19/ How To Talk About Books You Haven't Read

via fashionista wannabe




Откакто Mel Gibson ми изкара шестица с ролята си на Hamlet, на рецензия за филма, при условие, че успях да проследя само първите 5 минути, знам, че някои неща се получават по-добре с необременено съзнание.

До този извод е достигнал и Pierre Bayard - френски професор по литература, който има дързостта да си признае, че само бегло е преглеждал томовете на Пруст, както и че често се вижда принуден да пише ревюта на книги, които въобще не е чел. Да не четеш е тема табу в кръговете, в които той се движи, което му дава повод да създаде a survivor's guide to life in the chattering classes.

Според него оживено и без притеснения можем да дискутираме от книги, които просто сме разгърнали до такива, от които си нямаме и най-малка представа. В "How To Talk About Books You Haven't Read" - заглавие звучащо много повече англо-саксонско, отколкото галско - той разграничава 3 притеснения, които всички ние изпитваме като читатели. Първото от тях е задължението да четеш. Живеем в общество, в което четенето си остава обект на сакралност, особено когато се отнася до отделни "канонически текстове", които е абсолютно забранено е да не си прочел. Второ, задължението да прочетеш книгата в нейната пълнота. Ако на нечетенето се гледа с укор, то бързото четене и прескачането на страници се смята за лошокачествено и повърхностно. Третото притеснение е да си чел книгата, така че да си в състояние да водиш дискусия за нея. Тезата на Bayard е, че е напълно възможно ползотворно да обсъждаш книга (или друго произведение), от което си нямаш понятие дори с човек, който е също толкова запознат. Единственото, до което водят изброените притеснения е липса на отвореност при общуването с другите и ненужно чувство на вина.

В американски университет един от преподавателите започнал т. нар. "игра на унижение" със студентите си. Правилата са всеки от тях да си признае за велика творба, която никога не е чел. Един от професор се изпуснал, че не бил чел Hamlet, което, както може да се предполага, имало известен отзвук. Pierre Bayard не е сред изумените и поставя тази книга в категорията "виртуална" библиотека - произведения, с които няма как да не сме запознати. Pride and Prejudice, Jane Eyre са заглавия, които включвам в своята виртуална библиотека като отдавна съм се отказала да положа усилието, което може би заслужават. Почвала съм Mrs. Dalloway на Virginia Woolf няколко пъти и почти съм стигала до средата, гледала съм филма и настроението ми е горе-долу ясно. В същото време след продължително заравяне в Майстора и Маргаритата, въобще не мога да обобщя за какво е книгата, камо ли да коментирам любими сцени и детайли. Четенето неизбежно включва в себе си и процес на загуба. Не можем да се надяваме да задържим в съзнанието си всичко прочетено и не бива да се упрекваме за това. (Намигане към преподавателската гилдия, пред която съм принудена да се изправям напоследък. Тъжно е, че всички книги, които съм прочела през последната година и отгоре включват "право" в заглавията си.)

Разбира се, тук не става въпрос за пълно отсъствие на четене, не може да си неграмотен. Необходимо е да имаш отношение към литературата и да знаеш, че книгите съществуват в единна система. Всичко което трябва да направим е да имаме обща представа за какво е книгата и къде да я поставим в "колективната библиотека". "Отношенията, връзките между идеите са по-важни от самите идеи", казва.

"За да сме способни да говорим за книга, която не сме чели, трябва да се отървем от подтискащата общоприета представа за безупречни културни основи, предадени ни и наложени от семейство и образователни институции. Представа, която през целия си живот в суетата си се опитваме да достигнем. Понеже искреността в очите на другите е по-маловажна от това да сме верни на нас самите, тази искреност е достъпна само до онези, които се освободят от постоянната нужда да се покажат образовани, което хем ни травматизира, хем ни пречи да бъдем себе си."

Bayard обнадеждаващо настоява, че ще продължи да говори за книги, които не е чел - изглежда досега му се е разминавало - и предлага оптимистичния възглед, че само когато хората преодолеят "страха си от култура" те самите могат да започнат да пишат.

