Blog Traveller

About / Относно

2010-05-14T23:41:00.000-07:00

Този блог събра 256 поста от различни автори и се опита да бъде своеобразна снимка на българската блогосфера за годините 2007 и 2008. Доста от текстовете тук вече не съществуват на оригиналните си места.

1/ СПОМЕНИ ЗА ОБЗАВЕЖДАНЕТО НА ЕДИН АПАРТАМЕНТ ПРЕЗ 1981 ГОДИНА

2009-10-20T09:17:00.000-07:00

via За прехода

Дженю Караколев, един легендарен за времето си изобретател, измислил между другото и първия доматокомбайн – писах за него миналата година, ми довери: „ Никога не бих отишъл да живея на Запад!”

Сподели това свое откровение много тайно и на ухо, за да не го помислят за луд.

Този разговор водихме някъде в началото на 80-те години. Точно му бях подхвърлил, че ако сам на негово място, с неговия талант, със сигурност ще възирам.

Той обаче не щеше да бяга. Попитах го защо?

Отговорът беше:” Защото там всичко става с пари, а при нас – с приятели. Колкото приятели имам тук, толкова никога няма да имам там.”

Тогава всички имахме много приятели, в пъти повече от сега.

Може би защото тогава всяко приятелство си беше и бизнес. На ниво разменна търговия.

След последния ми пост намерих много любопитни описания на придобиването на една или друга ценна вещ. То почти всяка покупка тогава си беше едно приключение. Или драма – с увод, завръзка, интрига и т.н.

И когато жадуваната вещ най-после влизаше между четирите стени на апартамента ни, тогава настъпваше нещо като катарзис. Треперещи от възбуда гледахме придобивката, радостта се смесваше с тъга – както на човек му става мъчно, когато завърши един вълнуващ филм.

Скоро щеше да дойде и времето на разплатата – когато услугата трябваше да се върне.

През 1981 година ми дойде редът за апартамент.

Оглеждах празните стаи и смятах колко тона приятелство ми трябва, за да го обзаведа.

Единственото нещо, което купих без връзки, беше полски стереомагнетофон М2405.

Купих го с половината пари от младоженския заем.

Закарах го в празния апартамент, пренесох и един стар дюшек.

Пуснах си единствената ролка с „Бийтълс”, легнах на дюшека и започнах да си пресмятам приятелите.

Сетих се, че жената на един колега познава управителя на магазина за електроуреди срещу Детмаг – говорим за Пловдив.

На другия ден машината започна да работи. Казаха, че в края на седмицата чакат печки „Раховец” –една от легендите на тогавашната домакинска техника.

Дойде уреченият ден, по сценарий трябваше да вляза в магазина 10 минути преди да затвори, да кажа паролата и да дам парите.

Всичко стана за 5 минути. В 18.55 вече излизах от склада със заветния кашон в ръце. Управителят тръгна да заключва, за да останем само двамата и да оправим гаранцията. Секунди преди да превърти ключа обаче някакви закъснели клиенти се вмъкнаха вътре.

Предвидливо направих две крачки назад и зачаках, гледайки през пролуката на вратата. Печката започна да ми тежи – още малко и щеше да ми скъса ръцете. Но аз не пусках скъпоценната вещ и така стоях, докато изгонят клиентите. Издържах.

Хладилникът си го купих без връзки. Но използвах служебното си положение.

По време на панаира в пловдивските магазини пускаха по нещо дефицитно.

Бях се записал за хладилник „Минск” и зачаках пролетния панаир.

За добро или за лошо хладилниците дойдоха още първия панаирен ден. Само че аз – тогава бях млад журналист, бях зает с откриването, слушах словото на другаря Тодор Живков и не подозирах, че само на километър оттук хладилниците вече се грабят от по-предвидливите.

Когато се сетих да проверя – магазинът беше срещу панаира, се оказа, че съм си изпуснал реда.

Закачих си металната значка „Прес”, която ни бяха дали от Пресцентъра, и нахълтах в магазина като служебно лице.

В крайна сметка управителят измисли един хладилник и след час вече носих „Минск-а” към заветния 8-и етаж.

В онези времена асансьорите се пускаха година –две след раздаването на ключовете, когато вече всичко е пренесено на гръб.

Най-тежък ми се стори бойлерът, толкова тежък, че ми изтри завинаги спомените, свързани с неговото придобиване.

Цветния телевизор жена ми донесе направо от ЦУМ – беше намерила връзка със самия управител.

Пералнята пък купих в един двор.

Шофьорът, който пренасяше пералните от склада в магазина, за по-кратко беше минал през къщи и там беше свалил един брой за мен.

Сега някой ще попита колко съм му броил? Нищо!

Всичко ставаше в името на приятелството. Утре аз щях да му направя някаква услуга.

Мивка и клекало за тоалетната ми донесе един приятел от София. Фаянсът беше кафяв – невероятна рядкост за онова време. Оказа се обаче, че трябва да намеря специална „арматура”. Ходих чак до завода – мисля, че беше в Севлиево, с връзки стигнах до директора и получих скъпоценното кашонче.

Сега трябваше да намеря кафяви или поне бежови плочки, за да бъде всичко в тон. Търсих ги две години, докато ги намеря, счупих мивката, която събираше прах на терасата.

В крайна сметка се задоволих с банално бяло.

За компенсация обаче реших на всяка цена да сложа сгъваема пластмасова врата към спалнята. От тези, които днес никой вече не купува.

Такива врати видях на един панаир, произвеждаха ги в „Сторгозия” – Плевен. А чичо ми живееше в Плевен. Приплаках му и човекът започна да търси връзки.

След три месеца вратата пристигна. О, радост. Никой в Пловдив нямаше врата-хармоника.

И накрая сложих черешката на тортата – специални щракалки за осветлението – в същия оттенък на кафявото като хармониката.

Тези щракалки купих без никакви връзки.

Просто влязох в първия магазин и си ги купих без пароли и без опашка.

Имаше обаче една подробност – за да ги купя, трябваше да прескоча до Будапеща.

Бих много път, но си струваше.

Нямаше гост, който да не забележи това чудо на дизайна и да не попита къде съм го намерил.

„От един магазин на „Ракоци” – обяснявах скромно.

Толкова години оттогава – и почти всеки ден пипайки една или друга вещ, се сещам за някое старо приятелство.

Миналата седмица дъщеря ми и зет ми обаче , без да ме питат, изхвърлили „Минск-а” на боклука.

Прибирам се и гледам на негово място един сребрист шкаф „Деу”.

Лъскав и бездушен.

Като че ли беше умрял приятел…

2/ Пешо

2009-01-16T14:23:00.000-08:00

via estranged's privacy

Пешо беше мой съученик. Живееше в къща със страшно куче. Бяхме на по 10 години, малко след краха на комунизма. Аз нямах никакъв достъп до нещата, до които той имаше достъп (видео) така че в повечето случаи дори не разбирах за какво точно говори.

Запомнил съм две негови съчинения.
В първото задачата ни беше да напишем приказка, чието действие да се развива в гората. Ето какво написа Пешо:

РАЗХОДКА
Брус Лий и Рамбо се разхождали в гората.

Срещнал ги Бъд Спенсър.
Но те му се нахвърлили и го победили.

После ги срещнала една нинджа.
Но те й се нахвърлили и я победили.

След това ги срещнал цял отряд нинджи!
Но те им се нахвърлили и ги победили.

И така, Брус Лий и Рамбо си се разхождаха в гората, и Никой не ги побеждаваше.

Един ден, аз, Пешо и Сашо се шляехме по улиците на Божурище. Пешо каза замечтано:

- А представяте ли си, България да беше във война.
- България във война? Но това може да ни унищожи. - казах аз.
- Е, добре де. - размисли Пешо - Не България. Само Божурище да беше във война.
Настъпи мълчание.
На България й се размина, но това, че кръгът се стесни точно около нашия град, някак не вдъхваше оптимизъм.
- Ще си направя укритие - продължаваше Пешо. - и ще ги издебвам и ще...
- Хм, Пешо... - забеляза Сашо - Ако Божурище е във война, теб ще те стрелят и ще те убиват.
- Е, нищо. - ухили се Пешо - И аз ще стрелям, и аз ще ги убивам...

Втората ни задача беше след като бяхме чели историите на Джонатан Суифт в часа по "Чета Книга" (Сендова система...). Трябваше да напишем съчинение, озаглавено "В страната на лилипутите". Момичетата се бяха постарали с дълги истории от по няколко странички. Дойде редът на Пешо.

- Отидох в страната на лилипутите. - започна да чете Пешо. - А отвътре като ме погнаха... Подгониха ме кой с к'вото намери - гребла, вили, търнокопи, лопати...
- Браво, браво, Пешо, много интересно! - заинтригува се учителката.
- И така аз си отидох от тази страна. - завърши доволно той.

3/ Акция срещу пилеенето на време

2009-01-13T07:08:00.000-08:00

via Linnah

Днешно време човечеството много се е загрижило за ресурсите - пестете тока, водата, намалете парното, рециклирайте и т.н. Като една своеобразна богата и отегчена Опра, която е била изпреварена в избора на ресурс (или както по-често се случва смъртоносна болест), аз реших да си заплюя времето и да bitch-вам за него. Как ми дойде тая гениална идея ли? Еми ето сега ще ви кажа.

Бях на зъболекар днес (нямам кариеси! ХА-ХА-ХА!!!) и докато чаках да остържат човека преди мен, съгреших отваряйки сложения до мен Космополитан. Пишеше какво да правим, ако ни сърбят зърната или са се вдлъбнали навътре и кои са 5-те начина да разберем: а) че връзката ни е кофти; б) как да бъдем кучка, но не прекалено; в) как да се предпазим от вируси и бременност (честно, мислех, че са я минали тая тема по-рано) и разни съвети за обличане, които тенденциозно пропуснах. Освен че цялото списание прилича на “relationships for dummies”, се замислих и как на мен изобщо не ми хрумва да проверявам регулярно дали зърната ми са се вдлъбнали. Ама изобщо. И защо така, ще попитате вие? Ами защото не се чудя какво да правя по цял ден.

Също от известно време си мисля за феминистките. Ехоооо, 21 век е, на никой не му пука вече! Ако се чувстваш дискриминирана на работа, то най-вероятно е, защото си яко тъпа или некадърна. Аз бачкам в сектор с малък брой жени и прекрасно се разбирам с колегите. Била съм дискриминирана единствено защото съм завършила психология, а не нещо IT-related И то от Сименс, които са всеизвестни тъпаци. Също така трениром бокс и съм ходила в доста гнусни зали, където никой не ми е правил проблем и не ми се е подигравал задето съм от женски пол. Ама вие знаете ли, че може би просто ви е останало твърде много свободно време, за да се сетите за тея неща? Точно оня ден Зипи разправяше как чел в блога на някоя от феминистките колко възмутени били, че бебета от мъжки пол се продават на по-висока цена от тея от женски. Ужас!!!

Затова предлагам да създадем кампания срещу пилеенето на време, драги мои читатели! И ще бъдем също толкова досадни, колкото еколозите, феминистките и всички, които се изредиха да пишат за газта, сякаш с това променят нещо. Ще си имаме и някакво лого или ще си слагаме кръгчета пред името в icq или недайсибоже skype. Възнамерявам да пропагандираме полезни дейности като четене на недебилна литература, посещаване на образователни курсове, вършене на домакинска и друга работа, спортуване (фигура не се прави с диети, а със спорт, вие мързеливи тъпоумни плужеци), забрана на повечето блогове, на телевизията и булевардната публицистика…ъъъ ок, 90% от публицистиката, на стоенето по 4 часа на кафе и чуруликане за глупости и други безсмислени времегубещи дейности. Но спокойно, ще ви се падат по 2 часа на ден гледане на филми или сериали Без колежански комедии, разбира се.

О да, и понеже аз ценя времето си, ако мислите нещо да ме убеждавате в идеите на еколозите, феминистите или някоя друга паплач, мерсииии, но НЕ МИ ПУКА!

4/ Какво правя тук

2009-01-09T08:35:00.000-08:00

via Eden

„Какво правя тук” това се питам от както влязох в РУ (Русенски Университе).Просто нямам думи , нивото на колегите е много ниско , за преподавателите няма да говоря.

„Блаженни са вярващите” – да просто няма начин да не си повярваш ,че минеш ли веднъж през ужаса на Физиката , Полупроводници , Цифрова няма ............ просто няма начин ............. ти вече толкова много знаеш.И така се навръзват изпит след изпит , сесия след сесия и накрая ...... имаш диплома която никой няма да погледне.

И ти се оказваш пак някъде там в празното пространство. Дамм това се случва с малкото нормални студенти в Русе.И така момчето стабилно възпитано в послушание и разбира се вяра ,че това което прави не е на вятъра си намира някоя идиотка работица и продължава напред. Какво следва след това ..........ами нищо .Какво може да се очаква от едно послушно момче.

5/ Бургас, морето и неговите трудови хора

2009-01-09T08:29:00.000-08:00

via Peshovizmi

Откъс от един сайт: жк."Меден рудник" е само за хора с level 123041251 и нагоре. Обитаван е от тъмните сили. Там всички са зомбита. Комплексът е свързан само с един автобус(211) или както му викат повечето маняци "Двеста и осъзнай се",който пътува между измеренията преди да ви остави там. НЯМАТЕ РАБОТА ТАМ! Не ходете там! Ще умрете.Зоните в Меден Рудник са две : селото и комплекса като и двете са еднакво опасни..НЕ ХОДЕТЕ ТАМ...видите ли човек с АДИДАС късно е ,вече ви е видял, НЕ го гледайте в очите(Гледайте го в очите)в сила е принципа "Защо си с шапка,Защо си без шапка"...не бягайте по-лошо става...реплики от вида (АЗ ПОЗНАВАМ....)не вършат работа...не се качвайте на тамошните машини на времето наречени тролеи - вероятността да останете живи е по-голяма сред батките отколкото в това превозно средство.НЕ сте ли от Меден Рудник не ходете на дискотека "ФЛИРТ"..дори и с хладно оръжие...защото всички там са нинджи.Поради тези особености,кварталът е с визов режим,като визите се отпускат от Общината,която се намира до "Часовника". И въпреки всичко...сигурни ли сте,че искате да отиде там?

Всички бисери и повече любопитни, и опасни подробности за живота, престояването и оцеляването в Бургас на http://www.bourgas.tk/

PS: И докато ровех по темата се натъкнах на новината, че някой разбил коледната къщичка в "Меден рудник" и си вкарал легло там.

6/ Танковете да дойдат!

2008-12-31T04:41:00.000-08:00

viа Черна станция

Спомняте ли се любимата мантра на българските комунисти от началото на промените? "Мирен преход, мирен преход, мирен преход". Така упорито я повтаряха, че дори в съзнанието ми на невръстно хлапе от онова време се е просмукала. Тогава си го представях "мирния преход", като някаква разходка в парка. Детска му работа. Обаче май съм бил близо до истината. Пратиха ни другарите да се разхождаме за зелен хайвер, като междувременно си уредиха благоденствието в условията на "митингова демокрация"(по класика Живков). Като имаме предвид комунистическото верую, че властта се взема и дава само с кръв, не е трудно да се досетим в чии ръце си седи и до днес.

И понеже, както във всяка игра, и в играта на демокрация ти трябват поне двама, създадоха си "опозиция". Онези "опозиционери" от началото на 90-те отдавна ги разкрихме. Автентичните антикомунисти и политзатворници бяха майсторски изолирани от процесите и на тяхо място спуснаха хора, като Желю, Берон, Ал. Каракачанов, Румен Воденичаров, Доган и останалите марионетки. Един от тези, Петко Симеонов, и до днес обича да се хвали, какъв огромен успех за българското общество е, че на 14 декември 1989 г. не се достигнало до "румънски вариант". А успехът всъщност е на БКП, защото една кървава раздяла с режима, щеше да провали реализацията на плана им за трансформация на властта в условията на нов световен ред. Това беше цената, която се налагаше да платим, за да има справедлива разплата с комунистическата върхушка, за да се въведе лустрация, да бъдат отворени всички досиета преди ген. Семерджиев да започне да ги унищожава, да се спре източването на капитали, а Луканов и Огнян Дойнов да си платят за гяволъка. Защото безплатен обяд наистина няма, камо ли безплатна свобода. Този урок го мъчим от Априлското въстание и още не можем да го научим.

