Friday, May 14, 2010
About / Относно
Този блог събра 256 поста от различни автори и се опита да бъде своеобразна снимка на българската блогосфера за годините 2007 и 2008. Доста от текстовете тук вече не съществуват на оригиналните си места.
Tuesday, October 20, 2009
1/ СПОМЕНИ ЗА ОБЗАВЕЖДАНЕТО НА ЕДИН АПАРТАМЕНТ ПРЕЗ 1981 ГОДИНА
via За прехода
Дженю Караколев, един легендарен за времето си изобретател, измислил между другото и първия доматокомбайн – писах за него миналата година, ми довери: „ Никога не бих отишъл да живея на Запад!”
Сподели това свое откровение много тайно и на ухо, за да не го помислят за луд.
Този разговор водихме някъде в началото на 80-те години. Точно му бях подхвърлил, че ако сам на негово място, с неговия талант, със сигурност ще възирам.
Той обаче не щеше да бяга. Попитах го защо?
Отговорът беше:” Защото там всичко става с пари, а при нас – с приятели. Колкото приятели имам тук, толкова никога няма да имам там.”
Тогава всички имахме много приятели, в пъти повече от сега.
Може би защото тогава всяко приятелство си беше и бизнес. На ниво разменна търговия.
След последния ми пост намерих много любопитни описания на придобиването на една или друга ценна вещ. То почти всяка покупка тогава си беше едно приключение. Или драма – с увод, завръзка, интрига и т.н.
И когато жадуваната вещ най-после влизаше между четирите стени на апартамента ни, тогава настъпваше нещо като катарзис. Треперещи от възбуда гледахме придобивката, радостта се смесваше с тъга – както на човек му става мъчно, когато завърши един вълнуващ филм.
Скоро щеше да дойде и времето на разплатата – когато услугата трябваше да се върне.
През 1981 година ми дойде редът за апартамент.
Оглеждах празните стаи и смятах колко тона приятелство ми трябва, за да го обзаведа.
Единственото нещо, което купих без връзки, беше полски стереомагнетофон М2405.
Купих го с половината пари от младоженския заем.
Закарах го в празния апартамент, пренесох и един стар дюшек.
Пуснах си единствената ролка с „Бийтълс”, легнах на дюшека и започнах да си пресмятам приятелите.
Сетих се, че жената на един колега познава управителя на магазина за електроуреди срещу Детмаг – говорим за Пловдив.
На другия ден машината започна да работи. Казаха, че в края на седмицата чакат печки „Раховец” –една от легендите на тогавашната домакинска техника.
Дойде уреченият ден, по сценарий трябваше да вляза в магазина 10 минути преди да затвори, да кажа паролата и да дам парите.
Всичко стана за 5 минути. В 18.55 вече излизах от склада със заветния кашон в ръце. Управителят тръгна да заключва, за да останем само двамата и да оправим гаранцията. Секунди преди да превърти ключа обаче някакви закъснели клиенти се вмъкнаха вътре.
Предвидливо направих две крачки назад и зачаках, гледайки през пролуката на вратата. Печката започна да ми тежи – още малко и щеше да ми скъса ръцете. Но аз не пусках скъпоценната вещ и така стоях, докато изгонят клиентите. Издържах.
Хладилникът си го купих без връзки. Но използвах служебното си положение.
По време на панаира в пловдивските магазини пускаха по нещо дефицитно.
Бях се записал за хладилник „Минск” и зачаках пролетния панаир.
За добро или за лошо хладилниците дойдоха още първия панаирен ден. Само че аз – тогава бях млад журналист, бях зает с откриването, слушах словото на другаря Тодор Живков и не подозирах, че само на километър оттук хладилниците вече се грабят от по-предвидливите.
Когато се сетих да проверя – магазинът беше срещу панаира, се оказа, че съм си изпуснал реда.
Закачих си металната значка „Прес”, която ни бяха дали от Пресцентъра, и нахълтах в магазина като служебно лице.
В крайна сметка управителят измисли един хладилник и след час вече носих „Минск-а” към заветния 8-и етаж.
В онези времена асансьорите се пускаха година –две след раздаването на ключовете, когато вече всичко е пренесено на гръб.
