via
Блогуващият с пилциОтварям стария албум по навик. Не е нужно да поглеждам снимките, всяка една от тях е запечатана в паметта ми и е достатъчно само да ги докосна с длан, за да се пренеса отново там, в онова тъжно и прашно градче на моето детство.
Нямам цветни снимки, защото и времето беше черно-бяло. И хората, и мислите, и песните, и чувствата, и всичко тленно или нетленно беше смес от тези два цвята с много, ама много тишина и горест.
Хората започват да забравят за «онзи живот», а не бива! Защото изчезне ли споменът, времеядците пак ще се върнат, пак ще откраднат историята, ще излъжат нас, а и себе си, и безвремието пак ще погълне всички ни.
«Онзи живот» беше мрачен. Наричахме го «Комунизъм».
Блок, двор, махала, град...Невъзможно е да си спомня за детството без в съзнанието ми да изникне вечната дупка в асфалта зад блока. Около нея сякаш беше подредено и всичко останало – десетки очукани и ремонтирани собственоръчно автомобили, разпадащи се стари сгради, заченати строежи, изникнали волно и неволно дървета, скалъпени от всякакви ламарини и картони гаражи... Локвата ни служеше за океан, в който пускахме лодки. Иначе не я обичахме много, защото ни пречеше да играем футбол – топката неизменно цопваше вътре. А топката беше най-ценното нещо зад блока! Защото имахме само една в махалата и всички се молехме и подмазвахме на гордия й притежател, за да го накараме да я изнесе и да направим един «мач». В знак на благодарност го оставяхме да избере в кой отбор да играе и даже му пускахме да вкарва голове.
Всъщност много неща никак не са се променили оттогава– на снимките ми можете да видите същите разбити детски площадки и същите разчанчени панелки, каквито ги има и сега. Тротоарите бяха със счупени плочки, изпод които неизменно бликваше струя при настъпване. Градинките разцъфваха само при специални случаи – посещение на партиец например... Или най-често при слух за посещение, защото нито някой идваше, нито нещо се случваше.
Така веднъж пребоядисаха целия град, защото някой беше предположил, че дипломатическият корпус може да дойде.
Плебсът живееше в блокове с еднакви апартаменти, еднакви мебели, еднакви тоалетни и кухни с еднаква техника. Така че, ако човек се объркаше и влезеше в чужд апартамент, можеше да се получи недоразумение. Подобен анекдот разказваха пернишките миньори :
Случило се в миньорско общежитие с обща тоалетна на етажа. Жената на един злощастен работник станала да ходи по нужда през нощта. Но била сънена и на връщане сбъркала вратата и легнала по погрешка при съседа, който също бил сънен, но все пак се възползвал от случая да сподели по комшийски миньорското си либидо. Чак на сутринта жената разбрала причината за небивалия ентусиазъм. Стигнало се до съд, но присъда в крайна сметка не е имало. Какво е виновен човекът, че пращи от мъжественост?
Хлябът наш насущний...
На приземния етаж на блока се помещаваха магазини, както е и в наши дни. Само дето на мястото на месарницата и сладкарницата са направили кръчми... Или както сега е модерно да се казва – «кафета»... Е, загубата не е кой знае каква, като се има предвид, че тогавашните магазини бяха почти празни.
В месарницата например наистина нямаше никакъв избор – в хладилника се мъдреше само един вид замразени пилета, а всичко останало беше на приливи и отливи, има-няма, според както се получи... Липсата се наричаше дефицит... При епидемия от от стомашно-чревни заболявания основен проблем беше дефицитът на тоалетна хартия - тогава голяма част от народа запретваше ръкави да прави изрезки от вестници. А знаете ли какво е "дефицит в дефицита"? Парче шпеков салам увит в тоалетна хартия...
Продаваха и два вида консерви – «Русенско варено» и пастет «Апетит», който откровено сивееше и миришеше странно. Понякога вътре откривах парченца кост, а братовчед ми разправяше, че това са зъбчета на мишок, за да ме отврати и за да ми изяде след това филията.
Ако се съди обаче по разказите на тогавашни работници на «Родопа», ще се окаже, че зъбчетата комай наистина са били миши...