Поуката в крайна сметка е не да експлоатираме четенето за демонстриране някакъв социален статус, което съвсем не е и целта на авторите. Четем заради преживяването, а не за да кажем на приятелите си, че сме чели. (Явно има хора, които се нуждаят от подобно напомняне...)

Тук има една друга плоскост - на всички онези книги, които сме прочели, но не бихме си признали доброволно. Книги, които не маркирам в Goodreads. В Езикова ги наричахме non-intellectual literature, към която категория спада Agatha Christie примерно, а в публичното пространство им викат халтура в лицето на Дан Браун, Мулдашев, Куелю. Само до ония мафиотски книги, които продават в хранителните магазини не съм стигала. Което би значело да съм на дъното и да започна да копая надолу.

Photo: H. Armstrong Roberts

ps: Иронично или не, How To Talk About Books You Haven't Read не съм я чела. Pierre Bayard би се гордял с мен.

20/ Кмет съквартирант

via Блог високо, цар далеко

Имах много странен сън тази сутрин. Сънувах, че се пренасям на квартира и апартаментът е някаква странна компилация между последните 3 различни 3-стайни апартамента, в които съм живял. @ от тях в Овча Купел и един в Люлин.
Съквартирантите ми бяха пак компилация от старите ми съквартиранти - Емо и Чарли, с които съм живял в Овча Купел и брат ми и гаджето му, с които живеехме в Люлин.
Та сънувам аз, че сме тия хора и започваме да се подреждаме кой в коя стая да спи. Аз като цяло предпочитам да съм сам в стая. Егоист. Социопат. Какъвто и да съм.
По едно време вратата на хола се отваря и влиза Бойко Борисов:
"Здравейте".
Аз се чудя кво става и питам останалите кво прави Бате Бойко при нас?
Едният от тях ми отговаря:
"Оня, лудият, е пуснал обява за съквартиранти и Бате Бойко също си е търсил квартира, така е дошъл при нас".
А оня лудият е бил наш общ приятел, за който не се сещам, уж всички го познават. Той е пуснал обява за апартамента, той е търсил и намерил апартамента, той е намерил и Бойко за съквартирант, след което е умрял. Затова и не е сред нас, да се разпределяме по стаите.
Бате Бойко си отива в стаята и си я заплюва.
"Ясно, ще трябва ние тримата да сме в хола, а брат ми с гаджето си в другата спалня."
Ще бъде ебаси и свинщината в тоя апартамент. Нещо средно между студентско общежитие, казарма и кочина.
След малко Бате Бойко идва пак в хола и казва:
"Момчета, в моята стая има място за още един човек: Който иска може да дойде."
Всички страхливо мълчим. Всички страхливо продължаваме да мълчим. Част от секундата мълчание изглежда като минута мълчание в чест на геройски загиналите. Накрая аз се престрашавам:
"Айде, де, айде, че да не посочваме".
Никаква реакция от останалите...
"Е, добре. Аз ще дойда", казах аз и започнах да си събирам багажа, за да живея с новия си съквартирант.

Странен сън, нали? Поне е с Бойко Борисов. Можеше съквартирант да ми е и Нюки Василев - Малкия Мук.

Господин Борисов, ако четете този блог пост, моля да имате предвид моята кандидатура за министерски пост, когато ГЕРБ спечели изборите.
Аз обещавам следващата или по-следващата седмица да си подам молбата за членство в ГЕРБ.

21/ emPAYNER state music !

via Моят голям и луд балкански живот

"Модерното" хора требе да спрат да си правят погрешни изводи за чалгийцата. Много често ми се случва сред нови хора да се заговорим за мюзик и типа предпочитания и аз като кажа, че слушам "ча-ча" и обикновенно ми се отговоря с "Оле боже", "Не ти отива т'ва", "Ни приличаш на такъв". А на какъв ли приличам, аааа ? Как може хората, да ненавиждат чалгата и да говорят само простотии за нея, без дори да я разбират. Не смея да твърдя, че няма пълни селяндури слушащи чалга. Дори и аз понякога се държа като бруталния селянин. Но просто така разпускам от сивото ежедневие. Познавам адски интелигентни хора със по няколко образования (някъде му казват ВИШУ), които слушат чалга и не мисля , че те са някакси по долни от другите. Музиката е забавление и не трябва по нея да съдим кой какъв е и кой колко има в главата (или в гащите). Жал ми е за хората които са тесногръди... Така че драги ми алтернативчета, драги ми хейтъри, скъпи мои ограничени - не бъдете комплексари и опитайте да слушате всякаква музика . А ако не желаете, просто спрете да обръщате внимание на тази така "просташка" музика и си слушайте каквото пожелаете.
Айде със здраве и не забравяйте: Чатла патла кайнанъ! :)

