са изключително лоялни – към себе си. Те живеят, работейки, и компаниите ги привличат, предоставяйки им нови предизвикателства. Тези служители остават в една компания, докато дойде време да продължат напред – докато животът ги раздели.

Единственият начин да се осигури привързаност на такъв служител към компанията е компанията и служителят да имат споделени ценности относно работата и живота по време на работа. След като за тези служители работата е част от идентичността, то идентичността на компанията трябва да хармонира с нея. По този начин лоялността не е жертване в името на по-висша цел, което неминуемо води до фрустрация и очаквания за компенсация, а хармонично и продуктивно съвместно съществуване.

Но защо “главите” да са по-различни от другите служители? Нима за всеки служител работата не е най-структурираната част от живота? Нима работата не е начин за себеизразяване и себереализация? Разбира се, че е. Следователно, ако иска да изгражда лоялност у служителите, компанията трябва да създава обща идентичност и ценностна система с тях. Нещо повече – компанията трябва да търси личности, за които конкретната работа е част от идентичността, от жизнения проект.[2] Такава лоялност е равностойно отношение между личност и личност, а не инфантилно или фетишизирано отношение между зависим и авторитет.

Казахме “отношение между личност и личност” – това води до другия необходим аспект на новата лоялност – тя може да е отношение само между личности, а не между личност и лице. Лоялността, базирана върху идентичността, върху човешкото, е човешко отношение, а не интерфейс човек-машина. Компанията може да подпомага създаването на отношения между конкретните свои служители, вътре в екипи, по вертикала и хоризонтала, вместо колективен култ към марката.[3]

Какво би означавала тогава тази лоялност? Очевидно тя не е свързана с времето и изпитанията, прекарани в компанията. Лоялността може да се предефинира с въпроса: Служителят работи ли така, все едно работи за себе си, а не за работодател? Ако имаме налице лоялност към себе си при работа с личности, споделящи общи ценности и нагласи, вероятността за положителен отговор на този въпрос е голяма. В крайна сметка може да приложим една по-очовечена версия на закона на Адам Смит: работейки в своя собствен интерес, служителят, воден от невидима ръка, работи за интереса на компанията. Докато животът ги раздели.


[1] Профсъюзите и колективното договаряне до известна степен превръщат отношенията в по-равностойни, “лице-лице”.

[2] Можем да разберем по-добре това и като разгледаме и другата хипотеза при набирането на нови служители – обикновено кандидатите с най-големи финансови претенции държат на парите, защото няма на какво друго да базират предпочитанията си към работата. Поради размита идентичност, те не могат да открият себе си в работата и не могат да бъдат лоялни към себе си. Очевидно високите заплати ще ги привлекат в компанията, но това ли е лоялността, която компанията търси?

[3] Разбира се, това крие риск от екипни напускания на компанията, но най-вероятно ползите оправдават риска.

Monday, December 15, 2008

13/ Резиденти, агенти, явочници, славейчета…

via Municeps

Добре че обявиха поредната доза агенти, та да спрем да си говорим за санкциите от ЕК.

Утре чакаме следващия скандал, за да спрем да си говорим за агентите от БНТ.

От всичко чуто през последните часове, си правя следните изводи:

1. Най-добрите, най-умните, най-качествените са били оглеждани и канени да сътрудничат. Ако някой не е бил поканен, значи е бил (и все още е) тъп и некадърен.

2. Те всички са сътрудничели в името на Родината, а не на КГБ, и са били възнаграждавани със софийско жителство, кола Лада (Москвич – не) без опашка, жилище, за децата – хубаво училище, пътувания в чужбина, кариера, и втора заплата – с малки вноски, но редовно.

3. Те всички са горди с това, което са правели, и пак биха го направили. А тези, които не са горди, са изненадани, изумени и съсипани от тази инсинуация, защото никога, ама никога не са и помисляли за сътрудничество.

4. Те са истинското богатство на нацията, защото всичките са на директорски или подобни постове и по време на демокрацията. Който днес не е директор, е бил (и все още е) тъп и некадърен.

5. Когато някой от тях е поемал по пътя на партийното лидерство, е бил освобождаван от патриотичния дълг, защото партията-майка все пак се е срамувала от тези си дечица – службите.

Ясно ми е всичко като бял ден, както и това, че съм от тъпите и некадърните.

И все пак:
И ти ли, Димитри?

Sunday, December 14, 2008

14/ На Кузманова „цезурката” или как Цветанка прави реклама на Йорданка

via Sulla

Решил съм да поканя Йорданка Кузманова* на поетически турнир. Нещо като онези турнири, които организираше добрият стар дук Шарл дОрлеан в замъка Блоа, само че тук замъкът Блоа ще бъде култовият жълт вестник „Уикенд”, който, разбрах онзи ден, редовно организирал литературни конкурси**, а вместо легендарния Франсоа Вийон на това достойно поле на честта ще се яви г-жа Кузманова. Ако, разбира се, приеме отправеното от мен предизвикателство.


Желанието ми да я предизвикам възникна в събота (или когато там се излъчва предаването на Цветанка Ризова), докато гледах как водещата и гостуващата й актриса се вайкаха по изгубената българска словесност. Йорданка и Цветанка (особено Йорданка) стигнаха до извода, че понастоящем в България словесност няма, а само „едно фъфлене и надута музика и не се разбира за какво става дума. Вече по тържества и купони никой не четял поезия, а се слушало само музика, а дори и когато някой решал да чете поезия, то не знаел къде да сложи цезурата***. „Една цезурка не знаят къде да сложат” – потресе се от възмущение Йорданка Вийон. После бе очертана апокалиптичната картина на нашето съвремие, в което обладани от чалга зомбита сърфират из Интернет и при никакви обстоятелства не се съгласяват да рецитират стихове, защото са емоционално и естетически изпепелени. Въобще, днешните млади не са такива, каквито бяха едновремешните млади. Лишени от ценности и идеали, те желаят само да консумират – да се консумират помежду си и да консумират материални блага, в т.ч. и съвременната култура, която в никакъв случай не може да бъде определена като духовна.


