Националките на католическата църква представиха вчера новите си екипи и обещаха да размажат неверниците на ежегодния религиозен футболен турнир, който отново ще се проведе на ивицата Газа
Friday, August 31, 2007
Wednesday, August 29, 2007
Унищожаването на паметниците
via Баба Илийца
От 16 години сме свидетели, как се унищожават различни паметници, на архитектурата, на културата и изобщо всякакви, стига по някакъв начин те да са свързани с предишния режим. И да си призная, не че одобрявам предишния режим, но съм категорично против унищожаването на паметниците. Независимо дали са били лоши или добри времена, това е историята ни - случило се е и ако заличим паметниците, това няма да промени случилото се. Това е доста по детски наивно. Сещам се за една случка миналата година в работата, когато ми казаха - “тихо, да не се разчуе, че има проблем“. Като че ако си мълчим, проблемът ще се разтопи като пролетен сняг…
На първо място в съзнанието ми за унищожен такъв паметник е бившия и вече не съществуващ мавзолей на “вожда” Георги Димитров. Каквото и да се е случвало, той като личност е съществувал и е оставил траен белег върху историята ни. Не виждам защо трябваше да се разрушава? За да се построи на негово място паркинг? Доводите, че сградата била грозна също издишат - в София е пълно със стари грозни сгради, които въпреки това не ги събарят. Както си спомняме, някои от тях дори убиват хора. Не казвам да държат тялото на Димитров вътре… но можеха да го преобразуват в някакъв вид музей. Например музей на съвременната история на България - на времето от прехода.
Сетих се за темата, защото през изминалите почивни дни пътувах из страната и минах през връх Бузлуджа. Там седи конгресния център на “партията”. Уникална постройка, както от архитектурна гл.т, така и от историческа. А някога това място дори фигурираше в списъка на 100те НТО. Очаквах, че сградата ще бъде отворена за посещения. Не само, че не е отворена - сградата почти се е разпаднала. Покривът на конгресния център е целия на дупки, няма нито един останал прозорец или врата, вътре всичко е разграбено, а отпреде стълбището е осеяно с кравешки изпражнения, които очевидно не са стигнали до там по естествен път. И съм ужасно възмутен. Независимо с какви исторически събития е свързана сградата, ако я зарежем да се срути от времето - това няма да промени миналото на България. Щях да кажа, че няма да промени и бъдещето, но всъщност не е така - вероятно ще го промени, но с нищо положително.
По света се пазят музеи и спомен за всякакви зверства и безумия. Испанците си пазят инквизицията, немците си пазят Хитлер, англичаните си пазят кралете от викторианската епоха, които са се избивали един друг за властта, а французите си пазят обезглавения крал Луи ХVІ и Наполеон.
Историята, особено негативните и страни, трябва да се помнят, за да се страхуват хората и да не позволяват да се случи отново. А поговорката, че който не си познава историята, заслужава да я преживее наново е много правилна. И докато се опитваме да избягаме от миналото си - то ще ни преследва с пълна сила.
А между другото историята вече се повтаря. Идването на т.нар. “предишен режим” в известен смисъл също е бил съпътстван със заличаване на голяма част от спомените за времето след освобождението (царското време). Изобщо прави впечатление, че всеки режим отхвърля предходния и почита този преди него. Например когато идват комунистите - отхвърлят Царя и възхваляват възрожденската епоха - национални герои, четници, войводи, поети. След това идва демокрацията (не знам дали не трябва в кавички да я напиша тая демокрация), веднага се забравя съществуването на комунистическия режим. Изведнъж се сещаме, че е имало цар, който между другото се връща “на бял кон”. Връщат му се имотите, реставрират се дворци и се откриват нови музейни сбирки. В същото време разбираме, че Баташкото клане не е съществувало, а през 500те години всъщност не сме били под робство, а просто е имало известно турско присъствие, едва ли не почти колкото и сега има турско присъствие (предимно на стоки).
Great blog about free high resolution photos that can be used for design
От 16 години сме свидетели, как се унищожават различни паметници, на архитектурата, на културата и изобщо всякакви, стига по някакъв начин те да са свързани с предишния режим. И да си призная, не че одобрявам предишния режим, но съм категорично против унищожаването на паметниците. Независимо дали са били лоши или добри времена, това е историята ни - случило се е и ако заличим паметниците, това няма да промени случилото се. Това е доста по детски наивно. Сещам се за една случка миналата година в работата, когато ми казаха - “тихо, да не се разчуе, че има проблем“. Като че ако си мълчим, проблемът ще се разтопи като пролетен сняг…
На първо място в съзнанието ми за унищожен такъв паметник е бившия и вече не съществуващ мавзолей на “вожда” Георги Димитров. Каквото и да се е случвало, той като личност е съществувал и е оставил траен белег върху историята ни. Не виждам защо трябваше да се разрушава? За да се построи на негово място паркинг? Доводите, че сградата била грозна също издишат - в София е пълно със стари грозни сгради, които въпреки това не ги събарят. Както си спомняме, някои от тях дори убиват хора. Не казвам да държат тялото на Димитров вътре… но можеха да го преобразуват в някакъв вид музей. Например музей на съвременната история на България - на времето от прехода.