22/ Да знаеш, че съм аз!

via Анна

Когато преди 2 години намерих колата си с изкъртено нарочно огледало, се разстроих ужасно. Първоначално не разбрах причината, но после се огледах и видях, че съм паркирала на тесния тротоар така, че да не може да мине никой. Нито човек, нито животно. Новото ми огледало ми струваше доста време – поръчка в Пежо, чакане, включително и Неговото време - ходене до майната си да го вземе и тн…Тогава не разбирах що за просташко и варварско отношение е това. Тогава. Сега, обаче…

Сега, когато съм на улицата с количката и когато за стотен път, излизайки от вкъщи, ми се наложи да изскоча с детето на платното на Свети Наум….Питайте ме! В началото само се ядосвах, псувах бясна и ритах гумите на нахалника. Не смеех да направя нищо, докато един ден, не чух свистящи спирачки зад гърба си на улицата и в главата ми не зави една сирена за опасност, която всяка майка е чувала. Върнах спокойно детето на тротоара, сложих спирачка на количката, извадих ключовете си, избрах най-острия и с всичката сила, която имах направих дълга и дълбока черта в лявата врата на нещастника. Сърцето ми заби лудо, по бузите ми се разля червенина, огледах се като престъпник и продължих надолу по булеварда с победоносно изражение. От тогава до сега всеки ден се сблъсквам с коли, които са паркирали по тротоарите така, сякаш са си купили пътя. И вече нямам капка колебания. Когато не мога да мина с количката, без никакво притеснение вадя ключовете и оставям ужасяващи резки, обръщам огледала…въобще всякакви варварски изпълнения. Сега съм решила да си купя един сериозен пирон, защото с ключовете не винаги ми се получава добре. Смятам да се пробвам да го сложа отстрани на количката, така, че да не ми се налага на натискам много.

Предполагам, че сега се възмущавате много и вашата цивилизована същност отказва да приеме метода ми. Да, предполагам. Ако това ви се струва лошо и нередно, значи никога не ви се е налагало да се движите с детска количка или не дай си боже с бастун по софийските улици. Не ви се е налагало да изскочите на един от най-натоварените булеварди в София с детето си на платното и не сте чували зад гърба си спирачки и псувни. Не ви се е налагало да изчаквате някой „любезен млад мъж” от потока минувачи, който да ви помогне да пренесете количката над капака на някой тъпанар. За мое голямо удоволствие разбрах, че не съм единствената терористка с количка. Моя близка приятелка използва за дране един остър ръб на детското возило. И съм абсолютно сигурна, че не сме само двете.

Преди няколко дена пред нас един пернишки номер беше паркирал така, че собствениците на 4 гаража и отделно на още 3 коли, паркирали пред тях, да им се наложи да минават през една градинка и да скачат от два високи бордюра. Човекът беше паркирал колата си като в пустинята, запушвайки 7 коли, и я държа там цял ден. Груба грешка! Когато вечерта минах покрай него, чистачките му бяха счупени, имаше три заплашителни бележки на стъклото и 2 спукани гуми. След като и аз не успях да паркирам нормално заради него, му направих 2 резки на лявата врата, а по-късно Той му откърти огледалото и написа с черен маркер на капака „ Добре дошъл в София!” Сигурна съм, че нещастният собственик на Форд Незнам-си-какъв РКхххх вече сериозно ще внимава къде паркира и дали не пречи на някого. Сега се възмущавате, знам!