В сладкарницата цареше небивала суматоха, особено когато “докарваха” евтина бира или покрай празниците кока кола. И тогава – за ужас на мустакатата сладкарка - всички се завтичахме с пазарски мрежи към лепкавия от разлята боза тезгях и се подреждахме чинно в дълга опашка, в която единственото забавно нещо беше предреждането и следващите го неизбежно скандали.
Обичайните сладкарски изделия произлизаха от сладкарската кооперация и имаха що-годе еднакъв вкус, защото ги заливаха с един и същ захарен сироп, който винаги се разтичаше по сивата амбалажна хартия и наклепваше дрехите на ядящите.
Тестените изделия - и в частност хлябът – се произвеждаха във вездесъщия хлебозавод. Един мой приятел, който беше там на служба като нощен пазач, с удоволствие разказваше как пияните му колеги се облекчавали в нощвите с тесто. И може би затова винаги съм се отнасял с подозрение към “някогашния вкус” на продуктите и към тези, които тъгуват по него...
В зарзаватчийницата също “докарваха”, но според сезона. През зимата пресните зеленчуци бяха кът и затова наесен из вътрешните дворчета хората варяха буркани със зимнина.
Пак за празниците “докарваха” банани и портокали в така наречените “показни магазини”, които би трябвало по принцип да са нещо като витрина на “успелия социализъм”. Само че и там се виеха опашки, и там хората си го изкарваха на себеподобните вместо на системата.
Диалог от култов филм :
- Пешева, на пазара са пуснали чушки!
- Пази ми ред, ида!
Вносни стоки от капиталистическите страни можеха да се купят само срещу долари в магазините «Кореком», обаче притежанието на долари трябваше да бъде обосновано по някакъв начин. Например долари се намираха у пътуващите зад граница тираджии, или моряците от океанския флот, или медицинските сестри в Либия...
Само чужденците можеха да пазаруват свободно с валута, а най-често срещаните такива бяха виетнамските гастербайтери, които получаваха заплата в долари и си докарваха допълнителни пари чрез черна борса.
За да се сдобие човек с желаната стока, трябваше да има "връзки" - т.е. всичко беше подчинено на корупцията. Магазинерите криеха дефицитните стоки, за да ги дадат на свои близки, или за да ги разменят срещу други стоки или привилегии.
За по-големи неща (апартамент, автомобил) и тогава беше за предпочитане да си жена - от по-хубавичките и по възможност достъпна и вярна на Партията и комсомолския секретар. Защото партийците и комсомолците дърпаха конците на всичко и обичаха да разполагат с всичко – нали затова и режимът беше тоталитарен.
Иначе за автомобил се чакаше понякога цял живот... Така например дядо ми беше на 60 години, когато успя да се дореди за лек автомобил Москвич. И замалко щеше да се размине с удоволствието да го подкара, защото нямаше книжка... А човек можеше да се запише на курсовете за водач до навършени 60 години! И така, наложи се на преживелия национализации, колективизации и изселвания човек да се справи с ново придизвикателство и да издържи успешно изпита по кормуване за няколко месеца до рождения си ден.
Години след това дядо ми го сочеха за пример на най-скептично настроените към шофьорското си майсторство кандидати за книжка – «Видите ли, бай Сандо успя, а беше на 60 години! Защо не и вие?»
Защо не и ние... Бай Сандо се превърна в анти-герой и прототип на чакащия стоически и търпящ всякакви издевателства човек, на Балканджи Йово на новото време. Дядо ми чакаше съвсем друго, но дочака автомобил, който така или иначе му влезе в употреба само за пет лета.
«За делото на българската комунистическа партия, за щастието на нашата скъпа родина, бъдете готови!»За жалост материалната мизерия не беше нищо в сравнение с идеологическата истерия и пълното видиотяване на хората. Или както знаете, за пример ни даваха Павлик Морозов - предал баща си на болшевиките ("И вие деца, ако чуете някой да говори срещу партията..."), Александър Матросов - запушил амбразурата с гърди (нещо като комунистическо камикадзе, но от по-глупавичките), Алексей Стаханов – работник-
маниак, преизпълняващ никому ненужни норми.