Сетих се за темата, защото през изминалите почивни дни пътувах из страната и минах през връх Бузлуджа. Там седи конгресния център на “партията”. Уникална постройка, както от архитектурна гл.т, така и от историческа. А някога това място дори фигурираше в списъка на 100те НТО. Очаквах, че сградата ще бъде отворена за посещения. Не само, че не е отворена - сградата почти се е разпаднала. Покривът на конгресния център е целия на дупки, няма нито един останал прозорец или врата, вътре всичко е разграбено, а отпреде стълбището е осеяно с кравешки изпражнения, които очевидно не са стигнали до там по естествен път. И съм ужасно възмутен. Независимо с какви исторически събития е свързана сградата, ако я зарежем да се срути от времето - това няма да промени миналото на България. Щях да кажа, че няма да промени и бъдещето, но всъщност не е така - вероятно ще го промени, но с нищо положително.
По света се пазят музеи и спомен за всякакви зверства и безумия. Испанците си пазят инквизицията, немците си пазят Хитлер, англичаните си пазят кралете от викторианската епоха, които са се избивали един друг за властта, а французите си пазят обезглавения крал Луи ХVІ и Наполеон.
Историята, особено негативните и страни, трябва да се помнят, за да се страхуват хората и да не позволяват да се случи отново. А поговорката, че който не си познава историята, заслужава да я преживее наново е много правилна. И докато се опитваме да избягаме от миналото си - то ще ни преследва с пълна сила.
А между другото историята вече се повтаря. Идването на т.нар. “предишен режим” в известен смисъл също е бил съпътстван със заличаване на голяма част от спомените за времето след освобождението (царското време). Изобщо прави впечатление, че всеки режим отхвърля предходния и почита този преди него. Например когато идват комунистите - отхвърлят Царя и възхваляват възрожденската епоха - национални герои, четници, войводи, поети. След това идва демокрацията (не знам дали не трябва в кавички да я напиша тая демокрация), веднага се забравя съществуването на комунистическия режим. Изведнъж се сещаме, че е имало цар, който между другото се връща “на бял кон”. Връщат му се имотите, реставрират се дворци и се откриват нови музейни сбирки. В същото време разбираме, че Баташкото клане не е съществувало, а през 500те години всъщност не сме били под робство, а просто е имало известно турско присъствие, едва ли не почти колкото и сега има турско присъствие (предимно на стоки).
Great blog about free high resolution photos that can be used for design
Friday, August 24, 2007
Мъжът втора употреба
via Eneq
Мъжът втора употреба със сигурност не е мъж второ качество. Напротив, след като (в повечето случаи) е преминал през твърдата преса на предишната си приятелка и тя е успяла с усилия, сълзи и хитрост да насочи неправилно функциониращия му мозък в правилната посока (вкл: да започне да спортува, да се държи нормално с останалите човешки същества, да развие уменията си, да го накара да отслабне да напредне в работа си, да научи че епицалия и фелацио не са мръсни думи и че “вадиш и боцкаш” рядко е правилната тактика), сега той се е превърнал в прекрасен екземпляр, знаещ много повече за човешките отношения отколкото, умилкващото в краката ти двадесет и няколко годишно момченце.
Жените се раждат готови. Даже чревната им фауна знае каква трябва да бъде връзката с човека срещу тях. Интуицията им, това безпогрешно оръжие на нашия пол, действа, знае и се опитва всячески да насочи онзи космат примат, с който си ляга всяка вечер в правилната посока.
Да си вдигне ръката всяка от вас, която не е имала поне един мъж в живота си, когото не е напътствала по магистралите на живота, по собственото си тяло и скритите в него възможности. Да си вдигне ръката всеки един от вас, който не е въздъхвал с облекчение, когато жената до него е вземала решения за почти всичко.
Няколко години, много нерви и хиляди въпроси “Обичаш ли ме”, в крайна сметка свършват с разочарование, премесено с облекчение, че хем си се отървала от задачата да бъдеш негово горивоучителпартньорприятелтазикоятосподеляувлечениятамуисеотказваотсвоитезарязвайкидориприятелитеси, хем си го превърнала в достатъчно годно човешко същество за да се справи с тази идваща след тебе (проклета кучка, която се урежда на готово). В крайна сметка и двамата оставате сами (независимо от множеството последващи междуполови отношения).