Слава Богу, скоро стана ясно защо е цялото ридание над могилата на поезията. След умело зададен от Цветанка въпрос, Йорданка си призна, че, да, и тя самата пишела стихове и дори ги била издала наскоро в книжица (тук актрисата-поетеса вади книжицата, за да е по-удобно на камерите да я доведат до знанието на потенциалните й купувачи). Цветанка се сгърчва в една-две конвулсии на естетическо-духовен оргазъм и моли Йорданка да зачете от книжицата. Йорданка тутакси зачита, без никакво предупреждение към зрителите със слаби нерви. А такова предупрежденентие дължи всяка телевизия, когато се кани да излъчи брутален материал. Както и да е, рекламното четене протече, разбира се, без никакви цезури, защото цезурата е елемент от стихосложението, а в представения текст стихосложение не беше възможно да се наблюдава. Не знам защо има хора, които си мислят, че да пишеш поезия, това е да пишеш първото нещо, което ти дойде на ум, при единственото условие да не пишеш до края на реда, а от време на време да започваш на нов ред, така че да се оформи нещо като строфа, поне графично.


Смятам, че поезия се пише само от две категории хора: гении и присмехулници. Първите обикновено са мрачни типове, които не знаят какво правят. Те пишат онова, което им диктува Бог и често сами не разбират какво са написали. Вторите се присмиват на света, като го цитират. Така, цитирайки и цитирайки, те най-накрая прибягват и до поезията, която е цитатът на всички цитати. За разлика от гениите обаче, присмехулниците във всеки момент и на всеки етап от заниманията си са абсолютно наясно с това какво правят и защо го правят. Всички останали, които пишат недовършени редове, мислейки ги за строфи, са графомани. Те искат да създадат фалшива представа за собствена значимост в собствените си очи.


Аз съм циничен егоист и нямам навика да се трогвам, когато някой обиди някой (в цъфналата ръж J), но кой знае защо се засегнах, когато нарекоха съвремието ми бездуховно и даже безсловесно, а младите хора, които го населяват и му придават неподправена свежест, особено някои госпожици сред тях, вятърничави персони, които се интересуват само от „Мюзик айдъл”****. Аз чета блоговете на много млади хора и като човек, който покрай другото разбира от текстове и словесност, мога само да им сваля шапка. В повечето случаи те са прочели мното повече от младежите на предишното поколение, нищо че са го прочели в Интернет, а не в библиотеката. В повечето случаи (и това е най-важното) ТЯХ са ги прочели много повече хора, отколкото са били зрителите (и читателите) на интелектуалци от поколението на Йорданка Кузманова. Един добър блог се посещава над 100 000 пъти годишно. От тях нека качествените посетители, тези, които старателно са прочели написаното, да са не повече от ¼. Това са само за година повече от 25 000 човека с критично отношение към текста и развита ценностна система. В какъв тираж се публикуват стихосбирките? Колко души събира един театрален салон? Не бива младите хора, които показват чудесна езикова култура и дори преждевременна ерудиция в много области, с лека ръка да бъдат наричани безсловесни и бездуховни. Ама, ще кажат Цветанка и Йорданка, ние не сме имали предвид тях. Е, и аз мога да кажа, че руснаците през ХІХ век са вечно пияни мужици, които се подстригват с паница, бръснат се, като си палят брадите с главня от огнището, и спят пърдейки върху печката. Мога, но няма да го кажа, защото може би ще обидя руснаци като Пушкин, Лермонтов, Толстой, Гогол, Чайковски...

А сега няколко думи за поетическия конкурс в жълтата преса (чудесно поле, на което бездуховното съвремие да срещне одухотвореното минало). Както казах, колекционирайки епизодите на „Ало, ало!”, попаднах на следната обява:



Който има някаква връзка с Йорданка Кузманова, нека й прати линк към този постинг и тя да се чувства поканена да се включи в конкурса. Ще се включа и аз. И както при дуелите, когато единият съперник определи времето и мястото, то другият задължително определя оръжието, така и аз, определяйки „Уикенд” като място на сблъсъка за честта на Съвремието, приемам оръжието на противника, а именно – поезията. Признавам, поезията не е най-силната ми област в парадигмата на словестността, а пък особено одухотворената поезия (такава без рима, ритъм и смисъл) ми е направо чужда, обаче noblesse oblige*****. Ето впрочем няколко образеца от последния брой на „Уикенд”, които много се родеят в естетически и технически план с чутото от Йорданка в предаването на Цветанка. Явно ще се видя принуден на напиша нещо подобно. Нещо такова:

Вървя през пустиня от мътни въпроси.
Тя проси
и може да носи
все нови коварни и подли въпроси.
Защото
каквото
на съд се подложи
в дебелите ложи
от порови кожи,
то няма да има очи да попита
кога самолетът за Варна излита.

Нещо такова... Не знам обаче дали ще се справя. Като гледам, пак са се прокраднали рима и ритъм...

Освен стиховете, двамата с Йорданка Кузманова трябва да изпратим също така и своите автобиографии и снимки. Тоест трябва да си сядам на задника и да пиша автобиография. За щастие поетическа снимка вече имам. Ето я:



И за да обобщя. Скъпи читатели на блога ми, очаквайте в най-скоро време моята автобиография и конкурсната творба, с която ще се явя в „Уикенд”. Ако пък и някой от вас също желае да манифестира своята безсловесност и бездуховност, прочетохте обявата...

===========================================
* Йорданка Кузманова – актриса от моето детство.

**
... литературни конкурси – Вестник „Уикенд” напоследък започнах да си купувам, единствено защото с него продават и епизодите на сериала „Ало, ало”, към който аз съм пристрастèн. Затова разбрах за поетичния им конкурс чак на неговото осмо издание.