Най-тежък ми се стори бойлерът, толкова тежък, че ми изтри завинаги спомените, свързани с неговото придобиване.
Цветния телевизор жена ми донесе направо от ЦУМ – беше намерила връзка със самия управител.
Пералнята пък купих в един двор.
Шофьорът, който пренасяше пералните от склада в магазина, за по-кратко беше минал през къщи и там беше свалил един брой за мен.
Сега някой ще попита колко съм му броил? Нищо!
Всичко ставаше в името на приятелството. Утре аз щях да му направя някаква услуга.
Мивка и клекало за тоалетната ми донесе един приятел от София. Фаянсът беше кафяв – невероятна рядкост за онова време. Оказа се обаче, че трябва да намеря специална „арматура”. Ходих чак до завода – мисля, че беше в Севлиево, с връзки стигнах до директора и получих скъпоценното кашонче.
Сега трябваше да намеря кафяви или поне бежови плочки, за да бъде всичко в тон. Търсих ги две години, докато ги намеря, счупих мивката, която събираше прах на терасата.
В крайна сметка се задоволих с банално бяло.
За компенсация обаче реших на всяка цена да сложа сгъваема пластмасова врата към спалнята. От тези, които днес никой вече не купува.
Такива врати видях на един панаир, произвеждаха ги в „Сторгозия” – Плевен. А чичо ми живееше в Плевен. Приплаках му и човекът започна да търси връзки.
След три месеца вратата пристигна. О, радост. Никой в Пловдив нямаше врата-хармоника.
И накрая сложих черешката на тортата – специални щракалки за осветлението – в същия оттенък на кафявото като хармониката.
Тези щракалки купих без никакви връзки.
Просто влязох в първия магазин и си ги купих без пароли и без опашка.
Имаше обаче една подробност – за да ги купя, трябваше да прескоча до Будапеща.
Бих много път, но си струваше.
Нямаше гост, който да не забележи това чудо на дизайна и да не попита къде съм го намерил.
„От един магазин на „Ракоци” – обяснявах скромно.
Толкова години оттогава – и почти всеки ден пипайки една или друга вещ, се сещам за някое старо приятелство.
Миналата седмица дъщеря ми и зет ми обаче , без да ме питат, изхвърлили „Минск-а” на боклука.
Прибирам се и гледам на негово място един сребрист шкаф „Деу”.
Лъскав и бездушен.
Като че ли беше умрял приятел…
Дженю Караколев, един легендарен за времето си изобретател, измислил между другото и първия доматокомбайн – писах за него миналата година, ми довери: „ Никога не бих отишъл да живея на Запад!”
Сподели това свое откровение много тайно и на ухо, за да не го помислят за луд.
Този разговор водихме някъде в началото на 80-те години. Точно му бях подхвърлил, че ако сам на негово място, с неговия талант, със сигурност ще възирам.
Той обаче не щеше да бяга. Попитах го защо?
Отговорът беше:” Защото там всичко става с пари, а при нас – с приятели. Колкото приятели имам тук, толкова никога няма да имам там.”
Тогава всички имахме много приятели, в пъти повече от сега.
Може би защото тогава всяко приятелство си беше и бизнес. На ниво разменна търговия.
След последния ми пост намерих много любопитни описания на придобиването на една или друга ценна вещ. То почти всяка покупка тогава си беше едно приключение. Или драма – с увод, завръзка, интрига и т.н.
И когато жадуваната вещ най-после влизаше между четирите стени на апартамента ни, тогава настъпваше нещо като катарзис. Треперещи от възбуда гледахме придобивката, радостта се смесваше с тъга – както на човек му става мъчно, когато завърши един вълнуващ филм.
Скоро щеше да дойде и времето на разплатата – когато услугата трябваше да се върне.
През 1981 година ми дойде редът за апартамент.
Оглеждах празните стаи и смятах колко тона приятелство ми трябва, за да го обзаведа.
Единственото нещо, което купих без връзки, беше полски стереомагнетофон М2405.
Купих го с половината пари от младоженския заем.
Закарах го в празния апартамент, пренесох и един стар дюшек.
