via Мечоци
не е истина!ще се опитам да ви разкажа нещо,щото си ме държи от има-няма една седмица,и наистина ще се постарая да ви стане приятно ясно,въпреки че съм известна с лошите си обяснения...
Значи последната събота тръгвам за курсове и точно изпускам едно 72,ма си казвам"бе,кфо да си давам зор,така и така ми се спи,кой нормален е дотолкова неспяш в 8 в събота сутринта,че да се забърза за рейса...пък и да закъснея 5 минути-Марина нали е там..няма страшно"...те хубаво 5,ама ако сте запознати...72 минава на 20,рядко на 5..ама в събота сутринта,както можете да се убедите не съм много мислеща...
та сядам си аз на пейката на спирката-доволно студенко си е,мръзна си-ама нали си имам музика(какво му трябва на човек?:))по едно време както си седях за секунда през главата ми мина мисълта дали да не отворя да прочета някой урок,но още по-бързо осъзнах колко абсурдно звучи това,позасмях си се на ум и продължих да си чакам бездействащо.По едно време изниква от някъде един човечец-доволно възрастен....и ми казва:"Госпожице,отдавна ли чакате?"(бързичко си направих сметка,че откакто седнах съм чула около песен и половина-явно простата математика толкова рано и то в събота ми върви повече,отколкото през което и да е друго време на седмицата и денонощието)."Не,от 5-6 минути"-казвам,той:"Ааа,значи скороще дойде.."."Да,бе айде още един много компетентен,добре,че не се возя всеки ден на 72,та не знам,че идва на 15 минути,ПОНЕ!"-мисля си,ама казвам:"Да,добре.".
(обикновено не разговарям с непознати..освен,ако много не се налага,ама това почти не се случва..и дори и да се случи,гледам да е максимално кратко)..човека си сяда на другия край на пейката,явно беше свестен,щото не се нагласи някъде близо,имайки предвид,че бяхме само 2мата на спирката.И седя си аз и си припявам мислено и след точно 2 минути-ХОП!-чудо!72!!!и аз така се изненадах-викам си"ей,този ми е на късмет" и той се обръща и казва-"Видяхте ли?!",аз-още по-изненадано:"Да!",и той:"На късмет съм Ви днес!",казвам:"Да,сигурно!"-вече съвсем мило и усмихнато,не иронично:)
зарадвах се,наистина-не зная защо...
и както ставаме да се качим той решава да ми каже защо знае кога минава 72:
-Аз понеже всяка събота ходя на църква и зная,че минава точно на 9 минути по това време.
-Мхм-тихичко казвам аз и продължавам да се усмихвам.На своой ред,посочвайки папката ми казва:
-Студентка ли си?
-Не-казвам,ученичка съм още.
-Къде?
-12 клас съм.-считайки,че няма значение къде,щото най-вероятно човека не ми знае училището,а просто пита от учтивост.
-Къде?-настоява той.
Казвам му номера само.Той казва името и аз питам дали го знае-положителен отговор.
-Аз 35 години съм преподавал в 31-во
леле полудях:)
-Ама,аз там съм учила 7 години
и тогава той си свали тъмните очила и го познах!Така ми се зарадва!И аз му се изкефих на реакцията!
Никога не ми е преподавал,обаче е от онези учители,които всички познават(един път даже помня,че се блъснах в него и после много се извинявах-макар че той не се разсърди,само се засмя-и с това се изчерпва цялото ми общуване с него...до онази събота)
-Аз съм Деведжиев,казва,Девата ми казват.
-Зная-отговарям-познах Ви.
-Целия ми живот е минал там,първата година като не преподавах ми беше толкова тежко,на 15 септември удар щях да получа.
Усмихвам се само..направо не знаех какво да кажа...
"Хайде да се качваме,тъкмо ще се видим",казва той,все едно се познаваме от 100 гоини:)много ми стана приятно.Разказа ми как е преподавал на разни учителки от 31-во,между които и моята начална учителка.И за нея ми разказа някаква история като била още малка...бели правела..пък как не й личеше:):)
наближаваме спирката на църквата и след като разбра какво ще кандидадствам ми каза:
-Ще влезеш,да знаеш,не се притеснявай,помни какво ти казвам,аз съм ти на късмет!Ще запаля свещичка и за тебе ей сега!
-Благодаря-отговарям-Приятен ден и всичко хубаво,радвам се,че се видяхме...
и той си слезе и ми помаха отвън.Наистина се радвах...още се радвам....много мило ми стана...после ми стана мъчно не зная защо-аз почти не го познавам обаче щях да се разплача...просто е от онези много хубави хора,които и без да ти казват много те карат много да чувстваш...и ти осмислят и усмихват деня...те са малко...и като ги срещнеш помниш дълго...
наистина намирам много трудно да обясня колко приятно ми беше...и още ми е хубаво като се сетя..не мога да си го обясня..ама и спрях да търся обяснение...такива неща нямат нужда от такова-те просто стават и е по-добре да не искаш обяснение-просто да си щастлив,че са се случили..особено на теб!
Tuesday, January 22, 2008
Monday, January 21, 2008
154/ Коледата невъзможна
via Mindbolt
Няколко съвета как да прецакаме коледата на:
Приятелката:
В прекрасната коледна нощ се усамотявате с любимата жена в спалнята. Тя е облякла твоя подарък - червеното бельо, с което да прилича на перверзна Снежанка.
- Какво мислиш? Добре ли ми стои?
- Ми... Червеното те прави дебела... Знаех си! И от тия прашки ти личи целулита... Пък и пъпчиците по дупето ти изпъкват... Миличко, били ми направила сандвич, докато аз видя на кой канал беше порното...?
Самотните баба или дядо:
Обяд със семейството на гости на дядо или баба, останали сами по технически причини. Чуваш как дебелата съседка отгоре крачи като годзила и с това вдига странен шум. Сега е момента да да извикаш "Я! Духът на дядо(баба) е с нас! Знаех си, че няма да ни остави да се тъпчем без него. Весела Коледа, дядо!"
Малкото братче или сестриче:
Хвани го за ръка и се усамотете в някоя стая. Кажи му следното: "Виж ся, не си прави труда да ми рисуваш проклетия зимен пейзаж със снежинки и усмихнато слънчице. Осъзнай най-накрая, че Дядо Коледа не съществува и искай някоя пара от наще, стига са те лъгали!"
Съседското дете:
Попитай го какво е поръчало за Коледа на добрия старец. Независимо от отговора му, кажи че Дядо Мраз снощи е бил у вас и ти е казал, че няма да му донесе подарък, щото с Гошко са пикали във входа и асансьора. Казал е също, че ще им откъсне малките пишки и ще нахрани еленчетата с тях. Пожелай “Весела Коледа”.
Майка ти:
На средата на празничната вечеря хвърли демонстративно вилицата на пода и кажи следното:
- Сърмите са безсолни, а млечната е пресолена! Как за толкова години не се научи да готвиш? Незнам просто какво е харесал навремето баща ми в теб! За другата Коледа ще ти купя някоя готварска книга, щото просто не знам дали поне веднъж ще сготвиш вкусно!
Баща ти:
Невъзможно е да не останете за няколко минути насаме със старчето в празничната нощ. Сега е момента за следния монолог:
- Май трябва да ти призная нещо... От 3 години се увличам по мъже. Помниш ли изрусения Радо. Е, той не ми беше просто партньора за бридж...
- (невъзможност за отговор)
- Бъзикам се, бе... Ама да знаеш, че сестра ми наистина ходи с турчин. Весела Коледа!
