Нека да сме негри в щата Алабама

via Marfa

Здравей. Да, на теб говоря. Ти, който си се настанил на удобното си бюро, ти, който получаваш 1000 лева заплата (дай си сметка, че живееш в лелеяната Обединена Европа и работиш за 500 евро, между другото), да ти, четеш ли това? Ако да, чуй ме. Захвърли работата си. Заеби стандарта си. Нека те обземе най-чистий и светлий алтруизъм и иди да станеш учител. По математика. Или информатика. Или каквото там би могъл да преподаваш. Ти си млад, образован, имаш компютърна грамотност (меко казано), имаш доста по-широк светоглед от петдесетгодишната, чакаща кротко пенсията си госпожа по география, чиято лична представа за света е от времето, когато си е писала със съветско другарче и дори е посетила на разменни начала Ленинград. Бий й дузпата и й покажи какво можеш и колко знаеш. Иди в училище, застани срещу тридесетте пубертета, чиито хормони почват да ги карат да искат и да правят все по-странни неща, привлечи интереса им, предай им знанията си, а накрая иди да получиш фиша си. За триста лева. Не искаш ли? Разбирам те.

И аз не искам. Ето защо никога няма да прекрача училищния праг, обзета от пламенната страст да обогатявам културата на нервозните дечурлига. Ето защо нахъсаната, готина, млада и обичана от учениците си учителка по литература ще хвърли дневника, ще си избърше тока на обувката с фиша за заплатата си и ще отиде да работи нещо друго. Например ще стане журналист. Или ще отиде в частен учебен център да води курсове. Или просто ще й дойде ей дотук и ще се махне от тая страна, чието правителство снизходително я потупва по главицата както би потупало непослушния си пудел и ще отиде да гледа стари баби в Гърция, да бави деца в Испания или да бере портокали в Португалия.

Робовладелският строй по света отдавна вече е спомен. “Чичо Томовата колиба” е вече само книга. Но не и тук, не и в България. В България е нормално да искат от хората да работят, само че, ако може без заплащане. Или в краен случай със заплащане, което да те държи на долната граница на социалния минимум, което да ти позволява да запълваш гардероба си с дрехи, закупени от все по-разрастващите се вериги магазини за втора употреба, заплащане, с което можеш да си позволиш да закупиш килограм от безвкусния, тестен заместител на кашкавала, наречен “Тостино”, защото дори млечните продукти се превърнаха в деликатесна, недостъпна за твърде много трапези, стока.

Оправдания винаги има, особено в шуро-баджанашкия квазиробовладелски строй, в който живеем. Българинът работи малко, затова получава малка заплата. Точно по същия начин в американските южни щати са били убедени, че вършат добро на робите си. Негрите работят, а господарите ги хранят, осигуряват им подслон и им дават отвреме-навреме дрехи. Не им плащат, но вероятно защото робите работят малко. Когато все пак робът не работи достатъчно, заслужава бой. Понеже и българинът работи малко, сума ти престижни международни фирми изнесоха производството си тука. Вместо храна и дрехи дават на българина някаква сума, с която да може да се зареди с достатъчно въглехидрати, но повече той не е заслужил. А когато все пак българинът каже, че вече е европеец, че цените са европейски и заплатите също трябва да бъдат европейски, следва бой. Словесен. Обясняват му, че е мързелив и неинициативен, затова дори и подаянието, което получава, му е прекалено много. Да го взима и да не мрънка.

Извинете, шуро-баджанаци, вие, охранени, оядени циреи, достатъчно узрели, за да бъдете изцедени от лицето на България, вие, чиито задници са приели формата на седалките на лъскавите ви ламборджинита, ферарита, мазератита и ягуари, вие, обути с обувки на такава цена, че един чифт би възстановил покрива на къща в Цар Калоян, вие ли ще оценявате труда ми?! Вие ли ще ми кажете, че моите кто минимум дванадесет часа ежедневно блъскане, честно ежедневно блъскане, са по-некачествени от осемте часа на румънеца, македонеца, че и на албанеца (да не говорим за холандеца, германеца, шведа, англичанина и пр., те са от друга галактика)?! Ти ли, нещастнико, с оядена мутра, с костюм на Армани, за който някой ти е казал, че не прието да му виси етикета, ще ми кажеш, че българският лекар няма моралното право да иска достойно заплащане, че българският учител трябва да целува земята под краката ти затова, че изобщо му позволяваш да работи, че работещият в сферата на културата трябва да е щастлив на заплата от триста лева?! Ти ли бе, дребно, жалко човеченце, юпи, чиято единствена прочетена книга е останала някъде далече в миналото, ти ли ще имаш лице да излезеш и да кажеш, че в България може изобщо да се живее с милостинята, която социалното правителство благородно подхвърля?!

Каква е тая наглост? Как може изобщо да съществуват месечни доходи, гравитиращи между сто и петстотин лева в страна, в която сезонните плодове и зеленчуци, в която основните хранителни продукти неумолимо преминават в графата на деликатесните стоки? Да не би да сме се озовали в Африка случайно?! Вие, които се възмущавате на хората, че не проявявали разбиране към правителството, че не се интересували то откъде би могло да намери средства за достойни заплати, пука ли ви на вас, копелета, откъде хората намират пари, за да изкарат месеца?! Имате ли идея как се живее с триста лева? А с двеста? Можете ли да си го представите изобщо? Не, не можете. Прекалено сте заети да логорействате за досиета, да строите магистрали, хотели, курортни комплекси, да се мятате от борд в борд, прекалено сте заети да играете на “Фараон”, убедени, че при крах просто можете да рестартирате играта. Прекалено си заета да измисляш програми “топло мляко и кифла”, може би като знак на това, че съзнаваш, че си тъпа кифла, прекалено си зает да се снимаш в поредния си филм, за да обърнеш внимание на стъпканата, лежаща в калта култура, оставена в ръцете на долнопробна писачка на чалга-текстове. Прекалено си зает да говориш за реформата в образованието, за да намериш време да я проведеш, прекалено си зает да се радваш на бюджетния си излишък, вместо да се притесниш, че това значи неусвоени средства, прекалено си зает да набираш синджири с бесарабски роби, за да обърнеш внимание на българската икономика, прекалено си зает да се възхищаваш на туркменистанския икономически напредък, за да посетиш Европа, прекалено си зает да повтаряш дрън-дрън, за да управляваш.

А ние сме прекалено заети, за да живеем. Прекалено сме заети, за да сме щастливи. Страх ни е да се разболеем, защото лекарствата ще улучат в сърцето парализирания семеен бюджет, караме грипа на крак, защото сме твърде мързеливи, за да работим и парите, които все пак получаваме са знак на милост свише, купуваме учебник втора ръка на детето си, защото дори учебниците поскъпнаха като резултат на проблясъка на поредния гениален ум, изпростяваме, разболяваме се, лумпенизираме се.

На крак, о лумпени презрени,
на крак, далече от труда!
Болни, прости, разорени,
псувайте срещу врага!

Из химна на лумпенпролетариата