Пуснах си единствената ролка с „Бийтълс”, легнах на дюшека и започнах да си пресмятам приятелите.
Сетих се, че жената на един колега познава управителя на магазина за електроуреди срещу Детмаг – говорим за Пловдив.
На другия ден машината започна да работи. Казаха, че в края на седмицата чакат печки „Раховец” –една от легендите на тогавашната домакинска техника.
Дойде уреченият ден, по сценарий трябваше да вляза в магазина 10 минути преди да затвори, да кажа паролата и да дам парите.
Всичко стана за 5 минути. В 18.55 вече излизах от склада със заветния кашон в ръце. Управителят тръгна да заключва, за да останем само двамата и да оправим гаранцията. Секунди преди да превърти ключа обаче някакви закъснели клиенти се вмъкнаха вътре.
Предвидливо направих две крачки назад и зачаках, гледайки през пролуката на вратата. Печката започна да ми тежи – още малко и щеше да ми скъса ръцете. Но аз не пусках скъпоценната вещ и така стоях, докато изгонят клиентите. Издържах.
Хладилникът си го купих без връзки. Но използвах служебното си положение.
По време на панаира в пловдивските магазини пускаха по нещо дефицитно.
Бях се записал за хладилник „Минск” и зачаках пролетния панаир.
За добро или за лошо хладилниците дойдоха още първия панаирен ден. Само че аз – тогава бях млад журналист, бях зает с откриването, слушах словото на другаря Тодор Живков и не подозирах, че само на километър оттук хладилниците вече се грабят от по-предвидливите.
Когато се сетих да проверя – магазинът беше срещу панаира, се оказа, че съм си изпуснал реда.
Закачих си металната значка „Прес”, която ни бяха дали от Пресцентъра, и нахълтах в магазина като служебно лице.
В крайна сметка управителят измисли един хладилник и след час вече носих „Минск-а” към заветния 8-и етаж.
В онези времена асансьорите се пускаха година –две след раздаването на ключовете, когато вече всичко е пренесено на гръб.
Най-тежък ми се стори бойлерът, толкова тежък, че ми изтри завинаги спомените, свързани с неговото придобиване.
Цветния телевизор жена ми донесе направо от ЦУМ – беше намерила връзка със самия управител.
Пералнята пък купих в един двор.
Шофьорът, който пренасяше пералните от склада в магазина, за по-кратко беше минал през къщи и там беше свалил един брой за мен.
Сега някой ще попита колко съм му броил? Нищо!
Всичко ставаше в името на приятелството. Утре аз щях да му направя някаква услуга.
Мивка и клекало за тоалетната ми донесе един приятел от София. Фаянсът беше кафяв – невероятна рядкост за онова време. Оказа се обаче, че трябва да намеря специална „арматура”. Ходих чак до завода – мисля, че беше в Севлиево, с връзки стигнах до директора и получих скъпоценното кашонче.
Сега трябваше да намеря кафяви или поне бежови плочки, за да бъде всичко в тон. Търсих ги две години, докато ги намеря, счупих мивката, която събираше прах на терасата.
В крайна сметка се задоволих с банално бяло.
За компенсация обаче реших на всяка цена да сложа сгъваема пластмасова врата към спалнята. От тези, които днес никой вече не купува.
Такива врати видях на един панаир, произвеждаха ги в „Сторгозия” – Плевен. А чичо ми живееше в Плевен. Приплаках му и човекът започна да търси връзки.
След три месеца вратата пристигна. О, радост. Никой в Пловдив нямаше врата-хармоника.
И накрая сложих черешката на тортата – специални щракалки за осветлението – в същия оттенък на кафявото като хармониката.
Тези щракалки купих без никакви връзки.
Просто влязох в първия магазин и си ги купих без пароли и без опашка.
Имаше обаче една подробност – за да ги купя, трябваше да прескоча до Будапеща.
Бих много път, но си струваше.
Нямаше гост, който да не забележи това чудо на дизайна и да не попита къде съм го намерил.
„От един магазин на „Ракоци” – обяснявах скромно.