***
цезура – „Хекзаметърът е дълъг стих. При неговото четене или рецитиране се налага известно спиране. Тази кратка почивка се нарича цезура и значи буквално сечене, понеже най-често сече една стъпка. Традиционно е прието да се нарича мъжка цезурата, когато е след дълга сричка, а след кратка — женска. Първата сричка на всяка стъпка в хекзаметъра е винаги дълга и се изговаря с известно повишаване на гласа. Това повишаване на гласа се нарича иктус. Останалата сричка или останалите две срички на стъпките се изговарят малко по-ниско от първата. Това понижено изговаряне носи името тезис. Четенето на стиховете, като се спазва иктусът, тезисът и цезурата, се нарича скандиране. Стиховете на „Илиада“ винаги се скандират.” (Александър Милев)

****
когато нарекоха...” – всъщност, ако някой се кани да ме обвини, бързам да заявя, че това не е точен цитат от разговора между Цветанка и Йорданка, но смея да твърдя, че съвсем точно предава духа на казаното. Същото важи и за останалите позовавания на разговора в текста.

***** noblesse oblige – благородството задължава (фр.)

Wednesday, December 10, 2008

15/ 4 чифта цици и едно погребение 2

via Совичка

Винаги съм обичала момента преди да излезем. Дрехи, проснати по всички легла. Обличаш едно, комбинираш го с друго – не става, не и с тези обувки! Всъщност можеш да облечеш всичко. Само няколко парцала и изглеждаш както си пожелаеш – небрежна, стилна или лесна. Лесна е окей, мисля си аз, и поглеждам към най-късите панталонки. Разменяме гримове и съвети. Лилавото било в тенденция. Заклеваме се, че никога през този сезон няма да облечем лилаво. Вася и София се приготвят в другата стая, като се редуват да говорят на терасата с гаджетата си. Няма ли край?

Аз и Зу сме готови отдавна и чакаме. Зу е легнала на едното легло, качила е краката си на стената и е забила поглед в червения си педикюр. Имаме една игра – когато ни стане прекалено тъпо, вместо да броим овце, броим с колко мъже сме спали. Честно казано никога не съм била особено добра. Досега бях успяла да бия само Вася.

Сега броя отново. Излизат 11, но все имам чувството, че забравям някого. Колкото повече се връщам към тази бройка, толкова по-малка ми изглежда. Явно трябва да стана по-общителна. Чакам Зу да каже първа. Тя мълчи. Минута, две. На стената има някакъв кръгъл син часовник, който натъртва стрелката си на всяка секунда и сякаш я удължава.
- Зу? – питам въпросително.
- Броя бе, копеле!
- Още ли?
- Аха.
- До колко стигна?
- 48.
- 48???
- Ами да. Много ли ти изглежда?
- Дали ми изглежда много? Копеле, току-що се почувствах девствена!
- Е, стига, де! Не е чак толкова много.
- Да, бе! В сравнение с какво?
Пак се умълчаваме. Тя явно все още брои. Решавам да не я прекъсвам. Така или иначе пак изгубих. Вася и София влизат в стаята, за да излезем минута по-късно четирите. Вася смята, че приличаме на лелките от „Секса и града”.
- О, я млъквай с тоя тъп сериал! – процежда София.

***

Таксито ни оставя пред Брилянтин. Влизаме вътре и някаква руса красавица ни настанява на втория етаж. Поръчвам бутилка черно Bacardi и решавам, че вечерта може да започне. Приятелят на София обаче не мисли така. Освен че е невъзможно тъп, той е и от онези противни ревниви типове, които звънят през 10 минути и се надяват през слушалката да доловят дали около нас случайно не се навъртат мъже. Тя започва да го успокоява с престорено-лигав глас, от което ми се повръща, и да обяснава как всъщност той е единственият. Понеже в заведението е доста шумно, се налага да излезе. Няма проблем! По-малко приятелки, повече алкохол за мен.

Зу отново е на вълна смс-и – да пише или да не пише. Дори дилемата на Хамлет не е траела толкова дълго време, мамка му! Аз й предлагам да му пише, защото това ми се струва единствения възможен начин да спра любовната агония, обаче не. Сега изниква още по-важен въпрос - какво да му пише? Поръчвам втора бутилка Bacardi.

Поне на Вася й падна батерията на телефона. Явно силите са все още на моя страна. Тя оглежда заведението с огромните си кафеви очи, като ги върти ту наляво, ту на дясно. Изведнъж ги спира в ъгъла на клуба, където друга женска компания се смее и празнува нещо. Преценява ги бавно от глава до пети, а после в обратната посока и заключва, че всъщност са ужасно красиви и трите. Не красиви, те са направо перфектни и дори нямат силикон като повечето, вълнува се Вася. Тези са си естествени и красиви – седят си и блестят в ъгъла на заведението. Само това ми липсва, мисля си. Някой, който да ми напомни, че където и да се намирам винаги ще има някоя по-красива и по-умна от мен. И това точно на рождния ми ден. Светът е кофти място за живеене!

Междувременно София се връща, но телефонът й пак звъни. Не си били казали нещо много важно. Ей сега се връщам, подхвърля и изчезва за още 30 минути. Забелязвам, че Зу сериозно е напреднала с алкохола. Разбирам го от липсата на втората бутилка и от момента, в който тя престава да отмята бретона си настрани и го оставя да пада свободно в очите й. Някъде по това време пънкарът в нея излиза на повърхността и започва да вилнее безобразно.

- Цялото заведение, копеле, е пълно с жени! Пренаселили сме света и накъдето и да се обърнеш има само путки. Не мога да повярвам!