Втората историческа възможност бе 10 януари 1997 г. Тогава сякаш кукловодите за миг бяха изтървали пиесата от контрол и трябваше още съвсем малко, за да отвоюваме радикални промени. БСП щеше да замине в историята, ако Иван Костов не я беше спасил. Да, именно той, защото Николай Добрев просто не беше в положение да диктува условия. Двамата договориха политическото оцеляване на Партията, срещу прехвърляне на властта в ръцете на опозицията. И въпреки всичко, реформите се отприщиха благодарение на гражданския бунт от зимата на 97-ма. Дори потиснатия почти в зародиш гняв на хората, изтласка страната нагоре и ни ориентира в принцпно правилната посока. Ако си бяхме спестили и това услие, спокойно се превръщхме в черната дупка на Балканите. Сега скатавайки се, сме на път да се превърнем в черната дупка на ЕС.

Замислих се по въпроса покрай събитията в Гърция през последната седмица и повръхностните анализи на повечето български медии. Наблегна се на формалния повод за размириците (убийството на момчето в Атина), а не на огромните политически и социални проблеми там, доста сходни с нашите.

След краха на режима на полковниците, практически Гърция се управлява от два семейно-олигархични клана - Папандреу (левите ПАСОК) и Караманлис (десните "Нова демокрация), които се редуват безалтернативно във властта вече близо 35 г. Резултатът от цялата схема е, че едва с приемането на България и Румъния и след 26 г. членство, гърците доживяха да не са най-бедни в Европейския съюз. Ние пък трябва да сме доволни, че благодарение на крадливите им политици, Брюксел въведе строгия контрол над фондовете, който имаме днес.
Казано с думи прости - именно неприемливто за мнозинството гърци статукво доведе до избухване на размириците. Бунтовниците там за съжаление допускат една фатална грешка, присъща на анархистите - действат твърде стихийно и губят обществената подкрепа. Безогледното опустошаване на магазини, заведения и автомобили, отчужди средната класа от каузата, а без нейната съпричастност радикални промени са немислими. Ако атаките бяха съсредоточени основно върху партийните централи и прилежащия им медиен и финансов слугинаж, знакът щеше да бъде разчетен от по-широки обществени слоеве.
Изводът за мен е следния. Има страни по света, където развитието и задълбочаването на демократинчия процес върви сравнително гладко поради ред причини, които са тема на отделен разговор. България, за съжаление, не е измежду тях. Гърция също, бих добавил и Италия. Типичните за нас лоши политически практики, водещи до високи нива на корупция, липса на върховенство на закона и ниски темпове на развитие, са способни да задушат и "опитомят" народовластието и контрола над политическата класа. Липсата на реална демокрация и контрол над властниците от своя страна стимулира негативните явления, като по този начин се затваря кръга. Изходът е именно в гражданския бунт, който периодично да "отпушва" системата и да връща топката в ръцете на народа.

7/ Телефонните измамници атакуват

2008-12-29T03:24:00.000-08:00

via Municeps

Капитан Христов от не-знам-си-кое районно се обажда в туристическа фирма и казва, че спешно им трябва преводач, защото някакъв чужденец е задържан и има нужда от превод. Знае имената на шефа и работещите във фирмата.

От фирмата се обаждат на свой сътрудник, молят го веднага да поеме ангажимента.

На сътрудника се обаждат последователно “капитанът” и “адвокат” на задържания, става дума за добър хонорар, уговарят си среща на спирка: “полицейската кола всеки момент ще пристигне да ви вземе”. Минават 20 минути, ново позвъняване на “капитана”: “За да не губим време, моля ви, купете 2 ваучера за GSM по 20 лв. за арестанта, то не е редно, ама той ще ви ги плати.”

След още няколко минути – ново позвъняване: “Не е удобно пред колегите, затова, ако обичате, издиктувайте ми номерата на ваучерите, и му купете едни цигари.”

И човекът, яко вплетен в приказките за полицията, пострадалия човек, който има нужда от помощ, и хонорара, послушно диктува.

Приключва разговора и си казва: “Тия бяха мошеници и аз съм тъпак!” И не може да си обясни защо се е поддал на това прозрачно шмекеруване.

Ами защото нормален човек не може да си представи, че за 40 лв. някой ще се прави на такава маймуна. Или това е някакъв авангардистки хепънинг на освободени умове?

8/ Три причини защо боклукът в София е полезен

2008-12-28T03:19:00.000-08:00

via Минималист мегаломан

Боклукът в София прелива и никой не идва да го изчисти. Навсякъде е пълно с гигантски купчини смет и препълнени тенекиени контейнери които зеят отворени и чакат следващият ураган да мине и да разпилее сметта им, посипвайки я като конфети из малкото останали чисти части на града. Столицата ни отдавна не прилича на град, а на гигантско децентрализирано бунище. Въпрос на време е преди някой да му драсне клечката и да го подпали като мръсно сметище пълно със стари гуми от трактори, счупени клозетни чинии, кубични мегатонове със сурови лайна и кухненски отпадъци.

Докато за повечето хора боклукът е проблем, за мен е предимство. Ето защо:

1. Боклукът привлича богата гама от градски и екзотични животни в търсене на храна, вода и партньор за чифтосване. Като едно малко Серенгети, градът гъмжи от див живот, процъфтяващ във всичките си видове и форми, множащ се и развиващ се в собствената си локална екосистема. Диви кучета, котки, плъхове, порове, гризачи и влечуги от всички видове и породи бродят, събират се на глутници и виреят изцяло благодарение на софийският боклук.

За какво ни е Animal Planet като имаме живо копие на амазонската джунгла в задния си двор? Докато по телевизията дават скучни предавания, като например Хюстънски полицаи спасяват котенце заклещило се на дърво, ние Софиянци от балкона си можем първа ръка да наблюдаваме истинският развой на дивия живот: Двама мъжкари се бият за водач на стадото. Млада майка рови из боклука, търси огризки и остатъци от баница за да занесе на новородените си кутрета. Хорди плъхове мигрират към нова кофа за смет, тъй като са изчерпали ресурсите на старата. И когато слънцето залезе а мракът погълне софийската савана, настъпва танцът на любовта и тогава ставаме свидетели на вълшебството на зачатието и създаването на нов живот.

Мнозина от нас не осъзнават, но икономическият подем в България през последните четири години предимно се дължи на градски туризъм, и само в малки части на инвестициите в недвижими имоти.

2. Сметта също изпълнява функцията на териториален разпределител на блага и материали. Това което за едни е боклук, за други е новогодишен подарък. Представители на всички социални слоеве и поколения се редят на опашка да ровят из кофите пришпорени от наближаващите празници. За разлика от всичко друго, снабдяването с боклук е отлично решено в Столицата чрез прекрасно развита инфраструктура. Защо му е на някой да ходи чак до Метро, като във всеки квартал, включително и в идеалния център на София ще намери хиляди пунктове с боклук за ровене?

Маркетингови проучвания показват, че софиянци предпочитат кварталното бунище пред големите Евопейски мегамаркети.

3. Боклукът се явява като неволен разпределител на урбанизацията и имиграцията. Отварянето на вратите на България към гражданите на ЕС и въвеждането на безвизов режим за американците се оказа нож с две остриета. Пълчища чужденци нахлуха в Родината ни с намерение на учат, работят и останат безсрочно на територията на страната. Слава на Боклука, това никога не се превърна в сериозен проблем, защото повечето от пришълците не разбраха положителната социална функция на Бунище София и си тръгнаха като опарени, мислейки че градът е просто такъв – сив, грозен и мръсен.

Заради горните три причини, аз твърдя че боклукът в София е не само полезен но е и съществено важен за нас Софиянци. Не трябва да се гневим срещу него, а да го приемем и увеличаваме. Аз от известно време насам хвърлям всички отпадъци директно през прозореца. Пробвайте и вие!

9/ Черно-бяло детство.

2008-12-26T09:25:00.000-08:00

via Блогуващият с пилци

Отварям стария албум по навик. Не е нужно да поглеждам снимките, всяка една от тях е запечатана в паметта ми и е достатъчно само да ги докосна с длан, за да се пренеса отново там, в онова тъжно и прашно градче на моето детство.

Нямам цветни снимки, защото и времето беше черно-бяло. И хората, и мислите, и песните, и чувствата, и всичко тленно или нетленно беше смес от тези два цвята с много, ама много тишина и горест.

Хората започват да забравят за «онзи живот», а не бива! Защото изчезне ли споменът, времеядците пак ще се върнат, пак ще откраднат историята, ще излъжат нас, а и себе си, и безвремието пак ще погълне всички ни.

«Онзи живот» беше мрачен. Наричахме го «Комунизъм».

Блок, двор, махала, град...

Невъзможно е да си спомня за детството без в съзнанието ми да изникне вечната дупка в асфалта зад блока. Около нея сякаш беше подредено и всичко останало – десетки очукани и ремонтирани собственоръчно автомобили, разпадащи се стари сгради, заченати строежи, изникнали волно и неволно дървета, скалъпени от всякакви ламарини и картони гаражи... Локвата ни служеше за океан, в който пускахме лодки. Иначе не я обичахме много, защото ни пречеше да играем футбол – топката неизменно цопваше вътре. А топката беше най-ценното нещо зад блока! Защото имахме само една в махалата и всички се молехме и подмазвахме на гордия й притежател, за да го накараме да я изнесе и да направим един «мач». В знак на благодарност го оставяхме да избере в кой отбор да играе и даже му пускахме да вкарва голове.
Всъщност много неща никак не са се променили оттогава– на снимките ми можете да видите същите разбити детски площадки и същите разчанчени панелки, каквито ги има и сега. Тротоарите бяха със счупени плочки, изпод които неизменно бликваше струя при настъпване. Градинките разцъфваха само при специални случаи – посещение на партиец например... Или най-често при слух за посещение, защото нито някой идваше, нито нещо се случваше.
Така веднъж пребоядисаха целия град, защото някой беше предположил, че дипломатическият корпус може да дойде.

Плебсът живееше в блокове с еднакви апартаменти, еднакви мебели, еднакви тоалетни и кухни с еднаква техника. Така че, ако човек се объркаше и влезеше в чужд апартамент, можеше да се получи недоразумение. Подобен анекдот разказваха пернишките миньори :
Случило се в миньорско общежитие с обща тоалетна на етажа. Жената на един злощастен работник станала да ходи по нужда през нощта. Но била сънена и на връщане сбъркала вратата и легнала по погрешка при съседа, който също бил сънен, но все пак се възползвал от случая да сподели по комшийски миньорското си либидо. Чак на сутринта жената разбрала причината за небивалия ентусиазъм. Стигнало се до съд, но присъда в крайна сметка не е имало. Какво е виновен човекът, че пращи от мъжественост?

Хлябът наш насущний...

На приземния етаж на блока се помещаваха магазини, както е и в наши дни. Само дето на мястото на месарницата и сладкарницата са направили кръчми... Или както сега е модерно да се казва – «кафета»... Е, загубата не е кой знае каква, като се има предвид, че тогавашните магазини бяха почти празни.

В месарницата например наистина нямаше никакъв избор – в хладилника се мъдреше само един вид замразени пилета, а всичко останало беше на приливи и отливи, има-няма, според както се получи... Липсата се наричаше дефицит... При епидемия от от стомашно-чревни заболявания основен проблем беше дефицитът на тоалетна хартия - тогава голяма част от народа запретваше ръкави да прави изрезки от вестници. А знаете ли какво е "дефицит в дефицита"? Парче шпеков салам увит в тоалетна хартия...
Продаваха и два вида консерви – «Русенско варено» и пастет «Апетит», който откровено сивееше и миришеше странно. Понякога вътре откривах парченца кост, а братовчед ми разправяше, че това са зъбчета на мишок, за да ме отврати и за да ми изяде след това филията.
Ако се съди обаче по разказите на тогавашни работници на «Родопа», ще се окаже, че зъбчетата комай наистина са били миши...

В сладкарницата цареше небивала суматоха, особено когато “докарваха” евтина бира или покрай празниците кока кола. И тогава – за ужас на мустакатата сладкарка - всички се завтичахме с пазарски мрежи към лепкавия от разлята боза тезгях и се подреждахме чинно в дълга опашка, в която единственото забавно нещо беше предреждането и следващите го неизбежно скандали.
Обичайните сладкарски изделия произлизаха от сладкарската кооперация и имаха що-годе еднакъв вкус, защото ги заливаха с един и същ захарен сироп, който винаги се разтичаше по сивата амбалажна хартия и наклепваше дрехите на ядящите.
Тестените изделия - и в частност хлябът – се произвеждаха във вездесъщия хлебозавод. Един мой приятел, който беше там на служба като нощен пазач, с удоволствие разказваше как пияните му колеги се облекчавали в нощвите с тесто. И може би затова винаги съм се отнасял с подозрение към “някогашния вкус” на продуктите и към тези, които тъгуват по него...

В зарзаватчийницата също “докарваха”, но според сезона. През зимата пресните зеленчуци бяха кът и затова наесен из вътрешните дворчета хората варяха буркани със зимнина.
Пак за празниците “докарваха” банани и портокали в така наречените “показни магазини”, които би трябвало по принцип да са нещо като витрина на “успелия социализъм”. Само че и там се виеха опашки, и там хората си го изкарваха на себеподобните вместо на системата.
Диалог от култов филм :
- Пешева, на пазара са пуснали чушки!
- Пази ми ред, ида!

Вносни стоки от капиталистическите страни можеха да се купят само срещу долари в магазините «Кореком», обаче притежанието на долари трябваше да бъде обосновано по някакъв начин. Например долари се намираха у пътуващите зад граница тираджии, или моряците от океанския флот, или медицинските сестри в Либия...
Само чужденците можеха да пазаруват свободно с валута, а най-често срещаните такива бяха виетнамските гастербайтери, които получаваха заплата в долари и си докарваха допълнителни пари чрез черна борса.

За да се сдобие човек с желаната стока, трябваше да има "връзки" - т.е. всичко беше подчинено на корупцията. Магазинерите криеха дефицитните стоки, за да ги дадат на свои близки, или за да ги разменят срещу други стоки или привилегии.
За по-големи неща (апартамент, автомобил) и тогава беше за предпочитане да си жена - от по-хубавичките и по възможност достъпна и вярна на Партията и комсомолския секретар. Защото партийците и комсомолците дърпаха конците на всичко и обичаха да разполагат с всичко – нали затова и режимът беше тоталитарен.
Иначе за автомобил се чакаше понякога цял живот... Така например дядо ми беше на 60 години, когато успя да се дореди за лек автомобил Москвич. И замалко щеше да се размине с удоволствието да го подкара, защото нямаше книжка... А човек можеше да се запише на курсовете за водач до навършени 60 години! И така, наложи се на преживелия национализации, колективизации и изселвания човек да се справи с ново придизвикателство и да издържи успешно изпита по кормуване за няколко месеца до рождения си ден.
Години след това дядо ми го сочеха за пример на най-скептично настроените към шофьорското си майсторство кандидати за книжка – «Видите ли, бай Сандо успя, а беше на 60 години! Защо не и вие?»
Защо не и ние... Бай Сандо се превърна в анти-герой и прототип на чакащия стоически и търпящ всякакви издевателства човек, на Балканджи Йово на новото време. Дядо ми чакаше съвсем друго, но дочака автомобил, който така или иначе му влезе в употреба само за пет лета.

«За делото на българската комунистическа партия, за щастието на нашата скъпа родина, бъдете готови!»

За жалост материалната мизерия не беше нищо в сравнение с идеологическата истерия и пълното видиотяване на хората. Или както знаете, за пример ни даваха Павлик Морозов - предал баща си на болшевиките ("И вие деца, ако чуете някой да говори срещу партията..."), Александър Матросов - запушил амбразурата с гърди (нещо като комунистическо камикадзе, но от по-глупавичките), Алексей Стаханов – работник-маниак, преизпълняващ никому ненужни норми.

В България си имахме герои родно производство – Митко Палаузов, Ястребинчетата... Георги Димитров – счупил стъкло с топка, другите избягали, а той доблестно си признал... Ах, топка! Значи преди комунизма децата все пак са имали топки!
Родните герои заместваха някогашни християнски светци и ги тачеха като такива – окачаха портретите им по стените, кичеха ги с цветя и им измисляха страдалчески жития-бития с елементи на примитивен символизъм («Тихо мъртвият казал...). Наричаха ги «активни борци срещу монархо-фашизма» и им се кланяха... Светата тройца се съставляваше от Ленин-Маркс-Димитров, а идеологическите литургии се пееха в парийните домове. Всичко беше аналогия на нещо като примитивна форма на християнизъм и затова самото християнство дразнеше ужасно червените шамани – «Религията е опиумът на народа, въздишката на онеправданите...»
Управляващите също бяха бивши активни борци или техни близки и роднини. Те съставляваха елита на народа и се ползваха с огромни привилегии – апартаменти, автомобили, свобода на придвижване, специални магазини със специални стоки...