Толкова години оттогава – и почти всеки ден пипайки една или друга вещ, се сещам за някое старо приятелство.
Миналата седмица дъщеря ми и зет ми обаче , без да ме питат, изхвърлили „Минск-а” на боклука.
Прибирам се и гледам на негово място един сребрист шкаф „Деу”.
Лъскав и бездушен.
Като че ли беше умрял приятел…
Friday, January 16, 2009
2/ Пешо
via estranged's privacy
Пешо беше мой съученик. Живееше в къща със страшно куче. Бяхме на по 10 години, малко след краха на комунизма. Аз нямах никакъв достъп до нещата, до които той имаше достъп (видео) така че в повечето случаи дори не разбирах за какво точно говори.
Запомнил съм две негови съчинения.
В първото задачата ни беше да напишем приказка, чието действие да се развива в гората. Ето какво написа Пешо:
РАЗХОДКА
Брус Лий и Рамбо се разхождали в гората.
Срещнал ги Бъд Спенсър.
Но те му се нахвърлили и го победили.
После ги срещнала една нинджа.
Но те й се нахвърлили и я победили.
След това ги срещнал цял отряд нинджи!
Но те им се нахвърлили и ги победили.
И така, Брус Лий и Рамбо си се разхождаха в гората, и Никой не ги побеждаваше.
Един ден, аз, Пешо и Сашо се шляехме по улиците на Божурище. Пешо каза замечтано:
- А представяте ли си, България да беше във война.
- България във война? Но това може да ни унищожи. - казах аз.
- Е, добре де. - размисли Пешо - Не България. Само Божурище да беше във война.
Настъпи мълчание.
На България й се размина, но това, че кръгът се стесни точно около нашия град, някак не вдъхваше оптимизъм.
- Ще си направя укритие - продължаваше Пешо. - и ще ги издебвам и ще...
- Хм, Пешо... - забеляза Сашо - Ако Божурище е във война, теб ще те стрелят и ще те убиват.
- Е, нищо. - ухили се Пешо - И аз ще стрелям, и аз ще ги убивам...
Втората ни задача беше след като бяхме чели историите на Джонатан Суифт в часа по "Чета Книга" (Сендова система...). Трябваше да напишем съчинение, озаглавено "В страната на лилипутите". Момичетата се бяха постарали с дълги истории от по няколко странички. Дойде редът на Пешо.
- Отидох в страната на лилипутите. - започна да чете Пешо. - А отвътре като ме погнаха... Подгониха ме кой с к'вото намери - гребла, вили, търнокопи, лопати...
- Браво, браво, Пешо, много интересно! - заинтригува се учителката.
- И така аз си отидох от тази страна. - завърши доволно той.
Пешо беше мой съученик. Живееше в къща със страшно куче. Бяхме на по 10 години, малко след краха на комунизма. Аз нямах никакъв достъп до нещата, до които той имаше достъп (видео) така че в повечето случаи дори не разбирах за какво точно говори.
Запомнил съм две негови съчинения.
В първото задачата ни беше да напишем приказка, чието действие да се развива в гората. Ето какво написа Пешо:
РАЗХОДКА
Брус Лий и Рамбо се разхождали в гората.
Срещнал ги Бъд Спенсър.
Но те му се нахвърлили и го победили.
После ги срещнала една нинджа.
Но те й се нахвърлили и я победили.
След това ги срещнал цял отряд нинджи!
Но те им се нахвърлили и ги победили.
И така, Брус Лий и Рамбо си се разхождаха в гората, и Никой не ги побеждаваше.
Един ден, аз, Пешо и Сашо се шляехме по улиците на Божурище. Пешо каза замечтано:
- А представяте ли си, България да беше във война.
- България във война? Но това може да ни унищожи. - казах аз.
- Е, добре де. - размисли Пешо - Не България. Само Божурище да беше във война.
Настъпи мълчание.
На България й се размина, но това, че кръгът се стесни точно около нашия град, някак не вдъхваше оптимизъм.
- Ще си направя укритие - продължаваше Пешо. - и ще ги издебвам и ще...
- Хм, Пешо... - забеляза Сашо - Ако Божурище е във война, теб ще те стрелят и ще те убиват.