Коледарите:
Посрещни мургавите доброжелатели зареждайки шумно личния си пистолет. Ако нямаш пистолет става и с бухалка. След като отвориш ги покани и им обери всичките пари. Кажи им, че ако не изчезнат докато преброиш до 10, ще ги разстреляш/пречукаш. По последни сведения, наистина побягват трогнати до сълзи от жеста ти.
Съседите:
Няма нищо по-освещаващо, за 75 годишен човек в навечерието на коледа, от това да стане съпричастен с последния Удсток. Усили си музиката така, че да се доближиш максимално до мащабите на това събитие. Групи като "Анатема" имат предимство по тези празници. После им позвъни и ги питай дали им е харесал концерта. Пожелай им Весела Коледа!
Компанията:
Понеже и те споделят мнението ти за Коледа, обади им се и ги покани на вилата, която е "само на 100км. оттук". Предложи да си направите коледно парти и да поканят и тяхни познати. Пиенето от теб, чакаш ги в късния следобяд. Ако човек с премръзнал глас ти прекъсне следобедната дрямка на 25-ти около 18ч. се изсмей и попитай ехидно:
-Абе, вие да не се хванахте, бе? Бахти, майтап си праих!
Пожелай им Весела Коледа!
Най-добрият приятел:
Когато ти подарява супер якия и скъп часовник, на който и двамата сте се точили, му сподели:
- Абе тва с подаръците си е педерастка работа! Много ти благодаря, все пак, ама аз нищо не ти купих. Не биваше да се бъркаш толкоз!
После го изкарай на разходка и пред магазина "за 1 лев" му предложи:
- Наистина ми е тъпо за тоя подарък! Искаш ли да влезем тук и да си избереш нещо... Каквото и да е! Знаеш, за мен парите не са проблем, особено щом са за приятел!
Децата от входа:
Когато завършат снежният човек, който от сутринта проектират на паркинга пред блока и побягнат за моркови и други човешки части, е твоят шанс да пречукаш бялото копеле "на задна". Оплачи се на загрижените родители и им вземи по някой лев за левия стоп. Пожелай им Весела Коледа.
Бившата:
Сега е моментът да прецакаш чумата! Обади й се и я помоли да подаде телефона на малката си сестричка. Обясни на малката, как през цялото време си бил с кака й, само за да имаш шанса да се добереш до нея. Как тя е много по-умна, по-красива, по-млада и по-привлекателна от сестра си. Понеже жените си споделят тия неща, със сигурност ще съсипеш бившата,а и печелиш възможността да отбележиш още три точки на техния стадион!
Женените твои приятели:
Има голяма вероятност, те вече да са осъзнали, колко са се прецакали. Обади се и сподели за коледната промоция на местния стриптийз бар. Понеже отговора "Ми аз съм със семейството! Забрави ли, че съм женен?" вече е дежурен в устата му, ти му припомни "Казвах ти, че ще стане така!". Пожелай Весела Коледа и затвори!
Шефа:
Понеже шефовете винаги са "по работа" или "сред приятели" по Коледа, се обади на домашния му и кажи на жената, която вдигне, как Таня от счетоводството е помолила да се свърже с нея, щото си забравила някакво бельо преди малко, пък само шефа имал ключ за офиса си. Помолила и за дискретност. Пожелай Весела Коледа и затвори!
Хората от ГДБОП:
Обади се на дирекцията и кажи с подправен акцент, как ти е писнало от доминиращия християнски свят и смяташ да дадеш урок на неверниците в катедралата “Александър Невски”. Обясни им как старателно си заложил едни неща в основите на храма и имат 2 часа да те спрат, иначе пращаш човека с шарените престилки при шефа му. След 2 часа започни да свикваш с факта, че те не разбират твоя хумор. И да им желаеш Весела Коледа, все тая...
Колегите:
Обади се на повечето и им уговори среща пред офиса след 15 минути, с условието да не закъсняват, щото шефа ще раздава премии някакви и ще се прецакат супер много, ако не дойдат. След 20 минутки им се обади и кажи “Баси, уж пораснахте, а още вярвате в чудеса! Весела Коледа!”
Бездомните кучета от входа:
Викай ги с оня тънкия глас, с който се облекчаваш след бирен запой. С предварително приготвени кокали ги примами, уж да ги погалиш. Под изумените погледи на съседите, когато имаш достатъчно от кучешкото доверие, ги хвани с голямо парче мрежа и ги транспортирай до онова семейство виетнамци, чиято щерка заглеждаш. Ако не дадат щерката, поне ще си стоплил жълтите им сърца в навечерието на празника. Пожелай им Весела Коледа, макар да продължават да не откъсват очи от псетата...
Юлиан Вучков:
Обади му се и започни да хвалиш персоната и предаването му. Когато започне да се подмокря и олигави брадичката си, започни да хвалиш и роднините му, както само братята сърби могат. Преди да прекъсне връзката му пожелай Весела Коледа!
Целият квартал:
Отиди до най-близкият трафопост. Ако не знаеш какво е това, не унивай! Сградата прилича на високата версия, на външната тоалетна, викториански стил, в която ходиш да чишкаш, когато си на гости на баба и дядо. Разбий входната врата и се огледай наоколо. Хвани двата най-дебели (и окичени с жълти табелки, с мълнийки) кабела. В момента, в който очите ти се залепят на стената и гласа ти се разнесе из махалата като на младия Брус Дикинсън, знай че жънеш успех. Безжизненото тяло, от което сякаш отлиташ, си ти. Успя да прецекаш коледата на много хора, даже и на евреите от EVN!!!
Международното положение:
Обади се в трите национални телевизионни медии и се представи като наместник на Кадафи в България. Обясни, как Той е платил за главите на сестрите и краката на Ашраф и наемник ще изпълни задачата си на 25-ти Декември, като жест от либийска страна. Пожелай „Весела Коледа“ на френският президент (щото е вече ерген, човека) и емира на Катар. Кажи на телефонистката, че те са следващите в списъка на Кадафи. Веднага се разкарай от общественият телефон!
Няколко съвета как да прецакаме коледата на:
Приятелката:
В прекрасната коледна нощ се усамотявате с любимата жена в спалнята. Тя е облякла твоя подарък - червеното бельо, с което да прилича на перверзна Снежанка.
- Какво мислиш? Добре ли ми стои?
- Ми... Червеното те прави дебела... Знаех си! И от тия прашки ти личи целулита... Пък и пъпчиците по дупето ти изпъкват... Миличко, били ми направила сандвич, докато аз видя на кой канал беше порното...?
Самотните баба или дядо:
Обяд със семейството на гости на дядо или баба, останали сами по технически причини. Чуваш как дебелата съседка отгоре крачи като годзила и с това вдига странен шум. Сега е момента да да извикаш "Я! Духът на дядо(баба) е с нас! Знаех си, че няма да ни остави да се тъпчем без него. Весела Коледа, дядо!"
Малкото братче или сестриче:
Хвани го за ръка и се усамотете в някоя стая. Кажи му следното: "Виж ся, не си прави труда да ми рисуваш проклетия зимен пейзаж със снежинки и усмихнато слънчице. Осъзнай най-накрая, че Дядо Коледа не съществува и искай някоя пара от наще, стига са те лъгали!"
Съседското дете:
Попитай го какво е поръчало за Коледа на добрия старец. Независимо от отговора му, кажи че Дядо Мраз снощи е бил у вас и ти е казал, че няма да му донесе подарък, щото с Гошко са пикали във входа и асансьора. Казал е също, че ще им откъсне малките пишки и ще нахрани еленчетата с тях. Пожелай “Весела Коледа”.
Майка ти:
На средата на празничната вечеря хвърли демонстративно вилицата на пода и кажи следното:
- Сърмите са безсолни, а млечната е пресолена! Как за толкова години не се научи да готвиш? Незнам просто какво е харесал навремето баща ми в теб! За другата Коледа ще ти купя някоя готварска книга, щото просто не знам дали поне веднъж ще сготвиш вкусно!