«Пе-ко-Та-ков-Ма-ко-Да-ков-Геор-ги-Бо-ков-Са-ва-Дъл-бо-ков...»
Това е една детска броилка с членове на Политбюро от началото на седемдесетте години... Някои имена можете да ги разпознаете и сега сред управляващите в изстрадала България.
И на сън да ме вдигнете пак ще ви изрецитирам няколко стихотворенийца.
«Нощите са като дни с тия бели светлини»
«От запад се надига тъмна, вражеска вълна»
«Партия велика води нашия победен строй» (това беше част от химна на Народна Република България)
«Комунистите щурмуват небесата, комсомолците след тях вървят,
пионери, пионери, славен път ви чака, светъл път...»

Всичко се въртеше около идеологията и Партията – образование, професионален, социален и културен живот. Всеки текст в детската читанка съдържаше определен брой кодови думи като “пионери”, “чавдарчета”, “комсомолци”, “паметник”, “партизанин”, “знамена”, “манифестации”... Освен това децата бяха задължени да участват в мистичните идеологически ритуали на посвещаване в партийното тайнство с връчване на връзки, значки, книжки и рецитиране на патетични стихотворения. В училище пускаха само при наличие на пионерска връзка, а понякога се озлобяваха и настояваха пионерчетата да носят бели ризи и тъмни панталони, а комсомолците да са със сини ризи и униформа.
Участвахме и в конкурси по маршировка, рецитация, политическа песен и т.н. Караха ни да рисуваме и афиши срещу войната – разноцветни деца чупят ядрените ракети на американците.

Налагаха вечерен час за учениците, а групи учители обикаляха из града на лов за хулигани и недобросъвестни родители, извели децата си на разходка.
По време на Възродителния процес учителят по математика ни изнасяше урок за териториалните апетити на Турция спрямо България. Освен това ни водеха от училище да гледаме как турци изнасилват групово българки в долнопробни филми от рода на “Време разделно”. Беше доста поучително – особено за деца в началото на пубертета.

Имахме и часове по политическа подготовка, в които учениците коментираха наболелите международни проблеми (срещата в Рейкявик, разоръжаването...), а лекция изнасяше отговорникът по политическата дейност, т.е. Пешо, който искрено ненавиждаше тази си роля, защото Митко му лепна прякорa „Политиканчо”.
Години по-късно един приятел софиянец ми довери, че и той е бил отговорник по политическата дейност, и че е изпитал едно от най-големите унижения в живота си, когато пред целия клас му нахлупили на главата картонен телевизор, включили го с въображаемо копче и му наредили да изнася лекция за срещата Рейгън-Горбачов.

В професионално отношение човек непременно трябваше да бъде член на Партията, ако амбициите му го караха да мечтае за кариера и конкретни привилегии, и ако в същото време не държеше кой знае колко на абстрактните морални принципи, които и без това бяха тотално отречени от червената власт, а и колелото на историята сякаш ги беше прегазило окончателно и необратимо. Така че всякакви подлизурковци се завтекоха към партийните домове със заветната цел да се докопат до идеологическия кокал, като в замяна предлагаха преданост, вяра и по някое друго доносче срещу роднина или приятел.

В общонационалното състезание по мерзост печеливши винаги бяха най-бескрупулните и надъхани мерзавци, най-верните и предани доносници, способни да открият и разобличат “врага на народа” дори и у себе си. Защото самокритиката се считаше не само за висша форма на безличие и унижение, но и за неопровержим белег за вярност. По същата логика провинените, но саморазкритикували се другари, биваха повишавани в длъжност.
Спомням си също как всяко пионерче трябваше да си направи самокритика пред целия клас.

Провежданите непрекъснато манифестации, пленуми, конгреси, събрания и оперативки бяха своего рода изпит по политическа грамотност, на който компетентните другари зорко наблюдаваха и оценяваха пролетариата.
Иванов разказа виц, Георгиев критикува Партията, Василев не дойде на манифестацията, братът на Петрова е зад граница...
- Другарю Динев, защо не ръкопляскате?
- Боли ме ръката, другарко...
- А някой може да си помисли друго... Майка ви не беше ли с чужд произход?

Пропагандата беше навсякъде – в имената на улиците, в паметниците, в празниците, в стоките. Медиите бълваха - денонощно и до умопомрачаване - едни и същи доклади за петилетки и всякакви доказателства за неминуемата и окончателна победа на комунизма.
Имаше два телевизионни канала – Първа програма излъчваше сутрин и вечер, а Втора – само вечер. Всеки петък емисията новини беше на руски език – “Здравствуйте дорогие телезрители, начинается информационная программа “Время”... А след това и филмите бяха съветски.

Лингвистика и лоботомия

Победа, прогрес, зора, свежест, светлина, заря, лъч, звезда, мир, труд, свобода, разбирателство, народ, трудещи се, подем... Всички тези кодови названия предизвикваха у хората неизменно чувство на щастие и сигурност. Те се използваха по всякакъв повод и винаги ги свързваха по някакъв начин с Партията (майка хранилница) и с комунизма.
Разпадащ се, загниващ, агонизиращ беше само капитализмът, а негативните кодове от рода на империализъм, агресор, колониализъм, банкрут, безработица, инфлация, спекула, престъпност, милитаризъм военолюбец, вероломен, туберкулоза, болест, нападение, Жълтата гостенка, фашизъм, експлоатация и т.н. се свързваха единствено със света от другата страна на Желязната завеса.

Съществуваше и езикова номенклатура спрямо подредбата на цитираните имена и длъжности – първо Генсек и политбюро, след това правителство, депутати... В подредбата на държавите СССР трябваше винаги да фигурира преди НРБ.

Някои изрази се бяха превърнали в чист плеоназъм – “знамена” винаги се употребяваше в един лингвистичен контекст с “червени” и “развяват се”, а според управляващите “социализъм” си пасваше толкова добре с “победа”, че в крайна сметка всички дружно заживяхме в „Победилия социализъм”. По същия начин „трудещите се” винаги отговаряха позитивно и с ентусиазъм на „призива на Партията”, което разбира се означаваше, че положението е под контрол и че банкетите могат спокойно да продължават.

В езика на плебса също си заслужава да се отбележат някои заредени с особен смисъл думи :
Стоката е „докарана” („Докараха хляба”) : иразява положеното от страна на Партията и ръководните другари усилие да снабдят гражданите с необходимите продукти.
Стоката е „пусната” („Пуснаха банани”) : показва благоразположението и щедростта на управляващите, които с бащина нежност поднасят даден продукт на трудещите се, въпреки че той не е от първа необходимост.

Директивата е „спусната” („Спусната отгоре”) : това е чудесен пример за плеоназъм, защото спускането като действие винаги се осъществява отгоре надолу. В същото време обаче е показателно как управляващите се изживяваха като олимпийски богове и диктуваха нареждания от висотата на положението си.

Еди-кой-си е „избягал” („Избяга на Запад”) : това всъщност беше мечта на всеки, така че не е нужно да се обяснява. Иначе за по-незапознатите ще уточня, че цитираният ефемизъм показва с какво желание даденият човек се е отдал на странство, което разбира се съвсем не означава, че е „тичал” или „бягал”.

10/ Сив град, мъртъв град

2008-12-22T06:26:00.000-08:00

via Parabola

Днес пообиколих квартала - от Стрелбище до Борово. Гледам, сградите никнат като гъбки - в калта. Едни деца излязоха от едно училище, две момичета, още първолачета и минаха през разбитата ограда опасваща една новострояща се бизнес сграда. Тъжното беше, че те не виждаха иронията в цялата ситуация - бяха весели на фона на грозната картинка - луксозна бизнес сграда, цялата от стъкло и алуминий, построена сред кал и бабуни, опасана от строителни боклуци и остатъци от арматурни железа. Жужаха със своите проблеми, а грозната паст на сградата беше надвиснала над тях все едно чакайки човешко жертвоприношение. Замислих, се за всички хора, българи, които работеха или щяха да работят там, всеки от тях сигурно мечтаещ да избяга далеч от грозния град, сред природата, но накрая се получава така, че работи всеки ден пред компютър, жертва от своето време за да ползва компютър, и да създава и оправя проблеми на други компютри. Той работи за тях, без да го осъзнава.

После в Борово, видях още по-тъжна картинка - грозни, недовършени строежи, от двете страни на кална, изронена от дъждовете улица. На улицата се разминах с майка със дете, и тя му говореше за дядо коледа. А около тях стърчаха железа и дървени летви от строежите. Картинката беше все едно извадена от някакво гето, а детето се радваше, в своята илюзия, че има дядо коледа и тази година, ще му донесе подаръци. Колко тъжно. Навсякъде бетон. Навсякъде сгради. Рушащи се сгради, недовършени нови строежи. Едно земетресение би било тъкмо на място.

11/ Буквален превод на обявите за работа

2008-12-21T04:01:00.000-08:00

via Марто

“Мотивиращо възнаграждение” - Ми 300 ти стигат
“Готовност за работа” - Ща сгърчим
“Плаващо работно време” - Има да плаваш от 08:00 до 12:00
“Работа в млад екип” - Разни суяци ще ти прехвърлят работата
“Приятна работна атмосфера” - Проветряваме от време на време, предимно като пръдне някой
“Заплащане според постигнатите резултати” - Аааа, щи намерим кусур.

Ето още някой добри постове по темата:
Обявите за работа - през погледа на Михаил Кочанов
Обяви за работа без ясна заплата - Иван Енев
Колко получаваш, колега? - Денислава Симеонова

Сигурен съм, че има поне още няколко добри коментара по темата и ще ги постна когато ги открия. Ако имате нещо свързано ще се радвам да го добавя.

12/ Back in the U.S.S.R

2008-12-20T08:20:00.000-08:00

"I'm back in the USSR
You don't know how lucky you are, boy
Back in the USSR, yeah"

The Beatles

Един ден на ОРОН "Гоце" в Узбекистан

via Черна станция

Ташкент - това звучи гордо! Пристигнахме. Най-сетне се чувствам в свои води, хубав край, хубави хора. Президентът Каримов ме посреща на летището.
Момиче в узбекска носия ми подари тюбитейка. Зорка твърди, че ми седи добре.
Пътят към резиденцията е осеян с портрети на президента Каримов. Това се казва благодарен народ! Вече съм напълно убеден, че Запада ни поквари. Хората забравиха какво е да уважават президента си.
Вальо Златев се обади да ми напомни, че отново трябвало да му свърша малко работа. Понякога имам чувството, че е прекалено строг с мен. Не може ли просто да си стрелям в степта и да се наслаждавам на гостоприемството на домакините? Газ - нефт, газ - нефт, газ - нефт...започва да ми писва.
Говорим си дружески с президента Каримов. Изключителен човек! Строг, но справедлив. Всички много го обичат и му се усмихват. Споделям за психическия тормоз, който ми оказват недоброжелатели в България. Защо съм бил агент? Защо поддържам близки контакти с олигарси? Защо се обичаме с Володя Путин? Защо ходя на лов? Ислам Каримов ме слуша и не вярва на очите си! Според него, много съм им отпуснал края на българите. Предлага да ми покаже казаните в подземието на резиденцията си. Обяснава как и най-твърдите глави увират при опрелена температура. Размечтавам се...
Тръгваме на лов. Ура! Като дете си изрязвах снимки на др. Пенчо Кубадински от вестниците, а ето ме днес - почти като него! Ще стрелям по нещо с големи рога. Коза или овен, не разбрах точно, но няма значение. Важното е,че било много рядко, почти изчезващ вид. Кой като мен?! Ех да можеше другаря Кубадински да ме види отнякъде! Друскам се в джипката по неравната степ с пушка в ръка и тюбитейка на главата. Почти като истински съм. Дано и да върже.
Вече 4 часа обикаляме да търсим рогатата гад! Няма и няма, май наистина е много кът. Изнервям се. Президентът Каримов ме усеща и веднага взима мерки. Изключителен човек! След 15 минути 2 батальона от узбекската армия загрждат степта в търсене на рогатото. Ами ако и те не успеят? Нямало как да не успеят, били виждали казаните в подземието.
Май ще върже! В далечината се задават двама узбеки, теглят нещо за рогата. Хванали архара, милите! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Само онова с дългите рога нещо се дърпа. Вече са само на 50 м. от нас и решавам да действам, преди животното да ни развали рахатлъка с киселия си нрав. Вдигам пушката, прицелвам се и стрелям. Единят узбек, държащ архара за левия рог, се свлича на земята. Първоначално си помислих, че се е уморил, но май е по-сериозно. Леко се притесних. Каримов ме успокоява и нарежда да разкарат пострадалия, за да не пречи. Веднага мястото му е заето от друг доброволец. Отново вдигам пушката, прицелвам се и...се замислям. Ами в крайна сметка нали съм дошъл да убия нещо с рога, а узбеките нямат рога. Президентът Каримов ме уверява, че не е проблем да застрелям още двама-трима, но аз не виждам смислъл. Приближих се и гръмнах гадта от упор. Спря да шава и се строполи в краката ми. Така и се пада, ще ни разиграва тя нас! Радвам се, президента Каримов се радва и узбеките също се радват, понеже президента Каримов се радва. Снимам се до козата-овен-архар с пушка в ръце и тюбитейка на главата. Една мечта по-малко. Представям си как някое селянче ще си изреже с възхищение снимката ми от "Труд".
Време е да поемам към България, уви. Архарът остава тук, скоро ще ми изпратят само рогата, другото много миришело. Прегръщаме се с президента Каримов за довиждане. Изключителен човек, много ще ми липсва! Обещаваме си да се видим отново. Още от самолета се обаждам на "Дондуков"2, да ми уредят официални посещения във всички страни завършващи на "стан". Тези са ми любимите, след Русия, разбира се!

13/ Докато животът ни раздели

2008-12-16T08:01:00.000-08:00

Лоялност към компанията – защо и докога?

via Psyglass

Бих дефинирал лоялността на служителя към компанията така: това е привързаност, която не е свързана с рационален интерес или полза. В този смисъл лоялността не е търпението, с което изчакваш лошите времена за бизнеса да отминат, защото очакваш поощрение след тях – това е калкулиран интерес. Лоялността очевидно е един от графитните, срамежливи щрихи към Homo Economicus, от когото лицемерно очакваме неикономическа мотивация – подобно на потребителската мотивация за придържане към марка, която няма икономическо предимство. В пазарната икономика все пак има хора – и от двете страни на гишето, и ние не можем да пренебрегнем човешкото у тях – още повече, когато можем да го използваме.

Лоялността към компанията има важна функция за бизнеса – тя осигурява по-голяма устойчивост и проактивност на компанията. Неикономическите фактори позволяват на компанията да устоява на колебанията на безмислената стихия на пазара. Лоялността на служителите, които не са просто реагиращи на икономически промени обекти, както и лидерските преценки на мениджърите, противоречащи на конюнктурата, позволяват на бизнеса да бъде самоуправляваща се, устояваща и повлияваща средата единица, а не просто ветропоказател на модата или манията на акционерите и клиентите. В момент, в който даден бизнес сектор е в упадък, заплатите и акциите падат, именно неикономическите механизми могат да изведат компанията в посока, различна от пороя на масовото напускане или разпродажба, към упорито търсене на нови решения. Могат да дадат ценно време за управление на промяната или просто изчакване на новата конюнктура. Затова в продължение на десетилетия лоялността е сред първите ценности в корпоративната култура.

Какво обаче стои в отношенията вътре в компанията, между отделния служител и фирмата? Какво е лоялността там? Класическото изискване за лоялност според мен е един пример за фактическата неравнопоставеност между служител и работодател, която договорните отношения не могат да скрият. Компанията изисква лоялност от служителите си, но изключително рядко служителите могат да разчитат на реципрочна лоялност от компанията. Във всички учебници по микроикономика човешкият ресурс е “променливият”. Компанията реагира на промените на пазара основно чрез оптимизиране на персонала – уволнения. “Оздравяването” на компаниите или “преструктурирането”, започва със спестяването на хартия за фишове. И – знаете ли – компанията има идеално оправдание за това – икономическата рационалност. Компанията не е личност, тя е юридическо лице. Хората, които взимат решения, дори не са собственици – те са мениджъри, агенти на собственика. Компанията взима решенията автоматично, защото не е личност. Никой не може да обвинява или да се “сърди” на един нежив субект. Двигателят на бизнеса са печалбите и мениджърите просто си вършат работата, точно както и служителите на конвейера. И докато всички просто си вършат работата, някои просто остават без нея.