- Е, нищо. - ухили се Пешо - И аз ще стрелям, и аз ще ги убивам...
Втората ни задача беше след като бяхме чели историите на Джонатан Суифт в часа по "Чета Книга" (Сендова система...). Трябваше да напишем съчинение, озаглавено "В страната на лилипутите". Момичетата се бяха постарали с дълги истории от по няколко странички. Дойде редът на Пешо.
- Отидох в страната на лилипутите. - започна да чете Пешо. - А отвътре като ме погнаха... Подгониха ме кой с к'вото намери - гребла, вили, търнокопи, лопати...
- Браво, браво, Пешо, много интересно! - заинтригува се учителката.
- И така аз си отидох от тази страна. - завърши доволно той.
Tuesday, January 13, 2009
3/ Акция срещу пилеенето на време
via Linnah
Днешно време човечеството много се е загрижило за ресурсите - пестете тока, водата, намалете парното, рециклирайте и т.н. Като една своеобразна богата и отегчена Опра, която е била изпреварена в избора на ресурс (или както по-често се случва смъртоносна болест), аз реших да си заплюя времето и да bitch-вам за него. Как ми дойде тая гениална идея ли? Еми ето сега ще ви кажа.
Бях на зъболекар днес (нямам кариеси! ХА-ХА-ХА!!!) и докато чаках да остържат човека преди мен, съгреших отваряйки сложения до мен Космополитан. Пишеше какво да правим, ако ни сърбят зърната или са се вдлъбнали навътре и кои са 5-те начина да разберем: а) че връзката ни е кофти; б) как да бъдем кучка, но не прекалено; в) как да се предпазим от вируси и бременност (честно, мислех, че са я минали тая тема по-рано) и разни съвети за обличане, които тенденциозно пропуснах. Освен че цялото списание прилича на “relationships for dummies”, се замислих и как на мен изобщо не ми хрумва да проверявам регулярно дали зърната ми са се вдлъбнали. Ама изобщо. И защо така, ще попитате вие? Ами защото не се чудя какво да правя по цял ден.
Също от известно време си мисля за феминистките. Ехоооо, 21 век е, на никой не му пука вече! Ако се чувстваш дискриминирана на работа, то най-вероятно е, защото си яко тъпа или некадърна. Аз бачкам в сектор с малък брой жени и прекрасно се разбирам с колегите. Била съм дискриминирана единствено защото съм завършила психология, а не нещо IT-related 
Затова предлагам да създадем кампания срещу пилеенето на време, драги мои читатели! И ще бъдем също толкова досадни, колкото еколозите, феминистките и всички, които се изредиха да пишат за газта, сякаш с това променят нещо. Ще си имаме и някакво лого или ще си слагаме кръгчета пред името в icq или недайсибоже skype. Възнамерявам да пропагандираме полезни дейности като четене на недебилна литература, посещаване на образователни курсове, вършене на домакинска и друга работа, спортуване (фигура не се прави с диети, а със спорт, вие мързеливи тъпоумни плужеци), забрана на повечето блогове, на телевизията и булевардната публицистика…ъъъ ок, 90% от публицистиката, на стоенето по 4 часа на кафе и чуруликане за глупости и други безсмислени времегубещи дейности. Но спокойно, ще ви се падат по 2 часа на ден гледане на филми или сериали 
О да, и понеже аз ценя времето си, ако мислите нещо да ме убеждавате в идеите на еколозите, феминистите или някоя друга паплач, мерсииии, но НЕ МИ ПУКА!
Friday, January 9, 2009
4/ Какво правя тук
via Eden
„Какво правя тук” това се питам от както влязох в РУ (Русенски Университе).Просто нямам думи , нивото на колегите е много ниско , за преподавателите няма да говоря.
„Блаженни са вярващите” – да просто няма начин да не си повярваш ,че минеш ли веднъж през ужаса на Физиката , Полупроводници , Цифрова няма ............ просто няма начин ............. ти вече толкова много знаеш.И така се навръзват изпит след изпит , сесия след сесия и накрая ...... имаш диплома която никой няма да погледне.