Но не сме само Пенчо, Генчо и Аз. Всеки ден стотици момичета рискуват живота на децата си като им се налага да се движат между колите, тъй като не могат да минат по тротоара. Стотици възрастни хора, твоите баба и дядо, а утре и твоите родители, залитат с крехкия си вестибуларен апарат покрай колата ти. Ходят като въжеиграчи по бордюрите и газят в калта на градинките. Сега ще кажеш, че няма места за паркиране. Така е. Няма. Няма и да има. Улиците в центъра на София до една трябва да станат платени. И скъпи. Много скъпи! Така, че да няма начин сульо и пульо да си паркира колата, залепена за входа на кооперацията или в някоя градинка. Трябва паяците да са двойно повече. Трябва, трябва, трябва! Каквото и да си говорим, все няма да е достатъчно. Остава ни само да пишем, говорим, да псуваме и да се оправяме сами.

Аз намирам удоволствие в това да забивам бъдещия си голям пирон във вратата ти. Когато застрашаваш детето ми, ще спукам гумите ти, ще надера капака ти или ще счупя стъклото ти. Когато застрашаваш живота на детето ми, имам абсолютното право да съм варварка, селянка, нецивилизована и всякаква. И не ми пука колко ще ти струва да си изчукаш, боядисаш или пастираш колата!

И когато следващия път видиш дълбока резка във вратата си, да знаеш, че съм аз!

23/ Нещо лудо за (не)гледане

Via Пешовизми

Както си пиех винцето в неделя следобед и реших да пощракам с дистанционното по каналите. И попаднах на тоя. Георги Жеков от "Безкомпромисно". Беше набарал някакви селяни от Ръжево Конаре, единия дядо бил селски кмет седесар, и имаше някакъв с ватенка, бивш комунист. Тоя ги разката, че са виновни...заради комунизма. Аз си мислех, че е пиян. И така като го слушам и гледам си мисля, че редовно е пиян. С две думи според неговата теория всички комунисти са престъпници и терористи и трябва да влязат в затвора. По тази логика трябва да тикнем почти целия български народ там като бивши членове на БКП. Честно казано тоя ми иде да го набия. Не бях чувал скоро толкова отвратителна реторика. Не знам СЕМ как допускат подобни проповеди за насилие и дискриминация в ефира.

24/ Аз съм мъж!

via Секс

Мъжете сме пичове! Ние сме страшни ковачи, сеячи и стрелци! Ние можем да правим деца до дълбока старост, а жените не! И въобще не ни интересува нито една любов на никоя! Ние мачкаме, щурмуваме и минаваме на парад през царевичАка на живота и нищо не може да ни спре! Ние сме мъже!

25/ Any given morning

via 3qt

7:45 е. "Рано е още", мисля си, "все ще има къде да спра, не може да са заели всичко". Стигам до "Иван Вазов". Правя десния завой. Веднага се сещам за нещо, което видях онзи ден в един от блоговете на блогосферата: "Guys, what the fuck did you do?!". Всичките ми илюзии са съсипани, закъснявам, а е очевидно, че ще направя няколко туристически обиколки на района - или докато намеря къде все пак да паркирам, или докато се откажа.
В колата свири "God knows you lonely souls" на Unkle. Тематично.
С ентусиазъм на плешив таралеж започвам парадната обиколка. Отстрани весело ми махат неприбрани странични огледала, които ме приканват любовно да ги погаля със своите. Похотливи мръсници! Огледалата ми може да са залепени със скоч, но няма да ги дам на лъскавите ви, още дъхащи на лизинг претенции. Те ще бъдат греблата, с които ще изплувам на петното на щастието. На онези няколко метра, където радостно ще потъркам гуми маневрирайки до припадък.

Правя кръг... НЕ... правя квадрат. Защото търсенето на място за паркиране никога не е увенчано със съвършенството на кръга, а с досадата на квадратните или правоъгълните стремежи към оригиналност на градските архитекти. И така след един квадрат успявам да се озова на "Хаджи Димитър", където изумен откривам клетката на спасението. Няколко метра, самотно очакващи триумфалното ми пристигане.

Много подходящо, по радио 1 са пуснали класическа музика. Докато въртя волана и главата си във всички посоки, кресчендото достига връх, опитвайки се да ми помогне да одера някоя лизинговка. Не му се давам. Упорит съм като надрусан заек пред зелева градина с въоръжен пазач.

Разбира се, упорството увенчава усилията с успех. Този път - без жертви