via My life is a struggle
Мдам точно за това ми се иска да драсна някой ред. Вървя по улиците и гледам хората едни мрачни и сиви, интересуващи се как да стигнат от точка А до точка Б... вторачени в себе си и в собствените си проблеми. Вечно нямащи време което да отделят на хората около тях, подяволите те нямат време дори да се порадват на градския шум. С това нямане на време да свършат елементарни неща, като да се прозенат дълбоко рано сутрин, като че ли хората озлобяха.
Не знам какво е това уж гледат себе си и в същия момент те прецакват, като че ли поговорката "Не е важно на мен да ми е добре, а на вуте да му е зле" отразява напълно днешната действителност. Тъжен е фактът, че не само освирепяхме, но и започнахме да крадем - всеки гледа да придърпа канчето на другия към себе си. Ето на отиваш с най - добрите намерения да работиш за да оцеляваш, а те хората или няма да ти платят, или ще те набутат и ще те накарат ти да им плащаш, или ще те изгонят защото си им неудобен.
В същия ред е и за приятелите - уж ги имаш много, когато си по кръчмите масата около теб е претъпкана, но когато изпаднеш в ямата, няма кой да ти подаде ръка и да те измъкне. Ще ми се да не бяхме такива гадни копелета, но нейсе, ще продължаваме да бъдем същите злобни крадци.
Tuesday, September 9, 2008
Sunday, September 7, 2008
56/ Тролско
via Бу
Един от първите купони вкъщи по случай рождения ми ден завърши странно. Насред веселбата към 11 вечерта изведнъж ни спря тока. Като отворихме входната врата, видяхме съседът пенсионер от горния етаж, който беше домоуправител, с удивително бързи за възрастта му подскоци да се изнася към тях с бушона ни в ръка. Никакви молби не помогнаха - като видя двама от съучениците ми, още от 8-ми клас с ръст 2 метра и неволен вид на чичковци-мутри, тъй популярни тогава, даже не си отвори вратата.
На 20, студентка втори курс, ходих в Лондон по лични дела. Там гостувах на българи, познати на познати. Вечерта имаше малък купон, задушевно за десетина човека, малко музика, висене по терасите… около 22ч. на вратата почукаха полицаи - намалете музиката! Хахо-хихи, намалихме, след малко пак усилихме. Пет минути след повторното усилване на музиката полицаите пак ни посетиха и този път по-сериозно казаха в прав текст, че ако не прекратим веселбата, ще има репресии. Край - музиката се спря, още малко тихи разговори и довиждане. Много бях учудена - какви са тези английски сухари, малко шум, купон нормален, защо се спичат, че чак и полиция викат?!
Година по-късно, като се преместих да живея в Студентски град, започнах да разбирам защо. Там е ясно какво се случва - всеки делник е празник, който трябва да се отбележи подобаващо. Въпреки че живеех в сравнително тих блок, където повечето хора предпочитаха да изнесат веселбата навън, или ако беше там, беше в разумни граници, имаше моменти, в които ми се искаше да изляза с базука и да приключа физическия път на хора, решили всички да разберат колко точно им е весело… Тогава за първи път аз викнах полиция. И взеха, че дойдоха - удивително само по себе си. Купонът не спря, но морално се почувствах отмъстена. Май повече не се случи да съм толкова фрустрирана, че да викам властите.
Още по-късно, вече самостоятелна човешка единица, отговорна за благоденствието на семейството, се преселих в нов квартал. Тих, спокоен - децата там все още излизат на двора да играят без надзор до тъмно, представяте ли си? А на отсрещната страна на спалнята - бистро. Така и не го видях да работи никога, никой не влизаше и не излизаше от там. От време на време обаче по късни доби се заформяха диви чалга-партита - волумето на мах, кой спал, спал… Тогава злият трол в мен отново се пробуди - въпреки живота в студентски град не се научих да спя на музика и това е. Пак започнах да звъня на 166 и да се оплаквам. Господине, пък те ми вдигат шум… Впрочем, освен веднъж, полицейските визити не дадоха особен ефект. Музиката се намаляше за малко, после пак - но в повечето случаи поне успявах да заспя в паузата. Отгоре и отдолу на апартамента ни живееха младежи, които периодично забравяха накъде се върти копчето за звука, но с тях се разбирахме лесно - като застана рошава и с унила физиономия по пижама на вратата, винаги се съобразяваха, да са живи и здрави. Не съм очаквала, че на 27 ще се превърна в една от онези лелички в блока, но пък перспективата току-що заспалото дете да скочи за песни и танци на народите не радва никой родител.