И ти се оказваш пак някъде там в празното пространство. Дамм това се случва с малкото нормални студенти в Русе.И така момчето стабилно възпитано в послушание и разбира се вяра ,че това което прави не е на вятъра си намира някоя идиотка работица и продължава напред. Какво следва след това ..........ами нищо .Какво може да се очаква от едно послушно момче.
„Какво правя тук” това се питам от както влязох в РУ (Русенски Университе).Просто нямам думи , нивото на колегите е много ниско , за преподавателите няма да говоря.
„Блаженни са вярващите” – да просто няма начин да не си повярваш ,че минеш ли веднъж през ужаса на Физиката , Полупроводници , Цифрова няма ............ просто няма начин ............. ти вече толкова много знаеш.И така се навръзват изпит след изпит , сесия след сесия и накрая ...... имаш диплома която никой няма да погледне.
И ти се оказваш пак някъде там в празното пространство. Дамм това се случва с малкото нормални студенти в Русе.И така момчето стабилно възпитано в послушание и разбира се вяра ,че това което прави не е на вятъра си намира някоя идиотка работица и продължава напред. Какво следва след това ..........ами нищо .Какво може да се очаква от едно послушно момче.
5/ Бургас, морето и неговите трудови хора
via Peshovizmi
Откъс от един сайт: жк."Меден рудник" е само за хора с level 123041251 и нагоре. Обитаван е от тъмните сили. Там всички са зомбита. Комплексът е свързан само с един автобус(211) или както му викат повечето маняци "Двеста и осъзнай се",който пътува между измеренията преди да ви остави там. НЯМАТЕ РАБОТА ТАМ! Не ходете там! Ще умрете.Зоните в Меден Рудник са две : селото и комплекса като и двете са еднакво опасни..НЕ ХОДЕТЕ ТАМ...видите ли човек с АДИДАС късно е ,вече ви е видял, НЕ го гледайте в очите(Гледайте го в очите)в сила е принципа "Защо си с шапка,Защо си без шапка"...не бягайте по-лошо става...реплики от вида (АЗ ПОЗНАВАМ....)не вършат работа...не се качвайте на тамошните машини на времето наречени тролеи - вероятността да останете живи е по-голяма сред батките отколкото в това превозно средство.НЕ сте ли от Меден Рудник не ходете на дискотека "ФЛИРТ"..дори и с хладно оръжие...защото всички там са нинджи.Поради тези особености,кварталът е с визов режим,като визите се отпускат от Общината,която се намира до "Часовника". И въпреки всичко...сигурни ли сте,че искате да отиде там?
Всички бисери и повече любопитни, и опасни подробности за живота, престояването и оцеляването в Бургас на http://www.bourgas.tk/
PS: И докато ровех по темата се натъкнах на новината, че някой разбил коледната къщичка в "Меден рудник" и си вкарал легло там.
Wednesday, December 31, 2008
6/ Танковете да дойдат!
viа Черна станция
Спомняте ли се любимата мантра на българските комунисти от началото на промените? "Мирен преход, мирен преход, мирен преход". Така упорито я повтаряха, че дори в съзнанието ми на невръстно хлапе от онова време се е просмукала. Тогава си го представях "мирния преход", като някаква разходка в парка. Детска му работа. Обаче май съм бил близо до истината. Пратиха ни другарите да се разхождаме за зелен хайвер, като междувременно си уредиха благоденствието в условията на "митингова демокрация"(по класика Живков). Като имаме предвид комунистическото верую, че властта се взема и дава само с кръв, не е трудно да се досетим в чии ръце си седи и до днес.
