11/ Буквален превод на обявите за работа

via Марто

“Мотивиращо възнаграждение” - Ми 300 ти стигат
“Готовност за работа” - Ща сгърчим
“Плаващо работно време” - Има да плаваш от 08:00 до 12:00
“Работа в млад екип” - Разни суяци ще ти прехвърлят работата
“Приятна работна атмосфера” - Проветряваме от време на време, предимно като пръдне някой
“Заплащане според постигнатите резултати” - Аааа, щи намерим кусур.

Ето още някой добри постове по темата:
Обявите за работа - през погледа на Михаил Кочанов
Обяви за работа без ясна заплата - Иван Енев
Колко получаваш, колега? - Денислава Симеонова

Сигурен съм, че има поне още няколко добри коментара по темата и ще ги постна когато ги открия. Ако имате нещо свързано ще се радвам да го добавя.

12/ Back in the U.S.S.R

"I'm back in the USSR
You don't know how lucky you are, boy
Back in the USSR, yeah"

The Beatles

Един ден на ОРОН "Гоце" в Узбекистан

via Черна станция

• Ташкент - това звучи гордо! Пристигнахме. Най-сетне се чувствам в свои води, хубав край, хубави хора. Президентът Каримов ме посреща на летището.
  
• Момиче в узбекска носия ми подари тюбитейка. Зорка твърди, че ми седи добре.
• Пътят към резиденцията е осеян с портрети на президента Каримов. Това се казва благодарен народ! Вече съм напълно убеден, че Запада ни поквари. Хората забравиха какво е да уважават президента си.
• Вальо Златев се обади да ми напомни, че отново трябвало да му свърша малко работа. Понякога имам чувството, че е прекалено строг с мен. Не може ли просто да си стрелям в степта и да се наслаждавам на гостоприемството на домакините? Газ - нефт, газ - нефт, газ - нефт...започва да ми писва.
• Говорим си дружески с президента Каримов. Изключителен човек! Строг, но справедлив. Всички много го обичат и му се усмихват. Споделям за психическия тормоз, който ми оказват недоброжелатели в България. Защо съм бил агент? Защо поддържам близки контакти с олигарси? Защо се обичаме с Володя Путин? Защо ходя на лов? Ислам Каримов ме слуша и не вярва на очите си! Според него, много съм им отпуснал края на българите. Предлага да ми покаже казаните в подземието на резиденцията си. Обяснава как и най-твърдите глави увират при опрелена температура. Размечтавам се...
• Тръгваме на лов. Ура! Като дете си изрязвах снимки на др. Пенчо Кубадински от вестниците, а ето ме днес - почти като него! Ще стрелям по нещо с големи рога. Коза или овен, не разбрах точно, но няма значение. Важното е,че било много рядко, почти изчезващ вид. Кой като мен?! Ех да можеше другаря Кубадински да ме види отнякъде! Друскам се в джипката по неравната степ с пушка в ръка и тюбитейка на главата. Почти като истински съм. Дано и да върже.
• Вече 4 часа обикаляме да търсим рогатата гад! Няма и няма, май наистина е много кът. Изнервям се. Президентът Каримов ме усеща и веднага взима мерки. Изключителен човек! След 15 минути 2 батальона от узбекската армия загрждат степта в търсене на рогатото. Ами ако и те не успеят? Нямало как да не успеят, били виждали казаните в подземието.
• Май ще върже! В далечината се задават двама узбеки, теглят нещо за рогата. Хванали архара, милите! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Само онова с дългите рога нещо се дърпа. Вече са само на 50 м. от нас и решавам да действам, преди животното да ни развали рахатлъка с киселия си нрав. Вдигам пушката, прицелвам се и стрелям. Единят узбек, държащ архара за левия рог, се свлича на земята. Първоначално си помислих, че се е уморил, но май е по-сериозно. Леко се притесних. Каримов ме успокоява и нарежда да разкарат пострадалия, за да не пречи. Веднага мястото му е заето от друг доброволец. Отново вдигам пушката, прицелвам се и...се замислям. Ами в крайна сметка нали съм дошъл да убия нещо с рога, а узбеките нямат рога. Президентът Каримов ме уверява, че не е проблем да застрелям още двама-трима, но аз не виждам смислъл. Приближих се и гръмнах гадта от упор. Спря да шава и се строполи в краката ми. Така и се пада, ще ни разиграва тя нас! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Снимам се до козата-овен-архар с пушка в ръце и тюбитейка на главата. Една мечта по-малко. Представям си как някое селянче ще си изреже с възхищение снимката ми от "Труд".
• 
  