И докато през сълзи премесени със смях гледаш сядящия срещу теб младок, който сячески се опитва да ти докаже, че няколко часа непрекъснато клатене не са достатъчни, и е толкова тъп и недосетлив, че не те оставя да седнеш до прозореца в автобуса или очаква винаги да плащаш сметките на двамата, а даже често не обръща внимание, че носиш 20 килограмовото си колело 3 етажа нагоре по стълбите. Започващ да си задаваш въпроса “Трябва ли да преживея всичко това отново?”.
“Не, момиче, не трябва”.
Огледай се. Мъжете втора уптореба са навсякъде. Те са ценната стока. Може и да не получиш любовта им (освен ако не си ебаси щастливката), но ще получиш отношението, от което имаш нужда. Защото мъжът втора употреба знае и може, за разлика от младоцитенепреживялиинтимносвързванеотвисокониво, които си мислят, че знаят и могат, и докато не срещнат Търпеливата, която май найстина изпитва любов към тях, живеят в тази заблуда. Някои дори до края на живота си.
Точно в момента го мразя (както и през последните седмици) толкова, че ми се иде да му разбия главата с тухла от съседния строеж и после почти хипнотизирано да наблюдавам как мозъкът му, примесен с кръв, кожа, кости и частици от строителните материали, залепва за влажната земя и остава там докато дойдат полицайте или следващата буря не отмие следите ми.
Мъжът втора употреба със сигурност не е мъж второ качество. Напротив, след като (в повечето случаи) е преминал през твърдата преса на предишната си приятелка и тя е успяла с усилия, сълзи и хитрост да насочи неправилно функциониращия му мозък в правилната посока (вкл: да започне да спортува, да се държи нормално с останалите човешки същества, да развие уменията си, да го накара да отслабне да напредне в работа си, да научи че епицалия и фелацио не са мръсни думи и че “вадиш и боцкаш” рядко е правилната тактика), сега той се е превърнал в прекрасен екземпляр, знаещ много повече за човешките отношения отколкото, умилкващото в краката ти двадесет и няколко годишно момченце.
Жените се раждат готови. Даже чревната им фауна знае каква трябва да бъде връзката с човека срещу тях. Интуицията им, това безпогрешно оръжие на нашия пол, действа, знае и се опитва всячески да насочи онзи космат примат, с който си ляга всяка вечер в правилната посока.
Да си вдигне ръката всяка от вас, която не е имала поне един мъж в живота си, когото не е напътствала по магистралите на живота, по собственото си тяло и скритите в него възможности. Да си вдигне ръката всеки един от вас, който не е въздъхвал с облекчение, когато жената до него е вземала решения за почти всичко.
Няколко години, много нерви и хиляди въпроси “Обичаш ли ме”, в крайна сметка свършват с разочарование, премесено с облекчение, че хем си се отървала от задачата да бъдеш негово горивоучителпартньорприятелтазикоятосподеляувлечениятамуисеотказваотсвоитезарязвайкидориприятелитеси, хем си го превърнала в достатъчно годно човешко същество за да се справи с тази идваща след тебе (проклета кучка, която се урежда на готово). В крайна сметка и двамата оставате сами (независимо от множеството последващи междуполови отношения).
И докато през сълзи премесени със смях гледаш сядящия срещу теб младок, който сячески се опитва да ти докаже, че няколко часа непрекъснато клатене не са достатъчни, и е толкова тъп и недосетлив, че не те оставя да седнеш до прозореца в автобуса или очаква винаги да плащаш сметките на двамата, а даже често не обръща внимание, че носиш 20 килограмовото си колело 3 етажа нагоре по стълбите. Започващ да си задаваш въпроса “Трябва ли да преживея всичко това отново?”.
“Не, момиче, не трябва”.
Огледай се. Мъжете втора уптореба са навсякъде. Те са ценната стока. Може и да не получиш любовта им (освен ако не си ебаси щастливката), но ще получиш отношението, от което имаш нужда. Защото мъжът втора употреба знае и може, за разлика от младоцитенепреживялиинтимносвързванеотвисокониво, които си мислят, че знаят и могат, и докато не срещнат Търпеливата, която май найстина изпитва любов към тях, живеят в тази заблуда. Някои дори до края на живота си.
Точно в момента го мразя (както и през последните седмици) толкова, че ми се иде да му разбия главата с тухла от съседния строеж и после почти хипнотизирано да наблюдавам как мозъкът му, примесен с кръв, кожа, кости и частици от строителните материали, залепва за влажната земя и остава там докато дойдат полицайте или следващата буря не отмие следите ми.
Thursday, August 23, 2007
Още спомени от 40-те години.
via Кънев
Отново Варна. Краен квартал.