В България си имахме герои родно производство – Митко Палаузов, Ястребинчетата... Георги Димитров – счупил стъкло с топка, другите избягали, а той доблестно си признал... Ах, топка! Значи преди комунизма децата все пак са имали топки!
Родните герои заместваха някогашни християнски светци и ги тачеха като такива – окачаха портретите им по стените, кичеха ги с цветя и им измисляха страдалчески жития-бития с елементи на примитивен символизъм («Тихо мъртвият казал...). Наричаха ги «активни борци срещу монархо-фашизма» и им се кланяха... Светата тройца се съставляваше от Ленин-Маркс-Димитров, а идеологическите литургии се пееха в парийните домове. Всичко беше аналогия на нещо като примитивна форма на християнизъм и затова самото християнство дразнеше ужасно червените шамани – «Религията е опиумът на народа, въздишката на онеправданите...»
Управляващите също бяха бивши активни борци или техни близки и роднини. Те съставляваха елита на народа и се ползваха с огромни привилегии – апартаменти, автомобили, свобода на придвижване, специални магазини със специални стоки...
«Пе-ко-Та-ков-Ма-ко-Да-ков-Геор-ги-Бо-ков-Са-ва-Дъл-бо-ков...»
Това е една детска броилка с членове на Политбюро от началото на седемдесетте години... Някои имена можете да ги разпознаете и сега сред управляващите в изстрадала България.
И на сън да ме вдигнете пак ще ви изрецитирам няколко стихотворенийца.
«Нощите са като дни с тия бели светлини»
«От запад се надига тъмна, вражеска вълна»
«Партия велика води нашия победен строй» (това беше част от химна на Народна Република България)
«Комунистите щурмуват небесата, комсомолците след тях вървят,
пионери, пионери, славен път ви чака, светъл път...»
Всичко се въртеше около идеологията и Партията – образование, професионален, социален и културен живот. Всеки текст в детската читанка съдържаше определен брой кодови думи като “пионери”, “чавдарчета”, “комсомолци”, “паметник”, “партизанин”, “знамена”, “манифестации”... Освен това децата бяха задължени да участват в мистичните идеологически ритуали на посвещаване в партийното тайнство с връчване на връзки, значки, книжки и рецитиране на патетични стихотворения. В училище пускаха само при наличие на пионерска връзка, а понякога се озлобяваха и настояваха пионерчетата да носят бели ризи и тъмни панталони, а комсомолците да са със сини ризи и униформа.
Участвахме и в конкурси по маршировка, рецитация, политическа песен и т.н. Караха ни да рисуваме и афиши срещу войната – разноцветни деца чупят ядрените ракети на американците.
Налагаха вечерен час за учениците, а групи учители обикаляха из града на лов за хулигани и недобросъвестни родители, извели децата си на разходка.
По време на Възродителния процес учителят по математика ни изнасяше урок за териториалните апетити на Турция спрямо България. Освен това ни водеха от училище да гледаме как турци изнасилват групово българки в долнопробни филми от рода на “Време разделно”. Беше доста поучително – особено за деца в началото на пубертета.
Имахме и часове по политическа подготовка, в които учениците коментираха наболелите
международни проблеми (срещата в Рейкявик, разоръжаването...), а лекция изнасяше отговорникът по политическата дейност, т.е. Пешо, който искрено ненавиждаше тази си роля, защото Митко му лепна прякорa „Политиканчо”.
Години по-късно един приятел софиянец ми довери, че и той е бил отговорник по политическата дейност, и че е изпитал едно от най-големите унижения в живота си, когато пред целия клас му нахлупили на главата картонен телевизор, включили го с въображаемо копче и му наредили да изнася лекция за срещата Рейгън-Горбачов.
В професионално отношение човек непременно трябваше да бъде член на Партията, ако амбициите му го караха да мечтае за кариера и конкретни привилегии, и ако в същото време не държеше кой знае колко на абстрактните морални принципи, които и без това бяха тотално отречени от червената власт, а и колелото на историята сякаш ги беше прегазило окончателно и необратимо. Така че всякакви подлизурковци се завтекоха към партийните домове със заветната цел да се докопат до идеологическия кокал, като в замяна предлагаха преданост, вяра и по някое друго доносче срещу роднина или приятел.