• Време е да поемам към България, уви. Архарът остава тук, скоро ще ми изпратят само рогата, другото много миришело. Прегръщаме се с президента Каримов за довиждане. Изключителен човек, много ще ми липсва! Обещаваме си да се видим отново. Още от самолета се обаждам на "Дондуков"2, да ми уредят официални посещения във всички страни завършващи на "стан". Тези са ми любимите, след Русия, разбира се!

13/ Докато животът ни раздели

Лоялност към компанията – защо и докога?

via Psyglass

Бих дефинирал лоялността на служителя към компанията така: това е привързаност, която не е свързана с рационален интерес или полза. В този смисъл лоялността не е търпението, с което изчакваш лошите времена за бизнеса да отминат, защото очакваш поощрение след тях – това е калкулиран интерес. Лоялността очевидно е един от графитните, срамежливи щрихи към Homo Economicus, от когото лицемерно очакваме неикономическа мотивация – подобно на потребителската мотивация за придържане към марка, която няма икономическо предимство. В пазарната икономика все пак има хора – и от двете страни на гишето, и ние не можем да пренебрегнем човешкото у тях – още повече, когато можем да го използваме.

Лоялността към компанията има важна функция за бизнеса – тя осигурява по-голяма устойчивост и проактивност на компанията. Неикономическите фактори позволяват на компанията да устоява на колебанията на безмислената стихия на пазара. Лоялността на служителите, които не са просто реагиращи на икономически промени обекти, както и лидерските преценки на мениджърите, противоречащи на конюнктурата, позволяват на бизнеса да бъде самоуправляваща се, устояваща и повлияваща средата единица, а не просто ветропоказател на модата или манията на акционерите и клиентите. В момент, в който даден бизнес сектор е в упадък, заплатите и акциите падат, именно неикономическите механизми могат да изведат компанията в посока, различна от пороя на масовото напускане или разпродажба, към упорито търсене на нови решения. Могат да дадат ценно време за управление на промяната или просто изчакване на новата конюнктура. Затова в продължение на десетилетия лоялността е сред първите ценности в корпоративната култура.

Какво обаче стои в отношенията вътре в компанията, между отделния служител и фирмата? Какво е лоялността там? Класическото изискване за лоялност според мен е един пример за фактическата неравнопоставеност между служител и работодател, която договорните отношения не могат да скрият. Компанията изисква лоялност от служителите си, но изключително рядко служителите могат да разчитат на реципрочна лоялност от компанията. Във всички учебници по микроикономика човешкият ресурс е “променливият”. Компанията реагира на промените на пазара основно чрез оптимизиране на персонала – уволнения. “Оздравяването” на компаниите или “преструктурирането”, започва със спестяването на хартия за фишове. И – знаете ли – компанията има идеално оправдание за това – икономическата рационалност. Компанията не е личност, тя е юридическо лице. Хората, които взимат решения, дори не са собственици – те са мениджъри, агенти на собственика. Компанията взима решенията автоматично, защото не е личност. Никой не може да обвинява или да се “сърди” на един нежив субект. Двигателят на бизнеса са печалбите и мениджърите просто си вършат работата, точно както и служителите на конвейера. И докато всички просто си вършат работата, някои просто остават без нея.

Служителят не може да си позволи икономическа рационалност, защото е личност. От него очакват проява на ценности – лоялност, почтеност, упоритост, инициативност и т.н. според хартата на компанията. Когато служителят е нелоялен, той поема лична отговорност за решенията си – те са избор на личност. По този начин, малко парадоксално, личността става неравностойна спрямо едно лице, една фикция, заради човешкото у себе си. Между компанията и служителя се разиграва игра в класическия смисъл – стратегията на всеки от двамата играчи повлиява на и се повлиява от стратегията на другия. Само че, компанията има право да прави само едно – да действа в интереса си. Следователно, служителят може да действа само в условията на реализиран интерес на компанията. Както в класическата метафора на този тип игри: два тежко натоварени камиона се срещат на тесен планински път. Единият ще трябва да се върне назад и да загуби време. Но никой няма предимство пред другия. Единият може да продължи упорито напред, но и другият може да не отстъпи. Тогава единият шофьор изважда лоста за скоростите и го изхвърля демонстративно през прозореца. Сега вече другият шофьор знае, че опциите са ограничени – колегата му има една единствена стратегия, да кара напред, и дори не зависи от него да я промени. Единственият, който може да направи избор, е шофьорът с лост. Единствено личността може да направи избор, компанията просто няма задна скорост за печалбите.[1]