Аз се оглеждам наоколо и установявам, че наистина почти няма мъже. И не само това. От всички усмихнати, разголени и цветни женски компании нашата е най-кисела. Взимам двете си приятелки и кроткото си пиянство под ръка и се омитаме веднага.
По пътя вече дори не се сещам, че имам рожден ден. Искам възможно най-бързо да стигна до хотела, да заспя и да забравя къде се намирам. Зу върви пред мен и леко се поклаща в двете посоки. Крещи как всички в Слънчев бряг са кисели гъзове и трябва да умрат в лайна. И курортът да потъне в лайна. Целият!

Някакви момчета от огромен лъскав джип ни гледат настървено, ама май не със сексуален подтекст. Всъщност много злобно ни гледат даже. Аз сритвам Зу в кокалчетата, обаче тя вместо да млъкне, просто пада и продължава да псува. Вася и София дори не я забелязват, защото отново говорят по телефона.

Вървя и се чудя откога мъжете станаха задължителност, за да можем да се забавляваме. Преди бяхме само ние и евентуално алкохола. Сега вече не е достатъчно. Защо ни е нужна патерица със закачен член на нея, за да се усмихваме една на друга? Човекът до теб не е ли просто този, който винаги те подкрепя, но не и този, без когото не можеш да дишаш? Дори само за един шибан морски уикенд. Ако човек не може да даде сам на себе си това, от което има нужда, защо смята, че друг ще го осигури?

Вървя и се чудя как е възможно да се намирам на морето с любимите си хора - тъпча в пясък, пече ме слънце и кожата ми мирише на плажно мляко, но въпреки това се чувствам като затворена в ковчег, който вълните подмятат из морето. Вътре е задушно, потно и миризливо и нямам никаква идея как да се измъкна. Вътре е някакъв шибан кошмар! Дори да извикам с всичка сила, няма кой да ме чуе. Просто защото понякога любимите хора са далеч, макар вечер да се прибирате в една и съща квартира. Те са се затворили в малкия си свят с гръб към теб и дялкат по своите си проблеми. Няма какво да се направи. Колкото и да кръжиш около тяхната вселена, те никога няма да те пуснат вътре. Не защото не ги е грижа за теб. Просто цялото им същество е заето с това да изваят от поредното дърво удобна патерица.

Сядам на левия тротоар на главната улица и забивам поглед пред себе си. Някакъв непознат мъж се приближава и на развален английски ме пита:

- How much for the whole night?
- Да ти еба майката. – отговарям аз, без да вдигам поглед от паважа.
- Excuse me? – пита ме неразбиращо онзи.
- Да-ти-еба-майката! – спелувам бавно и го поглеждам в очите.

Ставам и се отправям към най-близкото такси. Вече дори не ми дреме къде са момичетата.

Tuesday, December 9, 2008

16/ ОЛИГАРХИЯТА ВИКА “ДРЪЖТЕ ОЛИГАРХИЯТА”

via Стефан Иванов

harry_callahan.JPG

В края на третата година от мандата си все пак БСП си влезе в ролята на партия на социалното равенство и онеправданите сини якички. Предложените текстове за нови програмни документи на червените, които трябва да бъдат гласувани на предстоящия конгрес на партията, подхождат по-скоро на комунистическо движение от началото на миналия век, отколкото на модерна социалдемократическа платформа от европейски тип.

Oсобено ме заинтригува специфичното лицемерие, с което се оплюват монополите, олигарсите и картелите, които дълги години финансират екстравагантните предизборни кампании на Червената госпожа и в крайна сметка винаги са били част от нея.

Трябва да призная, най ми стопли сърцето обаче атаката срещу олигарсите. Озари ме мисълта, че БСП ще скъса с всички хора, които й носят изборна победа. Защото, нека бъдем честни, тримата официално най-богати хора в държавата са близки до БСП. Често получават отстъпки и подаръци от партията-майка. Днес, неразбираемо за мен, БСП започва да раздава публични шамари без адресат. „Не на олигарсите!” Но кои са те? Никой не казва.

Всички в БСП им знаят имената. Нима министър-председателят не знае кои са богатите хора в държавата? Няма значение. Важното е, че БСП мрази олигарсите, които и да са те. Може би дори олигарсите по цялото земно кълбо. Може би дори тези, които „спасяват” и „убиват”, „Кремиковци” периодично.

Още смях буди шамарът срещу монополите проектирани, създадени или протектирани пак от БСП – „Булгаргаз”, НЗОК, АЕЦ „Козлодуй”, а в бъдеще и АЕЦ „Белене”. Защо така щедро БСП наби децата си? Какво са виновни те, че държавата ги е създала и отгледала, а те най-чинно се отблагодаряват, когато е необходимо?

И така, посланието е ясно. На предстоящия конгрес на БСП ще гледате сълзлива сапунка за бедните труженици, които са попаднали в лапите на лошите олигарси, и партията-майка, която като истински Клинт Истууд обикаля в тъмното и раздава шамари, предимно на други мръсни ченгета. Двубоят е зрелищен, валят оставки, следва ритане по кокалчетата, в крайна сметка светлите сили побеждават. Или?

Ако във филмите побеждават винаги русите и синеоките, то действителността ни предлага често големи изненади. Само да не стане така, че същите тия олигарси да си запазят позициите в БСП и след конгреса. Тогава ще наблюдаваме тежка (северно) корейска драма в три части най-малко, а шамарите ще продължат поне до изборите…

Tuesday, November 25, 2008

17/ В Щатите се живее от чек до чек и не се мисли за бъдещето

via Квостава

Н
яма на кого да звъннеш, да се видиш на едно кафе с него, а в БГ-то за 2 минути намираш поне 5 човека

Опиташ ли се да избягаш от полицията,
могат да те разстрелят на място, без значение на причината, поради която те спират

Който е бил заль
охав по БГ и тук си е такъв, само дето системата го завлича и сам се самозалъгва, че му е супер...