Баща ти:
Невъзможно е да не останете за няколко минути насаме със старчето в празничната нощ. Сега е момента за следния монолог:
- Май трябва да ти призная нещо... От 3 години се увличам по мъже. Помниш ли изрусения Радо. Е, той не ми беше просто партньора за бридж...
- (невъзможност за отговор)
- Бъзикам се, бе... Ама да знаеш, че сестра ми наистина ходи с турчин. Весела Коледа!
Коледарите:
Посрещни мургавите доброжелатели зареждайки шумно личния си пистолет. Ако нямаш пистолет става и с бухалка. След като отвориш ги покани и им обери всичките пари. Кажи им, че ако не изчезнат докато преброиш до 10, ще ги разстреляш/пречукаш. По последни сведения, наистина побягват трогнати до сълзи от жеста ти.
Съседите:
Няма нищо по-освещаващо, за 75 годишен човек в навечерието на коледа, от това да стане съпричастен с последния Удсток. Усили си музиката така, че да се доближиш максимално до мащабите на това събитие. Групи като "Анатема" имат предимство по тези празници. После им позвъни и ги питай дали им е харесал концерта. Пожелай им Весела Коледа!
Компанията:
Понеже и те споделят мнението ти за Коледа, обади им се и ги покани на вилата, която е "само на 100км. оттук". Предложи да си направите коледно парти и да поканят и тяхни познати. Пиенето от теб, чакаш ги в късния следобяд. Ако човек с премръзнал глас ти прекъсне следобедната дрямка на 25-ти около 18ч. се изсмей и попитай ехидно:
-Абе, вие да не се хванахте, бе? Бахти, майтап си праих!
Пожелай им Весела Коледа!
Най-добрият приятел:
Когато ти подарява супер якия и скъп часовник, на който и двамата сте се точили, му сподели:
- Абе тва с подаръците си е педерастка работа! Много ти благодаря, все пак, ама аз нищо не ти купих. Не биваше да се бъркаш толкоз!
После го изкарай на разходка и пред магазина "за 1 лев" му предложи:
- Наистина ми е тъпо за тоя подарък! Искаш ли да влезем тук и да си избереш нещо... Каквото и да е! Знаеш, за мен парите не са проблем, особено щом са за приятел!
Децата от входа:
Когато завършат снежният човек, който от сутринта проектират на паркинга пред блока и побягнат за моркови и други човешки части, е твоят шанс да пречукаш бялото копеле "на задна". Оплачи се на загрижените родители и им вземи по някой лев за левия стоп. Пожелай им Весела Коледа.
Бившата:
Сега е моментът да прецакаш чумата! Обади й се и я помоли да подаде телефона на малката си сестричка. Обясни на малката, как през цялото време си бил с кака й, само за да имаш шанса да се добереш до нея. Как тя е много по-умна, по-красива, по-млада и по-привлекателна от сестра си. Понеже жените си споделят тия неща, със сигурност ще съсипеш бившата,а и печелиш възможността да отбележиш още три точки на техния стадион!
Женените твои приятели:
Има голяма вероятност, те вече да са осъзнали, колко са се прецакали. Обади се и сподели за коледната промоция на местния стриптийз бар. Понеже отговора "Ми аз съм със семейството! Забрави ли, че съм женен?" вече е дежурен в устата му, ти му припомни "Казвах ти, че ще стане така!". Пожелай Весела Коледа и затвори!
Шефа:
Понеже шефовете винаги са "по работа" или "сред приятели" по Коледа, се обади на домашния му и кажи на жената, която вдигне, как Таня от счетоводството е помолила да се свърже с нея, щото си забравила някакво бельо преди малко, пък само шефа имал ключ за офиса си. Помолила и за дискретност. Пожелай Весела Коледа и затвори!
Хората от ГДБОП:
Обади се на дирекцията и кажи с подправен акцент, как ти е писнало от доминиращия християнски свят и смяташ да дадеш урок на неверниците в катедралата “Александър Невски”. Обясни им как старателно си заложил едни неща в основите на храма и имат 2 часа да те спрат, иначе пращаш човека с шарените престилки при шефа му. След 2 часа започни да свикваш с факта, че те не разбират твоя хумор. И да им желаеш Весела Коледа, все тая...
Колегите:
Обади се на повечето и им уговори среща пред офиса след 15 минути, с условието да не закъсняват, щото шефа ще раздава премии някакви и ще се прецакат супер много, ако не дойдат. След 20 минутки им се обади и кажи “Баси, уж пораснахте, а още вярвате в чудеса! Весела Коледа!”
Бездомните кучета от входа:
Викай ги с оня тънкия глас, с който се облекчаваш след бирен запой. С предварително приготвени кокали ги примами, уж да ги погалиш. Под изумените погледи на съседите, когато имаш достатъчно от кучешкото доверие, ги хвани с голямо парче мрежа и ги транспортирай до онова семейство виетнамци, чиято щерка заглеждаш. Ако не дадат щерката, поне ще си стоплил жълтите им сърца в навечерието на празника. Пожелай им Весела Коледа, макар да продължават да не откъсват очи от псетата...
Юлиан Вучков:
Обади му се и започни да хвалиш персоната и предаването му. Когато започне да се подмокря и олигави брадичката си, започни да хвалиш и роднините му, както само братята сърби могат. Преди да прекъсне връзката му пожелай Весела Коледа!
Целият квартал:
Отиди до най-близкият трафопост. Ако не знаеш какво е това, не унивай! Сградата прилича на високата версия, на външната тоалетна, викториански стил, в която ходиш да чишкаш, когато си на гости на баба и дядо. Разбий входната врата и се огледай наоколо. Хвани двата най-дебели (и окичени с жълти табелки, с мълнийки) кабела. В момента, в който очите ти се залепят на стената и гласа ти се разнесе из махалата като на младия Брус Дикинсън, знай че жънеш успех. Безжизненото тяло, от което сякаш отлиташ, си ти. Успя да прецекаш коледата на много хора, даже и на евреите от EVN!!!
Международното положение:
Обади се в трите национални телевизионни медии и се представи като наместник на Кадафи в България. Обясни, как Той е платил за главите на сестрите и краката на Ашраф и наемник ще изпълни задачата си на 25-ти Декември, като жест от либийска страна. Пожелай „Весела Коледа“ на френският президент (щото е вече ерген, човека) и емира на Катар. Кажи на телефонистката, че те са следващите в списъка на Кадафи. Веднага се разкарай от общественият телефон!
Thursday, January 17, 2008
155/ За липсващото парче и Гейтс.
via Pierrot
Като виден самовглъбен дървен философ, сега ще си позволя за първи път да пиша за себе си. Дори това започнах да пиша по един доста странен за блог начин – на стандартен, кариран лист хартия. Довърших го на екрана.
Изкарах втора седмица, откакто „онзи“ понеделник изоставих „Тошко“ ( галено от „Тошиба“, не съм си изоставил някой от родата, споко, недейте звъня на 112… ) в магазина да му сменят изгорелите от свирене тонколонки. Ще каже човек, че за половин година от как го имам денонощно въртя албумите на „Godsmack“ на „volume max“ с инжектирано sound нитро. Ако има такова нещо.
Две седмици. Почти. Без нет. Две седмици. Почти. Без новини и блогове. Две седмици. Почти. Каква бе разликата?
Не, чакай. Няма да пиша за вредата или ползата от Мрежата, или нещо подобно, някое излеяние с неясен патос и объркан лирически герой, който гледа тъпо под мелницата, така и не разбрал същността на „Свободата Санчо…“…. Или някое подобно тъпо сравнение.
