153/ !Деведжиев! (a.k.a какво разбирам аз под "малките неща,които те правят щастлив/а")

via Мечоци

не е истина!ще се опитам да ви разкажа нещо,щото си ме държи от има-няма една седмица,и наистина ще се постарая да ви стане приятно ясно,въпреки че съм известна с лошите си обяснения...
Значи последната събота тръгвам за курсове и точно изпускам едно 72,ма си казвам"бе,кфо да си давам зор,така и така ми се спи,кой нормален е дотолкова неспяш в 8 в събота сутринта,че да се забърза за рейса...пък и да закъснея 5 минути-Марина нали е там..няма страшно"...те хубаво 5,ама ако сте запознати...72 минава на 20,рядко на 5..ама в събота сутринта,както можете да се убедите не съм много мислеща...
та сядам си аз на пейката на спирката-доволно студенко си е,мръзна си-ама нали си имам музика(какво му трябва на човек?:))по едно време както си седях за секунда през главата ми мина мисълта дали да не отворя да прочета някой урок,но още по-бързо осъзнах колко абсурдно звучи това,позасмях си се на ум и продължих да си чакам бездействащо.По едно време изниква от някъде един човечец-доволно възрастен....и ми казва:"Госпожице,отдавна ли чакате?"(бързичко си направих сметка,че откакто седнах съм чула около песен и половина-явно простата математика толкова рано и то в събота ми върви повече,отколкото през което и да е друго време на седмицата и денонощието)."Не,от 5-6 минути"-казвам,той:"Ааа,значи скороще дойде.."."Да,бе айде още един много компетентен,добре,че не се возя всеки ден на 72,та не знам,че идва на 15 минути,ПОНЕ!"-мисля си,ама казвам:"Да,добре.".
(обикновено не разговарям с непознати..освен,ако много не се налага,ама това почти не се случва..и дори и да се случи,гледам да е максимално кратко)..човека си сяда на другия край на пейката,явно беше свестен,щото не се нагласи някъде близо,имайки предвид,че бяхме само 2мата на спирката.И седя си аз и си припявам мислено и след точно 2 минути-ХОП!-чудо!72!!!и аз така се изненадах-викам си"ей,този ми е на късмет" и той се обръща и казва-"Видяхте ли?!",аз-още по-изненадано:"Да!",и той:"На късмет съм Ви днес!",казвам:"Да,сигурно!"-вече съвсем мило и усмихнато,не иронично:)
зарадвах се,наистина-не зная защо...
и както ставаме да се качим той решава да ми каже защо знае кога минава 72:
-Аз понеже всяка събота ходя на църква и зная,че минава точно на 9 минути по това време.
-Мхм-тихичко казвам аз и продължавам да се усмихвам.На своой ред,посочвайки папката ми казва:
-Студентка ли си?
-Не-казвам,ученичка съм още.
-Къде?
-12 клас съм.-считайки,че няма значение къде,щото най-вероятно човека не ми знае училището,а просто пита от учтивост.
-Къде?-настоява той.
Казвам му номера само.Той казва името и аз питам дали го знае-положителен отговор.
-Аз 35 години съм преподавал в 31-во
леле полудях:)
-Ама,аз там съм учила 7 години
и тогава той си свали тъмните очила и го познах!Така ми се зарадва!И аз му се изкефих на реакцията!
Никога не ми е преподавал,обаче е от онези учители,които всички познават(един път даже помня,че се блъснах в него и после много се извинявах-макар че той не се разсърди,само се засмя-и с това се изчерпва цялото ми общуване с него...до онази събота)
-Аз съм Деведжиев,казва,Девата ми казват.
-Зная-отговарям-познах Ви.
-Целия ми живот е минал там,първата година като не преподавах ми беше толкова тежко,на 15 септември удар щях да получа.
Усмихвам се само..направо не знаех какво да кажа...
"Хайде да се качваме,тъкмо ще се видим",казва той,все едно се познаваме от 100 гоини:)много ми стана приятно.Разказа ми как е преподавал на разни учителки от 31-во,между които и моята начална учителка.И за нея ми разказа някаква история като била още малка...бели правела..пък как не й личеше:):)
наближаваме спирката на църквата и след като разбра какво ще кандидадствам ми каза:
-Ще влезеш,да знаеш,не се притеснявай,помни какво ти казвам,аз съм ти на късмет!Ще запаля свещичка и за тебе ей сега!
-Благодаря-отговарям-Приятен ден и всичко хубаво,радвам се,че се видяхме...
и той си слезе и ми помаха отвън.Наистина се радвах...още се радвам....много мило ми стана...после ми стана мъчно не зная защо-аз почти не го познавам обаче щях да се разплача...просто е от онези много хубави хора,които и без да ти казват много те карат много да чувстваш...и ти осмислят и усмихват деня...те са малко...и като ги срещнеш помниш дълго...
наистина намирам много трудно да обясня колко приятно ми беше...и още ми е хубаво като се сетя..не мога да си го обясня..ама и спрях да търся обяснение...такива неща нямат нужда от такова-те просто стават и е по-добре да не искаш обяснение-просто да си щастлив,че са се случили..особено на теб!