Опашки. Снабдяването с хранителни продукти ставаше все по- трудно. Започнаха разговори за спекуланти/ тези дни Станищев същото говори/, за “мазни влакове” с които гражданите на големите градове пътуваха в провинцията за покупка на продукти. Може би,от това време идва песента за влака София-Лом, помните ли: В конски вагон / подобен на салон / пътувахме от София за Лом. Въведоха купони. Като първороден, аз трябваше да купувам мляко и хляб. За млякото, ставах рано, майка ми даваше една голяма тенджера, за да не се изплисква и при Киро Млекаря. Там вече, поне 10 души на опашката. Пристигат гюмовете с конска каруца. Киро дава , полагащия се 1 литър мляко първо на чакащите деца. Чакането за хляб беше по продължително, поради малките частни хлебарници. Налагаше се да чакам по 2-3 фурни докато ми дойде реда.Месечните купони и парите висяха в торбичка на врата.
Бардове. Петъчният пазар. Майка е по сергиите да купува продукти. Аз съм застанал до импровизирана естрада 1.5 х 1.5 метра издигната на височина 1 м. На площатката на стол седи певеца, с черни очила, което предполага да е сляп, Над него стърчи черен чадър, а пред него нещо като хармониум. Изпълнява някаква бялада, нещо като пеене със звук излизащ от носа,нещо като речитатив. Баладите бяха дълги сърцераздирателни истории за нещастна любов или за разбайници. Баладата свършва, помощника му обикаля с кутия слушателите след което предлага песнопойка. Така и не можах да хвърля поглед на тези песнопойки-балади.
Народен съд. Заседанията на съда се провеждаха в гимнастическата зала “Юнак”. Имаше митинг. Осъдените ги изкарваха на малкото балконче на залата. Митинга викаше неистово: “Смърт! Смърт!…..”
Кондензирано мляко. В същност беше мляко на прах. Майките по дежурство идваха в училище и на импровизирани печки приготвяха млякото. През голямото междучасие получавахме чаша мляко и кифла. Това продължи около месец. Млякото беше американско. Много години след това, научих историята на закуските. След WWII, група служители на английското МІ6 се оттеглят на остров Ямайка, столицата Кингстън. Сред тях е бащата на Джейм Бонд, Ян Флеминг. Те основават търговска корпорация за бартерни сделки, единствената форма на търговия с изтощена от войната Европа. Така срещу български червен пипер получаваме мляко на прах и ямайски ром. Това трябва да се е случило по времето на Трайчо Костов.
Всекидневие. 40 години бяха най- постните години в живота ми.То не беше боб, леща, спанак, праз с ориз, лобода, каши, супи и т.н. Много филийки намазани с олио или свинска мас, поръсени със сол и червен пипер, съм изял. Хапвахме често риба и миди. Тогава много цигани се занимаваха с риболов и предлагаха по къщите най-често кая / попчета/ на връзка и миди, едри, кафяви и добре почистени. Случвало се е да предлагат калкан, писия, скумрия, илария и т.н. Манджите с месо бяха традиционни, но с телешко месо - често със сушени сливи и нахут.По Великден козунаците се месеха в къщи, цяла нощ чакаха тестото да “кабардиса”, а сутринта , в тави, ги носеха в фурната. За зимнина, освен традиционните туршии и кисело зеле се правеше юфка и тархана.
Ежесемично ходехме на “турска баня”. Майка ми е разправяла ,че до 3-4 годишен съм ходил с нея на баня и трябва да е истина , защото имам някакви размити спомени от много голи жени около мен.Та, отиваме с татко на баня, поседиме в потилнята да “ти кипне кирта”, след което ни поемат теляците. Те бяха яки мъже, с много груби “тривки” и като те хванат ти свалят кирта, сапунисват те , изплакват те и си готов. В съблекалнята, увити в чаршафи, изпивахме по една студена лимона,ставаш нов човек и така до следващата седмица. През лятото, нямаше проблем с къпането- морето, минералните извори и най-вече със слънчева топла вода.
Във Варна е имало обичай, през м. май родата да отиде на теферич. Аз имам смътен спомен от един такъв теферич. Та , цялата рода се отправя на баня, като носят със себе си да речем, две тави с пълнени агнета, салати, лимонади, вино и разбира се ракия. Докато родата се къпи , баняджията е сложил тавите с агнетата да се пекат. След банята, с багажа се отива до някоя полянка до морето, постилат се черги и чаршафи, изяжда се всичко, може и лек сън и хайде обратно в къщи.
Работник.Една лятна сутрин, татко ми каза ,че ми е намерил работа в фабриката в която и той работи. Дадоха ми един сандък с масури за текстилни машини и трябваше да ги сортирам. За два часа свърших сандък и в къщи. Така един месец. Получих”заплата”. Получените пари ги дадох на баба. Тя беше безкрайно щаслива.По- късно научих, че заплатата ми е плащал татко.