Ще пиша за мен и липсващото парче. Само аз правя така. Аз и видните психолози. Ха.
Две седмици не ми донесоха огромно информационно затъмнение – всяка сутрин от спирката до мола се спирах пред РЕП-а. Не мога без информация – все едно ходя гол, или бос. Или да не ходя. Все тая.
Не ми донесе повече време за книги. И преди четях.
Не ми донесе повече време за телевизия. Напоследък слушам закърнелия си разум ( и разни добри хора, които ми дават съвети в блога ) и гледам основно научнопопулярни канали. Особено „Explorer“ петък вечер. Спрях да пия Сидалгин Нео. Браво…
Та, лисваше ли ми нещо? Аз не боравя в интернет на работа. Мда, има и такива. Поща? Аз да не съм Дядо Коледа писма да получавам…Александър Бел го е измислил.Ха.
Липсваше ми едно парче – една супер специфична среда, социална разбира се. Много е зарибяващо – от една страна си воайор и четеш мислите на други люде, от друга страна си странен тип егоист и пишеш за себе си, колкото да си прочетеш мислите, или от трета си трудна личност, с грозен почерк, търсещ друг освен кучетото ти да ти чете словата. Да знам, че не могат да четат.
Едно парченце блог на ден.
Преди ползвах Мрежата за да добивам информация и свалям филми. Изгубих интерес към филмите на компа и ходя на кино. Сега основно чета. И се кефя на множество ИТ. Ха, не е това. Интересни Типове. Толкова неосъзнати социолози и психолози. Или осъзнати, но неискащи оценка. Липсваше ми достъпа до толкова много различни мисли, този обръч от информация, която не се е спряла на бюрото на Онзи-Главен-Редактор,и под „Влиянието“ - с главно В, е претърпяла гнусна метаморфоза. Репортери в собствени телевизии. Търсачи. Всякакви. Всеки поотделно излиза със свое тълкувателно решение. Автономни Върховни Съдилища. Анонимни прокурори в сумрачни съдебни зали или гръмогласни адвокати в национален ефир в prime-time. Начинаещи психолози или отдельонни командири в БАН.
Интересно е. Липсата на нещо показва, че то подхранва част от теб. Информацията, в този си суров вид, подхранва моето любопитство, и това ми липсваше. Да, имах 20 писма от truthout, но там информацията е друга.
Може късно, но за сметка на това мъчително влизам в час. Продължавам с интерес да чета, докато се наслаждавам на новата песен на Armand van Helden през слушалките, понеже от сервиза на „Тошиба“ официално решиха, че нямам звук, защото „Линукс“_а обичал да работи на тихо. Три месеца свирил на магия. Така де, да живее дружбата с Гейтс. Бил Гейтс. И оставиха рекламацията без уважение. Но за това друг път…
Сега липсващото парче е на мястото си и аз отново си вземам малката дневна доза позитивизъм и идеи…
Като виден самовглъбен дървен философ, сега ще си позволя за първи път да пиша за себе си. Дори това започнах да пиша по един доста странен за блог начин – на стандартен, кариран лист хартия. Довърших го на екрана.
Изкарах втора седмица, откакто „онзи“ понеделник изоставих „Тошко“ ( галено от „Тошиба“, не съм си изоставил някой от родата, споко, недейте звъня на 112… ) в магазина да му сменят изгорелите от свирене тонколонки. Ще каже човек, че за половин година от как го имам денонощно въртя албумите на „Godsmack“ на „volume max“ с инжектирано sound нитро. Ако има такова нещо.
Две седмици. Почти. Без нет. Две седмици. Почти. Без новини и блогове. Две седмици. Почти. Каква бе разликата?
Не, чакай. Няма да пиша за вредата или ползата от Мрежата, или нещо подобно, някое излеяние с неясен патос и объркан лирически герой, който гледа тъпо под мелницата, така и не разбрал същността на „Свободата Санчо…“…. Или някое подобно тъпо сравнение.
Ще пиша за мен и липсващото парче. Само аз правя така. Аз и видните психолози. Ха.
Две седмици не ми донесоха огромно информационно затъмнение – всяка сутрин от спирката до мола се спирах пред РЕП-а. Не мога без информация – все едно ходя гол, или бос. Или да не ходя. Все тая.
Не ми донесе повече време за книги. И преди четях.
Не ми донесе повече време за телевизия. Напоследък слушам закърнелия си разум ( и разни добри хора, които ми дават съвети в блога ) и гледам основно научнопопулярни канали. Особено „Explorer“ петък вечер. Спрях да пия Сидалгин Нео. Браво…
Та, лисваше ли ми нещо? Аз не боравя в интернет на работа. Мда, има и такива. Поща? Аз да не съм Дядо Коледа писма да получавам…Александър Бел го е измислил.Ха.
Липсваше ми едно парче – една супер специфична среда, социална разбира се. Много е зарибяващо – от една страна си воайор и четеш мислите на други люде, от друга страна си странен тип егоист и пишеш за себе си, колкото да си прочетеш мислите, или от трета си трудна личност, с грозен почерк, търсещ друг освен кучетото ти да ти чете словата. Да знам, че не могат да четат.
Едно парченце блог на ден.
Преди ползвах Мрежата за да добивам информация и свалям филми. Изгубих интерес към филмите на компа и ходя на кино. Сега основно чета. И се кефя на множество ИТ. Ха, не е това. Интересни Типове. Толкова неосъзнати социолози и психолози. Или осъзнати, но неискащи оценка. Липсваше ми достъпа до толкова много различни мисли, този обръч от информация, която не се е спряла на бюрото на Онзи-Главен-Редактор,и под „Влиянието“ - с главно В, е претърпяла гнусна метаморфоза. Репортери в собствени телевизии. Търсачи. Всякакви. Всеки поотделно излиза със свое тълкувателно решение. Автономни Върховни Съдилища. Анонимни прокурори в сумрачни съдебни зали или гръмогласни адвокати в национален ефир в prime-time. Начинаещи психолози или отдельонни командири в БАН.
Интересно е. Липсата на нещо показва, че то подхранва част от теб. Информацията, в този си суров вид, подхранва моето любопитство, и това ми липсваше. Да, имах 20 писма от truthout, но там информацията е друга.
Може късно, но за сметка на това мъчително влизам в час. Продължавам с интерес да чета, докато се наслаждавам на новата песен на Armand van Helden през слушалките, понеже от сервиза на „Тошиба“ официално решиха, че нямам звук, защото „Линукс“_а обичал да работи на тихо. Три месеца свирил на магия. Така де, да живее дружбата с Гейтс. Бил Гейтс. И оставиха рекламацията без уважение. Но за това друг път…
Сега липсващото парче е на мястото си и аз отново си вземам малката дневна доза позитивизъм и идеи…
Wednesday, January 16, 2008
Моите впечатления от Корея
via Делян Делчев
В Корея гейминга е наистина на мода. Четох, че ако в Европа и латинска америка националният спорт бил Футбола, в Китай тенис на маса, в щатите бейзбол и баскетбол, то в Корея националният спорт се нарича Starcraft. Играят го навсякъде. На специални конзоли или на нормални конзоли. Варианти на PSP, на GSM, в специални зали. В метрото, който не гледа телевизия на GSM играе игрички. Имат поне 4 телевизионни канала посветени само на електронни игри. Имат фен клубове на най-известните телевизионни game състезатели. Мацките там обясняваха по телевизията защо си падат по тия момчета. Един от моите местни спътници заяви, че мразел гейминга, защото синът му не просто си носил конзолата, той я обличал. Можел гол да е, но с конзолата. Баща му мислел да го затвори в специално училище. И се оказа, че там имало специални училища, където децата били изолирани от Интернет и електронни игри. В специални градчета лагери. Първоначално им давали GSM-и и телефони, но те ги използвали за да се закачват в Интернет и да играят игри. Сега им ги конфискували и ги държали в условия подобни на 19-ти век. Не наблягали много и на тока. Малките хитреци винаги намирали как да го закачат за някоя игра. Децата естествено бягали от там. Имало и по-високо ниво на самоубийствата. Явно изолирането от игрите не е начина, който работи. Родителите просто не знаят какво да правят. Сега се чудят дали просто да не разрешат игрите в училищата, и просто да ги накарат да играят „образователни” игри.