Очевидно е, че в тези условия изискваната лоялност не може да бъде спонтанна и автентична. Тя може да бъде лоялност на страха, на примирението, на конформизма, инфантилна лоялност на зависимия човек или фанатизъм на фетишиста.

Забележително е, че икономическата рационалност може и да подрива лоялността. Така е при най-висшата форма на набиране на служителите – прекият подбор, известен още и като ловене на глави. Когато попитах един служител в компания за хедхънтинг дали компаниите не се притесняват, че трудно и скъпо привлеченият човек може в неопределено бъдеще да бъде “откраднат” от друг конкурент (предателят веднъж е предател завинаги), тя ми каза, че компаниите са напълно наясно с този риск, и че въпреки това, загубите са оправдани. Очевидно цената на намирането, привличането, задържането, загубването и новото търсене на “главите” е многократно надхвърлена от ползите и печалбите. В този смисъл, служителят е само на пръв поглед равностоен или дори по-важен от компанията. В действителност, механизмът на икономическата рационалност отново управлява.

Всъщност, няма нищо лошо в това – това е бизнесът. Компаниите са неутрални механизми за производство на печалба за собствениците, а като страничен ефект, производители на нещо полезно и места за себереализация на хора. Но сценарият с ловенето на специални служители може да ни даде и важни насоки за едно ново, по-адекватно и може би, по-справедливо разбиране за лоялността.

Какво е така специално у служителите, за чиито глави се дава награда? Както и при уестърнския първообраз на понятието, тези хора имат лице, имат физиономия. Това са хора, отличаващи се с уникални компетентности, с уникален стил на работа и творчески принос. С други думи, това са хора, които работят с личността си и за личността си, себереализиращи се хора. Най-често това са хора, които нямат нужда да се вписват в строгите рамки на служебното поведение и преклонението пред компанията, те са автентични на работното си място, защото това е тяхното жизнено място. Тези хора, макар и сменящи работата си на 3-4 години, всъщност са изключително лоялни – към себе си. Те живеят, работейки, и компаниите ги привличат, предоставяйки им нови предизвикателства. Тези служители остават в една компания, докато дойде време да продължат напред – докато животът ги раздели.

Единственият начин да се осигури привързаност на такъв служител към компанията е компанията и служителят да имат споделени ценности относно работата и живота по време на работа. След като за тези служители работата е част от идентичността, то идентичността на компанията трябва да хармонира с нея. По този начин лоялността не е жертване в името на по-висша цел, което неминуемо води до фрустрация и очаквания за компенсация, а хармонично и продуктивно съвместно съществуване.

Но защо “главите” да са по-различни от другите служители? Нима за всеки служител работата не е най-структурираната част от живота? Нима работата не е начин за себеизразяване и себереализация? Разбира се, че е. Следователно, ако иска да изгражда лоялност у служителите, компанията трябва да създава обща идентичност и ценностна система с тях. Нещо повече – компанията трябва да търси личности, за които конкретната работа е част от идентичността, от жизнения проект.[2] Такава лоялност е равностойно отношение между личност и личност, а не инфантилно или фетишизирано отношение между зависим и авторитет.