Май се увлякох в тези спомени от 40-те години.
Отново Варна. Краен квартал.
Опашки. Снабдяването с хранителни продукти ставаше все по- трудно. Започнаха разговори за спекуланти/ тези дни Станищев същото говори/, за “мазни влакове” с които гражданите на големите градове пътуваха в провинцията за покупка на продукти. Може би,от това време идва песента за влака София-Лом, помните ли: В конски вагон / подобен на салон / пътувахме от София за Лом. Въведоха купони. Като първороден, аз трябваше да купувам мляко и хляб. За млякото, ставах рано, майка ми даваше една голяма тенджера, за да не се изплисква и при Киро Млекаря. Там вече, поне 10 души на опашката. Пристигат гюмовете с конска каруца. Киро дава , полагащия се 1 литър мляко първо на чакащите деца. Чакането за хляб беше по продължително, поради малките частни хлебарници. Налагаше се да чакам по 2-3 фурни докато ми дойде реда.Месечните купони и парите висяха в торбичка на врата.
Бардове. Петъчният пазар. Майка е по сергиите да купува продукти. Аз съм застанал до импровизирана естрада 1.5 х 1.5 метра издигната на височина 1 м. На площатката на стол седи певеца, с черни очила, което предполага да е сляп, Над него стърчи черен чадър, а пред него нещо като хармониум. Изпълнява някаква бялада, нещо като пеене със звук излизащ от носа,нещо като речитатив. Баладите бяха дълги сърцераздирателни истории за нещастна любов или за разбайници. Баладата свършва, помощника му обикаля с кутия слушателите след което предлага песнопойка. Така и не можах да хвърля поглед на тези песнопойки-балади.
Народен съд. Заседанията на съда се провеждаха в гимнастическата зала “Юнак”. Имаше митинг. Осъдените ги изкарваха на малкото балконче на залата. Митинга викаше неистово: “Смърт! Смърт!…..”
Кондензирано мляко. В същност беше мляко на прах. Майките по дежурство идваха в училище и на импровизирани печки приготвяха млякото. През голямото междучасие получавахме чаша мляко и кифла. Това продължи около месец. Млякото беше американско. Много години след това, научих историята на закуските. След WWII, група служители на английското МІ6 се оттеглят на остров Ямайка, столицата Кингстън. Сред тях е бащата на Джейм Бонд, Ян Флеминг. Те основават търговска корпорация за бартерни сделки, единствената форма на търговия с изтощена от войната Европа. Така срещу български червен пипер получаваме мляко на прах и ямайски ром. Това трябва да се е случило по времето на Трайчо Костов.
Всекидневие. 40 години бяха най- постните години в живота ми.То не беше боб, леща, спанак, праз с ориз, лобода, каши, супи и т.н. Много филийки намазани с олио или свинска мас, поръсени със сол и червен пипер, съм изял. Хапвахме често риба и миди. Тогава много цигани се занимаваха с риболов и предлагаха по къщите най-често кая / попчета/ на връзка и миди, едри, кафяви и добре почистени. Случвало се е да предлагат калкан, писия, скумрия, илария и т.н. Манджите с месо бяха традиционни, но с телешко месо - често със сушени сливи и нахут.По Великден козунаците се месеха в къщи, цяла нощ чакаха тестото да “кабардиса”, а сутринта , в тави, ги носеха в фурната. За зимнина, освен традиционните туршии и кисело зеле се правеше юфка и тархана.
Ежесемично ходехме на “турска баня”. Майка ми е разправяла ,че до 3-4 годишен съм ходил с нея на баня и трябва да е истина , защото имам някакви размити спомени от много голи жени около мен.Та, отиваме с татко на баня, поседиме в потилнята да “ти кипне кирта”, след което ни поемат теляците. Те бяха яки мъже, с много груби “тривки” и като те хванат ти свалят кирта, сапунисват те , изплакват те и си готов. В съблекалнята, увити в чаршафи, изпивахме по една студена лимона,ставаш нов човек и така до следващата седмица. През лятото, нямаше проблем с къпането- морето, минералните извори и най-вече със слънчева топла вода.
Във Варна е имало обичай, през м. май родата да отиде на теферич. Аз имам смътен спомен от един такъв теферич. Та , цялата рода се отправя на баня, като носят със себе си да речем, две тави с пълнени агнета, салати, лимонади, вино и разбира се ракия. Докато родата се къпи , баняджията е сложил тавите с агнетата да се пекат. След банята, с багажа се отива до някоя полянка до морето, постилат се черги и чаршафи, изяжда се всичко, може и лек сън и хайде обратно в къщи.