Целият пост>>>
В Корея гейминга е наистина на мода. Четох, че ако в Европа и латинска америка националният спорт бил Футбола, в Китай тенис на маса, в щатите бейзбол и баскетбол, то в Корея националният спорт се нарича Starcraft. Играят го навсякъде. На специални конзоли или на нормални конзоли. Варианти на PSP, на GSM, в специални зали. В метрото, който не гледа телевизия на GSM играе игрички. Имат поне 4 телевизионни канала посветени само на електронни игри. Имат фен клубове на най-известните телевизионни game състезатели. Мацките там обясняваха по телевизията защо си падат по тия момчета. Един от моите местни спътници заяви, че мразел гейминга, защото синът му не просто си носил конзолата, той я обличал. Можел гол да е, но с конзолата. Баща му мислел да го затвори в специално училище. И се оказа, че там имало специални училища, където децата били изолирани от Интернет и електронни игри. В специални градчета лагери. Първоначално им давали GSM-и и телефони, но те ги използвали за да се закачват в Интернет и да играят игри. Сега им ги конфискували и ги държали в условия подобни на 19-ти век. Не наблягали много и на тока. Малките хитреци винаги намирали как да го закачат за някоя игра. Децата естествено бягали от там. Имало и по-високо ниво на самоубийствата. Явно изолирането от игрите не е начина, който работи. Родителите просто не знаят какво да правят. Сега се чудят дали просто да не разрешат игрите в училищата, и просто да ги накарат да играят „образователни” игри.
Целият пост>>>
Tuesday, January 15, 2008
Ray Bradbury in Torrance
via Милена Ф.
Тук съм за да ви уча на любов
Вчера беше един от незабравимите дни в живота ми. Един от тези дни в които си сигурен, че всичко има смисъл, защото си срещнал любовта и вярата. За тази среща исках да съм красива. Облякох това, което ми стои най-добре. Гримирах се внимателно – да има очертания, но и да са по-скоро незабележими – първо си сложих черните обици-халки, но ми се видя мрачно. Смених ги със зелените нефритови Буди. Будите са по-подходящи за този мъж. Освен това бях с черни джинси и черна риза доказващи две неща – че съм стройна и че съм сериозна. Обаче сложих червени велурени обувки с висок ток. Много, много секси. От тези, които са като от късните 40 години, защото тогава започва неговата ера. Мислех да си облека едно яке на Дизел, но то нищо не означаваше. Беше поредното яке на Дизел. Увих се в черен индийски шал със зелен бордюр подарък от дъщеря ми. С много любов. Бях си купила цигари, защото знаех, че от вълнение ще ми се допуши. Взех фотоапарата след като го заредих. Също така взех един червен тефтер на който пише с жълти букви “Wonder Woman”. В него можеш да си правиш записки, но и можеш да разглеждаш картинките от създадения през 40те години едноименен комикс. Проверих дали имам химикалка. С мен бяха “Марсиански хроники” и “Фаренхайт 451”. Огледах се за последен път и се качих на колата. Всичко разказано до тук не е случайно. С интуицията си знаех, че отивам на любовна среща, затова се подготвих толкова внимателно. Ако не ставаше въпрос за Рей Бредбъри, никога нямаше да ви занимавам с тоалета си. Той беше.
Трябваше да карам до Торанс, което е на около половин час от Ел Ей. Беше залез слънце. Чакайки на един светофар, с периферното зрение ми се стори, че виждам самото слънце, оранжево кълбо толкова ниско, че можеш да го докоснеш. Слънцето се въртеше и на него пишеше “76”. Когато си в такава еуфория знака на бензиностанцията може да ти се види като слънце.
Подраних, или поне така си мислех докато карах натам. Не бях. В залата на културния център в Торанс се извиваше дълга опашка с хора натоварени с книги завършваща пред масата на която ги подписваше Рей Бредбъри. Човекът е вече близо 90 годишен, на инвалидна количка, но си беше сложил червена връзка с малка кутийка с неразопакован подарък на нея. Залата постепенно се напълни и всички се вълнуваха. Когато дойде моят ред, казах на Рей, че съм писателка от България и, че “Марсиански хроники” е една от книгите заради които съм завинаги влюбена в литературата. Асистентът му възкликна: “България! Познавате ли Кейт? Кейт....избяга ми второто й име, тенисистката, която ще ви представя на олимпийските игри....”. Отговорих ме, че няма българин, който да не знае коя е Катерина Малеева и семейството й. Забравих да ви кажа, че носех подарък на Рей. Нещо между мен и него. Оставих го на масата и помолих да ни снимат. Всичко беше толкова хубаво колкото си го представях.
Седнах си на мястото, но преди това исках да видя къде ми е подаръка. Нямаше го вече на масата. Отидох при асистента му и го попитах дали Рей ще го получи. “О, да! Вече е в раницата му, нали я виждате, закачена на количката. Утре той ще си разгледа подаръците и ще му обърна специално внимание на Вашия, защото сте от България. Заради Кейт - тя е страхотна!”. Това вече съвсем ме направи щастлива. Залата притихна, качиха Рей на малкото подиумче и той помоли всички, които са под 18 години да станат от местата си и да седнат на земята пред него. Прекрасното беше, че те се оказаха много. Имаше бебета, имаше и старци. Но той ни накара да се почувстваме на една възраст. Възраст, която никога няма да се промени, определена от момента на влюбване в книгите му.
“Предполагам, че се чудите защо ви извиках тук. Ще ви уча на любов.” С това първо негово изречение разбрах, че интуицията ми не ме е лъгала. Това беше любовна среща. Заговори за първото си влюбване, когато бил на 4 години и майка му го завела да гледа “The Hunchback of Notre Dame” и той пожелал да е гърбав. След това на 5 години поискал да е фантома от “Фантомът на операта”, а на 6 да е динозавър след като гледал филм за динозаври. Така започнали влюбванията му и продължили цял живот. Бил влюбен в Джийн Кели след като гледал “Singing in the rain” и му казал, че ако той обичал книгите на Рей поне на половината на любовта на Рей към филмите му, щял да поиска да работят заедно. Рей написал сценарий, Джийн го занесъл в Лондон и Париж, но не намерил пари и така нищо не станало.