Сега съм отново в стария си квартал. Съседът домоуправител отдавна почина, лека му пръст. В блока живеят млади хора приблизително на моя възраст, но шум няма. Кварталът е тих и спокоен, в непосредствена близост няма заведения. Но вчера имах дежа вю: в 22 вечерта на балкона ми гръмна музика. В отсрещната кооперация, която е толкова близо, че спокойно можем да си подаваме щипки през терасите, някой празнуваше нещо. Много празнуваше, ама. Не стига музиката, но и разговорите на висок глас, предвид близостта на сградите, все едно ми ги водеха в спалнята. Детето се върти като шугаво, няма заспиване, аз не мога да си чуя мислите… Изчаках половин час да видя дали няма да мине, но не би. 166, добър вечер. Изпратиха патрулка (аз висях на терасата да видя какво ще стане), двама полицаи обиколиха. Така и не видях дали и кога се качиха в блока, но явно да - музиката спря.
Аз съм злият трол, който дебне и слуша в градината ви. И вика полиция.
Saturday, September 6, 2008
57/ За авторските идеи в bTV
via 3qt
Преди няколко дни попаднах на клипче в YouTube, което показва, колко е лесно да се открадне колело в центъра на Ню Йорк. Когато споделих този "социален експеримент" с приятели и колеги, от няколко места ми казаха как буквално преди дни гледали същия материал в БГ вариант, излъчен по бТВ.
Няма да коментирам въпросите за авторство, за оргинално съдържание и т.н. Клиповете са достатъчно красноречиви. Този от предаването на бТВ е качен на 18.08.2008. В YouTube е от януари.
Вижте сами.
Оригиналът е тук.
Копието е тук.
Преди няколко дни попаднах на клипче в YouTube, което показва, колко е лесно да се открадне колело в центъра на Ню Йорк. Когато споделих този "социален експеримент" с приятели и колеги, от няколко места ми казаха как буквално преди дни гледали същия материал в БГ вариант, излъчен по бТВ.
Няма да коментирам въпросите за авторство, за оргинално съдържание и т.н. Клиповете са достатъчно красноречиви. Този от предаването на бТВ е качен на 18.08.2008. В YouTube е от януари.
Вижте сами.
Оригиналът е тук.
Копието е тук.
Friday, September 5, 2008
58/ Кръгче
via Emin Bei
Всеки мъж, бъдейки истински джентълмен...
... в търсене на малко екшън...
... или естествена хармония...
...се случва да попадне на лошо момиче...
... последствията, от което се преодоляват единствено с алхимични способи...
... а следвията от тях изискват последваща терапия...
... но в крайна слетка, началото е края, връщаш се в началото или започваш от начално, но важното е, че живота е спирала и кръговрат, а пък всичко се повтаря...
Затова наздраве за по-добрите повторения или за за надежата хубавите неща да се повтарят по-често !!!
Всеки мъж, бъдейки истински джентълмен...
... в търсене на малко екшън...
... или естествена хармония...
...се случва да попадне на лошо момиче...
... последствията, от което се преодоляват единствено с алхимични способи...
... а следвията от тях изискват последваща терапия...
... но в крайна слетка, началото е края, връщаш се в началото или започваш от начално, но важното е, че живота е спирала и кръговрат, а пък всичко се повтаря...
Затова наздраве за по-добрите повторения или за за надежата хубавите неща да се повтарят по-често !!!
Thursday, September 4, 2008
59/ търчане
via Везира пътува
крача в жегата на обяд с черни кецове и къса рокля, купувам ненужни дрехи и пея с продавача колко сме лежерни особено в неделя сутрин с faith no more, а отсреща сградата на НАТО стои неподвижна и гореща с пазачи и умни глави, които мислят как да спасят света с още оръжия.
изскачам навън от гаража и тичам към офиса, а входът е запречен с колелета и за ужас на веско и на ивайло, а може би дори никога повече да не съм им приятелка и утре да не ме вземат на онова парти, им казвам "мразя колелета", което не е съвсем цялата истина, защото не ги мразя истински, а просто ме е страх от тях, защото като малка........ няма значение - вече е твърде късно, те са на обяд, а аз се спъвам в едното, падам връз другото, а третото се подпира на вратата и закъснявам, и тичам, и днес е един страхотен петъчен ден, в който се омъжвам за тв звезда с чувство за хумор, имам покана за нестандартно трийсетминутно музикално събитие и се преглеждам при трети очен експерт с цел отлагане на това, което е неизбежно - срязването на окото. чао
крача в жегата на обяд с черни кецове и къса рокля, купувам ненужни дрехи и пея с продавача колко сме лежерни особено в неделя сутрин с faith no more, а отсреща сградата на НАТО стои неподвижна и гореща с пазачи и умни глави, които мислят как да спасят света с още оръжия.