ДА, определено искам и смятам да се върна в БЪЛГАРИЯ (това ще стане окончателно до една година максимум) - моята родна страна, там където са моите родители, приятели, близки, където са всичките ми спомени, корените ми, българскта реч, красивата природа, мястото което не може да бъде изместено от никое др
уго място и винаги ще бъде дълбоко в сърцето ми, мястото което няма да спра да наричам моя роден дом, моята страна, моята БЪЛГАРИЯ, страната, в която никога няма да се чувствам като чужденец, няма да се налага да се боря със самия себе си и да се налага да пренебрегвам някои от моралните си принципи, родината която обичам и винаги ще най-прекрасното място за мен!

Това, което искам да добавя е, че съм на мнение, че понякога ние (и не само ние, българите) се самозабравяме и всъщност не осъзнаваме как живота ни се изплъзва адски бързо, че той е само един и трябва да спрем да мислим, че ще сме живи цял живот, все пак този цял живот може да се окаже само един миг, както и това, че човек е една малка част от себе си, останалата част са неговите приятели, роднини, близки и познати!

Много ми хареса мнението на Манол, направо ми взе думите от устата, относно начина на живот тук и това как всички са доволни и дори не се опитват да погледнат малко какво става встрани от тях, раждат се такива и си умират такива, а всичкото това е толкова печално, толкова безцелево и ограничено, че просто наистина се губи смисъла от съществуването им като цяло.

То тук в САЩ хората никога нямат пари ...

всички живеят от чек до чек, за да си платят разходите по закупените на кредит къщи, 3-4 коли, обзавеждане и прочие. Гледам ги и тук колегите, които правят няколко пъти над моите месечни приходи тук, и те едва дочакват петък да дойде чекът и да си платят сметките и да имат някои джобен долар, просто такъв си им е манталитета...харчат като луди, а после плащат.

Тук веднъж съквартирантът беше казал на един клега, който си е американец и изкарва повече пари от него и жената на съквартиранта, че има 20 хиляди заделени в банката и оня не му повярва, казал, че никога не е имал толкова пари в сметка на банката и никога не е успявал да задели такава ГОЛЯМА сума пари.

Не са научени тук да спестяват и да се ограничават. Имат ли пари, харчат 2 пъти повече и не се замислят как "системата" ги завлича. Аз съм си нарекъл цялото това нещо с тази думичка "система" и съм склонен да вярвам, че наистина всичко се управлява и задвижва от една група световни умове и богати хора, които диктуват правилата и казват как ще се живее и в какво хората ще намират смисъла на живот.

Аз съм свидетел почти всекидневно как хора се тюхкат като им кажат 700$ сметка за ремонт на колата, нямат пари, братче, да си я платят, както и виждам постоянно как някои взима от някой друг пари назаем за обяд и пак казвам, това са хора, дето правят не два, ами 3-4 пъти повече пари от мен.

Лакомията им е безпределна,

затова и икономиката им цъфти...купуват си всевъзможни боклуци, в магазина за дрехи като идат, купуват дрехи с цели колички, даже понякога дори не ги пробват, някои не ги обличат през целия си живот, а колко глезотии има само за прищевките им...не е истина.

Така са си, живее се от чек до чек и не се мисли за бъдещето и прочие. Има и един друг фактор де - тук не се мисли за бъдещето на децата. Помага се с каквото може, разбира се, но тук децата от 16-17 годишни започват работа и техните до някъде ги оставят сами да се оправят.

Не са малко случаите, където вече на 18 години майката и бащата, дори палат да имат, детето си отива да живее на квартира някъде с приятели и оттук нататък не е голяма грижа за родителите. Знам малко е странно, но е факт...не е само по приказките така, както се говореше преди, сега като съм тук и мога да се уверя във всичко това!

Малко са и родителите, които успяват да заделят пари за образованието на децата си

именно поради гореспоменатите фактори, а тук образованието е изключително важно. Едно висше образование автоматично ти гарантира един минимален доход от 50-60 до 120 хил $ годишно, а ако си и кадърен, вече цифрите са значително по-големи и можеш да стигнеш далеч, но просто едно, че е скъпо самото образование, друго, че тук на хората не им остава време за живот и гледат да се наживеят докато са по-млади и не се замислят за бъдещето.

Доста от тях се и задоволяват с това, което постигат на ниското ниво, т.е. една 30-50 хил $ заплата годишно донякъде им покрива всичките разходи (кола, квартира, ядене, разходи и излизания) и просто не смятат, че се нуждаят от повече на младини, но като закъсат след време в дългове, някои си дават сметка, но е прекалено късно, а други вече са свикнали и дори не се замислят.

Малко се поотплеснах по темата и аз де, но просто исках да изброя една малка част от нещата, които не са ми свои и ме дразнят адски много, и просто се явяват нещо като още една причина, заради която искам и ще се прибера в България скоро. Просто не ми се живее по американския стереотип и не мога да си позволя да бъда въвлечен в така наречената от мен система и както милиони хора живеят по този начин, и аз да си затворя очите и да се оставя на течението и ограничението,

да се правя, че съм щастлив и не ми пука ...


Има го и другото, т.е. с екстрите се свиква лесно, трудно е да се излезе от системата обаче, веднъж вътре ли си. Забравих да спомена, че всеки опит да кривнеш от предварително начертания алгоритъм на живот тук е или невъзможен или струва адски много пари!!!!!!!

Страната има желязна структура, ако си представим, че това е една пътека, по която хората вървят, решат ли да повървят по тревата, то просто веднага биват ухапани от живеещите там животни. На пръв поглед изглежда, че всичко е толкова достъпно и ти сам правиш избора си, но на практика всичко се диктува и то доста строго от тези хора с мнoгoто пари и малко повече акъл.

Едно, че е

адски полицейска държава
,

тук законът е над всичко, което не че е лошо де, ама нали уж ми се правят на свободни, можели да си правят каквото искат и не били ограничени спрямо нищо,...я пак помислете!