Обърна се към децата и каза: “В училище не могат да ви научат да бъдете писатели, но една библиотека може. Аз винаги съм бил влюбен в библиотеките. Библиотеките са една от най-важните любови, които човек може да има. Гледах как Хитлер гореше книги, преживявах изгарянето на Александрийската библиотека така, все едно, че се случваше сега. Бях влюбен в книгите и затова написах “Фаренхайт 451”. Влюбих се и във филмите на Джон Хюстън и един ден той ме покани да напиша сценарий по “Моби Дик”. Господ да ми е на помощ, опитвал съм се толкова пъти да я прочета, толкова е голяма и все не успявах. Какво ще правя?! И изведнъж се сетих за Ричард III, за Шекспир, ами да, те ще ми помогнат да напиша сценария. Винаги съм бил влюбен в тях. Те са помогнали на Херман Мелвил да напише “Моби Дик”! Капитан Ахаб е Ричард III! И започнах да пиша. И стана филм. Трябва да направите списък на вашите любови и да започнете да работите за тях! Искам да ви науча как да гледате едно нещо, а да виждате друго. Попитах Джон Хюстън защо избра мен – никой не пишеше критика за книгите ми, почти не се продаваха, нямаше ги извън Америка.... Той ми отговори, Заради разказът “Сирената”. Обадиха ми се от списание “Pro Football” да напиша текст за футбола. Ама как да пиша за футбол?! Аз нищо не знам. И изведнъж видях топката, видях брат ми и слънцето и седнах да пиша. Написах поема от 8 страници! Обадих им се и им казах: “Написах текст, но е поема!”. Никога преди това не бях писал поема, стихове съм писал в училище, но поема не. Публикуваха я, изкарах и пари с нея и я публикуваха общо 5 пъти! Бях на 42 години и продължих да пиша стихове. Накрая вече написах една книга с 500 стихотворения! Представяте ли си как се влюбих в поезията! Бях влюбен и във Фелини. Гледах всичките му филми - и лошите му и те бяха добри. Написах за него нещо в Лос Анджелис Таймс, а той го прочел, и ми се обади и ми каза, че това е най-доброто нещо някога писано за него, и че трябва да му отида на гости. За 20 годишнината на дъщеря ми отидохме в Рим и му се обадихме. Закусвахме, обядвахме, вечеряхме заедно. Жена му беше Чаплин, а Чаплин е любовта на живота ми и любовта на живота на Федерико – Джулиета. Накрая се прегърнахме с Фелини и ревахме. Той повтаряше, Моят брат-близнак, моят брат-близнак.... После, на 43, поисках да съм драматург. Написах пиеса, поставихме я, беше ужасно. Но продължих, защото бях влюбен в театъра и накрая получих това, което исках – критиците бяха влюбени в пиесата ми. За какво се занимавах с театър – никога не съм изкарал една стотитнка от театър. Правех го, защото го обичах и актъорите бяха моите любовници.
Когато бях на 12 години, един ден гледах как вятъра подухва косъмчетата на ръката ми. Тогава за пръв път разбрах, че съм жив. Отидох на един Луна парк във Венис и там срещнах странен човек – Мистър Електрик. Той ми каза, че аз съм неговият прероден приятел загинал във войната и, че ще живея вечно. Заведе ме в палатката на едни странни хора на които първо извика да не говорят мърсотии. Той ми разказваше неговите малки философии, а аз моите големи. Защото когато си момче на 12 години, ти имаш големи философии. И същата година се преместихме в Аризона, родителите ми купиха пишеща машина и написах първия си разказ. Ако сте късметлии в живота, ще срещнете добър учител, или добър приятел, който ще ви подкрепя във влюбванията ви. Никога не слушайте никой освен себе си! Никой не може да ви каже какво да правите. Просто винаги трябва да имате списък на нещата в които сте влюбени и да действате по него.”
Каза още много неща, но това е главното. После остана да подписва още и още книги, а аз си тръгнах към Ел Ей още по-влюбена. Ще направя всичко възможно така да бъде завинаги.
Тук съм за да ви уча на любов
Вчера беше един от незабравимите дни в живота ми. Един от тези дни в които си сигурен, че всичко има смисъл, защото си срещнал любовта и вярата. За тази среща исках да съм красива. Облякох това, което ми стои най-добре. Гримирах се внимателно – да има очертания, но и да са по-скоро незабележими – първо си сложих черните обици-халки, но ми се видя мрачно. Смених ги със зелените нефритови Буди. Будите са по-подходящи за този мъж. Освен това бях с черни джинси и черна риза доказващи две неща – че съм стройна и че съм сериозна. Обаче сложих червени велурени обувки с висок ток. Много, много секси. От тези, които са като от късните 40 години, защото тогава започва неговата ера. Мислех да си облека едно яке на Дизел, но то нищо не означаваше. Беше поредното яке на Дизел. Увих се в черен индийски шал със зелен бордюр подарък от дъщеря ми. С много любов. Бях си купила цигари, защото знаех, че от вълнение ще ми се допуши. Взех фотоапарата след като го заредих. Също така взех един червен тефтер на който пише с жълти букви “Wonder Woman”. В него можеш да си правиш записки, но и можеш да разглеждаш картинките от създадения през 40те години едноименен комикс. Проверих дали имам химикалка. С мен бяха “Марсиански хроники” и “Фаренхайт 451”. Огледах се за последен път и се качих на колата. Всичко разказано до тук не е случайно. С интуицията си знаех, че отивам на любовна среща, затова се подготвих толкова внимателно. Ако не ставаше въпрос за Рей Бредбъри, никога нямаше да ви занимавам с тоалета си. Той беше.
Трябваше да карам до Торанс, което е на около половин час от Ел Ей. Беше залез слънце. Чакайки на един светофар, с периферното зрение ми се стори, че виждам самото слънце, оранжево кълбо толкова ниско, че можеш да го докоснеш. Слънцето се въртеше и на него пишеше “76”. Когато си в такава еуфория знака на бензиностанцията може да ти се види като слънце.
Подраних, или поне така си мислех докато карах натам. Не бях. В залата на културния център в Торанс се извиваше дълга опашка с хора натоварени с книги завършваща пред масата на която ги подписваше Рей Бредбъри. Човекът е вече близо 90 годишен, на инвалидна количка, но си беше сложил червена връзка с малка кутийка с неразопакован подарък на нея. Залата постепенно се напълни и всички се вълнуваха. Когато дойде моят ред, казах на Рей, че съм писателка от България и, че “Марсиански хроники” е една от книгите заради които съм завинаги влюбена в литературата. Асистентът му възкликна: “България! Познавате ли Кейт? Кейт....избяга ми второто й име, тенисистката, която ще ви представя на олимпийските игри....”. Отговорих ме, че няма българин, който да не знае коя е Катерина Малеева и семейството й. Забравих да ви кажа, че носех подарък на Рей. Нещо между мен и него. Оставих го на масата и помолих да ни снимат. Всичко беше толкова хубаво колкото си го представях.
Седнах си на мястото, но преди това исках да видя къде ми е подаръка. Нямаше го вече на масата. Отидох при асистента му и го попитах дали Рей ще го получи. “О, да! Вече е в раницата му, нали я виждате, закачена на количката. Утре той ще си разгледа подаръците и ще му обърна специално внимание на Вашия, защото сте от България. Заради Кейт - тя е страхотна!”. Това вече съвсем ме направи щастлива. Залата притихна, качиха Рей на малкото подиумче и той помоли всички, които са под 18 години да станат от местата си и да седнат на земята пред него. Прекрасното беше, че те се оказаха много. Имаше бебета, имаше и старци. Но той ни накара да се почувстваме на една възраст. Възраст, която никога няма да се промени, определена от момента на влюбване в книгите му.
“Предполагам, че се чудите защо ви извиках тук. Ще ви уча на любов.” С това първо негово изречение разбрах, че интуицията ми не ме е лъгала. Това беше любовна среща. Заговори за първото си влюбване, когато бил на 4 години и майка му го завела да гледа “The Hunchback of Notre Dame” и той пожелал да е гърбав. След това на 5 години поискал да е фантома от “Фантомът на операта”, а на 6 да е динозавър след като гледал филм за динозаври. Така започнали влюбванията му и продължили цял живот. Бил влюбен в Джийн Кели след като гледал “Singing in the rain” и му казал, че ако той обичал книгите на Рей поне на половината на любовта на Рей към филмите му, щял да поиска да работят заедно. Рей написал сценарий, Джийн го занесъл в Лондон и Париж, но не намерил пари и така нищо не станало.