Работник.Една лятна сутрин, татко ми каза ,че ми е намерил работа в фабриката в която и той работи. Дадоха ми един сандък с масури за текстилни машини и трябваше да ги сортирам. За два часа свърших сандък и в къщи. Така един месец. Получих”заплата”. Получените пари ги дадох на баба. Тя беше безкрайно щаслива.По- късно научих, че заплатата ми е плащал татко.
Май се увлякох в тези спомени от 40-те години.
Tuesday, August 21, 2007
Рутинно спокойствие
via Estrella
Типична вечер. Повдигаше ми се от тях до преди седмица. Нова телевизия, сайтовете, вечерята, подхвърлените реплики.
Едвам се събирах в кожата си.
Сега отново правим същото. След две седмици "интересно". И на мен ми е хубаво, уютно и щастливо, задето отново си намерих спокойствието.
След лятната лудост животът бавно се връща в обичайните си рамки. Наводненията отминаха, така да се каже.
Наводнения от емоции, сълзи, смях, сън, море... Преминаха. Оставиха жертви и полезни обещания.
Някои от тях спазвам. За сега.
Дали те не дават чувството на различност?
Не спирам да търся разликата между рутина и спокойствие. Между онази лепкава скука, която те кара да предприемеш най-безумни действия, само и само да спре и лекотата, с която преминават дни, организирани по най-приятния начин.
Всички търсим спокойствието и всички се пазим от рутината. Как да разбера разликата?
Типична вечер. Повдигаше ми се от тях до преди седмица. Нова телевизия, сайтовете, вечерята, подхвърлените реплики.
Едвам се събирах в кожата си.
Сега отново правим същото. След две седмици "интересно". И на мен ми е хубаво, уютно и щастливо, задето отново си намерих спокойствието.
След лятната лудост животът бавно се връща в обичайните си рамки. Наводненията отминаха, така да се каже.
Наводнения от емоции, сълзи, смях, сън, море... Преминаха. Оставиха жертви и полезни обещания.
Някои от тях спазвам. За сега.
Дали те не дават чувството на различност?
Не спирам да търся разликата между рутина и спокойствие. Между онази лепкава скука, която те кара да предприемеш най-безумни действия, само и само да спре и лекотата, с която преминават дни, организирани по най-приятния начин.
Всички търсим спокойствието и всички се пазим от рутината. Как да разбера разликата?
Friday, August 17, 2007
Ебати жегата. Ебати любовта. Ден7
via SickBoy
Дамуебамайката!Топло е.Даже много.Любов е,също много.хиляди и хиляди малки нищожни човечета пълзят,влачат се из улиците,топло им е и обичат.Обичат себе си,къщата си,живота си,човека до тях.И аз обичм.Но,при положение,че стоя на тъмно в два и половина сутринта,и пиша в блог,дали съм много щастлив?Дали щасстието ми не се държи само на пламъчето на цигарката,която сега пуша?Дамуебамайката.Не живеем правилно.Всички се занимават с глупости-новия Хари Потър(не бе, и аз съм фен,ама..),изпити(и съответните изпитни резултати),всякакви глупости.Но не обичат достатъчно.онзи ден попаднах на един материал,доста добър.но помня къде,не помня кой го беше публикувал и дали изобщо беше в блог.но беше ето това :
Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин -известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес.
Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.
Няма толкова добър материал просто.И не знам пича комик ли е бил,що ли,но евалата.Умее да пише.Аз съм безхаберник,обаче.не мога да пиша и не моа да чета.Едно нещо не мога да направя наистина добре.Не мога да направя едно момиче щастливо.но ми се иска.безкрайно много ми се иска.Иска ми се да й дам щастие,дори и да се крепи само на пламъчето на цигарата….
Дамуебамайката!Топло е.Даже много.Любов е,също много.хиляди и хиляди малки нищожни човечета пълзят,влачат се из улиците,топло им е и обичат.Обичат себе си,къщата си,живота си,човека до тях.И аз обичм.Но,при положение,че стоя на тъмно в два и половина сутринта,и пиша в блог,дали съм много щастлив?Дали щасстието ми не се държи само на пламъчето на цигарката,която сега пуша?Дамуебамайката.Не живеем правилно.Всички се занимават с глупости-новия Хари Потър(не бе, и аз съм фен,ама..),изпити(и съответните изпитни резултати),всякакви глупости.Но не обичат достатъчно.онзи ден попаднах на един материал,доста добър.но помня къде,не помня кой го беше публикувал и дали изобщо беше в блог.но беше ето това :
Когато съпругата на Джордж Гарлин починала, Гарлин -известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години - написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес.
Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.
Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.
Няма толкова добър материал просто.И не знам пича комик ли е бил,що ли,но евалата.Умее да пише.Аз съм безхаберник,обаче.не мога да пиша и не моа да чета.Едно нещо не мога да направя наистина добре.Не мога да направя едно момиче щастливо.но ми се иска.безкрайно много ми се иска.Иска ми се да й дам щастие,дори и да се крепи само на пламъчето на цигарата….