Служителят не може да си позволи икономическа рационалност, защото е личност. От него очакват проява на ценности – лоялност, почтеност, упоритост, инициативност и т.н. според хартата на компанията. Когато служителят е нелоялен, той поема лична отговорност за решенията си – те са избор на личност. По този начин, малко парадоксално, личността става неравностойна спрямо едно лице, една фикция, заради човешкото у себе си. Между компанията и служителя се разиграва игра в класическия смисъл – стратегията на всеки от двамата играчи повлиява на и се повлиява от стратегията на другия. Само че, компанията има право да прави само едно – да действа в интереса си. Следователно, служителят може да действа само в условията на реализиран интерес на компанията. Както в класическата метафора на този тип игри: два тежко натоварени камиона се срещат на тесен планински път. Единият ще трябва да се върне назад и да загуби време. Но никой няма предимство пред другия. Единият може да продължи упорито напред, но и другият може да не отстъпи. Тогава единият шофьор изважда лоста за скоростите и го изхвърля демонстративно през прозореца. Сега вече другият шофьор знае, че опциите са ограничени – колегата му има една единствена стратегия, да кара напред, и дори не зависи от него да я промени. Единственият, който може да направи избор, е шофьорът с лост. Единствено личността може да направи избор, компанията просто няма задна скорост за печалбите.[1]

Очевидно е, че в тези условия изискваната лоялност не може да бъде спонтанна и автентична. Тя може да бъде лоялност на страха, на примирението, на конформизма, инфантилна лоялност на зависимия човек или фанатизъм на фетишиста.

Забележително е, че икономическата рационалност може и да подрива лоялността. Така е при най-висшата форма на набиране на служителите – прекият подбор, известен още и като ловене на глави. Когато попитах един служител в компания за хедхънтинг дали компаниите не се притесняват, че трудно и скъпо привлеченият човек може в неопределено бъдеще да бъде “откраднат” от друг конкурент (предателят веднъж е предател завинаги), тя ми каза, че компаниите са напълно наясно с този риск, и че въпреки това, загубите са оправдани. Очевидно цената на намирането, привличането, задържането, загубването и новото търсене на “главите” е многократно надхвърлена от ползите и печалбите. В този смисъл, служителят е само на пръв поглед равностоен или дори по-важен от компанията. В действителност, механизмът на икономическата рационалност отново управлява.

Всъщност, няма нищо лошо в това – това е бизнесът. Компаниите са неутрални механизми за производство на печалба за собствениците, а като страничен ефект, производители на нещо полезно и места за себереализация на хора. Но сценарият с ловенето на специални служители може да ни даде и важни насоки за едно ново, по-адекватно и може би, по-справедливо разбиране за лоялността.

Какво е така специално у служителите, за чиито глави се дава награда? Както и при уестърнския първообраз на понятието, тези хора имат лице, имат физиономия. Това са хора, отличаващи се с уникални компетентности, с уникален стил на работа и творчески принос. С други думи, това са хора, които работят с личността си и за личността си, себереализиращи се хора. Най-често това са хора, които нямат нужда да се вписват в строгите рамки на служебното поведение и преклонението пред компанията, те са автентични на работното си място, защото това е тяхното жизнено място. Тези хора, макар и сменящи работата си на 3-4 години, всъщност са изключително лоялни – към себе си. Те живеят, работейки, и компаниите ги привличат, предоставяйки им нови предизвикателства. Тези служители остават в една компания, докато дойде време да продължат напред – докато животът ги раздели.

Единственият начин да се осигури привързаност на такъв служител към компанията е компанията и служителят да имат споделени ценности относно работата и живота по време на работа. След като за тези служители работата е част от идентичността, то идентичността на компанията трябва да хармонира с нея. По този начин лоялността не е жертване в името на по-висша цел, което неминуемо води до фрустрация и очаквания за компенсация, а хармонично и продуктивно съвместно съществуване.

Но защо “главите” да са по-различни от другите служители? Нима за всеки служител работата не е най-структурираната част от живота? Нима работата не е начин за себеизразяване и себереализация? Разбира се, че е. Следователно, ако иска да изгражда лоялност у служителите, компанията трябва да създава обща идентичност и ценностна система с тях. Нещо повече – компанията трябва да търси личности, за които конкретната работа е част от идентичността, от жизнения проект.[2] Такава лоялност е равностойно отношение между личност и личност, а не инфантилно или фетишизирано отношение между зависим и авторитет.

Казахме “отношение между личност и личност” – това води до другия необходим аспект на новата лоялност – тя може да е отношение само между личности, а не между личност и лице. Лоялността, базирана върху идентичността, върху човешкото, е човешко отношение, а не интерфейс човек-машина. Компанията може да подпомага създаването на отношения между конкретните свои служители, вътре в екипи, по вертикала и хоризонтала, вместо колективен култ към марката.[3]

Какво би означавала тогава тази лоялност? Очевидно тя не е свързана с времето и изпитанията, прекарани в компанията. Лоялността може да се предефинира с въпроса: Служителят работи ли така, все едно работи за себе си, а не за работодател? Ако имаме налице лоялност към себе си при работа с личности, споделящи общи ценности и нагласи, вероятността за положителен отговор на този въпрос е голяма. В крайна сметка може да приложим една по-очовечена версия на закона на Адам Смит: работейки в своя собствен интерес, служителят, воден от невидима ръка, работи за интереса на компанията. Докато животът ги раздели.

[1] Профсъюзите и колективното договаряне до известна степен превръщат отношенията в по-равностойни, “лице-лице”.

[2] Можем да разберем по-добре това и като разгледаме и другата хипотеза при набирането на нови служители – обикновено кандидатите с най-големи финансови претенции държат на парите, защото няма на какво друго да базират предпочитанията си към работата. Поради размита идентичност, те не могат да открият себе си в работата и не могат да бъдат лоялни към себе си. Очевидно високите заплати ще ги привлекат в компанията, но това ли е лоялността, която компанията търси?

[3] Разбира се, това крие риск от екипни напускания на компанията, но най-вероятно ползите оправдават риска.

13/ Резиденти, агенти, явочници, славейчета…

2008-12-15T02:41:00.000-08:00

via Municeps

Добре че обявиха поредната доза агенти, та да спрем да си говорим за санкциите от ЕК.

Утре чакаме следващия скандал, за да спрем да си говорим за агентите от БНТ.

От всичко чуто през последните часове, си правя следните изводи:

1. Най-добрите, най-умните, най-качествените са били оглеждани и канени да сътрудничат. Ако някой не е бил поканен, значи е бил (и все още е) тъп и некадърен.

2. Те всички са сътрудничели в името на Родината, а не на КГБ, и са били възнаграждавани със софийско жителство, кола Лада (Москвич – не) без опашка, жилище, за децата – хубаво училище, пътувания в чужбина, кариера, и втора заплата – с малки вноски, но редовно.

3. Те всички са горди с това, което са правели, и пак биха го направили. А тези, които не са горди, са изненадани, изумени и съсипани от тази инсинуация, защото никога, ама никога не са и помисляли за сътрудничество.

4. Те са истинското богатство на нацията, защото всичките са на директорски или подобни постове и по време на демокрацията. Който днес не е директор, е бил (и все още е) тъп и некадърен.

5. Когато някой от тях е поемал по пътя на партийното лидерство, е бил освобождаван от патриотичния дълг, защото партията-майка все пак се е срамувала от тези си дечица – службите.

Ясно ми е всичко като бял ден, както и това, че съм от тъпите и некадърните.

И все пак:
И ти ли, Димитри?

14/ На Кузманова „цезурката” или как Цветанка прави реклама на Йорданка

2008-12-14T13:58:00.000-08:00

via Sulla

Решил съм да поканя Йорданка Кузманова* на поетически турнир. Нещо като онези турнири, които организираше добрият стар дук Шарл д’Орлеан в замъка Блоа, само че тук замъкът Блоа ще бъде култовият жълт вестник „Уикенд”, който, разбрах онзи ден, редовно организирал литературни конкурси**, а вместо легендарния Франсоа Вийон на това достойно поле на честта ще се яви г-жа Кузманова. Ако, разбира се, приеме отправеното от мен предизвикателство.

Желанието ми да я предизвикам възникна в събота (или когато там се излъчва предаването на Цветанка Ризова), докато гледах как водещата и гостуващата й актриса се вайкаха по изгубената българска словесност. Йорданка и Цветанка (особено Йорданка) стигнаха до извода, че понастоящем в България словесност няма, а само „едно фъфлене и надута музика и не се разбира за какво става дума”. Вече по тържества и купони никой не четял поезия, а се слушало само музика, а дори и когато някой решал да чете поезия, то не знаел къде да сложи цезурата***. „Една цезурка не знаят къде да сложат” – потресе се от възмущение Йорданка Вийон. После бе очертана апокалиптичната картина на нашето съвремие, в което обладани от чалга зомбита сърфират из Интернет и при никакви обстоятелства не се съгласяват да рецитират стихове, защото са емоционално и естетически изпепелени. Въобще, днешните млади не са такива, каквито бяха едновремешните млади. Лишени от ценности и идеали, те желаят само да консумират – да се консумират помежду си и да консумират материални блага, в т.ч. и съвременната култура, която в никакъв случай не може да бъде определена като духовна.

Слава Богу, скоро стана ясно защо е цялото ридание над могилата на поезията. След умело зададен от Цветанка въпрос, Йорданка си призна, че, да, и тя самата пишела стихове и дори ги била издала наскоро в книжица (тук актрисата-поетеса вади книжицата, за да е по-удобно на камерите да я доведат до знанието на потенциалните й купувачи). Цветанка се сгърчва в една-две конвулсии на естетическо-духовен оргазъм и моли Йорданка да зачете от книжицата. Йорданка тутакси зачита, без никакво предупреждение към зрителите със слаби нерви. А такова предупрежденентие дължи всяка телевизия, когато се кани да излъчи брутален материал. Както и да е, рекламното четене протече, разбира се, без никакви цезури, защото цезурата е елемент от стихосложението, а в представения текст стихосложение не беше възможно да се наблюдава. Не знам защо има хора, които си мислят, че да пишеш поезия, това е да пишеш първото нещо, което ти дойде на ум, при единственото условие да не пишеш до края на реда, а от време на време да започваш на нов ред, така че да се оформи нещо като строфа, поне графично.

Смятам, че поезия се пише само от две категории хора: гении и присмехулници. Първите обикновено са мрачни типове, които не знаят какво правят. Те пишат онова, което им диктува Бог и често сами не разбират какво са написали. Вторите се присмиват на света, като го цитират. Така, цитирайки и цитирайки, те най-накрая прибягват и до поезията, която е цитатът на всички цитати. За разлика от гениите обаче, присмехулниците във всеки момент и на всеки етап от заниманията си са абсолютно наясно с това какво правят и защо го правят. Всички останали, които пишат недовършени редове, мислейки ги за строфи, са графомани. Те искат да създадат фалшива представа за собствена значимост в собствените си очи.

Аз съм циничен егоист и нямам навика да се трогвам, когато някой обиди някой (в цъфналата ръж J), но кой знае защо се засегнах, когато нарекоха съвремието ми бездуховно и даже безсловесно, а младите хора, които го населяват и му придават неподправена свежест, особено някои госпожици сред тях, вятърничави персони, които се интересуват само от „Мюзик айдъл”****. Аз чета блоговете на много млади хора и като човек, който покрай другото разбира от текстове и словесност, мога само да им сваля шапка. В повечето случаи те са прочели мното повече от младежите на предишното поколение, нищо че са го прочели в Интернет, а не в библиотеката. В повечето случаи (и това е най-важното) ТЯХ са ги прочели много повече хора, отколкото са били зрителите (и читателите) на интелектуалци от поколението на Йорданка Кузманова. Един добър блог се посещава над 100 000 пъти годишно. От тях нека качествените посетители, тези, които старателно са прочели написаното, да са не повече от ¼. Това са само за година повече от 25 000 човека с критично отношение към текста и развита ценностна система. В какъв тираж се публикуват стихосбирките? Колко души събира един театрален салон? Не бива младите хора, които показват чудесна езикова култура и дори преждевременна ерудиция в много области, с лека ръка да бъдат наричани безсловесни и бездуховни. Ама, ще кажат Цветанка и Йорданка, ние не сме имали предвид тях. Е, и аз мога да кажа, че руснаците през ХІХ век са вечно пияни мужици, които се подстригват с паница, бръснат се, като си палят брадите с главня от огнището, и спят пърдейки върху печката. Мога, но няма да го кажа, защото може би ще обидя руснаци като Пушкин, Лермонтов, Толстой, Гогол, Чайковски...

А сега няколко думи за поетическия конкурс в жълтата преса (чудесно поле, на което бездуховното съвремие да срещне одухотвореното минало). Както казах, колекционирайки епизодите на „Ало, ало!”, попаднах на следната обява:

Който има някаква връзка с Йорданка Кузманова, нека й прати линк към този постинг и тя да се чувства поканена да се включи в конкурса. Ще се включа и аз. И както при дуелите, когато единият съперник определи времето и мястото, то другият задължително определя оръжието, така и аз, определяйки „Уикенд” като място на сблъсъка за честта на Съвремието, приемам оръжието на противника, а именно – поезията. Признавам, поезията не е най-силната ми област в парадигмата на словестността, а пък особено одухотворената поезия (такава без рима, ритъм и смисъл) ми е направо чужда, обаче noblesse oblige*****. Ето впрочем няколко образеца от последния брой на „Уикенд”, които много се родеят в естетически и технически план с чутото от Йорданка в предаването на Цветанка. Явно ще се видя принуден на напиша нещо подобно. Нещо такова:

Вървя през пустиня от мътни въпроси.
Тя проси
и може да носи
все нови коварни и подли въпроси.
Защото
каквото
на съд се подложи
в дебелите ложи
от порови кожи,
то няма да има очи да попита
кога самолетът за Варна излита.

Нещо такова... Не знам обаче дали ще се справя. Като гледам, пак са се прокраднали рима и ритъм...

Освен стиховете, двамата с Йорданка Кузманова трябва да изпратим също така и своите автобиографии и снимки. Тоест трябва да си сядам на задника и да пиша автобиография. За щастие поетическа снимка вече имам. Ето я:

И за да обобщя. Скъпи читатели на блога ми, очаквайте в най-скоро време моята автобиография и конкурсната творба, с която ще се явя в „Уикенд”. Ако пък и някой от вас също желае да манифестира своята безсловесност и бездуховност, прочетохте обявата...

===========================================
* Йорданка Кузманова – актриса от моето детство.

** ... литературни конкурси – Вестник „Уикенд” напоследък започнах да си купувам, единствено защото с него продават и епизодите на сериала „Ало, ало”, към който аз съм пристрастèн. Затова разбрах за поетичния им конкурс чак на неговото осмо издание.

*** цезура – „Хекзаметърът е дълъг стих. При неговото четене или рецитиране се налага известно спиране. Тази кратка почивка се нарича цезура и значи буквално сечене, понеже най-често сече една стъпка. Традиционно е прието да се нарича мъжка цезурата, когато е след дълга сричка, а след кратка — женска. Първата сричка на всяка стъпка в хекзаметъра е винаги дълга и се изговаря с известно повишаване на гласа. Това повишаване на гласа се нарича иктус. Останалата сричка или останалите две срички на стъпките се изговарят малко по-ниско от първата. Това понижено изговаряне носи името тезис. Четенето на стиховете, като се спазва иктусът, тезисът и цезурата, се нарича скандиране. Стиховете на „Илиада“ винаги се скандират.” (Александър Милев)

**** “когато нарекоха...” – всъщност, ако някой се кани да ме обвини, бързам да заявя, че това не е точен цитат от разговора между Цветанка и Йорданка, но смея да твърдя, че съвсем точно предава духа на казаното. Същото важи и за останалите позовавания на разговора в текста.

***** noblesse oblige – благородството задължава (фр.)

15/ 4 чифта цици и едно погребение 2

2008-12-10T03:41:00.000-08:00

via Совичка

Винаги съм обичала момента преди да излезем. Дрехи, проснати по всички легла. Обличаш едно, комбинираш го с друго – не става, не и с тези обувки! Всъщност можеш да облечеш всичко. Само няколко парцала и изглеждаш както си пожелаеш – небрежна, стилна или лесна. Лесна е окей, мисля си аз, и поглеждам към най-късите панталонки. Разменяме гримове и съвети. Лилавото било в тенденция. Заклеваме се, че никога през този сезон няма да облечем лилаво. Вася и София се приготвят в другата стая, като се редуват да говорят на терасата с гаджетата си. Няма ли край?