Пример, хващат те при ограничение 55-60 мили в час на магистралата със 100 - затвора не ти мърда! Погледнато отстрани 100 мили са 160 км и си викаш на кой ще му потрябва да кара със 160 км/ час, но тук магистралите са огромни и просто го позволяват...всички карат с не по-малко от 60-80 мили в час, не са далече от 100 и със всичките тези нови, бързи и мощни коли...

Опиташ ли се да избягаш от полицията, могат да те разстрелят на място, без значение на причината, поради която те спират. Вярно е, че тук пък никога не те спират без видима причина, но все пак, ако караш без колан и ги подминеш при опит да те спрат и да те разстрелят за това... си звучи страшничко.

Не знам как е навсякъде, но тук при мен не можеш една бира на пикник да си отвориш и да изпиеш. Мине ли случайно патрул, пак те окошарва. Като ходихме на пикник преди време, наливахме в пластмасови непрозрачни чаши бирата, за да нямаме проблеми...

ебаси свободата...


Заговорим ли се за дискотеките..., там пък колко са организирани нещата... Имаш РД (рожден ден - бел. ред.), забавлява ти се...бе на кой му пука, точно в 2:00 часа лампите се светкат и всички биват изгонени на улицата. Ужас, едно, че тъкмо купонът е започнал, друго, че точно по това време всичко е фиркано, братче, никой не мисли, че тепърва прибирането предстои, т.е. шофирането. Доста девойки не биват зарибени в дискотеката, а точно пред нея... все пак всичко излиза на улицата след 2:00 и после, елате ми повече.

Смятай, всичко е под забрана и протекция, а колко ми се струва и безрасъдно...

Корупцията е по-високите етажи и хорицата от ниските нива на йерархията са потърпевши за всичко.

Говорехме за кривването от правя път и в тази връзка - друг пример: всички прахусмокачки тук са прави. Не са като нашите, ами просто прави - такива едни и са супер уж за цената си - кво му плащаш - има от 35 до 70 - 120-150 $, да де, ама това пак си е диктатура. Не че няма като нашите с маркуч, но решиш ли да си купиш такава... ти струва 400-500$ (съквартирантите си взеха такава.)

Друг пример - искаш да ядеш обяд навън, да де, ама ако идеш в МакДоналдс обядът ще ти излезе 3-4$, а ако поискаш да хапнеш нещо различно, ще ти излезе 10-20-30$ и затова на обяд макдоналдсите са пълни, а другите места празни.

Искаш ли да си вземеш нещо по-различно от общоприетото, или да си просто различен, определено или не можеш, или трябва да разполагаш с много пари.

Това, което казвам е, че привидно си мислиш, че ти правиш своя избор тук, но на практика изборът е направен отдавна от други над теб, ти просто ги следваш. Това е моето и не само моето мнение, всички, които сме видели и 2 и 200 сме на това мнение, а тези, които не виждат по-далеч от носа си, си мислят, че всичко това е нормално и им се струва супер, ако в петък могат да идат да ядат някъде или да излязат, а в същото време не се усещат, че имат 3 коли, които изобщо не им трябват, имат къща, която в България мога да я сравня само с бунгало по морето от дъски и облицовка и това е.

Както и да е, сега ми се отвори приказка за всичко това и си излях квото мисля.

На времето видях един надраскан със спрей лозунг по стените на една сграда на бул. Левски, който гласеше следното: ОБИЧАМ РОДИНАТА, МРАЗЯ ДЪРЖАВАТА! Та така и аз...Толкова ми се наби още тогава, че дори осъзнах много скоро как едно толкова кратко изречение напълно описва чувствата ми относно нашата родна страна и държава!

Там по нашата темичка... ама е*ал съм ги, ще се връщам, не ми е мястото тук, а и какво да правя като не съм щастлив? Не мога и да съм де, то без истински приятели, без роднини, без близки, без нашенското...абе всички знаете за какво говоря, не ми се правете на Хамериканци!

Който е бил зальохав по БГ и тук си е такъв,

само дето системата го завлича и сам се самозалъгва, че му е супер... е, може и да има изключения де, вълците-единаци може и да са добре, знам ли... ако не си имал приятелчета, хора, на които държиш, не си намерил своята среда, всичко те е подтискало в БГ, преди да започнеш дори да си живееш живота, мога и да те разбера... но аз лично се радвам, че не съм така и все още има неща, които ми липсват точно там в България и една силна любов, която с нищо не може да бъде заменена в сърцето ми!

Парите ли? Ми те се изкарват, ама я ти си бъди кадърен, пък да видим няма ли да намериш своето развитие и в БГ. Тук, братче, от кол и от въже се изнесоха всички мутряги и тъпанари, че ти какво искаш... оня ден си мислех, че на една 300 милионна страна им трябват 50 млн. като нашите и тая страница (държава - бел. ред.) си заминава, икономика ли...хахаха всичко ще се споменава с въздишка,... абе то си е до манталитет.

Та за парите си говорехме, изкарвам...и аз като Манол съм си поставил една цел и ще й се види края скоро, но и бачкам здраво, т.е. яко съм зает... ама пак оня ден си мислех, добре де, ако бачках малко по-малко, примерно от 8 до 5 (17 ч. - бел. ред.) 5 дни в седмицата....е вярвате или не ще пукна от скука. Остави, че няма на кой да звънна да се видим едно кафе да пием някъде, ала-бала... то аз и да съм свободен, те другите не са (в БГ ми трябват 2 минути да намеря поне 5 човека, които ще ми пристанат на акъла) ,ами то, бате, няма и къде да ида бе.

Кво? - да се цопнем в Доналд, старбъкса или хар рок-а...е*ахти якото... Казаха се неща по-горе, с които се засегна ценностната ни система, как сме се интересували само кой какви дрехи носи, коя певица е по-добра...не знам си какво, ама сериозно ли не осъзнавате, как ако в БГ това е така, тук е 200 пъти по-зле това???