Казахме “отношение между личност и личност” – това води до другия необходим аспект на новата лоялност – тя може да е отношение само между личности, а не между личност и лице. Лоялността, базирана върху идентичността, върху човешкото, е човешко отношение, а не интерфейс човек-машина. Компанията може да подпомага създаването на отношения между конкретните свои служители, вътре в екипи, по вертикала и хоризонтала, вместо колективен култ към марката.[3]

Какво би означавала тогава тази лоялност? Очевидно тя не е свързана с времето и изпитанията, прекарани в компанията. Лоялността може да се предефинира с въпроса: Служителят работи ли така, все едно работи за себе си, а не за работодател? Ако имаме налице лоялност към себе си при работа с личности, споделящи общи ценности и нагласи, вероятността за положителен отговор на този въпрос е голяма. В крайна сметка може да приложим една по-очовечена версия на закона на Адам Смит: работейки в своя собствен интерес, служителят, воден от невидима ръка, работи за интереса на компанията. Докато животът ги раздели.

---

[1] Профсъюзите и колективното договаряне до известна степен превръщат отношенията в по-равностойни, “лице-лице”.

[2] Можем да разберем по-добре това и като разгледаме и другата хипотеза при набирането на нови служители – обикновено кандидатите с най-големи финансови претенции държат на парите, защото няма на какво друго да базират предпочитанията си към работата. Поради размита идентичност, те не могат да открият себе си в работата и не могат да бъдат лоялни към себе си. Очевидно високите заплати ще ги привлекат в компанията, но това ли е лоялността, която компанията търси?

[3] Разбира се, това крие риск от екипни напускания на компанията, но най-вероятно ползите оправдават риска.

13/ Резиденти, агенти, явочници, славейчета…

via Municeps

Добре че обявиха поредната доза агенти, та да спрем да си говорим за санкциите от ЕК.

Утре чакаме следващия скандал, за да спрем да си говорим за агентите от БНТ.

От всичко чуто през последните часове, си правя следните изводи:

1. Най-добрите, най-умните, най-качествените са били оглеждани и канени да сътрудничат. Ако някой не е бил поканен, значи е бил (и все още е) тъп и некадърен.

2. Те всички са сътрудничели в името на Родината, а не на КГБ, и са били възнаграждавани със софийско жителство, кола Лада (Москвич – не) без опашка, жилище, за децата – хубаво училище, пътувания в чужбина, кариера, и втора заплата – с малки вноски, но редовно.

3. Те всички са горди с това, което са правели, и пак биха го направили. А тези, които не са горди, са изненадани, изумени и съсипани от тази инсинуация, защото никога, ама никога не са и помисляли за сътрудничество.

4. Те са истинското богатство на нацията, защото всичките са на директорски или подобни постове и по време на демокрацията. Който днес не е директор, е бил (и все още е) тъп и некадърен.

5. Когато някой от тях е поемал по пътя на партийното лидерство, е бил освобождаван от патриотичния дълг, защото партията-майка все пак се е срамувала от тези си дечица – службите.

Ясно ми е всичко като бял ден, както и това, че съм от тъпите и некадърните.

И все пак:
И ти ли, Димитри?

14/ На Кузманова „цезурката” или как Цветанка прави реклама на Йорданка

via Sulla

Решил съм да поканя Йорданка Кузманова* на поетически турнир. Нещо като онези турнири, които организираше добрият стар дук Шарл д’Орлеан в замъка Блоа, само че тук замъкът Блоа ще бъде култовият жълт вестник „Уикенд”, който, разбрах онзи ден, редовно организирал литературни конкурси**, а вместо легендарния Франсоа Вийон на това достойно поле на честта ще се яви г-жа Кузманова. Ако, разбира се, приеме отправеното от мен предизвикателство.

Желанието ми да я предизвикам възникна в събота (или когато там се излъчва предаването на Цветанка Ризова), докато гледах как водещата и гостуващата й актриса се вайкаха по изгубената българска словесност. Йорданка и Цветанка (особено Йорданка) стигнаха до извода, че понастоящем в България словесност няма, а само „едно фъфлене и надута музика и не се разбира за какво става дума”. Вече по тържества и купони никой не четял поезия, а се слушало само музика, а дори и когато някой решал да чете поезия, то не знаел къде да сложи цезурата***. „Една цезурка не знаят къде да сложат” – потресе се от възмущение Йорданка Вийон. После бе очертана апокалиптичната картина на нашето съвремие, в което обладани от чалга зомбита сърфират из Интернет и при никакви обстоятелства не се съгласяват да рецитират стихове, защото са емоционално и естетически изпепелени. Въобще, днешните млади не са такива, каквито бяха едновремешните млади. Лишени от ценности и идеали, те желаят само да консумират – да се консумират помежду си и да консумират материални блага, в т.ч. и съвременната култура, която в никакъв случай не може да бъде определена като духовна.