Аз и Зу сме готови отдавна и чакаме. Зу е легнала на едното легло, качила е краката си на стената и е забила поглед в червения си педикюр. Имаме една игра – когато ни стане прекалено тъпо, вместо да броим овце, броим с колко мъже сме спали. Честно казано никога не съм била особено добра. Досега бях успяла да бия само Вася.

Сега броя отново. Излизат 11, но все имам чувството, че забравям някого. Колкото повече се връщам към тази бройка, толкова по-малка ми изглежда. Явно трябва да стана по-общителна. Чакам Зу да каже първа. Тя мълчи. Минута, две. На стената има някакъв кръгъл син часовник, който натъртва стрелката си на всяка секунда и сякаш я удължава.
- Зу? – питам въпросително.
- Броя бе, копеле!
- Още ли?
- Аха.
- До колко стигна?
- 48.
- 48???
- Ами да. Много ли ти изглежда?
- Дали ми изглежда много? Копеле, току-що се почувствах девствена!
- Е, стига, де! Не е чак толкова много.
- Да, бе! В сравнение с какво?
Пак се умълчаваме. Тя явно все още брои. Решавам да не я прекъсвам. Така или иначе пак изгубих. Вася и София влизат в стаята, за да излезем минута по-късно четирите. Вася смята, че приличаме на лелките от „Секса и града”.
- О, я млъквай с тоя тъп сериал! – процежда София.

***

Таксито ни оставя пред Брилянтин. Влизаме вътре и някаква руса красавица ни настанява на втория етаж. Поръчвам бутилка черно Bacardi и решавам, че вечерта може да започне. Приятелят на София обаче не мисли така. Освен че е невъзможно тъп, той е и от онези противни ревниви типове, които звънят през 10 минути и се надяват през слушалката да доловят дали около нас случайно не се навъртат мъже. Тя започва да го успокоява с престорено-лигав глас, от което ми се повръща, и да обяснава как всъщност той е единственият. Понеже в заведението е доста шумно, се налага да излезе. Няма проблем! По-малко приятелки, повече алкохол за мен.

Зу отново е на вълна смс-и – да пише или да не пише. Дори дилемата на Хамлет не е траела толкова дълго време, мамка му! Аз й предлагам да му пише, защото това ми се струва единствения възможен начин да спра любовната агония, обаче не. Сега изниква още по-важен въпрос - какво да му пише? Поръчвам втора бутилка Bacardi.

Поне на Вася й падна батерията на телефона. Явно силите са все още на моя страна. Тя оглежда заведението с огромните си кафеви очи, като ги върти ту наляво, ту на дясно. Изведнъж ги спира в ъгъла на клуба, където друга женска компания се смее и празнува нещо. Преценява ги бавно от глава до пети, а после в обратната посока и заключва, че всъщност са ужасно красиви и трите. Не красиви, те са направо перфектни и дори нямат силикон като повечето, вълнува се Вася. Тези са си естествени и красиви – седят си и блестят в ъгъла на заведението. Само това ми липсва, мисля си. Някой, който да ми напомни, че където и да се намирам винаги ще има някоя по-красива и по-умна от мен. И това точно на рождния ми ден. Светът е кофти място за живеене!

Междувременно София се връща, но телефонът й пак звъни. Не си били казали нещо много важно. Ей сега се връщам, подхвърля и изчезва за още 30 минути. Забелязвам, че Зу сериозно е напреднала с алкохола. Разбирам го от липсата на втората бутилка и от момента, в който тя престава да отмята бретона си настрани и го оставя да пада свободно в очите й. Някъде по това време пънкарът в нея излиза на повърхността и започва да вилнее безобразно.

- Цялото заведение, копеле, е пълно с жени! Пренаселили сме света и накъдето и да се обърнеш има само путки. Не мога да повярвам!

Аз се оглеждам наоколо и установявам, че наистина почти няма мъже. И не само това. От всички усмихнати, разголени и цветни женски компании нашата е най-кисела. Взимам двете си приятелки и кроткото си пиянство под ръка и се омитаме веднага.
По пътя вече дори не се сещам, че имам рожден ден. Искам възможно най-бързо да стигна до хотела, да заспя и да забравя къде се намирам. Зу върви пред мен и леко се поклаща в двете посоки. Крещи как всички в Слънчев бряг са кисели гъзове и трябва да умрат в лайна. И курортът да потъне в лайна. Целият!

Някакви момчета от огромен лъскав джип ни гледат настървено, ама май не със сексуален подтекст. Всъщност много злобно ни гледат даже. Аз сритвам Зу в кокалчетата, обаче тя вместо да млъкне, просто пада и продължава да псува. Вася и София дори не я забелязват, защото отново говорят по телефона.

Вървя и се чудя откога мъжете станаха задължителност, за да можем да се забавляваме. Преди бяхме само ние и евентуално алкохола. Сега вече не е достатъчно. Защо ни е нужна патерица със закачен член на нея, за да се усмихваме една на друга? Човекът до теб не е ли просто този, който винаги те подкрепя, но не и този, без когото не можеш да дишаш? Дори само за един шибан морски уикенд. Ако човек не може да даде сам на себе си това, от което има нужда, защо смята, че друг ще го осигури?

Вървя и се чудя как е възможно да се намирам на морето с любимите си хора - тъпча в пясък, пече ме слънце и кожата ми мирише на плажно мляко, но въпреки това се чувствам като затворена в ковчег, който вълните подмятат из морето. Вътре е задушно, потно и миризливо и нямам никаква идея как да се измъкна. Вътре е някакъв шибан кошмар! Дори да извикам с всичка сила, няма кой да ме чуе. Просто защото понякога любимите хора са далеч, макар вечер да се прибирате в една и съща квартира. Те са се затворили в малкия си свят с гръб към теб и дялкат по своите си проблеми. Няма какво да се направи. Колкото и да кръжиш около тяхната вселена, те никога няма да те пуснат вътре. Не защото не ги е грижа за теб. Просто цялото им същество е заето с това да изваят от поредното дърво удобна патерица.

Сядам на левия тротоар на главната улица и забивам поглед пред себе си. Някакъв непознат мъж се приближава и на развален английски ме пита:

- How much for the whole night?
- Да ти еба майката. – отговарям аз, без да вдигам поглед от паважа.
- Excuse me? – пита ме неразбиращо онзи.
- Да-ти-еба-майката! – спелувам бавно и го поглеждам в очите.

Ставам и се отправям към най-близкото такси. Вече дори не ми дреме къде са момичетата.

16/ ОЛИГАРХИЯТА ВИКА “ДРЪЖТЕ ОЛИГАРХИЯТА”

2008-12-09T02:46:00.000-08:00

via Стефан Иванов

В края на третата година от мандата си все пак БСП си влезе в ролята на партия на социалното равенство и онеправданите сини якички. Предложените текстове за нови програмни документи на червените, които трябва да бъдат гласувани на предстоящия конгрес на партията, подхождат по-скоро на комунистическо движение от началото на миналия век, отколкото на модерна социалдемократическа платформа от европейски тип.

Oсобено ме заинтригува специфичното лицемерие, с което се оплюват монополите, олигарсите и картелите, които дълги години финансират екстравагантните предизборни кампании на Червената госпожа и в крайна сметка винаги са били част от нея.

Трябва да призная, най ми стопли сърцето обаче атаката срещу олигарсите. Озари ме мисълта, че БСП ще скъса с всички хора, които й носят изборна победа. Защото, нека бъдем честни, тримата официално най-богати хора в държавата са близки до БСП. Често получават отстъпки и подаръци от партията-майка. Днес, неразбираемо за мен, БСП започва да раздава публични шамари без адресат. „Не на олигарсите!” Но кои са те? Никой не казва.

Всички в БСП им знаят имената. Нима министър-председателят не знае кои са богатите хора в държавата? Няма значение. Важното е, че БСП мрази олигарсите, които и да са те. Може би дори олигарсите по цялото земно кълбо. Може би дори тези, които „спасяват” и „убиват”, „Кремиковци” периодично.

Още смях буди шамарът срещу монополите проектирани, създадени или протектирани пак от БСП – „Булгаргаз”, НЗОК, АЕЦ „Козлодуй”, а в бъдеще и АЕЦ „Белене”. Защо така щедро БСП наби децата си? Какво са виновни те, че държавата ги е създала и отгледала, а те най-чинно се отблагодаряват, когато е необходимо?

И така, посланието е ясно. На предстоящия конгрес на БСП ще гледате сълзлива сапунка за бедните труженици, които са попаднали в лапите на лошите олигарси, и партията-майка, която като истински Клинт Истууд обикаля в тъмното и раздава шамари, предимно на други мръсни ченгета. Двубоят е зрелищен, валят оставки, следва ритане по кокалчетата, в крайна сметка светлите сили побеждават. Или?

Ако във филмите побеждават винаги русите и синеоките, то действителността ни предлага често големи изненади. Само да не стане така, че същите тия олигарси да си запазят позициите в БСП и след конгреса. Тогава ще наблюдаваме тежка (северно) корейска драма в три части най-малко, а шамарите ще продължат поне до изборите…

17/ В Щатите се живее от чек до чек и не се мисли за бъдещето

2008-11-25T04:44:00.000-08:00

via Квостава

Няма на кого да звъннеш, да се видиш на едно кафе с него, а в БГ-то за 2 минути намираш поне 5 човека

Опиташ ли се да избягаш от полицията, могат да те разстрелят на място, без значение на причината, поради която те спират

Който е бил зальохав по БГ и тук си е такъв, само дето системата го завлича и сам се самозалъгва, че му е супер...

ДА, определено искам и смятам да се върна в БЪЛГАРИЯ (това ще стане окончателно до една година максимум) - моята родна страна, там където са моите родители, приятели, близки, където са всичките ми спомени, корените ми, българскта реч, красивата природа, мястото което не може да бъде изместено от никое друго място и винаги ще бъде дълбоко в сърцето ми, мястото което няма да спра да наричам моя роден дом, моята страна, моята БЪЛГАРИЯ, страната, в която никога няма да се чувствам като чужденец, няма да се налага да се боря със самия себе си и да се налага да пренебрегвам някои от моралните си принципи, родината която обичам и винаги ще най-прекрасното място за мен!

Това, което искам да добавя е, че съм на мнение, че понякога ние (и не само ние, българите) се самозабравяме и всъщност не осъзнаваме как живота ни се изплъзва адски бързо, че той е само един и трябва да спрем да мислим, че ще сме живи цял живот, все пак този цял живот може да се окаже само един миг, както и това, че човек е една малка част от себе си, останалата част са неговите приятели, роднини, близки и познати!

Много ми хареса мнението на Манол, направо ми взе думите от устата, относно начина на живот тук и това как всички са доволни и дори не се опитват да погледнат малко какво става встрани от тях, раждат се такива и си умират такива, а всичкото това е толкова печално, толкова безцелево и ограничено, че просто наистина се губи смисъла от съществуването им като цяло.

То тук в САЩ хората никога нямат пари ...

всички живеят от чек до чек, за да си платят разходите по закупените на кредит къщи, 3-4 коли, обзавеждане и прочие. Гледам ги и тук колегите, които правят няколко пъти над моите месечни приходи тук, и те едва дочакват петък да дойде чекът и да си платят сметките и да имат някои джобен долар, просто такъв си им е манталитета...харчат като луди, а после плащат.

Тук веднъж съквартирантът беше казал на един клега, който си е американец и изкарва повече пари от него и жената на съквартиранта, че има 20 хиляди заделени в банката и оня не му повярва, казал, че никога не е имал толкова пари в сметка на банката и никога не е успявал да задели такава ГОЛЯМА сума пари.

Не са научени тук да спестяват и да се ограничават. Имат ли пари, харчат 2 пъти повече и не се замислят как "системата" ги завлича. Аз съм си нарекъл цялото това нещо с тази думичка "система" и съм склонен да вярвам, че наистина всичко се управлява и задвижва от една група световни умове и богати хора, които диктуват правилата и казват как ще се живее и в какво хората ще намират смисъла на живот.

Аз съм свидетел почти всекидневно как хора се тюхкат като им кажат 700$ сметка за ремонт на колата, нямат пари, братче, да си я платят, както и виждам постоянно как някои взима от някой друг пари назаем за обяд и пак казвам, това са хора, дето правят не два, ами 3-4 пъти повече пари от мен.

Лакомията им е безпределна,

затова и икономиката им цъфти...купуват си всевъзможни боклуци, в магазина за дрехи като идат, купуват дрехи с цели колички, даже понякога дори не ги пробват, някои не ги обличат през целия си живот, а колко глезотии има само за прищевките им...не е истина.

Така са си, живее се от чек до чек и не се мисли за бъдещето и прочие. Има и един друг фактор де - тук не се мисли за бъдещето на децата. Помага се с каквото може, разбира се, но тук децата от 16-17 годишни започват работа и техните до някъде ги оставят сами да се оправят.

Не са малко случаите, където вече на 18 години майката и бащата, дори палат да имат, детето си отива да живее на квартира някъде с приятели и оттук нататък не е голяма грижа за родителите. Знам малко е странно, но е факт...не е само по приказките така, както се говореше преди, сега като съм тук и мога да се уверя във всичко това!

Малко са и родителите, които успяват да заделят пари за образованието на децата си

именно поради гореспоменатите фактори, а тук образованието е изключително важно. Едно висше образование автоматично ти гарантира един минимален доход от 50-60 до 120 хил $ годишно, а ако си и кадърен, вече цифрите са значително по-големи и можеш да стигнеш далеч, но просто едно, че е скъпо самото образование, друго, че тук на хората не им остава време за живот и гледат да се наживеят докато са по-млади и не се замислят за бъдещето.

Доста от тях се и задоволяват с това, което постигат на ниското ниво, т.е. една 30-50 хил $ заплата годишно донякъде им покрива всичките разходи (кола, квартира, ядене, разходи и излизания) и просто не смятат, че се нуждаят от повече на младини, но като закъсат след време в дългове, някои си дават сметка, но е прекалено късно, а други вече са свикнали и дори не се замислят.

Малко се поотплеснах по темата и аз де, но просто исках да изброя една малка част от нещата, които не са ми свои и ме дразнят адски много, и просто се явяват нещо като още една причина, заради която искам и ще се прибера в България скоро. Просто не ми се живее по американския стереотип и не мога да си позволя да бъда въвлечен в така наречената от мен система и както милиони хора живеят по този начин, и аз да си затворя очите и да се оставя на течението и ограничението,

да се правя, че съм щастлив и не ми пука ...

Има го и другото, т.е. с екстрите се свиква лесно, трудно е да се излезе от системата обаче, веднъж вътре ли си. Забравих да спомена, че всеки опит да кривнеш от предварително начертания алгоритъм на живот тук е или невъзможен или струва адски много пари!!!!!!!

Страната има желязна структура, ако си представим, че това е една пътека, по която хората вървят, решат ли да повървят по тревата, то просто веднага биват ухапани от живеещите там животни. На пръв поглед изглежда, че всичко е толкова достъпно и ти сам правиш избора си, но на практика всичко се диктува и то доста строго от тези хора с мнoгoто пари и малко повече акъл.

Едно, че е

адски полицейска държава,

тук законът е над всичко, което не че е лошо де, ама нали уж ми се правят на свободни, можели да си правят каквото искат и не били ограничени спрямо нищо,...я пак помислете!

Пример, хващат те при ограничение 55-60 мили в час на магистралата със 100 - затвора не ти мърда! Погледнато отстрани 100 мили са 160 км и си викаш на кой ще му потрябва да кара със 160 км/ час, но тук магистралите са огромни и просто го позволяват...всички карат с не по-малко от 60-80 мили в час, не са далече от 100 и със всичките тези нови, бързи и мощни коли...

Опиташ ли се да избягаш от полицията, могат да те разстрелят на място, без значение на причината, поради която те спират. Вярно е, че тук пък никога не те спират без видима причина, но все пак, ако караш без колан и ги подминеш при опит да те спрат и да те разстрелят за това... си звучи страшничко.

Не знам как е навсякъде, но тук при мен не можеш една бира на пикник да си отвориш и да изпиеш. Мине ли случайно патрул, пак те окошарва. Като ходихме на пикник преди време, наливахме в пластмасови непрозрачни чаши бирата, за да нямаме проблеми...

ебаси свободата...

