94/. Plastic memories

via Junkpaper

Хубавите неща в живота ми са като едни малки прошлячета, които все не успявам да науча да затварят вратата след себе си, така че лошите да не се промъкват на рояци след тях...

Днес си спомних нещо прекрасно покрай Canção do Mar.
Вдига ударна вълна до небето. Днес-ът е опънат от четвъртък вечерта до сега, с тричасов антракт за спане някъде между 354 и 15684 действие. Вълната в един момент прелива, къса дигата, търкаля се, започва да щипе по лицето и по чуждите очи.
Тогава можеш да си единствено сам, дори когато не си.

В предшестващата нощ хлебарките излизат по "Евлоги", танцуват около стъпките ни и малките зелени момченца напускат светофарите, за да докоснат отраженията си върху асвалта. Червените остават заключени сами горе в жужащите си клетки.
Мълчим на кръстовището, поемам дъх рядко и внимателно. Когато е толкова тиха и пуста, София напомня гола прозрачна медуза. Студена, гладка, нежна до настръхване. И всяко докосване до нея оставя грозна следа.

С Павел си говорим с часове, рисуваме, изпушваме една кофа цигари. Изморена съм, но щастлива. У дома съм. Нищо, че вече не живея там. Разказваме си музиката, докато я слушаме. Когато си ляга, продължавам да си разказвам. Или просто да я усещам. Дълго преди и след изгрева.
Говоря си с dete, но вече съм твърде далече, отпусната и полуразтворена в морето.
Следобед излизам да купя мъгла, порой, гащи и тиранти. Моливи и блокче за Павел, ей така.

Тази нощ пак започва с много свещи и с хора, които ти стават близки, преди да са ти станали приятели. Като миналата годна по това време. Но толкова много липсва. Мечтата. Чувството. Откриването на другия. Лекотата сред тях.

Измитам се от там в състояние "използван презерватив" - неприятна и смачкана, но още топла и пълна със зачатъци на живот, на които обаче им липсва основание да прераснат в нещо повече.

В офиса няма никой и слушам само вентилаторчето на процесора. Усещам времето си като изтръпнал крайник, или по-скоро не го усещам, "вчера" беше преди три дни и не правя разлика между "утре" и "вдругиден". Вратът ме боли като отхапан, езикът ми пари и очите ми бавничко се вдървяват. Гърлото ми е протрито от дим, за да не ме заболи от другото - че имах добър приятел, а сега разговорите ни са се превърнали в околовръстно шосе на Истината.

Имитацията на отношения помежду ни е толкова евтина, че ми се повдига.
Не може да ме докосне, без да се стресна от това. Не мога да я прегърна и да не усетя как се напряга или отдръпва. В разговорите зейват гротескни паузи, обмисля какво да премълчи. Лекувам ги със зле отработено хладнокръвие и още по-евтин сарказъм. Лекувам ги и с щастието си. Мажа ги с благ мехлем от отрицание и наивност, обич и търпение. Но празнотите помежду ни изникват на все по-неочаквани места.

Чукаш на едно място пука се на десет други, приятел.

Навън ме настига поредният изгрев днес, сякаш съм на планетата на Малкия Принц.
Господи, щастлива съм, да не си помислиш друго! Дори аз не смея да си мисля друго.

***

Ще отсъствам известно време. Толкова неща имам да правя със себе си. Да уча. А какво по-добро начало от една паническа сесия, един изключен телефон и, come to think of it, малко материали за рисуване?

В кавички съм. Цялата между тях.

И не, там не искам гости, с които да се разплаквам или разсмивам. Не искам спомени от типа "как да се отпусна, като знам, че чукам малката му сестричка". Не искам и спомени от пясъчни пирамиди, черешови плантации, сладолед от бензиностанция, поройни дни, розови листенца над града, тиха свенливост. Не искам разговорите ни, не искам музиката ни. Не искам разказите за море и облаци. Не искам да се спъвам в измършавелите призраци на села, кученца и нарове. Не искам зарязани пред вратата си малките чудеса, които сме споделяли по пътя.

Не искам да те посрещам, не искам да знам кога ще си тръгнеш, още преди да си ме поздравила.

Не искам да съм неудачник.

Take To The Sky