Слава Богу, скоро стана ясно защо е цялото ридание над могилата на поезията. След умело зададен от Цветанка въпрос, Йорданка си призна, че, да, и тя самата пишела стихове и дори ги била издала наскоро в книжица (тук актрисата-поетеса вади книжицата, за да е по-удобно на камерите да я доведат до знанието на потенциалните й купувачи). Цветанка се сгърчва в една-две конвулсии на естетическо-духовен оргазъм и моли Йорданка да зачете от книжицата. Йорданка тутакси зачита, без никакво предупреждение към зрителите със слаби нерви. А такова предупрежденентие дължи всяка телевизия, когато се кани да излъчи брутален материал. Както и да е, рекламното четене протече, разбира се, без никакви цезури, защото цезурата е елемент от стихосложението, а в представения текст стихосложение не беше възможно да се наблюдава. Не знам защо има хора, които си мислят, че да пишеш поезия, това е да пишеш първото нещо, което ти дойде на ум, при единственото условие да не пишеш до края на реда, а от време на време да започваш на нов ред, така че да се оформи нещо като строфа, поне графично.

Смятам, че поезия се пише само от две категории хора: гении и присмехулници. Първите обикновено са мрачни типове, които не знаят какво правят. Те пишат онова, което им диктува Бог и често сами не разбират какво са написали. Вторите се присмиват на света, като го цитират. Така, цитирайки и цитирайки, те най-накрая прибягват и до поезията, която е цитатът на всички цитати. За разлика от гениите обаче, присмехулниците във всеки момент и на всеки етап от заниманията си са абсолютно наясно с това какво правят и защо го правят. Всички останали, които пишат недовършени редове, мислейки ги за строфи, са графомани. Те искат да създадат фалшива представа за собствена значимост в собствените си очи.

Аз съм циничен егоист и нямам навика да се трогвам, когато някой обиди някой (в цъфналата ръж J), но кой знае защо се засегнах, когато нарекоха съвремието ми бездуховно и даже безсловесно, а младите хора, които го населяват и му придават неподправена свежест, особено някои госпожици сред тях, вятърничави персони, които се интересуват само от „Мюзик айдъл”****. Аз чета блоговете на много млади хора и като човек, който покрай другото разбира от текстове и словесност, мога само да им сваля шапка. В повечето случаи те са прочели мното повече от младежите на предишното поколение, нищо че са го прочели в Интернет, а не в библиотеката. В повечето случаи (и това е най-важното) ТЯХ са ги прочели много повече хора, отколкото са били зрителите (и читателите) на интелектуалци от поколението на Йорданка Кузманова. Един добър блог се посещава над 100 000 пъти годишно. От тях нека качествените посетители, тези, които старателно са прочели написаното, да са не повече от ¼. Това са само за година повече от 25 000 човека с критично отношение към текста и развита ценностна система. В какъв тираж се публикуват стихосбирките? Колко души събира един театрален салон? Не бива младите хора, които показват чудесна езикова култура и дори преждевременна ерудиция в много области, с лека ръка да бъдат наричани безсловесни и бездуховни. Ама, ще кажат Цветанка и Йорданка, ние не сме имали предвид тях. Е, и аз мога да кажа, че руснаците през ХІХ век са вечно пияни мужици, които се подстригват с паница, бръснат се, като си палят брадите с главня от огнището, и спят пърдейки върху печката. Мога, но няма да го кажа, защото може би ще обидя руснаци като Пушкин, Лермонтов, Толстой, Гогол, Чайковски...