изскачам навън от гаража и тичам към офиса, а входът е запречен с колелета и за ужас на веско и на ивайло, а може би дори никога повече да не съм им приятелка и утре да не ме вземат на онова парти, им казвам "мразя колелета", което не е съвсем цялата истина, защото не ги мразя истински, а просто ме е страх от тях, защото като малка........ няма значение - вече е твърде късно, те са на обяд, а аз се спъвам в едното, падам връз другото, а третото се подпира на вратата и закъснявам, и тичам, и днес е един страхотен петъчен ден, в който се омъжвам за тв звезда с чувство за хумор, имам покана за нестандартно трийсетминутно музикално събитие и се преглеждам при трети очен експерт с цел отлагане на това, което е неизбежно - срязването на окото. чао
Wednesday, September 3, 2008
60/ Flesh & Fashion
Винаги съм казвал, че да създаваш кожени облекла и да обичаш животните, е някакъв нон сенс или ирония на съдбата. При мен беше точно такъв случая, но имах изградени железни принципи и правила в работата си: „ Само кожи от животни, с които човек се храни!”. В крайна сметка, човекът е хищник и винаги ще яде месо, но всяко убийство на животно само заради кожата му – това никога! Винаги когато имах нужда, ползвах щамповани агнешки и телешки кожи с имитации на екзотични животни, и избягвах всякакъв допир до кожуси и кожи с косъм. По този начин, прекъсвах веригата на трафикантите и на пласмента поне в моето ателие. А аз бях най–атрактивната марка на пазара, произвеждаща единични модели, което тях ги устройваше перфектно. Въпреки че знаеха отношението ми към тях, нямаше месец в който поне един изрод да не дойде и да започне да ми предлага продукцията си. Обикновено, в началото разговора бе вежлив, но накрая завършваше или с псувни, или с шутове през вратата, или и двете заедно..- Гледаш ме в очите и ме лъжеш бе, олигофрен! Смяташ ли, че не знам как изглежда сибирския вълк и европейския рис?! Тази мърша дето си ми я плеснал на масата, са кожи от улични кучета и котки!
- Добре де - започва да бие отбой продавача – така ми каза шефа да казвам! Аз не ги знам!
- Кой ти е шефа? Да не е един на двайсет километра от тук в едни бараки, ей в оная посока? Той е, нали?! Да му кажеш, да спре с тая изродщина и да не те праща повече, че ще му пръсна черепа!
От средата на 90-те, до преди няколко години, пазарите бяха заляти с кожуси от кучета и котки, родно производство. Нямах идея, как може да не познаеш сивата раирана шарка на котетата или тази на бездомните кучета, но истината беше, че ги виждах по улиците. Циганките харесваха бяло-оранжевите „норки”, а заблудените кикимори се кипреха със „Сибирски вълци”, уловени между блоковете и боклуджийските кофи. Сигурно бяхме единствената държава, в която съществуваше тази практика. Нещо повече – бях сигурен, че в този мръсен бизнес участваха и прютите за бездомни животни. Там, те получаваха пари от фондации през парадния вход за пред телевизионните камери, а през задния – излизаха разфасовани и одрани срещу други пари. Пълно усвояване на 100%!
Всичко това, щеше да остане само в сферата на предположенията, ако тогава не беше в.”Нощен Труд”. На първа страница, голяма снимка с два открити камиона пълни до горе с одрани котешки и кучешки трупове, които влизат през портала на една фабрика. Каква фабрика ли? Не за кожи, нито за туткал, а за салами, кренвирши и колбаси. В един близък град до София – в западна посока. Последствия, както се досещате – нямаше, а след три дни всичко бе забравено.
От тогава насам, вече близо 6-7 години, много внимавам когато купувам някакъв колбас, да не видя името на тая фирма от този град върху етикета. Не само че я виждам редовно, но явно работи на пълни обороти. Кучкарниците и те не са във ваканция, само кожухарите нещо позачезнаха. "Модата" май се е сменила, ама "манджата" май си е останала същата ...
via Жоро Пентаграма
Monday, September 1, 2008
62/ RSS-ване
via |Inaccessibility|`
В общи линии не съм напълно наясно с цялата идея, но пък не малко са тези, които следят собствения си рейтинг в интернет. Подобно на Петър Стойков, участващ в едно състезание по зарибяване. Не че нещо, но ми се струва малко глупаво да се превръща в самоцел - това, колкото се може повече да популяризираш собствения си блог. Защото известността в блог пространството до известна степен променя това, което авторът мисли да напише в него. А не винаги това си заслужава. И не само това...
Има блогове, които са свели до минимум възможността за контакт с четящите. Пример до скоро беше журнала на Иван Гинев (докато не въведе опцията си за коментиране) - един стилно построен блог със сравнително малко месечни постове (средно ок. 5). Интересен е по начина на излагане и със сигурност понеже е ненатрапващо ангажиращ, нито по обществено-социален начин, нито по твърде личен, има не малко посетители.