И понеже, както във всяка игра, и в играта на демокрация ти трябват поне двама, създадоха си "опозиция". Онези "опозиционери" от началото на 90-те отдавна ги разкрихме. Автентичните антикомунисти и политзатворници бяха майсторски изолирани от процесите и на тяхо място спуснаха хора, като Желю, Берон, Ал. Каракачанов, Румен Воденичаров, Доган и останалите марионетки. Един от тези, Петко Симеонов, и до днес обича да се хвали, какъв огромен успех за българското общество е, че на 14 декември 1989 г. не се достигнало до "румънски вариант". А успехът всъщност е на БКП, защото една кървава раздяла с режима, щеше да провали реализацията на плана им за трансформация на властта в условията на нов световен ред. Това беше цената, която се налагаше да платим, за да има справедлива разплата с комунистическата върхушка, за да се въведе лустрация, да бъдат отворени всички досиета преди ген. Семерджиев да започне да ги унищожава, да се спре източването на капитали, а Луканов и Огнян Дойнов да си платят за гяволъка. Защото безплатен обяд наистина няма, камо ли безплатна свобода. Този урок го мъчим от Априлското въстание и още не можем да го научим.
Втората историческа възможност бе 10 януари 1997 г. Тогава сякаш кукловодите за миг бяха изтървали пиесата от контрол и трябваше още съвсем малко, за да отвоюваме радикални промени. БСП щеше да замине в историята, ако Иван Костов не я беше спасил. Да, именно той, защото Николай Добрев просто не беше в положение да диктува условия. Двамата договориха политическото оцеляване на Партията, срещу прехвърляне на властта в ръцете на опозицията. И въпреки всичко, реформите се отприщиха благодарение на гражданския бунт от зимата на 97-ма. Дори потиснатия почти в зародиш гняв на хората, изтласка страната нагоре и ни ориентира в принцпно правилната посока. Ако си бяхме спестили и това услие, спокойно се превръщхме в черната дупка на Балканите. Сега скатавайки се, сме на път да се превърнем в черната дупка на ЕС.
Замислих се по въпроса покрай събитията в Гърция през последната седмица и повръхностните анализи на повечето български медии. Наблегна се на формалния повод за размириците (убийството на момчето в Атина), а не на огромните политически и социални проблеми там, доста сходни с нашите.
След краха на режима на полковниците, практически Гърция се управлява от два семейно-олигархични клана - Папандреу (левите ПАСОК) и Караманлис (десните "Нова демокрация), които се редуват безалтернативно във властта вече близо 35 г. Резултатът от цялата схема е, че едва с приемането на България и Румъния и след 26 г. членство, гърците доживяха да не са най-бедни в Европейския съюз. Ние пък трябва да сме доволни, че благодарение на крадливите им политици, Брюксел въведе строгия контрол над фондовете, който имаме днес.
Казано с думи прости - именно неприемливто за мнозинството гърци статукво доведе до избухване на размириците. Бунтовниците там за съжаление допускат една фатална грешка, присъща на анархистите - действат твърде стихийно и губят обществената подкрепа. Безогледното опустошаване на магазини, заведения и автомобили, отчужди средната класа от каузата, а без нейната съпричастност радикални промени са немислими. Ако атаките бяха съсредоточени основно върху партийните централи и прилежащия им медиен и финансов слугинаж, знакът щеше да бъде разчетен от по-широки обществени слоеве.
Изводът за мен е следния. Има страни по света, където развитието и задълбочаването на демократинчия процес върви сравнително гладко поради ред причини, които са тема на отделен разговор. България, за съжаление, не е измежду тях. Гърция също, бих добавил и Италия. Типичните за нас лоши политически практики, водещи до високи нива на корупция, липса на върховенство на закона и ниски темпове на развитие, са способни да задушат и "опитомят" народовластието и контрола над политическата класа. Липсата на реална демокрация и контрол над властниците от своя страна стимулира негативните явления, като по този начин се затваря кръга. Изходът е именно в гражданския бунт, който периодично да "отпушва" системата и да връща топката в ръцете на народа.
Спомняте ли се любимата мантра на българските комунисти от началото на промените? "Мирен преход, мирен преход, мирен преход". Така упорито я повтаряха, че дори в съзнанието ми на невръстно хлапе от онова време се е просмукала. Тогава си го представях "мирния преход", като някаква разходка в парка. Детска му работа. Обаче май съм бил близо до истината. Пратиха ни другарите да се разхождаме за зелен хайвер, като междувременно си уредиха благоденствието в условията на "митингова демокрация"(по класика Живков). Като имаме предвид комунистическото верую, че властта се взема и дава само с кръв, не е трудно да се досетим в чии ръце си седи и до днес.