Не стига, че ми

се развяват по пижами и чехли в закусвалните,

унивеситетите, станали такива от леглото, няма душ, няма нищо...мърляви и дрипави, ами даже и да се опитат да се облекат, то културата им на обличане е под всяква критика при всичкото това разнообразие, което имат... а ако в същото време не се и купуваха дрехи като за последно, то нямаше да ги има всичките тия маркови бутици, аутлети, молове и техните селове, даже леко се доближават като бройка до любимите им заведения за бързо хранене или хранителни супермаркети, от които ако не си излезеш с пълна количка, все едно не си ходил на пазар... 2000 калории, диети... абе я да спрем до тук, а?

За певиците, е да, тук не си говорим за Ивана и там коя беше още, но знаем повече за проблемите на Брат Пит и Анджелина, отколкото за собствените си братя и сестри, даже и те да са тук или в БГ, айдееееее айдееееееее... да не се преструваме.

Ох, пък тия, дето са си в БГ и мислят, че тук е направо рая и са готови на всичко само и само да дойдат, колко са ми интересни само. Наивни ли са, какви ли са, нито парите се берат по дърветата, нито говорим за малки деца, че чак така да се самозалъгват... някой каза, че българинът не обичал да работи, хеллооооуууу да слезем на земята, а?! Американците са работливи, а? Ахахахаххахаха, даже мисля да не коментирам, повечето разбраха иронията.

Не ви знам йерархиите и позициите, на които сте...но за мен средностатистическият американец (не си говорим за чужденците, хората без образование и хората най-долу в пирамидката) работи от понеделник до четвъртък и ако една седмица се обявява за работна от понеделник до петък - 40 часов работен ден, то техните часове положен труд се равняват на 10-те часа разпределени между дните от понеделник до четвъртък :) И тук мисля, че доста схванаха идеята... Или както се казваше "викам ти майсторе, защото не ти знам името....но като ти гледам майсторлъка..." и т.н.

Мисля да приключа първата ми тема тук с това, че БЪЛГАРИЯ е страната на дедите ми, страната на родителите ми и моята страна. Не мога да си позволя да се отрека от нея, нито мога да позволя децата ми да се превърнат в едни дебилчета, които да ми казват всяка сутрин "ай ловю, дадди" без да влагат наистина някакви чувства и дори да не разберат какво значи думата любов за тях, да не осъзнаят, че брака е проста смета и да си слагат изкуствени усмивки на всяко изречение, казано от събеседника им отсреща, без значение колко малоумно им звучи, а самата тази усмивка да замръзва още преди да са се обърнали и всичкото това да не дразни никого и никога.

Не мога да си позволя финансовата страна на живота така да ме завладее, да стана толкова лаком, че чак да не мога да си направя простата сметка, да пазарувам излишни и напълно безполезни рекламирани стоки, мозъкът да ми бъде яко промивка, да не говорим за този на наследниците ми, не мога да загърбя чувствата, стремежите, вярванията и принципите си само и само да съм финансово независим...

Да забравя колко е кратък животът, как може да си мине в опита ми за печелене на пари и пари... да си отида от този свят, без да оставя каквато и да е следа, да няма човек, който ще си спомни за мен, както и такъв, на който мога да разкрия всичките си тайни и той на мен своите, да съм обречен на самота и скука до края на живота си.. е знаете ли какво - НЕ МЕРСИ! Стойте си тук като ви е добре, аз се прибирам.

Боби от Балтимор, САЩ, 26-годишен
Форум на сайта Квостава

Monday, November 24, 2008

18/ Провинциализми II (лат. "и-и")

via Conservative

Вижте какво другари,

Във вчерашната сказка беха разгледани някой от негативните явления в днешния градски живот и интеграцията на селското население към новите градски реалности, както и бяха набелязани мерки и насоки за борба срещу тези деформации, разяждащи снагата на социалната ни Родина.

Днешното заседание на оргкомитета ще премине при следния дневен ред:

1. Анализ на общата политическа ситуация, международното положение и изпълнението на петгодишния план
2. Видове провинциализъми
3. Разни
4. писма на читатели

Преди няколко дни влязох в страницата на "Голямото четене" - инициатива, която харесвам и следя с интерес. Във форума там се беше завихрил един спор, колкото глупав, толкова и класически за тюрко-алтайските ни реалии.

Тъй като "интригата", завръзката така да се каже на фабулата е да бъде избран любимия роман на четящите българи, та се беше завихрил един спор, твърде подобен на разговор в кафенето на х. Ахил

- Само да не е "Под игото", защото ще се изложим пред чужденците какви сме примитивни националисти. Трябва да изберем Кафка! - казва привърженика на Бурите и Трансваалската война Мичо Бейзедето.

- Да изберем българска книга, родна реч омайна сладка, отечество любезно, аз съм българче, поради что се срамиш, ооооо неразумний... - отговаря Иванчо Йотата, който е прочел в пророчествата на Мартина Задека, че България е в опасност.

- Аз пък, като бях в Молдовата, искам да ви кажа и на двамата, че нищо не разбирате, защото там хората изобщо не се занимават с таквиз неща, ами избират съвремене български автор, человек млад и модерен, по - визможност сексуално неориентиран, да е писателствал в Егоист, Едно, Двадесет и едно, Блясък, Млясък, Плясък, Ах Мария, Ох Мария и други модерни газети, и поне веднъж-дваж да е използувал словото "пу_ка", защото тъкмо туй слово показва принадлежността ни към свободния и модерен свят и оттласкването от гнилите и вмирисани на старо предрасъдъци на предните мрачни векове! След това бойко изказване, хаджи Смион, поизчервен от вълнение си седна...

Дали да изберем "Под игото", защото е "най-българската книга", или на всяка цена да изберем Кафка, за да покажем, че сме част от света - ето в този спор се сблъскват два равни по сила, равни по смешност, равни по жалкост и различни по цвят змея на българския културен, умствен и нравствен провинциализъм.
Играта, измислена от ББС изисква ни повече ни по-малко от това да кажеш кои са любимите ти романи.

