След коментара на Grimm се замислих над една тема, която дълго време вече ме вълнува - правенето на поръчкови неща. Например няма как да бълвам всеки ден постове като други блогъри, просто защото нямам това свободно време. На монитора ми висят между 4 и 8 лепящи листчета със задачи за деня. Вечер пък въобще не ми се пише - имам други занимавки. И уикенда не ми се пише. Въобще, не ми се пише, ако няма нещо за писане - дежурното пълнене със съдържание, което е задължително за първата година, някак отдавна не ме вълнува. Не ми се и снимат особено охотно вече уличните странности. Не си нося и апарата с мен, както правех преди, а двата телефона продуцират снимки с ужасно качество. От 120-те драфта, дето висят, 95% няма да видят бял свят никога. Всичко това ме прави един ужасен поръчков писач/блогър.
Направих тази увертюра за да има прелюдия към темата. Темата за поръчковото съдържание.
Докато на други места вероятно не е толкова популярно, основно заради осъзнатите негативи от него, в България, забелязвам, е в пика си. Много популярни са така наречените адвърториали, например. Много популярни са всякакви пинизи за добавяне на потребителско съдържание, с които разни медии се опитват да си пласират продукта. Последното е малко особено - от една страна така медиите стават нещо като социални мрежи - продават един кух темплейт, който се пълни от някой друг със съдържание, от друга, получават и пари за това. Един вид, най-добре монетизирания принцип на създаването на съдържание от други хора в твоето издание.
Предната седмица имах среща с една госпожа от едно списание. Сега виждам, че това е главния редактор, не рекламен агент, както си мислех. Ще спестя името на изданието, но ще кажа, че никога преди не бях го чувал. Последното не е трудно - има хиляди специализирани издания, които се разпространяват по различни канали, за да познаваш някое, то трябва някак си да блести измежду другите. Тя също не беше чувала за нас преди това, но след минимален рисърч беше решила, че сме чудесен таргет за тематичния брой. Всъщност за трите поредни тематични броя (три поредни тематични броя, ебаси?!). Че не беше се запознала с компанията стана ясно в първите минути на разговора, когато изложи няколко много глупави и недопустими довода, като “компаниите, които са представени в списанието не знаят за вас” (80% от компаниите в списанието всъщност са наши клиенти) и “съвсем нова компания като вашата” (дедо ти). Но както и да е. Каква беше офертата и каква е идеята на тези тематични издания. Идеята е изключително тривиална - страниците, които не са с реклама, се пълнят с профили на компании от бранша. Естествено, компаниите сами предоставят съдържанието си. Видях, че повечето бяха предпочели да се представят под формата на интервю. И когато видиш няколко интервюта едно след друго, става малко тъпо някак. Когато е написано глупаво, интервюто е много кофти начин за самореклама. Почти толкова безсмислено е, колкото FAQ секциите в сайтовете за продукти, гравитиращи около вече обяснените функционалности на въпросния продукт и не даващи нищо ценно и конкретно.
Участието в това списание “обикновено струва много повече, но…” за нас ще струва между 250 и 300 лева. Странно, като се има предвид, че всички получават едно и също - плащаш си каренце 1/4 или 1/3 и остатъка от страницата го запълваш със съдържание както ти е угодно. Странно е и това, че както виждам от изпратения после мейл, нашата цена за каре е 350 лева, а безплатния ПР материал е 630. Естествено, че при такава разлика няма да участваме, но за принципа на изданието ми е думата.
Друга медия, която използва пак такива трикове, е вестник Пари. Последния ни разговор беше преди Нова година. Тогава ни дадоха един месец безплатен абонамент и обещаха, че ако се абонираме за 3 месеца, ще ни направят ПР материал. 3 месеца струват 95 лева. ПР материал за 95 лева. Не е зле.