А сега няколко думи за поетическия конкурс в жълтата преса (чудесно поле, на което бездуховното съвремие да срещне одухотвореното минало). Както казах, колекционирайки епизодите на „Ало, ало!”, попаднах на следната обява:

Който има някаква връзка с Йорданка Кузманова, нека й прати линк към този постинг и тя да се чувства поканена да се включи в конкурса. Ще се включа и аз. И както при дуелите, когато единият съперник определи времето и мястото, то другият задължително определя оръжието, така и аз, определяйки „Уикенд” като място на сблъсъка за честта на Съвремието, приемам оръжието на противника, а именно – поезията. Признавам, поезията не е най-силната ми област в парадигмата на словестността, а пък особено одухотворената поезия (такава без рима, ритъм и смисъл) ми е направо чужда, обаче noblesse oblige*****. Ето впрочем няколко образеца от последния брой на „Уикенд”, които много се родеят в естетически и технически план с чутото от Йорданка в предаването на Цветанка. Явно ще се видя принуден на напиша нещо подобно. Нещо такова:

Вървя през пустиня от мътни въпроси.
Тя проси
и може да носи
все нови коварни и подли въпроси.
Защото
каквото
на съд се подложи
в дебелите ложи
от порови кожи,
то няма да има очи да попита
кога самолетът за Варна излита.

Нещо такова... Не знам обаче дали ще се справя. Като гледам, пак са се прокраднали рима и ритъм...

Освен стиховете, двамата с Йорданка Кузманова трябва да изпратим също така и своите автобиографии и снимки. Тоест трябва да си сядам на задника и да пиша автобиография. За щастие поетическа снимка вече имам. Ето я:

И за да обобщя. Скъпи читатели на блога ми, очаквайте в най-скоро време моята автобиография и конкурсната творба, с която ще се явя в „Уикенд”. Ако пък и някой от вас също желае да манифестира своята безсловесност и бездуховност, прочетохте обявата...

===========================================
* Йорданка Кузманова – актриса от моето детство.

** ... литературни конкурси – Вестник „Уикенд” напоследък започнах да си купувам, единствено защото с него продават и епизодите на сериала „Ало, ало”, към който аз съм пристрастèн. Затова разбрах за поетичния им конкурс чак на неговото осмо издание.

*** цезура – „Хекзаметърът е дълъг стих. При неговото четене или рецитиране се налага известно спиране. Тази кратка почивка се нарича цезура и значи буквално сечене, понеже най-често сече една стъпка. Традиционно е прието да се нарича мъжка цезурата, когато е след дълга сричка, а след кратка — женска. Първата сричка на всяка стъпка в хекзаметъра е винаги дълга и се изговаря с известно повишаване на гласа. Това повишаване на гласа се нарича иктус. Останалата сричка или останалите две срички на стъпките се изговарят малко по-ниско от първата. Това понижено изговаряне носи името тезис. Четенето на стиховете, като се спазва иктусът, тезисът и цезурата, се нарича скандиране. Стиховете на „Илиада“ винаги се скандират.” (Александър Милев)

**** “когато нарекоха...” – всъщност, ако някой се кани да ме обвини, бързам да заявя, че това не е точен цитат от разговора между Цветанка и Йорданка, но смея да твърдя, че съвсем точно предава духа на казаното. Същото важи и за останалите позовавания на разговора в текста.

***** noblesse oblige – благородството задължава (фр.)

15/ 4 чифта цици и едно погребение 2

via Совичка

Винаги съм обичала момента преди да излезем. Дрехи, проснати по всички легла. Обличаш едно, комбинираш го с друго – не става, не и с тези обувки! Всъщност можеш да облечеш всичко. Само няколко парцала и изглеждаш както си пожелаеш – небрежна, стилна или лесна. Лесна е окей, мисля си аз, и поглеждам към най-късите панталонки. Разменяме гримове и съвети. Лилавото било в тенденция. Заклеваме се, че никога през този сезон няма да облечем лилаво. Вася и София се приготвят в другата стая, като се редуват да говорят на терасата с гаджетата си. Няма ли край?

Аз и Зу сме готови отдавна и чакаме. Зу е легнала на едното легло, качила е краката си на стената и е забила поглед в червения си педикюр. Имаме една игра – когато ни стане прекалено тъпо, вместо да броим овце, броим с колко мъже сме спали. Честно казано никога не съм била особено добра. Досега бях успяла да бия само Вася.