Представяте ли си англичани, който запотени да издигат длани към небето с гърлен вик: изберете Шекспиръ, че инак Империята загива, братия!

Представяте ли си англичани, които гънейки китки за да оправят елегантното си фишу казват "Трябва да изберем нещо френско, Мадам Бовари например (Флобер е гениален!) Така ще се покажем като широко скроени и културни и ще престанат да ни зяпат като някакви странни островни птици, които карат наопаки...

Аз не си ги представям. Със сигурност ги има, но едва ли биха попаднали в статистическата грешка.
Докато такива българи - бол.

Представих си най-европейския българин и най-българския европеец, когото задочно познавам, Стефан Попов какво би казал, ако неволно попадне в такъв спор... И него не го виждам в никоя от трите позиции.

За част от обществото е рефлекс да реагира на собствената си безпомощност, усещане за непригодност към съвременния свят, личната си неконкурентност, незнанието на езици, ниската квалификация и стил на живот чрез капсулиране и зариване на главата в пясъка на т.нар. "бЪлгарщина" (стилистично ми се нрави повече от "българщинА")

"Верно, не сме много чисти, културни и тихи, ама какво да направим като сме си българи (балканци, в случай че в компанията има македонец или сърбин) - онези пък не умеят да се веселят толкова трогателно като нас, а само бачкат, маат хамбургери и плащат ипотеки.."
Б Ъ лгарщината има своите културни символи във всяка област. Покривчица с народен мотив тип "Балкантурист", прогорена от фас, Сувенирна чиния с пирографиран изглед от Бачковския манастир с надпис Bulgaria, песента "Една българска роза" на Паша Христова, "Аз знам Българийо аз знам" на Веселин Маринов, ("Моя страна" на Емил Димитров е по-висок клас, затова не я споменавам). и предаването "Сите Българи заедно" със своя турбодебилен рефрен : "Ние нЕ сме гърци, маджари, сърби, чеда сме на Аспаруха, годост най-бългАрска..." Можете да видите байрачета с надпис "сите българи заедно" лепнати на вакуумче по задните стъкла на много опели и голфчета. За тези хора патриотизма е удобно извинение, убежище от истината за самите тях, чалга приют за душата. За тях не съществува такова нещо да ти спре дъха когато четеш хубава книга и да забравиш кой е автора, и кой си ти самия. За тях светът се дели на ТЯХ - тъпите американци войнолюбци, алчни евреи, прости гърци, кръвожадни турци, студени скандинавци.. и НИЕ - неразбраните душа-човеци, които те искат да прецакат. Когато трябва да изберат книга, песен, личност или манджа, те го приемат като "Грабвайте телата" и започват да везат "Свобода или смърт" върху покривка (тип Балкантурист). Това е комплексарско, дълбоко провинциално, смешно, сръбско. Неслучайно правя това сравнение и казвам сръбско, защото сръбската идентичност е изградена и издигнала на много високо ниво подобна почвеническа "нашост". Накак си провинциалността е станала тяхна запазена марка и се е превърнала в конвертируем културен продукт.
Този балкантуристки провинциализъм приравнява патриотизма до футболното фенство. И като него често прераства във футболно хулиганство. Неслучайно "Сите българи заедно" произвеждат полиестерни шалчета, точно като футболните клубове.

Тези хора ударно ще гласуват за "Под игото". Не защото е най-добрия роман. А защото в разнежващата заедност на това усилие се уталожват комплексите, страховете и чувството за безсилие за тях самите и за България, такава, каквато те я виждат. Тяхно право, разбира се.


Другата категория са културните емигранти с девиз "Не съм от тях како сийке". Те са по-изучени и отракани, не му се плашат на големия свят и толкоз. В личната си и семейна биография и ценностна система те не могат да намерят частица от себе си. Дрънчи на кухо. Светът им се ограничава до прочетеното през последните няколко години, до няколкото пътувания в чужбина и видяното там, до няколкото съвременни и популярни каузи, с които са разнообразили самотата си. Дръвца без корен. Патриотизма за тях е мръсна дума, не защото е рационално вреден, а защото им е плашещо чужд. В негово присъствие се чувстват непълноценни, недовършени някак си, ощетени от съдбата. Затова тя умишлено бягат от него. Бягат, като се маскират на гражданина света. Като не им харесва да са българи (до голяма степен и поради отвращение към горната група индианци) те разбират, че не могат да станат англичани, нито холандци, нито нещо друго определено. Затова стават нещо неопределено. Срдно късо подстригано, за да не е ясно дали е мъж или жена, преметнало през гърди нещо като овчарска торба в цвят лилав, за тях е жизнено важно да са просто част от вселенската енергия, стояща над тия неща. В последната категория попада всяка условност, която не е описана в книжка от поредицата [uslovnost] for dummies, или поне в книжле, писано от финландец живял в тибет.
За тези хора да гласуват за Кафка или "Монолози на вагината" е също толкова борба на живот и смърт, колкото е за първите да подкрепят "Време разделно" Щях да забравя, можете да ги познаете по това, че говорят за фешън, за ивенти, пърформанси, визия, лейбъли, гигове... все такива педерастки думички.

Два свята, единият е излишен, беше казал комуниста.
Два дълбоко провинциални, комплексарски свята, като един досадни, но добре че ги има за да можем да се зарадваме че не им принадлежим, казал консерватора.

А европейският българин и български европеец Стефан Попов беше казал:

Да си се родил българин е едно, а да си останал българин - друго. Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?

Толкоз за двата типа провинциализъм - национализма и интернационализма.

А когато трябва да избираме, любим роман за "Голямото четене" , най-добре да гласуваме за онзи роман, който ни е най-любим. Другото е от лука(но)вия.