В общонационалното състезание по мерзост печеливши винаги бяха най-бескрупулните и надъхани мерзавци, най-верните и предани доносници, способни да открият и разобличат “врага на народа” дори и у себе си. Защото самокритиката се считаше не само за висша форма на безличие и унижение, но и за неопровержим белег за вярност. По същата логика провинените, но саморазкритикували се другари, биваха повишавани в длъжност.
Спомням си също как всяко пионерче трябваше да си направи самокритика пред целия клас.
Провежданите непрекъснато манифестации, пленуми, конгреси, събрания и оперативки бяха своего рода изпит по политическа грамотност, на който компетентните другари зорко наблюдаваха и оценяваха пролетариата.
Иванов разказа виц, Георгиев критикува Партията, Василев не дойде на манифестацията, братът на Петрова е зад граница...
- Другарю Динев, защо не ръкопляскате?
- Боли ме ръката, другарко...
- А някой може да си помисли друго... Майка ви не беше ли с чужд произход?
Пропагандата беше навсякъде – в имената на улиците, в паметниците, в празниците, в стоките. Медиите бълваха - денонощно и до умопомрачаване - едни и същи доклади за петилетки и всякакви доказателства за неминуемата и окончателна победа на комунизма.
Имаше два телевизионни канала – Първа програма излъчваше сутрин и вечер, а Втора – само вечер. Всеки петък емисията новини беше на руски език – “Здравствуйте дорогие телезрители, начинается информационная программа “Время”... А след това и филмите бяха съветски.
Лингвистика и лоботомияПобеда, прогрес, зора, свежест, светлина, заря, лъч, звезда, мир, труд, свобода, разбирателство, народ, трудещи се, подем... Всички тези кодови названия предизвикваха у хората неизменно чувство на щастие и сигурност. Те се използваха по всякакъв повод и винаги ги свързваха по някакъв начин с Партията (майка хранилница) и с комунизма.
Разпадащ се, загниващ, агонизиращ беше само капитализмът, а негативните кодове от рода на империализъм, агресор, колониализъм, банкрут, безработица, инфлация, спекула, престъпност, милитаризъм военолюбец, вероломен, туберкулоза, болест, нападение, Жълтата гостенка, фашизъм, експлоатация и т.н. се свързваха единствено със света от другата страна на Желязната завеса.
Съществуваше и езикова номенклатура спрямо подредбата на цитираните имена и длъжности – първо Генсек и политбюро, след това правителство, депутати... В подредбата на държавите СССР трябваше винаги да фигурира преди НРБ.
Някои изрази се бяха превърнали в чист плеоназъм – “знамена” винаги се употребяваше в един лингвистичен контекст с “червени” и “развяват се”, а според управляващите “социализъм” си пасваше толкова добре с “победа”, че в крайна сметка всички дружно заживяхме в „Победилия социализъм”. По същия начин „трудещите се” винаги отговаряха позитивно и с ентусиазъм на „призива на Партията”, което разбира се означаваше, че положението е под контрол и че банкетите могат спокойно да продължават.
В езика на плебса също си заслужава да се отбележат някои заредени с особен смисъл думи :
Стоката е „докарана” („Докараха хляба”) : иразява положеното от страна на Партията и ръководните другари усилие да снабдят гражданите с необходимите продукти.
Стоката е „пусната” („Пуснаха банани”) : показва благоразположението и щедростта на управляващите, които с бащина нежност поднасят даден продукт на трудещите се, въпреки че той не е от първа необходимост.
Директивата е „спусната” („Спусната отгоре”) : това е чудесен пример за плеоназъм, защото спускането като действие винаги се осъществява отгоре надолу. В същото време обаче е показателно как управляващите се изживяваха като олимпийски богове и диктуваха нареждания от висотата на положението си.
Еди-кой-си е „избягал” („Избяга на Запад”) : това всъщност беше мечта на всеки, така че не е нужно да се обяснява. Иначе за по-незапознатите ще уточня, че цитираният ефемизъм показва с какво желание даденият човек се е отдал на странство, което разбира се съвсем не означава, че е „тичал” или „бягал”.
