132/ малко смърт за вечеря?

via Яна

Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни. Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме. Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пред себе си. И всичко, което става някъде, е просто картина. От време на време изпитвам вина, че се храня, докато гледам всичко това. Че то се вписва в обикновения, вечерен, домашен кръг от случки, без да наруши спокойствието му, без да отнеме от уюта му. Сигурно е нормално. Ако всяка катастрофа на пътя нахлуваше в него по по-драматичен начин, сигурно нямаше да имаме убежища. Но трагедиите все по-често стават фон. Информационен шум, с който се будим. "Музиката", на която вечеряме. Тук по-скоро се чудя дали способността ни да го правим: сутрин да пием кафе с трагичното, а вечер да се отпускаме сред близките си, докато ни разказват за произшествия, дали това не ни прави като цяло по-диви, по-неприемащи нещастието, когато то не е зад вратата ни, по-неспособни да разбираме мъката на другия?