Което не може да се каже за блоговете, фокусирани върху самия автор или т.н. лични дневници. Доста от тях станаха недостъпни за "случайните читатели" и се затвориха за определен кръг хора, дори и да има някакъв интерес към тях. Всъщност не съм убеден каква е ползата от такъв тип блог, понеже рано или късно и малкото четящи загубват интерес. Но и без да е наложено подобно ограничение, интересът към твърде лични блогове е нещо относително. В крайна сметка редовните читатели не харесват самия блог, а автора му и не винаги информацията в него има някакво значение за тях.
Съвсем друг е случаят с блоговете от типа на Полетът на костенурката, чиито автори изстрелват в интернет почти всеки ден по няколко поста, някои от които обстоятелствени и пространни. Тази свръх-продуктивност от страна на авторите изисква поне толкова внимание от страна на редовните читатели, което в интерес на истината е твърде ангажиращо. Освен това, разбираемо е, че сред толкова много публикации, процентът ще е по-нисък на онези, които ще са действително интересни и полезни на редовния посетител или на случайния такъв. Може би те разсчитат на информационния поток, който като такъв да привлече повече читатели. И това се случва...
Ако един блог има повече претенцията да е социално ангажиран, и тогава броят на читателите изведнъж нараства. Пример за това е Наблюдател, издаван от Симион Патеев. Такъв тип блогове обикновено имат средно количество постове на месец, което предполага не толкова ангажиращо следене за тяхното излизане и внимание за тяхното четене. Същевременно информацията се старае да бъде актуална и концентрирана, без много лични оттенъци. Ето защо рейтингът им е висок.
От известно време насам съм насочил усилията си и моят блог да бъде по-социален и по-малко личен, една тенденция, която забелязах като прочитах по-старите си постове. Иначе, разбира се, има смисъл в това да споделиш блога си, но все ми се струва, че съдържанието му е нещото, изискващо акцент в усилията на авторите им...
В общи линии не съм напълно наясно с цялата идея, но пък не малко са тези, които следят собствения си рейтинг в интернет. Подобно на Петър Стойков, участващ в едно състезание по зарибяване. Не че нещо, но ми се струва малко глупаво да се превръща в самоцел - това, колкото се може повече да популяризираш собствения си блог. Защото известността в блог пространството до известна степен променя това, което авторът мисли да напише в него. А не винаги това си заслужава. И не само това...
Има блогове, които са свели до минимум възможността за контакт с четящите. Пример до скоро беше журнала на Иван Гинев (докато не въведе опцията си за коментиране) - един стилно построен блог със сравнително малко месечни постове (средно ок. 5). Интересен е по начина на излагане и със сигурност понеже е ненатрапващо ангажиращ, нито по обществено-социален начин, нито по твърде личен, има не малко посетители.
Което не може да се каже за блоговете, фокусирани върху самия автор или т.н. лични дневници. Доста от тях станаха недостъпни за "случайните читатели" и се затвориха за определен кръг хора, дори и да има някакъв интерес към тях. Всъщност не съм убеден каква е ползата от такъв тип блог, понеже рано или късно и малкото четящи загубват интерес. Но и без да е наложено подобно ограничение, интересът към твърде лични блогове е нещо относително. В крайна сметка редовните читатели не харесват самия блог, а автора му и не винаги информацията в него има някакво значение за тях.
Съвсем друг е случаят с блоговете от типа на Полетът на костенурката, чиито автори изстрелват в интернет почти всеки ден по няколко поста, някои от които обстоятелствени и пространни. Тази свръх-продуктивност от страна на авторите изисква поне толкова внимание от страна на редовните читатели, което в интерес на истината е твърде ангажиращо. Освен това, разбираемо е, че сред толкова много публикации, процентът ще е по-нисък на онези, които ще са действително интересни и полезни на редовния посетител или на случайния такъв. Може би те разсчитат на информационния поток, който като такъв да привлече повече читатели. И това се случва...
Ако един блог има повече претенцията да е социално ангажиран, и тогава броят на читателите изведнъж нараства. Пример за това е Наблюдател, издаван от Симион Патеев. Такъв тип блогове обикновено имат средно количество постове на месец, което предполага не толкова ангажиращо следене за тяхното излизане и внимание за тяхното четене. Същевременно информацията се старае да бъде актуална и концентрирана, без много лични оттенъци. Ето защо рейтингът им е висок.
От известно време насам съм насочил усилията си и моят блог да бъде по-социален и по-малко личен, една тенденция, която забелязах като прочитах по-старите си постове. Иначе, разбира се, има смисъл в това да споделиш блога си, но все ми се струва, че съдържанието му е нещото, изискващо акцент в усилията на авторите им...
Subscribe to:
Posts (Atom)