Обърна се към децата и каза: “В училище не могат да ви научат да бъдете писатели, но една библиотека може. Аз винаги съм бил влюбен в библиотеките. Библиотеките са една от най-важните любови, които човек може да има. Гледах как Хитлер гореше книги, преживявах изгарянето на Александрийската библиотека така, все едно, че се случваше сега. Бях влюбен в книгите и затова написах “Фаренхайт 451”. Влюбих се и във филмите на Джон Хюстън и един ден той ме покани да напиша сценарий по “Моби Дик”. Господ да ми е на помощ, опитвал съм се толкова пъти да я прочета, толкова е голяма и все не успявах. Какво ще правя?! И изведнъж се сетих за Ричард III, за Шекспир, ами да, те ще ми помогнат да напиша сценария. Винаги съм бил влюбен в тях. Те са помогнали на Херман Мелвил да напише “Моби Дик”! Капитан Ахаб е Ричард III! И започнах да пиша. И стана филм. Трябва да направите списък на вашите любови и да започнете да работите за тях! Искам да ви науча как да гледате едно нещо, а да виждате друго. Попитах Джон Хюстън защо избра мен – никой не пишеше критика за книгите ми, почти не се продаваха, нямаше ги извън Америка.... Той ми отговори, Заради разказът “Сирената”. Обадиха ми се от списание “Pro Football” да напиша текст за футбола. Ама как да пиша за футбол?! Аз нищо не знам. И изведнъж видях топката, видях брат ми и слънцето и седнах да пиша. Написах поема от 8 страници! Обадих им се и им казах: “Написах текст, но е поема!”. Никога преди това не бях писал поема, стихове съм писал в училище, но поема не. Публикуваха я, изкарах и пари с нея и я публикуваха общо 5 пъти! Бях на 42 години и продължих да пиша стихове. Накрая вече написах една книга с 500 стихотворения! Представяте ли си как се влюбих в поезията! Бях влюбен и във Фелини. Гледах всичките му филми - и лошите му и те бяха добри. Написах за него нещо в Лос Анджелис Таймс, а той го прочел, и ми се обади и ми каза, че това е най-доброто нещо някога писано за него, и че трябва да му отида на гости. За 20 годишнината на дъщеря ми отидохме в Рим и му се обадихме. Закусвахме, обядвахме, вечеряхме заедно. Жена му беше Чаплин, а Чаплин е любовта на живота ми и любовта на живота на Федерико – Джулиета. Накрая се прегърнахме с Фелини и ревахме. Той повтаряше, Моят брат-близнак, моят брат-близнак.... После, на 43, поисках да съм драматург. Написах пиеса, поставихме я, беше ужасно. Но продължих, защото бях влюбен в театъра и накрая получих това, което исках – критиците бяха влюбени в пиесата ми. За какво се занимавах с театър – никога не съм изкарал една стотитнка от театър. Правех го, защото го обичах и актъорите бяха моите любовници.
Когато бях на 12 години, един ден гледах как вятъра подухва косъмчетата на ръката ми. Тогава за пръв път разбрах, че съм жив. Отидох на един Луна парк във Венис и там срещнах странен човек – Мистър Електрик. Той ми каза, че аз съм неговият прероден приятел загинал във войната и, че ще живея вечно. Заведе ме в палатката на едни странни хора на които първо извика да не говорят мърсотии. Той ми разказваше неговите малки философии, а аз моите големи. Защото когато си момче на 12 години, ти имаш големи философии. И същата година се преместихме в Аризона, родителите ми купиха пишеща машина и написах първия си разказ. Ако сте късметлии в живота, ще срещнете добър учител, или добър приятел, който ще ви подкрепя във влюбванията ви. Никога не слушайте никой освен себе си! Никой не може да ви каже какво да правите. Просто винаги трябва да имате списък на нещата в които сте влюбени и да действате по него.”
Каза още много неща, но това е главното. После остана да подписва още и още книги, а аз си тръгнах към Ел Ей още по-влюбена. Ще направя всичко възможно така да бъде завинаги.
Thursday, January 10, 2008
D_2 vol. 2 - брецане!
via hurlyburly
Има ли по-глупавo звучаща група? ( интервю за Плейбой )
А сега - моето мнение за концерта им в НДК
Новата версия на D-2 е изтъкана от клишета, остарели форми на рокендрол обноски и аранжименти в типичната щатска радиофоничност. Откритието им Деян Каменов е пример за импотентността на школи като Стар Академи – липса на контакт с публиката, объркани текстове и фалшива поза. Еднотипноста на вокалите си той прикрива с моментни претенции ( “Soul Divine”), като най-трагичните върхове бяха посегателствата му върху старите парчета на бандата. Липсва дразнещо Дичовата свръх-емоционалност и артистистизъм, а баладите им вече не са акустични и деликатни, а тежки и стадиони ( „Нека вали”) което в случая е единствената правилна посока. Влиянията на Лени Кордола прозират във всичко. Той вкарва бандата в матрицата на отвъдокеанския конвейер с колежански пънк-поп и малко пост-гръндж, което някак си не успя да стопли сърцата на тинейджърките. При една-две явно се е получило, защото към Деян хвърчаха бикини. Освен ако мацките не са били подставени лица…
Тиксото върху логото на шапката е яко.
Има ли по-глупавo звучаща група? ( интервю за Плейбой )
А сега - моето мнение за концерта им в НДК
Новата версия на D-2 е изтъкана от клишета, остарели форми на рокендрол обноски и аранжименти в типичната щатска радиофоничност. Откритието им Деян Каменов е пример за импотентността на школи като Стар Академи – липса на контакт с публиката, объркани текстове и фалшива поза. Еднотипноста на вокалите си той прикрива с моментни претенции ( “Soul Divine”), като най-трагичните върхове бяха посегателствата му върху старите парчета на бандата. Липсва дразнещо Дичовата свръх-емоционалност и артистистизъм, а баладите им вече не са акустични и деликатни, а тежки и стадиони ( „Нека вали”) което в случая е единствената правилна посока. Влиянията на Лени Кордола прозират във всичко. Той вкарва бандата в матрицата на отвъдокеанския конвейер с колежански пънк-поп и малко пост-гръндж, което някак си не успя да стопли сърцата на тинейджърките. При една-две явно се е получило, защото към Деян хвърчаха бикини. Освен ако мацките не са били подставени лица…
Тиксото върху логото на шапката е яко.
Wednesday, January 2, 2008
Като на 18
via Големият тандем
От днес демокрацията ни е вече пълнолетна.
Преди точно 18 години камерите на тогавашната Първа програма на Българската телевизия предават от партийната резиденция в Бояна гледащите празно очи на Тодор Живков, който се опитва да разбере защо някакви хора му говорят за промяна на реда и искат да му вземат властта. Преди 18 години бе сложен край на новата аристокрация в България, която трябваше да бъде заменена от демокрацията. Тя трябваше да даде властта в ръцете на народа, който мажоритарно да избира начина, по който да бъде управляван от своите представители в реформирания ни еднокамарен парламент. Преди точно 18 години надеждите на около 9 милиона българи за по-добро достигнаха своя пик.
За добро или лошо, Тодор Живков отдавна е мъртъв. Мъртви са и доста други, които в “зората на демокрацията” си играеха на богове, рискувайки животите на простосмъртните. Също толкова митологично, колкото митологично се превърна и разпределянето на куфарите с пари в края на 90-те - всички са чували за него, но никой не е пряк свидетел, никой не е взимал куфари…
През целия този етап на Преход България мина през множество периоди и трудни моменти в пътя си към истинската демокрация. Народът преживя не една студени зими с режими на тока и водата, купонни системи, нестабилен лев и неадекватни обвързвания с несигурни чужди валути. Нужни бяха 12 години, за да успее българският политически елит да излъчи правителство, което да изкара целия си мандат. И след това веднага го заклейми.
