147/ Бастунът на доктор Хаус

via Whats that crap

Повечето хора с увреждания, които съм виждала, по нещо си приличат. Говорят малко и тихо, гледат надолу и се движат бавно и внимателно, сякаш с цялото си поведение се извиняват, че изобщо съществуват. За мое огромно щастие, моите родители са ме възпитавали като нормален човек и никога не са поставяли акцент върху това, че съм куца. В резултат на което говоря високо и ръкомахам, гледам хората в очите, търча след трамвая и дори танцувам. Браво на мене, но все така ми е мъчно, че при цялото ми ръшкане из клубове и кръчми за тия години съм виждала само още едно куцо момиче. Виждала съм няколко момчета на патерици, яки момчета, които явно са се контузили при спортуване. Виждала съм дори няколко пичове в количка, момичетата им се радват, момчетата им купуват пиене. Много мило, нали? Но момиче в количка в клуб не съм виждала. И за какво ли би ходило там? Едва ли някои ще му се израдва и ще тича да му купи дринк.

Всички знаем харизматичния доктор Хаус с бастуна, а някои спомня ли си доктор Кери от Спешно отделение, онази проклетата, с патериците? Дори и в тия неща има двоен стандарт. Клишето повелява: мъж с бастун = очарователен непрокопсаник; жена с патерици = зла и съсухрена стара мома. Не че не се кефя на доктор Хаус, де.

Всъщност не познавам особено много хора с увреждания. Веднъж в библиотеката се запознах с един пич с нефункционираща ръка, които искаше да си споделяме какво е да си повреден. Пичът обаче беше вярващ християнин и на мой вкус малко нещо сухар, та прителството ни не процъфтя за дълго. Той ме тътреше по екологични кафенета, където не се пуши, аз го носех по метълски кръчми и го поях с бира - и така. Според мен на този пич ръката съвсем не беше най-големия му проблем.

Другите хора с увреждания, които познавам, бяха една банда слепи веселяци, с които се запознах в Студентски град, една от тях ми беше съквартирантка. Но за съжаление вече бях уредила заминаването си в Чехия и успях да си другарувам с тях само няколко месеца. Слепите са големи пичове и умеят да се забавляват, но за съжаление само в собствената си среда. Не че са срамежливи – просто никoй не ги ще. От цялата им доста голяма компания, знаете ли колко хора бяха зрящи? Само аз. Е, едно от момчетата, което не беше напълно сляпо, имаше зряща приятелка, но тя много-много с нас не се събираше. Останалите се сгаджосваха или помежду си, или никак. Моите познати се чудеха "защо се събирам с тия". Тръгнехме ли някъде на кръчма, все имаше по някой инцидент. Току ще искат да бият някои от слепите другари, понеже в някого се блъснал или "гледал нагло".

Всички се радват на доктор Хаус по телевизията, но в живота подминават хората с увреждания с гузна физономия, или ако са по-елеметарни – скачат да ги бият. А самите хора с увреждания се срамуват, че съществуват и с цялото си поведение и външност казват само едно – поражение и примирение с поражението. Затворен кръг.

Иска ми се да можех да посветя тази статия на някой човек с увреждания, когото познавам. Някой силен и харизматичен човек, когото физическия недъг не е смачкал, а напротив – закалил като стомана. Обаче уви, не познавам такъв човек. И моля ви, не ми казвайте, че аз съм този човек. Не пиша това, за да си прося комплименти. И аз се стряскам, когато видя човек с увреждане, и аз се опитвам да не го зяпам, и аз си мисля „Да му помагам ли, или ще го обидя? Да го питам ли, или по-добре да си трая?“. Това, че и аз имам някакъв недъг не ме прави по-знаеща по тези въпроси, нито пък ми създава телепатична връзка с всички останали увредени хора. Може би разбирам по-добре как се чувстват, но това не ми улеснява комуникацията с тях.
Единственото, което умея, е да разкажа...