Заговорим ли се за дискотеките..., там пък колко са организирани нещата... Имаш РД (рожден ден - бел. ред.), забавлява ти се...бе на кой му пука, точно в 2:00 часа лампите се светкат и всички биват изгонени на улицата. Ужас, едно, че тъкмо купонът е започнал, друго, че точно по това време всичко е фиркано, братче, никой не мисли, че тепърва прибирането предстои, т.е. шофирането. Доста девойки не биват зарибени в дискотеката, а точно пред нея... все пак всичко излиза на улицата след 2:00 и после, елате ми повече.

Смятай, всичко е под забрана и протекция, а колко ми се струва и безрасъдно...

Корупцията е по-високите етажи и хорицата от ниските нива на йерархията са потърпевши за всичко.

Говорехме за кривването от правя път и в тази връзка - друг пример: всички прахусмокачки тук са прави. Не са като нашите, ами просто прави - такива едни и са супер уж за цената си - кво му плащаш - има от 35 до 70 - 120-150 $, да де, ама това пак си е диктатура. Не че няма като нашите с маркуч, но решиш ли да си купиш такава... ти струва 400-500$ (съквартирантите си взеха такава.)

Друг пример - искаш да ядеш обяд навън, да де, ама ако идеш в МакДоналдс обядът ще ти излезе 3-4$, а ако поискаш да хапнеш нещо различно, ще ти излезе 10-20-30$ и затова на обяд макдоналдсите са пълни, а другите места празни.

Искаш ли да си вземеш нещо по-различно от общоприетото, или да си просто различен, определено или не можеш, или трябва да разполагаш с много пари.

Това, което казвам е, че привидно си мислиш, че ти правиш своя избор тук, но на практика изборът е направен отдавна от други над теб, ти просто ги следваш. Това е моето и не само моето мнение, всички, които сме видели и 2 и 200 сме на това мнение, а тези, които не виждат по-далеч от носа си, си мислят, че всичко това е нормално и им се струва супер, ако в петък могат да идат да ядат някъде или да излязат, а в същото време не се усещат, че имат 3 коли, които изобщо не им трябват, имат къща, която в България мога да я сравня само с бунгало по морето от дъски и облицовка и това е.

Както и да е, сега ми се отвори приказка за всичко това и си излях квото мисля.

На времето видях един надраскан със спрей лозунг по стените на една сграда на бул. Левски, който гласеше следното: ОБИЧАМ РОДИНАТА, МРАЗЯ ДЪРЖАВАТА! Та така и аз...Толкова ми се наби още тогава, че дори осъзнах много скоро как едно толкова кратко изречение напълно описва чувствата ми относно нашата родна страна и държава!

Там по нашата темичка... ама е*ал съм ги, ще се връщам, не ми е мястото тук, а и какво да правя като не съм щастлив? Не мога и да съм де, то без истински приятели, без роднини, без близки, без нашенското...абе всички знаете за какво говоря, не ми се правете на Хамериканци!

Който е бил зальохав по БГ и тук си е такъв,

само дето системата го завлича и сам се самозалъгва, че му е супер... е, може и да има изключения де, вълците-единаци може и да са добре, знам ли... ако не си имал приятелчета, хора, на които държиш, не си намерил своята среда, всичко те е подтискало в БГ, преди да започнеш дори да си живееш живота, мога и да те разбера... но аз лично се радвам, че не съм така и все още има неща, които ми липсват точно там в България и една силна любов, която с нищо не може да бъде заменена в сърцето ми!

Парите ли? Ми те се изкарват, ама я ти си бъди кадърен, пък да видим няма ли да намериш своето развитие и в БГ. Тук, братче, от кол и от въже се изнесоха всички мутряги и тъпанари, че ти какво искаш... оня ден си мислех, че на една 300 милионна страна им трябват 50 млн. като нашите и тая страница (държава - бел. ред.) си заминава, икономика ли...хахаха всичко ще се споменава с въздишка,... абе то си е до манталитет.

Та за парите си говорехме, изкарвам...и аз като Манол съм си поставил една цел и ще й се види края скоро, но и бачкам здраво, т.е. яко съм зает... ама пак оня ден си мислех, добре де, ако бачках малко по-малко, примерно от 8 до 5 (17 ч. - бел. ред.) 5 дни в седмицата....е вярвате или не ще пукна от скука. Остави, че няма на кой да звънна да се видим едно кафе да пием някъде, ала-бала... то аз и да съм свободен, те другите не са (в БГ ми трябват 2 минути да намеря поне 5 човека, които ще ми пристанат на акъла) ,ами то, бате, няма и къде да ида бе.

Кво? - да се цопнем в Доналд, старбъкса или хар рок-а...е*ахти якото... Казаха се неща по-горе, с които се засегна ценностната ни система, как сме се интересували само кой какви дрехи носи, коя певица е по-добра...не знам си какво, ама сериозно ли не осъзнавате, как ако в БГ това е така, тук е 200 пъти по-зле това???

Не стига, че ми

се развяват по пижами и чехли в закусвалните,

унивеситетите, станали такива от леглото, няма душ, няма нищо...мърляви и дрипави, ами даже и да се опитат да се облекат, то културата им на обличане е под всяква критика при всичкото това разнообразие, което имат... а ако в същото време не се и купуваха дрехи като за последно, то нямаше да ги има всичките тия маркови бутици, аутлети, молове и техните селове, даже леко се доближават като бройка до любимите им заведения за бързо хранене или хранителни супермаркети, от които ако не си излезеш с пълна количка, все едно не си ходил на пазар... 2000 калории, диети... абе я да спрем до тук, а?

За певиците, е да, тук не си говорим за Ивана и там коя беше още, но знаем повече за проблемите на Брат Пит и Анджелина, отколкото за собствените си братя и сестри, даже и те да са тук или в БГ, айдееееее айдееееееее... да не се преструваме.

Ох, пък тия, дето са си в БГ и мислят, че тук е направо рая и са готови на всичко само и само да дойдат, колко са ми интересни само. Наивни ли са, какви ли са, нито парите се берат по дърветата, нито говорим за малки деца, че чак така да се самозалъгват... някой каза, че българинът не обичал да работи, хеллооооуууу да слезем на земята, а?! Американците са работливи, а? Ахахахаххахаха, даже мисля да не коментирам, повечето разбраха иронията.

Не ви знам йерархиите и позициите, на които сте...но за мен средностатистическият американец (не си говорим за чужденците, хората без образование и хората най-долу в пирамидката) работи от понеделник до четвъртък и ако една седмица се обявява за работна от понеделник до петък - 40 часов работен ден, то техните часове положен труд се равняват на 10-те часа разпределени между дните от понеделник до четвъртък :) И тук мисля, че доста схванаха идеята... Или както се казваше "викам ти майсторе, защото не ти знам името....но като ти гледам майсторлъка..." и т.н.

Мисля да приключа първата ми тема тук с това, че БЪЛГАРИЯ е страната на дедите ми, страната на родителите ми и моята страна. Не мога да си позволя да се отрека от нея, нито мога да позволя децата ми да се превърнат в едни дебилчета, които да ми казват всяка сутрин "ай ловю, дадди" без да влагат наистина някакви чувства и дори да не разберат какво значи думата любов за тях, да не осъзнаят, че брака е проста смета и да си слагат изкуствени усмивки на всяко изречение, казано от събеседника им отсреща, без значение колко малоумно им звучи, а самата тази усмивка да замръзва още преди да са се обърнали и всичкото това да не дразни никого и никога.

Не мога да си позволя финансовата страна на живота така да ме завладее, да стана толкова лаком, че чак да не мога да си направя простата сметка, да пазарувам излишни и напълно безполезни рекламирани стоки, мозъкът да ми бъде яко промивка, да не говорим за този на наследниците ми, не мога да загърбя чувствата, стремежите, вярванията и принципите си само и само да съм финансово независим...

Да забравя колко е кратък животът, как може да си мине в опита ми за печелене на пари и пари... да си отида от този свят, без да оставя каквато и да е следа, да няма човек, който ще си спомни за мен, както и такъв, на който мога да разкрия всичките си тайни и той на мен своите, да съм обречен на самота и скука до края на живота си.. е знаете ли какво - НЕ МЕРСИ! Стойте си тук като ви е добре, аз се прибирам.

Боби от Балтимор, САЩ, 26-годишен
Форум на сайта Квостава

18/ Провинциализми II (лат. "и-и")

2008-11-24T02:25:00.000-08:00

via Conservative

Вижте какво другари,

Във вчерашната сказка беха разгледани някой от негативните явления в днешния градски живот и интеграцията на селското население към новите градски реалности, както и бяха набелязани мерки и насоки за борба срещу тези деформации, разяждащи снагата на социалната ни Родина.

Днешното заседание на оргкомитета ще премине при следния дневен ред:

1. Анализ на общата политическа ситуация, международното положение и изпълнението на петгодишния план
2. Видове провинциализъми
3. Разни
4. писма на читатели

Преди няколко дни влязох в страницата на "Голямото четене" - инициатива, която харесвам и следя с интерес. Във форума там се беше завихрил един спор, колкото глупав, толкова и класически за тюрко-алтайските ни реалии.

Тъй като "интригата", завръзката така да се каже на фабулата е да бъде избран любимия роман на четящите българи, та се беше завихрил един спор, твърде подобен на разговор в кафенето на х. Ахил

- Само да не е "Под игото", защото ще се изложим пред чужденците какви сме примитивни националисти. Трябва да изберем Кафка! - казва привърженика на Бурите и Трансваалската война Мичо Бейзедето.

- Да изберем българска книга, родна реч омайна сладка, отечество любезно, аз съм българче, поради что се срамиш, ооооо неразумний... - отговаря Иванчо Йотата, който е прочел в пророчествата на Мартина Задека, че България е в опасност.

- Аз пък, като бях в Молдовата, искам да ви кажа и на двамата, че нищо не разбирате, защото там хората изобщо не се занимават с таквиз неща, ами избират съвремене български автор, человек млад и модерен, по - визможност сексуално неориентиран, да е писателствал в Егоист, Едно, Двадесет и едно, Блясък, Млясък, Плясък, Ах Мария, Ох Мария и други модерни газети, и поне веднъж-дваж да е използувал словото "пу_ка", защото тъкмо туй слово показва принадлежността ни към свободния и модерен свят и оттласкването от гнилите и вмирисани на старо предрасъдъци на предните мрачни векове! След това бойко изказване, хаджи Смион, поизчервен от вълнение си седна...

Дали да изберем "Под игото", защото е "най-българската книга", или на всяка цена да изберем Кафка, за да покажем, че сме част от света - ето в този спор се сблъскват два равни по сила, равни по смешност, равни по жалкост и различни по цвят змея на българския културен, умствен и нравствен провинциализъм.
Играта, измислена от ББС изисква ни повече ни по-малко от това да кажеш кои са любимите ти романи.

Представяте ли си англичани, който запотени да издигат длани към небето с гърлен вик: изберете Шекспиръ, че инак Империята загива, братия!

Представяте ли си англичани, които гънейки китки за да оправят елегантното си фишу казват "Трябва да изберем нещо френско, Мадам Бовари например (Флобер е гениален!) Така ще се покажем като широко скроени и културни и ще престанат да ни зяпат като някакви странни островни птици, които карат наопаки...

Аз не си ги представям. Със сигурност ги има, но едва ли биха попаднали в статистическата грешка.
Докато такива българи - бол.

Представих си най-европейския българин и най-българския европеец, когото задочно познавам, Стефан Попов какво би казал, ако неволно попадне в такъв спор... И него не го виждам в никоя от трите позиции.

За част от обществото е рефлекс да реагира на собствената си безпомощност, усещане за непригодност към съвременния свят, личната си неконкурентност, незнанието на езици, ниската квалификация и стил на живот чрез капсулиране и зариване на главата в пясъка на т.нар. "бЪлгарщина" (стилистично ми се нрави повече от "българщинА")

"Верно, не сме много чисти, културни и тихи, ама какво да направим като сме си българи (балканци, в случай че в компанията има македонец или сърбин) - онези пък не умеят да се веселят толкова трогателно като нас, а само бачкат, маат хамбургери и плащат ипотеки.."
Б Ъ лгарщината има своите културни символи във всяка област. Покривчица с народен мотив тип "Балкантурист", прогорена от фас, Сувенирна чиния с пирографиран изглед от Бачковския манастир с надпис Bulgaria, песента "Една българска роза" на Паша Христова, "Аз знам Българийо аз знам" на Веселин Маринов, ("Моя страна" на Емил Димитров е по-висок клас, затова не я споменавам). и предаването "Сите Българи заедно" със своя турбодебилен рефрен : "Ние нЕ сме гърци, маджари, сърби, чеда сме на Аспаруха, годост най-бългАрска..." Можете да видите байрачета с надпис "сите българи заедно" лепнати на вакуумче по задните стъкла на много опели и голфчета. За тези хора патриотизма е удобно извинение, убежище от истината за самите тях, чалга приют за душата. За тях не съществува такова нещо да ти спре дъха когато четеш хубава книга и да забравиш кой е автора, и кой си ти самия. За тях светът се дели на ТЯХ - тъпите американци войнолюбци, алчни евреи, прости гърци, кръвожадни турци, студени скандинавци.. и НИЕ - неразбраните душа-човеци, които те искат да прецакат. Когато трябва да изберат книга, песен, личност или манджа, те го приемат като "Грабвайте телата" и започват да везат "Свобода или смърт" върху покривка (тип Балкантурист). Това е комплексарско, дълбоко провинциално, смешно, сръбско. Неслучайно правя това сравнение и казвам сръбско, защото сръбската идентичност е изградена и издигнала на много високо ниво подобна почвеническа "нашост". Накак си провинциалността е станала тяхна запазена марка и се е превърнала в конвертируем културен продукт.
Този балкантуристки провинциализъм приравнява патриотизма до футболното фенство. И като него често прераства във футболно хулиганство. Неслучайно "Сите българи заедно" произвеждат полиестерни шалчета, точно като футболните клубове.

Тези хора ударно ще гласуват за "Под игото". Не защото е най-добрия роман. А защото в разнежващата заедност на това усилие се уталожват комплексите, страховете и чувството за безсилие за тях самите и за България, такава, каквато те я виждат. Тяхно право, разбира се.

Другата категория са културните емигранти с девиз "Не съм от тях како сийке". Те са по-изучени и отракани, не му се плашат на големия свят и толкоз. В личната си и семейна биография и ценностна система те не могат да намерят частица от себе си. Дрънчи на кухо. Светът им се ограничава до прочетеното през последните няколко години, до няколкото пътувания в чужбина и видяното там, до няколкото съвременни и популярни каузи, с които са разнообразили самотата си. Дръвца без корен. Патриотизма за тях е мръсна дума, не защото е рационално вреден, а защото им е плашещо чужд. В негово присъствие се чувстват непълноценни, недовършени някак си, ощетени от съдбата. Затова тя умишлено бягат от него. Бягат, като се маскират на гражданина света. Като не им харесва да са българи (до голяма степен и поради отвращение към горната група индианци) те разбират, че не могат да станат англичани, нито холандци, нито нещо друго определено. Затова стават нещо неопределено. Срдно късо подстригано, за да не е ясно дали е мъж или жена, преметнало през гърди нещо като овчарска торба в цвят лилав, за тях е жизнено важно да са просто част от вселенската енергия, стояща над тия неща. В последната категория попада всяка условност, която не е описана в книжка от поредицата [uslovnost] for dummies, или поне в книжле, писано от финландец живял в тибет.
За тези хора да гласуват за Кафка или "Монолози на вагината" е също толкова борба на живот и смърт, колкото е за първите да подкрепят "Време разделно" Щях да забравя, можете да ги познаете по това, че говорят за фешън, за ивенти, пърформанси, визия, лейбъли, гигове... все такива педерастки думички.

Два свята, единият е излишен, беше казал комуниста.
Два дълбоко провинциални, комплексарски свята, като един досадни, но добре че ги има за да можем да се зарадваме че не им принадлежим, казал консерватора.

А европейският българин и български европеец Стефан Попов беше казал:

Да си се родил българин е едно, а да си останал българин - друго. Какво по - висше познание от това, да разбереш, че светът не свършва с България, но че за тебе той започва с нея?

Толкоз за двата типа провинциализъм - национализма и интернационализма.

А когато трябва да избираме, любим роман за "Голямото четене" , най-добре да гласуваме за онзи роман, който ни е най-любим. Другото е от лука(но)вия.

19/ How To Talk About Books You Haven't Read

2008-11-23T07:08:00.000-08:00

via fashionista wannabe

Откакто Mel Gibson ми изкара шестица с ролята си на Hamlet, на рецензия за филма, при условие, че успях да проследя само първите 5 минути, знам, че някои неща се получават по-добре с необременено съзнание.

