15/ 4 чифта цици и едно погребение 2

via Совичка

Винаги съм обичала момента преди да излезем. Дрехи, проснати по всички легла. Обличаш едно, комбинираш го с друго – не става, не и с тези обувки! Всъщност можеш да облечеш всичко. Само няколко парцала и изглеждаш както си пожелаеш – небрежна, стилна или лесна. Лесна е окей, мисля си аз, и поглеждам към най-късите панталонки. Разменяме гримове и съвети. Лилавото било в тенденция. Заклеваме се, че никога през този сезон няма да облечем лилаво. Вася и София се приготвят в другата стая, като се редуват да говорят на терасата с гаджетата си. Няма ли край?

Аз и Зу сме готови отдавна и чакаме. Зу е легнала на едното легло, качила е краката си на стената и е забила поглед в червения си педикюр. Имаме една игра – когато ни стане прекалено тъпо, вместо да броим овце, броим с колко мъже сме спали. Честно казано никога не съм била особено добра. Досега бях успяла да бия само Вася.

Сега броя отново. Излизат 11, но все имам чувството, че забравям някого. Колкото повече се връщам към тази бройка, толкова по-малка ми изглежда. Явно трябва да стана по-общителна. Чакам Зу да каже първа. Тя мълчи. Минута, две. На стената има някакъв кръгъл син часовник, който натъртва стрелката си на всяка секунда и сякаш я удължава.
- Зу? – питам въпросително.
- Броя бе, копеле!
- Още ли?
- Аха.
- До колко стигна?
- 48.
- 48???
- Ами да. Много ли ти изглежда?
- Дали ми изглежда много? Копеле, току-що се почувствах девствена!
- Е, стига, де! Не е чак толкова много.
- Да, бе! В сравнение с какво?
Пак се умълчаваме. Тя явно все още брои. Решавам да не я прекъсвам. Така или иначе пак изгубих. Вася и София влизат в стаята, за да излезем минута по-късно четирите. Вася смята, че приличаме на лелките от „Секса и града”.
- О, я млъквай с тоя тъп сериал! – процежда София.

***

Таксито ни оставя пред Брилянтин. Влизаме вътре и някаква руса красавица ни настанява на втория етаж. Поръчвам бутилка черно Bacardi и решавам, че вечерта може да започне. Приятелят на София обаче не мисли така. Освен че е невъзможно тъп, той е и от онези противни ревниви типове, които звънят през 10 минути и се надяват през слушалката да доловят дали около нас случайно не се навъртат мъже. Тя започва да го успокоява с престорено-лигав глас, от което ми се повръща, и да обяснава как всъщност той е единственият. Понеже в заведението е доста шумно, се налага да излезе. Няма проблем! По-малко приятелки, повече алкохол за мен.

Зу отново е на вълна смс-и – да пише или да не пише. Дори дилемата на Хамлет не е траела толкова дълго време, мамка му! Аз й предлагам да му пише, защото това ми се струва единствения възможен начин да спра любовната агония, обаче не. Сега изниква още по-важен въпрос - какво да му пише? Поръчвам втора бутилка Bacardi.

Поне на Вася й падна батерията на телефона. Явно силите са все още на моя страна. Тя оглежда заведението с огромните си кафеви очи, като ги върти ту наляво, ту на дясно. Изведнъж ги спира в ъгъла на клуба, където друга женска компания се смее и празнува нещо. Преценява ги бавно от глава до пети, а после в обратната посока и заключва, че всъщност са ужасно красиви и трите. Не красиви, те са направо перфектни и дори нямат силикон като повечето, вълнува се Вася. Тези са си естествени и красиви – седят си и блестят в ъгъла на заведението. Само това ми липсва, мисля си. Някой, който да ми напомни, че където и да се намирам винаги ще има някоя по-красива и по-умна от мен. И това точно на рождния ми ден. Светът е кофти място за живеене!

Междувременно София се връща, но телефонът й пак звъни. Не си били казали нещо много важно. Ей сега се връщам, подхвърля и изчезва за още 30 минути. Забелязвам, че Зу сериозно е напреднала с алкохола. Разбирам го от липсата на втората бутилка и от момента, в който тя престава да отмята бретона си настрани и го оставя да пада свободно в очите й. Някъде по това време пънкарът в нея излиза на повърхността и започва да вилнее безобразно.

- Цялото заведение, копеле, е пълно с жени! Пренаселили сме света и накъдето и да се обърнеш има само путки. Не мога да повярвам!

Аз се оглеждам наоколо и установявам, че наистина почти няма мъже. И не само това. От всички усмихнати, разголени и цветни женски компании нашата е най-кисела. Взимам двете си приятелки и кроткото си пиянство под ръка и се омитаме веднага.
По пътя вече дори не се сещам, че имам рожден ден. Искам възможно най-бързо да стигна до хотела, да заспя и да забравя къде се намирам. Зу върви пред мен и леко се поклаща в двете посоки. Крещи как всички в Слънчев бряг са кисели гъзове и трябва да умрат в лайна. И курортът да потъне в лайна. Целият!

Някакви момчета от огромен лъскав джип ни гледат настървено, ама май не със сексуален подтекст. Всъщност много злобно ни гледат даже. Аз сритвам Зу в кокалчетата, обаче тя вместо да млъкне, просто пада и продължава да псува. Вася и София дори не я забелязват, защото отново говорят по телефона.

Вървя и се чудя откога мъжете станаха задължителност, за да можем да се забавляваме. Преди бяхме само ние и евентуално алкохола. Сега вече не е достатъчно. Защо ни е нужна патерица със закачен член на нея, за да се усмихваме една на друга? Човекът до теб не е ли просто този, който винаги те подкрепя, но не и този, без когото не можеш да дишаш? Дори само за един шибан морски уикенд. Ако човек не може да даде сам на себе си това, от което има нужда, защо смята, че друг ще го осигури?

Вървя и се чудя как е възможно да се намирам на морето с любимите си хора - тъпча в пясък, пече ме слънце и кожата ми мирише на плажно мляко, но въпреки това се чувствам като затворена в ковчег, който вълните подмятат из морето. Вътре е задушно, потно и миризливо и нямам никаква идея как да се измъкна. Вътре е някакъв шибан кошмар! Дори да извикам с всичка сила, няма кой да ме чуе. Просто защото понякога любимите хора са далеч, макар вечер да се прибирате в една и съща квартира. Те са се затворили в малкия си свят с гръб към теб и дялкат по своите си проблеми. Няма какво да се направи. Колкото и да кръжиш около тяхната вселена, те никога няма да те пуснат вътре. Не защото не ги е грижа за теб. Просто цялото им същество е заето с това да изваят от поредното дърво удобна патерица.

Сядам на левия тротоар на главната улица и забивам поглед пред себе си. Някакъв непознат мъж се приближава и на развален английски ме пита:

- How much for the whole night?
- Да ти еба майката. – отговарям аз, без да вдигам поглед от паважа.
- Excuse me? – пита ме неразбиращо онзи.
- Да-ти-еба-майката! – спелувам бавно и го поглеждам в очите.

Ставам и се отправям към най-близкото такси. Вече дори не ми дреме къде са момичетата.