Защото този политически елит всъщност е същият онзи политическият елит от много преди 10 ноември 1989 г. Ако някой ви каже, че българска аристокрация няма от средновековието, когато княз Борис избива 52 български болярски рода, той ви лъже. Защото през последните повече от 20 години в Парламента са все едни и същи хора. И техните наследници… Които пренареждат и преразпределят онова, което остава като икономическа “мощ” на страната ни.
За 18 години минахме и периода на първото и блуждаещо, търсещо истинската любов, влюбване. Флиртувахме ту с Русия, ту със САЩ и те ни обещаваха много и различни неща, които изпълняваха частично. Най-накрая се пуснахме и в ласките на Франция, която привидно изпълни обещаното. Предстои обаче тепърва да разбираме каква всъщност е цената, която България ще плати за този брак по сметка.
ЕС и НАТО пък бяха задължителни измежду нашите “любими”. В Северноатлантическия алианс ни приеха след тотално орязване на военната мощ, но точно преди навършването на пълнолетие българската демокрация получи и най-голямото си признание - приемането в Европейския съюз и едни 7 млрд. евро, които да ползваме по предназначение. Страната ни ще и има достатъчно възможности да докаже, че 18 години са й били достатъчни, за да се превърне в един достоен играч на международното поле, който умее да уважава останалите играчи без да накърнява своето достойнство.
Какво обаче се случва? Все още нямаме ясна теза по членството на Турция в ЕС, бави се и отговорът ни за статута на Косово (там обаче едва ли ще имаме избор, защото това беше цената, която платихме, за да имаме “евро”, а не “еуро”), назряват и нови скандали за Македония и нейното име, свързани с евроинтеграцията на югозападната ни съседка. А това е въпрос, който българската дипломация предпочита да решава “тихо” и по възможност въобще да не разисква.
Периодът от 1989 до 2007 бе достатъчен за народа да почувства, че е бил измамен още тогава, продължава да бъде мамен и днес. Затова започна да показва безразличие към политическите процеси и го показваше на изборите, когато със всеки пореден избор пуснатите в урните бюлетини намаляваха със стотици хиляди. Гласуваха усилено единствено онези българи, които отдавна не живеят в България - едните от носталгия по родината, другите - защото получаваха безплатни екскурзии и възможност да се видят с роднините си.
За 18 години и редовите граждани се промениха. Много от тях свикнаха да живеят, припявайки си популярни мотиви от български песни с ориенталски произход. И така се превърнаха в част от анонимниците в масовото общество. Други пък спряха да са “редови”, претърпяха по една “пълна промяна” и станаха “важни” граждани - замениха анцузите със скъпи костюми и влязоха в политиката, откъдето да управляват на светло изкараните си на тъмно пари. Една травестия, която най-добре описва българското общество мрачните години на преход.
Държавата ни измина един дълъг път, който векове наред народът ни е считал за достатъчен за оформянето на една човешка личност. Време е и политиците да покажат, че България вече е достатъчно голяма. Защото не е зле човек и на 30 да се чувства “като на 17″, важното е да се държи мъдро, все едно е на 50.
От днес демокрацията ни е вече пълнолетна.
Преди точно 18 години камерите на тогавашната Първа програма на Българската телевизия предават от партийната резиденция в Бояна гледащите празно очи на Тодор Живков, който се опитва да разбере защо някакви хора му говорят за промяна на реда и искат да му вземат властта. Преди 18 години бе сложен край на новата аристокрация в България, която трябваше да бъде заменена от демокрацията. Тя трябваше да даде властта в ръцете на народа, който мажоритарно да избира начина, по който да бъде управляван от своите представители в реформирания ни еднокамарен парламент. Преди точно 18 години надеждите на около 9 милиона българи за по-добро достигнаха своя пик.
За добро или лошо, Тодор Живков отдавна е мъртъв. Мъртви са и доста други, които в “зората на демокрацията” си играеха на богове, рискувайки животите на простосмъртните. Също толкова митологично, колкото митологично се превърна и разпределянето на куфарите с пари в края на 90-те - всички са чували за него, но никой не е пряк свидетел, никой не е взимал куфари…
През целия този етап на Преход България мина през множество периоди и трудни моменти в пътя си към истинската демокрация. Народът преживя не една студени зими с режими на тока и водата, купонни системи, нестабилен лев и неадекватни обвързвания с несигурни чужди валути. Нужни бяха 12 години, за да успее българският политически елит да излъчи правителство, което да изкара целия си мандат. И след това веднага го заклейми.
Защото този политически елит всъщност е същият онзи политическият елит от много преди 10 ноември 1989 г. Ако някой ви каже, че българска аристокрация няма от средновековието, когато княз Борис избива 52 български болярски рода, той ви лъже. Защото през последните повече от 20 години в Парламента са все едни и същи хора. И техните наследници… Които пренареждат и преразпределят онова, което остава като икономическа “мощ” на страната ни.
За 18 години минахме и периода на първото и блуждаещо, търсещо истинската любов, влюбване. Флиртувахме ту с Русия, ту със САЩ и те ни обещаваха много и различни неща, които изпълняваха частично. Най-накрая се пуснахме и в ласките на Франция, която привидно изпълни обещаното. Предстои обаче тепърва да разбираме каква всъщност е цената, която България ще плати за този брак по сметка.
ЕС и НАТО пък бяха задължителни измежду нашите “любими”. В Северноатлантическия алианс ни приеха след тотално орязване на военната мощ, но точно преди навършването на пълнолетие българската демокрация получи и най-голямото си признание - приемането в Европейския съюз и едни 7 млрд. евро, които да ползваме по предназначение. Страната ни ще и има достатъчно възможности да докаже, че 18 години са й били достатъчни, за да се превърне в един достоен играч на международното поле, който умее да уважава останалите играчи без да накърнява своето достойнство.
Какво обаче се случва? Все още нямаме ясна теза по членството на Турция в ЕС, бави се и отговорът ни за статута на Косово (там обаче едва ли ще имаме избор, защото това беше цената, която платихме, за да имаме “евро”, а не “еуро”), назряват и нови скандали за Македония и нейното име, свързани с евроинтеграцията на югозападната ни съседка. А това е въпрос, който българската дипломация предпочита да решава “тихо” и по възможност въобще да не разисква.
Периодът от 1989 до 2007 бе достатъчен за народа да почувства, че е бил измамен още тогава, продължава да бъде мамен и днес. Затова започна да показва безразличие към политическите процеси и го показваше на изборите, когато със всеки пореден избор пуснатите в урните бюлетини намаляваха със стотици хиляди. Гласуваха усилено единствено онези българи, които отдавна не живеят в България - едните от носталгия по родината, другите - защото получаваха безплатни екскурзии и възможност да се видят с роднините си.
За 18 години и редовите граждани се промениха. Много от тях свикнаха да живеят, припявайки си популярни мотиви от български песни с ориенталски произход. И така се превърнаха в част от анонимниците в масовото общество. Други пък спряха да са “редови”, претърпяха по една “пълна промяна” и станаха “важни” граждани - замениха анцузите със скъпи костюми и влязоха в политиката, откъдето да управляват на светло изкараните си на тъмно пари. Една травестия, която най-добре описва българското общество мрачните години на преход.
Държавата ни измина един дълъг път, който векове наред народът ни е считал за достатъчен за оформянето на една човешка личност. Време е и политиците да покажат, че България вече е достатъчно голяма. Защото не е зле човек и на 30 да се чувства “като на 17″, важното е да се държи мъдро, все едно е на 50.
Subscribe to:
Posts (Atom)