До този извод е достигнал и Pierre Bayard - френски професор по литература, който има дързостта да си признае, че само бегло е преглеждал томовете на Пруст, както и че често се вижда принуден да пише ревюта на книги, които въобще не е чел. Да не четеш е тема табу в кръговете, в които той се движи, което му дава повод да създаде a survivor's guide to life in the chattering classes.

Според него оживено и без притеснения можем да дискутираме от книги, които просто сме разгърнали до такива, от които си нямаме и най-малка представа. В "How To Talk About Books You Haven't Read" - заглавие звучащо много повече англо-саксонско, отколкото галско - той разграничава 3 притеснения, които всички ние изпитваме като читатели. Първото от тях е задължението да четеш. Живеем в общество, в което четенето си остава обект на сакралност, особено когато се отнася до отделни "канонически текстове", които е абсолютно забранено е да не си прочел. Второ, задължението да прочетеш книгата в нейната пълнота. Ако на нечетенето се гледа с укор, то бързото четене и прескачането на страници се смята за лошокачествено и повърхностно. Третото притеснение е да си чел книгата, така че да си в състояние да водиш дискусия за нея. Тезата на Bayard е, че е напълно възможно ползотворно да обсъждаш книга (или друго произведение), от което си нямаш понятие дори с човек, който е също толкова запознат. Единственото, до което водят изброените притеснения е липса на отвореност при общуването с другите и ненужно чувство на вина.

В американски университет един от преподавателите започнал т. нар. "игра на унижение" със студентите си. Правилата са всеки от тях да си признае за велика творба, която никога не е чел. Един от професор се изпуснал, че не бил чел Hamlet, което, както може да се предполага, имало известен отзвук. Pierre Bayard не е сред изумените и поставя тази книга в категорията "виртуална" библиотека - произведения, с които няма как да не сме запознати. Pride and Prejudice, Jane Eyre са заглавия, които включвам в своята виртуална библиотека като отдавна съм се отказала да положа усилието, което може би заслужават. Почвала съм Mrs. Dalloway на Virginia Woolf няколко пъти и почти съм стигала до средата, гледала съм филма и настроението ми е горе-долу ясно. В същото време след продължително заравяне в Майстора и Маргаритата, въобще не мога да обобщя за какво е книгата, камо ли да коментирам любими сцени и детайли. Четенето неизбежно включва в себе си и процес на загуба. Не можем да се надяваме да задържим в съзнанието си всичко прочетено и не бива да се упрекваме за това. (Намигане към преподавателската гилдия, пред която съм принудена да се изправям напоследък. Тъжно е, че всички книги, които съм прочела през последната година и отгоре включват "право" в заглавията си.)

Разбира се, тук не става въпрос за пълно отсъствие на четене, не може да си неграмотен. Необходимо е да имаш отношение към литературата и да знаеш, че книгите съществуват в единна система. Всичко което трябва да направим е да имаме обща представа за какво е книгата и къде да я поставим в "колективната библиотека". "Отношенията, връзките между идеите са по-важни от самите идеи", казва.

"За да сме способни да говорим за книга, която не сме чели, трябва да се отървем от подтискащата общоприета представа за безупречни културни основи, предадени ни и наложени от семейство и образователни институции. Представа, която през целия си живот в суетата си се опитваме да достигнем. Понеже искреността в очите на другите е по-маловажна от това да сме верни на нас самите, тази искреност е достъпна само до онези, които се освободят от постоянната нужда да се покажат образовани, което хем ни травматизира, хем ни пречи да бъдем себе си."

Bayard обнадеждаващо настоява, че ще продължи да говори за книги, които не е чел - изглежда досега му се е разминавало - и предлага оптимистичния възглед, че само когато хората преодолеят "страха си от култура" те самите могат да започнат да пишат.

Поуката в крайна сметка е не да експлоатираме четенето за демонстриране някакъв социален статус, което съвсем не е и целта на авторите. Четем заради преживяването, а не за да кажем на приятелите си, че сме чели. (Явно има хора, които се нуждаят от подобно напомняне...)

Тук има една друга плоскост - на всички онези книги, които сме прочели, но не бихме си признали доброволно. Книги, които не маркирам в Goodreads. В Езикова ги наричахме non-intellectual literature, към която категория спада Agatha Christie примерно, а в публичното пространство им викат халтура в лицето на Дан Браун, Мулдашев, Куелю. Само до ония мафиотски книги, които продават в хранителните магазини не съм стигала. Което би значело да съм на дъното и да започна да копая надолу.

Photo: H. Armstrong Roberts

ps: Иронично или не, How To Talk About Books You Haven't Read не съм я чела. Pierre Bayard би се гордял с мен.

20/ Кмет съквартирант

2008-11-22T02:57:00.000-08:00

via Блог високо, цар далеко

Имах много странен сън тази сутрин. Сънувах, че се пренасям на квартира и апартаментът е някаква странна компилация между последните 3 различни 3-стайни апартамента, в които съм живял. @ от тях в Овча Купел и един в Люлин.
Съквартирантите ми бяха пак компилация от старите ми съквартиранти - Емо и Чарли, с които съм живял в Овча Купел и брат ми и гаджето му, с които живеехме в Люлин.
Та сънувам аз, че сме тия хора и започваме да се подреждаме кой в коя стая да спи. Аз като цяло предпочитам да съм сам в стая. Егоист. Социопат. Какъвто и да съм.
По едно време вратата на хола се отваря и влиза Бойко Борисов:
"Здравейте".
Аз се чудя кво става и питам останалите кво прави Бате Бойко при нас?
Едният от тях ми отговаря:
"Оня, лудият, е пуснал обява за съквартиранти и Бате Бойко също си е търсил квартира, така е дошъл при нас".
А оня лудият е бил наш общ приятел, за който не се сещам, уж всички го познават. Той е пуснал обява за апартамента, той е търсил и намерил апартамента, той е намерил и Бойко за съквартирант, след което е умрял. Затова и не е сред нас, да се разпределяме по стаите.
Бате Бойко си отива в стаята и си я заплюва.
"Ясно, ще трябва ние тримата да сме в хола, а брат ми с гаджето си в другата спалня."
Ще бъде ебаси и свинщината в тоя апартамент. Нещо средно между студентско общежитие, казарма и кочина.
След малко Бате Бойко идва пак в хола и казва:
"Момчета, в моята стая има място за още един човек: Който иска може да дойде."
Всички страхливо мълчим. Всички страхливо продължаваме да мълчим. Част от секундата мълчание изглежда като минута мълчание в чест на геройски загиналите. Накрая аз се престрашавам:
"Айде, де, айде, че да не посочваме".
Никаква реакция от останалите...
"Е, добре. Аз ще дойда", казах аз и започнах да си събирам багажа, за да живея с новия си съквартирант.

Странен сън, нали? Поне е с Бойко Борисов. Можеше съквартирант да ми е и Нюки Василев - Малкия Мук.

Господин Борисов, ако четете този блог пост, моля да имате предвид моята кандидатура за министерски пост, когато ГЕРБ спечели изборите.
Аз обещавам следващата или по-следващата седмица да си подам молбата за членство в ГЕРБ.

21/ emPAYNER state music !

2008-11-21T02:52:00.000-08:00

via Моят голям и луд балкански живот

"Модерното" хора требе да спрат да си правят погрешни изводи за чалгийцата. Много често ми се случва сред нови хора да се заговорим за мюзик и типа предпочитания и аз като кажа, че слушам "ча-ча" и обикновенно ми се отговоря с "Оле боже", "Не ти отива т'ва", "Ни приличаш на такъв". А на какъв ли приличам, аааа ? Как може хората, да ненавиждат чалгата и да говорят само простотии за нея, без дори да я разбират. Не смея да твърдя, че няма пълни селяндури слушащи чалга. Дори и аз понякога се държа като бруталния селянин. Но просто така разпускам от сивото ежедневие. Познавам адски интелигентни хора със по няколко образования (някъде му казват ВИШУ), които слушат чалга и не мисля , че те са някакси по долни от другите. Музиката е забавление и не трябва по нея да съдим кой какъв е и кой колко има в главата (или в гащите). Жал ми е за хората които са тесногръди... Така че драги ми алтернативчета, драги ми хейтъри, скъпи мои ограничени - не бъдете комплексари и опитайте да слушате всякаква музика . А ако не желаете, просто спрете да обръщате внимание на тази така "просташка" музика и си слушайте каквото пожелаете.
Айде със здраве и не забравяйте: Чатла патла кайнанъ! :)

22/ Да знаеш, че съм аз!

2008-11-20T10:01:00.000-08:00

via Анна

Когато преди 2 години намерих колата си с изкъртено нарочно огледало, се разстроих ужасно. Първоначално не разбрах причината, но после се огледах и видях, че съм паркирала на тесния тротоар така, че да не може да мине никой. Нито човек, нито животно. Новото ми огледало ми струваше доста време – поръчка в Пежо, чакане, включително и Неговото време - ходене до майната си да го вземе и тн…Тогава не разбирах що за просташко и варварско отношение е това. Тогава. Сега, обаче…

Сега, когато съм на улицата с количката и когато за стотен път, излизайки от вкъщи, ми се наложи да изскоча с детето на платното на Свети Наум….Питайте ме! В началото само се ядосвах, псувах бясна и ритах гумите на нахалника. Не смеех да направя нищо, докато един ден, не чух свистящи спирачки зад гърба си на улицата и в главата ми не зави една сирена за опасност, която всяка майка е чувала. Върнах спокойно детето на тротоара, сложих спирачка на количката, извадих ключовете си, избрах най-острия и с всичката сила, която имах направих дълга и дълбока черта в лявата врата на нещастника. Сърцето ми заби лудо, по бузите ми се разля червенина, огледах се като престъпник и продължих надолу по булеварда с победоносно изражение. От тогава до сега всеки ден се сблъсквам с коли, които са паркирали по тротоарите така, сякаш са си купили пътя. И вече нямам капка колебания. Когато не мога да мина с количката, без никакво притеснение вадя ключовете и оставям ужасяващи резки, обръщам огледала…въобще всякакви варварски изпълнения. Сега съм решила да си купя един сериозен пирон, защото с ключовете не винаги ми се получава добре. Смятам да се пробвам да го сложа отстрани на количката, така, че да не ми се налага на натискам много.

Предполагам, че сега се възмущавате много и вашата цивилизована същност отказва да приеме метода ми. Да, предполагам. Ако това ви се струва лошо и нередно, значи никога не ви се е налагало да се движите с детска количка или не дай си боже с бастун по софийските улици. Не ви се е налагало да изскочите на един от най-натоварените булеварди в София с детето си на платното и не сте чували зад гърба си спирачки и псувни. Не ви се е налагало да изчаквате някой „любезен млад мъж” от потока минувачи, който да ви помогне да пренесете количката над капака на някой тъпанар. За мое голямо удоволствие разбрах, че не съм единствената терористка с количка. Моя близка приятелка използва за дране един остър ръб на детското возило. И съм абсолютно сигурна, че не сме само двете.

Преди няколко дена пред нас един пернишки номер беше паркирал така, че собствениците на 4 гаража и отделно на още 3 коли, паркирали пред тях, да им се наложи да минават през една градинка и да скачат от два високи бордюра. Човекът беше паркирал колата си като в пустинята, запушвайки 7 коли, и я държа там цял ден. Груба грешка! Когато вечерта минах покрай него, чистачките му бяха счупени, имаше три заплашителни бележки на стъклото и 2 спукани гуми. След като и аз не успях да паркирам нормално заради него, му направих 2 резки на лявата врата, а по-късно Той му откърти огледалото и написа с черен маркер на капака „ Добре дошъл в София!” Сигурна съм, че нещастният собственик на Форд Незнам-си-какъв РКхххх вече сериозно ще внимава къде паркира и дали не пречи на някого. Сега се възмущавате, знам!

Но не сме само Пенчо, Генчо и Аз. Всеки ден стотици момичета рискуват живота на децата си като им се налага да се движат между колите, тъй като не могат да минат по тротоара. Стотици възрастни хора, твоите баба и дядо, а утре и твоите родители, залитат с крехкия си вестибуларен апарат покрай колата ти. Ходят като въжеиграчи по бордюрите и газят в калта на градинките. Сега ще кажеш, че няма места за паркиране. Така е. Няма. Няма и да има. Улиците в центъра на София до една трябва да станат платени. И скъпи. Много скъпи! Така, че да няма начин сульо и пульо да си паркира колата, залепена за входа на кооперацията или в някоя градинка. Трябва паяците да са двойно повече. Трябва, трябва, трябва! Каквото и да си говорим, все няма да е достатъчно. Остава ни само да пишем, говорим, да псуваме и да се оправяме сами.

Аз намирам удоволствие в това да забивам бъдещия си голям пирон във вратата ти. Когато застрашаваш детето ми, ще спукам гумите ти, ще надера капака ти или ще счупя стъклото ти. Когато застрашаваш живота на детето ми, имам абсолютното право да съм варварка, селянка, нецивилизована и всякаква. И не ми пука колко ще ти струва да си изчукаш, боядисаш или пастираш колата!

И когато следващия път видиш дълбока резка във вратата си, да знаеш, че съм аз!

23/ Нещо лудо за (не)гледане

2008-11-14T06:03:00.000-08:00

Via Пешовизми

Както си пиех винцето в неделя следобед и реших да пощракам с дистанционното по каналите. И попаднах на тоя. Георги Жеков от "Безкомпромисно". Беше набарал някакви селяни от Ръжево Конаре, единия дядо бил селски кмет седесар, и имаше някакъв с ватенка, бивш комунист. Тоя ги разката, че са виновни...заради комунизма. Аз си мислех, че е пиян. И така като го слушам и гледам си мисля, че редовно е пиян. С две думи според неговата теория всички комунисти са престъпници и терористи и трябва да влязат в затвора. По тази логика трябва да тикнем почти целия български народ там като бивши членове на БКП. Честно казано тоя ми иде да го набия. Не бях чувал скоро толкова отвратителна реторика. Не знам СЕМ как допускат подобни проповеди за насилие и дискриминация в ефира.

24/ Аз съм мъж!

2008-11-13T06:01:00.000-08:00

via Секс

Мъжете сме пичове! Ние сме страшни ковачи, сеячи и стрелци! Ние можем да правим деца до дълбока старост, а жените не! И въобще не ни интересува нито една любов на никоя! Ние мачкаме, щурмуваме и минаваме на парад през царевичАка на живота и нищо не може да ни спре! Ние сме мъже!

25/ Any given morning

2008-11-12T07:17:00.000-08:00

via 3qt

7:45 е. "Рано е още", мисля си, "все ще има къде да спра, не може да са заели всичко". Стигам до "Иван Вазов". Правя десния завой. Веднага се сещам за нещо, което видях онзи ден в един от блоговете на блогосферата: "Guys, what the fuck did you do?!". Всичките ми илюзии са съсипани, закъснявам, а е очевидно, че ще направя няколко туристически обиколки на района - или докато намеря къде все пак да паркирам, или докато се откажа.
В колата свири "God knows you lonely souls" на Unkle. Тематично.
С ентусиазъм на плешив таралеж започвам парадната обиколка. Отстрани весело ми махат неприбрани странични огледала, които ме приканват любовно да ги погаля със своите. Похотливи мръсници! Огледалата ми може да са залепени със скоч, но няма да ги дам на лъскавите ви, още дъхащи на лизинг претенции. Те ще бъдат греблата, с които ще изплувам на петното на щастието. На онези няколко метра, където радостно ще потъркам гуми маневрирайки до припадък.

Правя кръг... НЕ... правя квадрат. Защото търсенето на място за паркиране никога не е увенчано със съвършенството на кръга, а с досадата на квадратните или правоъгълните стремежи към оригиналност на градските архитекти. И така след един квадрат успявам да се озова на "Хаджи Димитър", където изумен откривам клетката на спасението. Няколко метра, самотно очакващи триумфалното ми пристигане.

Много подходящо, по радио 1 са пуснали класическа музика. Докато въртя волана и главата си във всички посоки, кресчендото достига връх, опитвайки се да ми помогне да одера някоя лизинговка. Не му се давам. Упорит съм като надрусан заек пред зелева градина с въоръжен пазач.

Разбира се, упорството увенчава усилията с успех. Този път - без жертви

26/ Държавата – това не съм аз

2008-11-11T04:51:00.000-08:00

via За свободните "предатели"

Обществото и държавата, индивидът и държавата не са едно и също нещо. Държавата, обаче, има сметка да ни убеждава в противното, да насажда у индивидите усещането за еквивалентност на тези понятия. Тя го прави чрез упражняването на насилие върху индивидите – данъчно, полицейско и всякакво друго – както и чрез стимулирането и култивирането на медии, които използват подходящия понятиен набор.