Сега броя отново. Излизат 11, но все имам чувството, че забравям някого. Колкото повече се връщам към тази бройка, толкова по-малка ми изглежда. Явно трябва да стана по-общителна. Чакам Зу да каже първа. Тя мълчи. Минута, две. На стената има някакъв кръгъл син часовник, който натъртва стрелката си на всяка секунда и сякаш я удължава.
- Зу? – питам въпросително.
- Броя бе, копеле!
- Още ли?
- Аха.
- До колко стигна?
- 48.
- 48???
- Ами да. Много ли ти изглежда?
- Дали ми изглежда много? Копеле, току-що се почувствах девствена!
- Е, стига, де! Не е чак толкова много.
- Да, бе! В сравнение с какво?
Пак се умълчаваме. Тя явно все още брои. Решавам да не я прекъсвам. Така или иначе пак изгубих. Вася и София влизат в стаята, за да излезем минута по-късно четирите. Вася смята, че приличаме на лелките от „Секса и града”.
- О, я млъквай с тоя тъп сериал! – процежда София.

***

Таксито ни оставя пред Брилянтин. Влизаме вътре и някаква руса красавица ни настанява на втория етаж. Поръчвам бутилка черно Bacardi и решавам, че вечерта може да започне. Приятелят на София обаче не мисли така. Освен че е невъзможно тъп, той е и от онези противни ревниви типове, които звънят през 10 минути и се надяват през слушалката да доловят дали около нас случайно не се навъртат мъже. Тя започва да го успокоява с престорено-лигав глас, от което ми се повръща, и да обяснава как всъщност той е единственият. Понеже в заведението е доста шумно, се налага да излезе. Няма проблем! По-малко приятелки, повече алкохол за мен.

Зу отново е на вълна смс-и – да пише или да не пише. Дори дилемата на Хамлет не е траела толкова дълго време, мамка му! Аз й предлагам да му пише, защото това ми се струва единствения възможен начин да спра любовната агония, обаче не. Сега изниква още по-важен въпрос - какво да му пише? Поръчвам втора бутилка Bacardi.

Поне на Вася й падна батерията на телефона. Явно силите са все още на моя страна. Тя оглежда заведението с огромните си кафеви очи, като ги върти ту наляво, ту на дясно. Изведнъж ги спира в ъгъла на клуба, където друга женска компания се смее и празнува нещо. Преценява ги бавно от глава до пети, а после в обратната посока и заключва, че всъщност са ужасно красиви и трите. Не красиви, те са направо перфектни и дори нямат силикон като повечето, вълнува се Вася. Тези са си естествени и красиви – седят си и блестят в ъгъла на заведението. Само това ми липсва, мисля си. Някой, който да ми напомни, че където и да се намирам винаги ще има някоя по-красива и по-умна от мен. И това точно на рождния ми ден. Светът е кофти място за живеене!

Междувременно София се връща, но телефонът й пак звъни. Не си били казали нещо много важно. Ей сега се връщам, подхвърля и изчезва за още 30 минути. Забелязвам, че Зу сериозно е напреднала с алкохола. Разбирам го от липсата на втората бутилка и от момента, в който тя престава да отмята бретона си настрани и го оставя да пада свободно в очите й. Някъде по това време пънкарът в нея излиза на повърхността и започва да вилнее безобразно.

- Цялото заведение, копеле, е пълно с жени! Пренаселили сме света и накъдето и да се обърнеш има само путки. Не мога да повярвам!

Аз се оглеждам наоколо и установявам, че наистина почти няма мъже. И не само това. От всички усмихнати, разголени и цветни женски компании нашата е най-кисела. Взимам двете си приятелки и кроткото си пиянство под ръка и се омитаме веднага.
По пътя вече дори не се сещам, че имам рожден ден. Искам възможно най-бързо да стигна до хотела, да заспя и да забравя къде се намирам. Зу върви пред мен и леко се поклаща в двете посоки. Крещи как всички в Слънчев бряг са кисели гъзове и трябва да умрат в лайна. И курортът да потъне в лайна. Целият!

Някакви момчета от огромен лъскав джип ни гледат настървено, ама май не със сексуален подтекст. Всъщност много злобно ни гледат даже. Аз сритвам Зу в кокалчетата, обаче тя вместо да млъкне, просто пада и продължава да псува. Вася и София дори не я забелязват, защото отново говорят по телефона.