Friday
via Ято мечти
Нашите бяха от онзи тип родители,които лъжеха децата си,че са красиви и умни.
И аз бях от онези деца,които твърдяха че тяхната майка е най-хубава.
Нашите започнаха да ми втълпяват мисълта,че имам невероятни таланти още от много ранна детска възраст - едвам преживяла ужаса и паталогичния стрес около смяната на памперсите.
Един от талантите ми беше да очаровам хората-макар и на 5 годинки си повярвах,че ако мигам по-често ще изглеждам по-красива и момчетата ще ме харесват повече-защото кой не харесва мигащи момичета,които пърхат игриво,но срамежливо като пеперудки.
Когато навърших 6,в момента когато яростно разкъсвах захабени целуфан на подаръка си за рождения ден и се надявах мама да ми е купила поне 4 шоколада от Кореком-вносни за рождения ден,намерих там сутиен.Мама винаги ме е насърчавала да бъда дама.Със свян и усилия да закопчея проклетото копче! успях да се надяна в него-децата ми се подиграваха,викаха ми "дамаджана","буре","дебелана"..аз им отмъщавах като примигвах игриво,но и срамежливо на момчетта които харесват,защото кое момче не харесва примигващо момиче?Така им отмъщавах..нашите мелодрами се разразиха до толкова,че един ден в детската градина едно дете припадна от моя чар,закараха го в "Пирогов",оказа се че е асматик.Но това изобщо не ме отказа от стратегията ми да съблазнавам.Само че прибавих към премигването и палав кикот.
Минаха години,порастнах - повече на ширина,отколкото на височина,навлезнах в пубетета.В началото притеснението беше голямо,защото си мислех,че съм болна от едра шарка вече 10 месеца наред,докато не прочетох някъде че това се нарича "акне".Мама каза,че така съм по-красива.Татко се отказа от мен като почна да говори несвързано и помоли майка да му позволи да ме удари с брадвата само един път. Мама го удари с опакото на ръката и тате припадна. Мама ми каза, че припаднал от радост,че пораствам и "ставам човек".
На шеснадесет години бях 120 килограма,бруто.Когато реших да се похваля на татко с теглото си,и с това че е кръгла цифра и лесно се запомня,олеснено от факта,че съм висока точно 120 сантиметра нито повече,нито по-малко.Никога съм нямала притеснения относно височината си,да знам,че съм по-нисичка от повечето момичета,но казват че мъничките момичета са по-пъргави в леглото.А аз съм си мръсница от малка.Когато съобщих на татко новината с усмивка на лицето по-0голяма и от тази на Джулия Робърдс в "Хубава жена" той каза,че не съм негово дете и да не се усмихвам повече.Мама отново го удари,той пак припадна.Тя каза,че е от радост.А за теглото ми каза,че е нормално за дете на моята възраст.
На осемнадесет изживях първите си любовни трепети,иначе казано удари ме хормона,въпреки че мен хормона ме е ударил още докато съм се раждала-доказателство за свръх тестостерона е обилното ми окосмяване,особено под формата на мустаци и бакембарди.Споделих на мама за любовните си вълнения,тя каза на татко,а той..че ако не го пуснем да си тръгне от вкъщи ще се самоубие.Беше мнгоо вдъхновен,милият-надяваше се да види слънце отново-от 65та насам,но уви..
Станах на двадест и три.
Пет години откакто татко се обеси.Безпокоях се за него,да не би аз да съм виновна?Но мама ми каза,че той може би се е обесил,защото началника го е понижил.Странно,но не си спомням татко някога да е ходил на работа..
Докато ми разказваше това мама двама младежи се опитаха да ни оберат,да ама не-ударих единия със сандвича си-язък за него-мак доналдс правят най хубавите двойни бургър кинг,а дригия оберджия припадна от страх..
Не е ли инетерсно как почти всички мъже в моя живот развиват силна форма на ЕПИЛЕПСИЯ?!
ама каза,че това е заради чара ми.Въпреки,е остарявам,още го имам.
Освен това мама ми каза,че добре се справям с мъжете,водена от случката с младежите.
-Мамо,ти щастлива ли беше с татко?
-Да,съкровище,но той беше истинския щастливец да ме има.
Майка ми почина от куршум в главата,това се случи когато тя се омъжи за втори път-съпругът й се оказа някакъв психопад,така останах сама.На тридесет и три съм,
бременна съм от четвъртия си съпруг,който е мъртав,както другите трима-двама се обесиха,един умря от епилепсия,
и един се опита да ме убие-ала аз го изпреварих.
Засега не мисля да си намирам друг мъж. Моля се да ми се роди момиче. Ще я кръстя на майка ми.