И понеже, както във всяка игра, и в играта на демокрация ти трябват поне двама, създадоха си "опозиция". Онези "опозиционери" от началото на 90-те отдавна ги разкрихме. Автентичните антикомунисти и политзатворници бяха майсторски изолирани от процесите и на тяхо място спуснаха хора, като Желю, Берон, Ал. Каракачанов, Румен Воденичаров, Доган и останалите марионетки. Един от тези, Петко Симеонов, и до днес обича да се хвали, какъв огромен успех за българското общество е, че на 14 декември 1989 г. не се достигнало до "румънски вариант". А успехът всъщност е на БКП, защото една кървава раздяла с режима, щеше да провали реализацията на плана им за трансформация на властта в условията на нов световен ред. Това беше цената, която се налагаше да платим, за да има справедлива разплата с комунистическата върхушка, за да се въведе лустрация, да бъдат отворени всички досиета преди ген. Семерджиев да започне да ги унищожава, да се спре източването на капитали, а Луканов и Огнян Дойнов да си платят за гяволъка. Защото безплатен обяд наистина няма, камо ли безплатна свобода. Този урок го мъчим от Априлското въстание и още не можем да го научим.
Втората историческа възможност бе 10 януари 1997 г. Тогава сякаш кукловодите за миг бяха изтървали пиесата от контрол и трябваше още съвсем малко, за да отвоюваме радикални промени. БСП щеше да замине в историята, ако Иван Костов не я беше спасил. Да, именно той, защото Николай Добрев просто не беше в положение да диктува условия. Двамата договориха политическото оцеляване на Партията, срещу прехвърляне на властта в ръцете на опозицията. И въпреки всичко, реформите се отприщиха благодарение на гражданския бунт от зимата на 97-ма. Дори потиснатия почти в зародиш гняв на хората, изтласка страната нагоре и ни ориентира в принцпно правилната посока. Ако си бяхме спестили и това услие, спокойно се превръщхме в черната дупка на Балканите. Сега скатавайки се, сме на път да се превърнем в черната дупка на ЕС.
Замислих се по въпроса покрай събитията в Гърция през последната седмица и повръхностните анализи на повечето български медии. Наблегна се на формалния повод за размириците (убийството на момчето в Атина), а не на огромните политически и социални проблеми там, доста сходни с нашите.
След краха на режима на полковниците, практически Гърция се управлява от два семейно-олигархични клана - Папандреу (левите ПАСОК) и Караманлис (десните "Нова демокрация), които се редуват безалтернативно във властта вече близо 35 г. Резултатът от цялата схема е, че едва с приемането на България и Румъния и след 26 г. членство, гърците доживяха да не са най-бедни в Европейския съюз. Ние пък трябва да сме доволни, че благодарение на крадливите им политици, Брюксел въведе строгия контрол над фондовете, който имаме днес.
Казано с думи прости - именно неприемливто за мнозинството гърци статукво доведе до избухване на размириците. Бунтовниците там за съжаление допускат една фатална грешка, присъща на анархистите - действат твърде стихийно и губят обществената подкрепа. Безогледното опустошаване на магазини, заведения и автомобили, отчужди средната класа от каузата, а без нейната съпричастност радикални промени са немислими. Ако атаките бяха съсредоточени основно върху партийните централи и прилежащия им медиен и финансов слугинаж, знакът щеше да бъде разчетен от по-широки обществени слоеве.
Изводът за мен е следния. Има страни по света, където развитието и задълбочаването на демократинчия процес върви сравнително гладко поради ред причини, които са тема на отделен разговор. България, за съжаление, не е измежду тях. Гърция също, бих добавил и Италия. Типичните за нас лоши политически практики, водещи до високи нива на корупция, липса на върховенство на закона и ниски темпове на развитие, са способни да задушат и "опитомят" народовластието и контрола над политическата класа. Липсата на реална демокрация и контрол над властниците от своя страна стимулира негативните явления, като по този начин се затваря кръга. Изходът е именно в гражданския бунт, който периодично да "отпушва" системата и да връща топката в ръцете на народа.
Subscribe to:
Posts (Atom)