Вървя и се чудя откога мъжете станаха задължителност, за да можем да се забавляваме. Преди бяхме само ние и евентуално алкохола. Сега вече не е достатъчно. Защо ни е нужна патерица със закачен член на нея, за да се усмихваме една на друга? Човекът до теб не е ли просто този, който винаги те подкрепя, но не и този, без когото не можеш да дишаш? Дори само за един шибан морски уикенд. Ако човек не може да даде сам на себе си това, от което има нужда, защо смята, че друг ще го осигури?

Вървя и се чудя как е възможно да се намирам на морето с любимите си хора - тъпча в пясък, пече ме слънце и кожата ми мирише на плажно мляко, но въпреки това се чувствам като затворена в ковчег, който вълните подмятат из морето. Вътре е задушно, потно и миризливо и нямам никаква идея как да се измъкна. Вътре е някакъв шибан кошмар! Дори да извикам с всичка сила, няма кой да ме чуе. Просто защото понякога любимите хора са далеч, макар вечер да се прибирате в една и съща квартира. Те са се затворили в малкия си свят с гръб към теб и дялкат по своите си проблеми. Няма какво да се направи. Колкото и да кръжиш около тяхната вселена, те никога няма да те пуснат вътре. Не защото не ги е грижа за теб. Просто цялото им същество е заето с това да изваят от поредното дърво удобна патерица.

Сядам на левия тротоар на главната улица и забивам поглед пред себе си. Някакъв непознат мъж се приближава и на развален английски ме пита:

- How much for the whole night?
- Да ти еба майката. – отговарям аз, без да вдигам поглед от паважа.
- Excuse me? – пита ме неразбиращо онзи.
- Да-ти-еба-майката! – спелувам бавно и го поглеждам в очите.

Ставам и се отправям към най-близкото такси. Вече дори не ми дреме къде са момичетата.

16/ ОЛИГАРХИЯТА ВИКА “ДРЪЖТЕ ОЛИГАРХИЯТА”

via Стефан Иванов

В края на третата година от мандата си все пак БСП си влезе в ролята на партия на социалното равенство и онеправданите сини якички. Предложените текстове за нови програмни документи на червените, които трябва да бъдат гласувани на предстоящия конгрес на партията, подхождат по-скоро на комунистическо движение от началото на миналия век, отколкото на модерна социалдемократическа платформа от европейски тип.

Oсобено ме заинтригува специфичното лицемерие, с което се оплюват монополите, олигарсите и картелите, които дълги години финансират екстравагантните предизборни кампании на Червената госпожа и в крайна сметка винаги са били част от нея.

Трябва да призная, най ми стопли сърцето обаче атаката срещу олигарсите. Озари ме мисълта, че БСП ще скъса с всички хора, които й носят изборна победа. Защото, нека бъдем честни, тримата официално най-богати хора в държавата са близки до БСП. Често получават отстъпки и подаръци от партията-майка. Днес, неразбираемо за мен, БСП започва да раздава публични шамари без адресат. „Не на олигарсите!” Но кои са те? Никой не казва.

Всички в БСП им знаят имената. Нима министър-председателят не знае кои са богатите хора в държавата? Няма значение. Важното е, че БСП мрази олигарсите, които и да са те. Може би дори олигарсите по цялото земно кълбо. Може би дори тези, които „спасяват” и „убиват”, „Кремиковци” периодично.

Още смях буди шамарът срещу монополите проектирани, създадени или протектирани пак от БСП – „Булгаргаз”, НЗОК, АЕЦ „Козлодуй”, а в бъдеще и АЕЦ „Белене”. Защо така щедро БСП наби децата си? Какво са виновни те, че държавата ги е създала и отгледала, а те най-чинно се отблагодаряват, когато е необходимо?

И така, посланието е ясно. На предстоящия конгрес на БСП ще гледате сълзлива сапунка за бедните труженици, които са попаднали в лапите на лошите олигарси, и партията-майка, която като истински Клинт Истууд обикаля в тъмното и раздава шамари, предимно на други мръсни ченгета. Двубоят е зрелищен, валят оставки, следва ритане по кокалчетата, в крайна сметка светлите сили побеждават. Или?

Ако във филмите побеждават винаги русите и синеоките, то действителността ни предлага често големи изненади. Само да не стане така, че същите тия олигарси да си запазят позициите в БСП и след конгреса. Тогава ще наблюдаваме тежка (северно) корейска драма в три части най-малко, а шамарите ще продължат поне до изборите…