Обаче всъщност е зле. В един от броевете прочетох ПР материала за някакво дизайн студийце. Дори му забравих името. На снимката помня, че имаше някаква нахилена пичка и двама други, дето бяха обърнали един монитор към камерата и показваха май сайта си. Нещо такова. Съдържанието беше потресаващо и не знам дали те си го бяха писали по най-балъшкия начин, или се бяха доверили на някоя баба от вестника да им го напише. Беше ужас и безумие. Да не ти се налага да имаш такова идиотско представяне в медия!
След този случай идеята за абонамент и участие отпадна. И така до вчера, когато се обади нов продавач и понеже не спомена нищо за ПР материал при абонамент, нарочно попитах. И тя набързо се сети, че ще ни направят, разбира се, как няма да ни направят.
Още две списания (от един издател) си спомням. Дойдоха да ни продават рекламни карета. Казах им, че каретата не ни интересуват, защото са паразитна реклама, която не носи кой знае какви резултати. Интересува ни материал, в който описваме предлаганите решения и продукти. Оказа се, че няма особен проблем. Един вид това не се предлага публично, а някак под тезгяха. И макар политиката на издателството да не е особено благосклонна кък такива материали, няма кой знае какви проблеми с пускането им, въпреки че “от другия брой ги спираме, сега постепенно ги разреждаме”. Мда. После поговорихме още малко и се оказа, че ако е на достатъчно инересна тема и достатъчно богато, и красиво илюстриран, нашият материал може да стане дори тема на броя! Отново не споменавам имена, само загатвам, че говоря за “луксозни” издания, разпространяващи се по места, където ходят тузари и чужденци с пара. И депутати.
Тази практика е съвсем валидна абсолютно навсякъде. Всеки иска да си продаде площите и измисля нови и нови начини за това. И понеже някои се отвориха, че могат и съдържание дори да не правят за изданията си, а да го чакат от клиентите си, нещата съвсем се развъртяха. И тази практика е валидна не само за хартиените издания. С невероятна сила важи и за електронните медии. Не си спомням каква потресаваща цена ми обяви Дира за материал, но се смях с гъза си. Всъщност някъде имах едно листче с цени на материали в различни медии от есента, когато звънях да проверя условията за медийно партньорство при организиране на събитие. Не знам дали аз криво разбирам медийното партньорство, но повечето го разбираха като платена публикация. Тогава нарочно и съвсем целенасочено питах някои от тях как ще изглежда материала - дали като писан от нас или като достоверно писан от тях. Потвърдиха, че ще след корекция ще изглежда така, сякаш те са го писали, демек няма да изглежда платен.
Да пускаш платени материали, които не са маркирани като такива и дори изглеждат като писани от теб без пари, е bitch. Можеш да се озовеш в позицията на медия без авторитет. Или казано по мой си начин - ще бъдеш една медийна курва. Сет Годин има няколко много интересни умозаключения по въпроса, но в общи линии вярва, че платените прокламатори бързо губят почва и способност да влияят на масите. Дава пример с Упи Голдбърг, която едва ли не, излиза от всяка опаковка, но не произвежда особен ефект, защото от един момент нататък никой вече не я взема насериозно.
Да си клиент на такова медийно отразяване също е bitch. Не знаеш накрая редакторите на медията как ще извъртят оригиналния ти материал, за да изглежда като писан от тях. И накрая може да се окаже безсмислено, защото основната идея се е трансформирала в нещо друго. Пък е и кофти за теб да ползваш услугите на някой, който губи авторитет. Едно че даваш грешни пари, друго че потребителите могат да те асоциират с кофти спомен.
Алтернативата на всичко това е дадено издание да не предлага подобна услуга изобщо. Много по-трудния и времеемък път, но вероятно много по-добър в перспектива. Създавайки имидж на медия с обективно мнение, можеш да филтрираш клиентите си както прецениш, можеш да вдигаш цените колкото искаш и пак да си напред. Естествено, аз не вярвам в утопичната непреклонност на никого, дори когато твърди, че е точно такава медия. Опитите ми с непреклонни медии показват, че не са толкова непреклонни, когато става дума за пари. И дори за не чак толкова големи суми, както би си помислил човек, и както би следвало да е.
Тъй. А вие какво мислите?
No comments:
Post a Comment