//посветено на К.Г.
Нашите бяха от онзи тип родители,които лъжеха децата си,че са красиви и умни.
И аз бях от онези деца,които твърдяха че тяхната майка е най-хубава.
Нашите започнаха да ми втълпяват мисълта,че имам невероятни таланти още от много ранна детска възраст - едвам преживяла ужаса и паталогичния стрес около смяната на памперсите.
Един от талантите ми беше да очаровам хората-макар и на 5 годинки си повярвах,че ако мигам по-често ще изглеждам по-красива и момчетата ще ме харесват повече-защото кой не харесва мигащи момичета,които пърхат игриво,но срамежливо като пеперудки.
Когато навърших 6,в момента когато яростно разкъсвах захабени целуфан на подаръка си за рождения ден и се надявах мама да ми е купила поне 4 шоколада от Кореком-вносни за рождения ден,намерих там сутиен.Мама винаги ме е насърчавала да бъда дама.Със свян и усилия да закопчея проклетото копче! успях да се надяна в него-децата ми се подиграваха,викаха ми "дамаджана","буре","дебелана"..аз им отмъщавах като примигвах игриво,но и срамежливо на момчетта които харесват,защото кое момче не харесва примигващо момиче?Така им отмъщавах..нашите мелодрами се разразиха до толкова,че един ден в детската градина едно дете припадна от моя чар,закараха го в "Пирогов",оказа се че е асматик.Но това изобщо не ме отказа от стратегията ми да съблазнавам.Само че прибавих към премигването и палав кикот.
Минаха години,порастнах - повече на ширина,отколкото на височина,навлезнах в пубетета.В началото притеснението беше голямо,защото си мислех,че съм болна от едра шарка вече 10 месеца наред,докато не прочетох някъде че това се нарича "акне".Мама каза,че така съм по-красива.Татко се отказа от мен като почна да говори несвързано и помоли майка да му позволи да ме удари с брадвата само един път. Мама го удари с опакото на ръката и тате припадна. Мама ми каза, че припаднал от радост,че пораствам и "ставам човек".
На шеснадесет години бях 120 килограма,бруто.Когато реших да се похваля на татко с теглото си,и с това че е кръгла цифра и лесно се запомня,олеснено от факта,че съм висока точно 120 сантиметра нито повече,нито по-малко.Никога съм нямала притеснения относно височината си,да знам,че съм по-нисичка от повечето момичета,но казват че мъничките момичета са по-пъргави в леглото.А аз съм си мръсница от малка.Когато съобщих на татко новината с усмивка на лицето по-0голяма и от тази на Джулия Робърдс в "Хубава жена" той каза,че не съм негово дете и да не се усмихвам повече.Мама отново го удари,той пак припадна.Тя каза,че е от радост.А за теглото ми каза,че е нормално за дете на моята възраст.
На осемнадесет изживях първите си любовни трепети,иначе казано удари ме хормона,въпреки че мен хормона ме е ударил още докато съм се раждала-доказателство за свръх тестостерона е обилното ми окосмяване,особено под формата на мустаци и бакембарди.Споделих на мама за любовните си вълнения,тя каза на татко,а той..че ако не го пуснем да си тръгне от вкъщи ще се самоубие.Беше мнгоо вдъхновен,милият-надяваше се да види слънце отново-от 65та насам,но уви..
Станах на двадест и три.
Пет години откакто татко се обеси.Безпокоях се за него,да не би аз да съм виновна?Но мама ми каза,че той може би се е обесил,защото началника го е понижил.Странно,но не си спомням татко някога да е ходил на работа..
Докато ми разказваше това мама двама младежи се опитаха да ни оберат,да ама не-ударих единия със сандвича си-язък за него-мак доналдс правят най хубавите двойни бургър кинг,а дригия оберджия припадна от страх..
Не е ли инетерсно как почти всички мъже в моя живот развиват силна форма на ЕПИЛЕПСИЯ?!
ама каза,че това е заради чара ми.Въпреки,е остарявам,още го имам.
Освен това мама ми каза,че добре се справям с мъжете,водена от случката с младежите.
-Мамо,ти щастлива ли беше с татко?
-Да,съкровище,но той беше истинския щастливец да ме има.
Майка ми почина от куршум в главата,това се случи когато тя се омъжи за втори път-съпругът й се оказа някакъв психопад,така останах сама.На тридесет и три съм,
бременна съм от четвъртия си съпруг,който е мъртав,както другите трима-двама се обесиха,един умря от епилепсия,
и един се опита да ме убие-ала аз го изпреварих.
Засега не мисля да си намирам друг мъж. Моля се да ми се роди момиче. Ще я кръстя на майка ми.
//посветено на К.Г.
Subscribe to:
Posts (Atom)