Една от най-пагубните последици от тази заблуждаваща употреба на езика и на понятията от ежедневния живот е, че индивидите, онези, които изграждат обществото, в крайна сметка се чувстват губещи, неуспели, смачкани. Връзката е проста – ако индивидът е част от обществото, а обществото е равно на „държавата”, то индивидът е губещ, loser, винаги греши, каквото и да направи, защото несъзнателно пренася върху себе си една основна характеристика на държавата. Че държавата не прави нищо ефективно и както трябва.

Резултатът от всичко това са свестни, работливи и способни хора, които ходят, като че ли са им потънали гемиите, говорят си сами и емигрират от една мачкаща ги система в друга.

Изход от ситуацията има. Първо, трябва всеки индивидуално да осъзнае, че да успееш като личност няма нищо общо с набора от понятия, които държавата използва, за да определи успеха (своя и на индивидите). За да стане по-ясно, ще отбележа само, че успехът на личността се състои от деветдесет процента духовно съдържание и десет процента - материално. Държавата не притежава дух, нито духовност, така че да определяме себе си чрез някакви качества на държавата е глупаво, тъй като, в най-добрия случай, сравняваме десет процента от себе си със сто процента от нещо друго, което при това е калпаво.

Второ, трябва да сме информирани, но това трябва да става избирателно, доколкото фактите са ни нужни за нашето успешно функциониране в една чужда среда, с чужди правила. Не трябва да поглъщаме тези факти безконтролно и не трябва да търсим отражение на себе си в тях. Трябва просто да ги използваме, без да се „вживяваме”. От практическа гледна точка помага, ако се информираме от Интернет, където средата не е толкова агресивна, за сметка на телевизията и радиото.

Трето, трябва да се опитваме да събудим у себе си и околните знаците на общността като контрапункт на обществото, понеже последното вече безнадеждно бива идентифицирано с държавата. Ако сменим една крушка пред входа без да сме длъжни да го направим – това е обществен акт. Това е данъкът такъв, какъвто трябва да бъде – желан и конкретен – а не такъв, какъвто го институционализира държавата – грабителски, принудителен и без обяснение (защото „държавата знае по-добре за какво да харчи” парите ни). Ако пием една бира със съседа на пейката пред къщата или блока, това ще ни накара да се чувстваме по-добре, защото ще усетим, че общността ни не е равна на обществото. Стига да не си говорим за колко неща ни е виновна държавата. Всъщност, дори и тогава.

Всеки може да направи по нещо мъничко за другите, защото ще го направи за себе си.

27/ Опора

2008-11-10T03:18:00.000-08:00

via Monologuer

От както се помня всички мои близки и не толкова хора - приятели и семейство разчитат на мен. Аз съм опората. Рамото ми е било мокро от сълзи стотици пъти от десетки различни човека. По всякакви поводи. Дори когато мен ме е боляло много повече от човека на рамото ми аз съм бил твърдия, коравия, аз съм бил опората.

На 18 за период от няколко месеца аз издържах семейството си почти цялостно. Когато дядо ми береше душа всички гледаха към мен за финансовата част на погребението, което така и не се състоя. Когато сестра ми, пет години по-голяма от мен влезе в университет аз и платих първия семестър. Една камара приятели съм подпомагал по различни поводи с различни суми. И пак аз бях опората.

Поемал съм огромни емоционални товари на плещите си. Бил съм кошче за душевни отпадъци на всички. По желание - защото аз съм опората, аз съм стабилния и човека, на който може да се разчита. Винаги и за всичко. Без значение кавкво ми е било.

Това никога не ми е пречило. И все още не ми пречи. Всичко това продължава - все още имам сълзи по рамото си, гледам сълзи, идващи от нечия web камера или ги слушам по телефона. Все още няма как да започна аз да се оплаквам или да хленча/цивря. Мога само да подкрепям останалите и да съм им опора. Ако аз рухна - рухват всички. Или поне няколко човека, които не трябва да рухват при никои положения. Не мога да го позволя.

Просто… Толкова е нестабилно всичко в момента. Ако съм стълб, то в момента не съм забит в асвалт, а в плаващи пясъци. Клатушкам се доста сериозно, губя се. Колебая се за много неща. Допускам фундаментални или не толкова грешки в следствие на всичко това.

И ето ме сега… 6:30 сутринта, цяла нощ не мигнах. Нямам проблеми със съня, а със заспиването… От 2-3 седмици насам.Толкова много неща, за които да мисля и всички са толкова навързани… Плетеница с възли от проблеми. Няма кой да се справи със всичко това заради мен, а и не искам. Нямам отдушник, но като се замисля май никога не съм имал някакъв конкретен - нито плача, нито се напивам, нито бия случайни хора. :-)

Знам, че аз трябва да направя от плаващия пясък бетон, знам и че ще успея. Но… Отнема време и може би отново ще има невинни жертви по пътя. А наскоро някой беше писал, че за да се намериш трябва първо да се изгубиш… И било полезно… Хм.

28/ Heimlich Maneuver

2008-11-07T02:57:00.000-08:00

via cut:eater

Яко е да си идиот. Натурален продукт.

Яко е да имаш идиотско мнение. Яко е да разбираш от доста неща. Яко е да имаш мантра. Дишай, издишай, дишай, издишай.

100%, самороден, пълнозърнест, свеж, необременен, абсолютно недостижим идиот.

Ако се залепиш до конска фъшкия, ще се допълниш до бог.

Full HD идиот.

29/ Ники шефа: Ако мацките се кефеха на стихотворения сигурно щех да съм поет, бали му майката

2008-11-06T05:58:00.000-08:00

via еленко

Шефа бе така добър да отговори в рамките на един ден, за което съм му благодарен. Ето и нередактираните отговори на нашето импровизирано интервю.

***

Би ли се представил? Защо?

Бих се представил, да. Щото няма значение дали ще се представя или няма да се представя.

Защо се казваш шефа? Как би коментирал, че прякорът в интернет обикновено е това, към което собственика му се стреми да бъде?

Казвам се Ники бе батко, шефа не ми е името. Ми щото така ми викат по цял ден. Не се стремя да бъда шеф, щото съм шеф такъв ми е поста.

Какво е общото между покера, жените и колите?
Парите са общото батко. За първото и второто ти трябва и акъл, щото всичко в тоя живот е игра - ако ти контролираш положението ще спечелиш и ще ти е кеф - а ако не се усетиш как някой те е блъфирал те изхвърлят от играта и си сам, загубил всичко с което си влязъл. Покерът е готина игра, щото на масата играеш не с карти срещу карти като при белота, а със своята личност срещу другите личности. Ако си страхливец и лайно - на масата ще ти проличи веднага, ако си глупав, прибързан или нахакан - пак ще ти проличи. За 1 час покер можеш да научиш повече за хората около теб, отколкото за 1 година съвместен живот с тях, вярвай ми. При жените как да ти кажа - пак за пари ще става въпрос. Всяка жена търси пари, въпросът е да се спреш на толкова готина, че да ти е кеф да пръскаш пари по нея, а колкото е по-готина - толкова повече пари ще ти трябват. За тва сега по баловете всички сме луднали - щото ученичките още не са научени на пари, ама и тва ще стане. За колите не те разбрах кво да ти кажа - ми 4 колелета за да се придвижваш удобно - нищо повече. Вече колкото по-готина е колата толкова повече ти е кеф да се возиш, а и мацките ти се кефят повече, щото аз вече не познавам такива, които да ги возиш на трамвай и да стават за нещо. Може да ми кажеш са че тва е тъпо ама аз това съм видял, намери ми остро и ще ти го призная. Всичките вече искат да храниш с патици, каперси и рукола, кога станаха модерни тия работи не разбрах - ония ден ми се намръщиха на печено пиле ?!? Какво му е на печеното пиле с червено вино, кажи ми? Аз ще ти кажа - може да си го купи от магазина сама и не го иска като е с мен - иска заек, сърна. Селско е. Просто може да си най-големия физик, поет или добър по душа ама ако пътуваш с маршрутката няма как да ти върже некоя манекенка с дълги крака и големи цици, нали? А може да си ебаси тъпото копеле безмозъчно, ама едно 911 турбо веднага променя настроението на путките. Кажи ми са аз ли съм виновен или те? както се казва - като си в Рим, прави като римляните. Ако мацките се кефеха на стихотворения сигурно щех да съм поет, бали му майката. Ама мацката иска "туника" от В52! Батко аз туника не съм чувал кво е тва, ама я продават за 2 050 лева и е на Gianfranco Ferre. Заклевам ти се - некой измислил туниката, некой и сложил цена 2 бона и я продават на витошка!!! Кажи ми ако съм държавен служител колко години да работя за тоя парцал? Ония ден го купих и още не знам за кво точно служи ама наистина прилича на парцал - нито е рокля, нито шал - тва честно ли е, ама такъв е живота - искаш-даваш. Туника батко - баба й едно време само с туники за 2 бона е ходила! Чакай че пак се присетих и се нервирах...

Коя е най-изгодната и прилична кола (марка, модел, година на производство) до 5000 лева? 10 000 лева? А до 20 000? А до 30 000?
С тия 5-10 бона се пошегува, нали? Няма такава каручка. Ако нямаш пари се вози на тролеи.
по принцип за коли много мога да ти говоря щото с това се занимавам. Само че с малко по-скъпи коли, тия цени дето си ги дал не мога да ти помогна. А и зависи човек какво търси, как да ти отговоря така? Кажи какво търсиш? Лимузина ли спортна кола ли, нещо друго? Щото толкова оферти мога да ти предложа че не можеш да си представиш. Питай ме по-конкретно, ама за по-скъпи модели, щото с евтини никой не се занимава почти - там няма печалба. Направо ходи по автокъщите. Ама както любо пенев казва "тия на терена с номера под 8 не се броят за футболисти", така и аз ще ти кажа "тия коли под 200 коня не ги броя за автомобили".

Кой е любимия ти бизнесмен с прякор? Защо?
Тука нещо се ебаваш май а? Тия с прякорите не са никакви бизнесмени, аз също не съм бизнесмен за да ти кажа. Бизнесмен е друго.
Ама ако сериозно ме питаш - Warren Buffett и Richard Branson, примерно - те правят нещо смислено. В България няма такива. Най се доближават Краси Гергов, Васил Божков сигурно, Ники Бинев. Абе тъп въпрос, те не са ми любими хич даже.

Кое е любимото ти заведение в София? Защо?

Нямам такова, питай ме за някое в Монако, което да не ми е любимо. в петък заминавам и нямам търпение, там ще съм за формулата с едни българи. Ходил съм навсякъде. Едно време ходих в БИАД и не ме е срам, щото всички там ходеха, сега често съм в Sin City, ама вече не е като едно време. И в Червило ходя, ама там стана детска градина и няма ВИП сепарета. Иначе с повечето управители се знаем - където искам, там ходя. Мацките сега много на Ялта се кефят, нали идват разни гости DJ-и кани Краси, ама го препълват заведението и дразни. В Планет ходим с приятели през ден, отвънка на Неро често, що питаш? - мен ако ме питаш навсякъде е едно и също - избираш си путка за ебане, къв е смисъла то вече никой не се забавлява а ходи или да се покаже или да се сбие. По-добре в някой стриптийз клуб да седнеш.

Как пиеш кафето си?

Кафе батко не пия и никога не съм пил. Зле влияе на нервите ми. Една ябълка е по-добре.
Иначе пия само уиски - Lagavulin или Green Label, където ги има. Падам си по single malt.

Кой е любимия ти форум? С какво ти е полезен? А медиа?

Нямам любим форум, ако за интернет форум ме питаш. гледам бтв, фешън тв тва е.

Нещо, което искаш всички да знаят за теб?

нищо не искам да знам бе батко да не съм няква звезда - ти все едно че фолк певица интервюираш. пък и с нищо не съм по-интересен, казах ти - аз съм като всички останали, нямам с кво да се похваля. ся да почна да се фукам къде съм бил, коя съм ебал ли? ква кола карам, къде живея - тъпо. не искам а и тва надали някой го интересува. щото много се дразня някой тъпак като ме види и почва да си прави погрешни изводи за мене - не ме познава ама си вика - тоя е гаден, щото има кинти и кара скъпа кола - сигурно се занимава с незаконни неща и т.н. много се дразня ама сигурно има защо така да реагират хората, не ги виня, просто се дразня понякога, щото дори не знаят къв е случая а вече си разсъждават. Ама и аз да живеех с 300 лева на месец и аз щях да съм озлобен към тия дето ги пръскат за една почерпка на бара. Хората не се радват на чуждото щастие, а завиждат и ти желаят лошото - то всъщност и кво щастие могат да са парите - днеска ги имаш - утре ги нямаш... И много се дразня като кажат - този е богат. Защото богати материално в България са 4-5 човека сигурно най-много, другите просто имат възможности - нормални за Дюселдорф или Кан, примерно.

Кога разбра за този сайт?

ми нали се рекламираше в арената аз там съм нонстоп и писаха за тебе и се зачетох а ти пускаш тарикатски работи в тоя твоя сайт и някой път има разни тъпи смешки. а аз по цял ден нямам кво да правя и ако не си тегля нещо да гледам чета такива сайтове със смешки.

Има ли стереотип за софийския начин на живот? Кой мислиш, че го е създал?

И ти кви думи ползваш да се правиш на интелигентен. Де да знам бе батка - аз за себе си само мога да кажа - изкарвам кинти благодарение на нашите, които ми дадоха силен старт - работя ама не така, както другите работят с работно време и с офиси, ама пък изкарвам добри пари поне за БГ. Гледам да се забавлявам за да не скучая - това е. Мен ако питаш бих живял в Цюрих или Дубай примерно - мани я тая София - тука сме 100 човека и отдавна се знаем - то е като на село. Аз съм роден и съм израстнал тук ама вече ми е яко тъпо, бих се преместил.

Много хора смятат, че аз съм те измислил? Смешно а?

В къв смисъл че си ме измислил?
Ми прати ги некой път при мене ама не ща да се занимавам са ако е нещо сериозно може, иначе некоя вечер може да се видиме с тебе да те черпа по едно за тия смешките дето ги пишеш ти си пич.

30/ Кон отдавна няма, остана мърша и копита

2008-11-05T08:33:00.000-08:00

via Черната станция

Из форумите попаднах на следния твърде остроумен коментар по повод случващото се в "Кремиковци".

Една мъдрост на индианците от Дакота гласи:
Когато забележиш, че яздиш умрял кон, слез от него.
Но в професионалния живот се опитваме да разработваме често други стратегии за действие.
Например:

снабдяваме се с по-як камшик

сменяме ездача

казваме, че винаги сме яздили този кон

създаваме работна група, за да анализира коня

посещаваме други места, за да видим как яздят там умрели коне

повишаваме стандартите за качество за яздене на умрели коне

повишаваме стандартите за качество за яздене на умрели коне

създаваме Task-Force, за да съживи коня

плащаме на хора от чужбина, които уж можели да яздят умрели коне

включваме обучителен модул, за да се научим да яздим по-добре

правим сравнение между различни умрели коне

променяме критериите, които определят кога един кон е умрял

впрягаме много умрели коне заедно, за да станем по-бързи

обясняваме: Никой кон не може да е толкова умрял, че да не може повече да го яздим

правим проучване, за да видим има ли по-добри и по-евтини умрели коне

обясняваме, че нашият кон е по-добре, по-бързо и по-евтино умрял, отколкото други коне

създаваме група по качеството, за да се намери приложение на умрелите коне

откриваме независимо разходно перо за умрели коне

увеличаваме сферата на отговорност=F

Само дето от мъртвя кон, наречен металургичен комбинат "Кремиковци" отдавна няма нищо за съживяване, останките бяха надлежно опоскани. Щом и Сашо Томов си замина, а той няма навика да оставя след себе си нещо недоокрадено.

Сега последните хиени, които се сборичкаха за мършата са синдикатите. Понеже кон очевидно няма, искат да ни впрегнат всички нас - данъкоплатците, да теглим 3000 души пребиваващи ментално все още в ерата на зрелия социализъм. Далавераджиите продължават да внушават на металурзите, че държавата им е вечно длъжна, защото имат личен интерес от това. Д-р Тренчев и Желязко Христов не си слагат картонени шапки на главата за чест и слава, вЕрвайте ми. Заплашват и с гражданско неподчинение на 10 ноември. Аз пък си мисля, че е крайно време 10 ноември да настъпи за тях. Макар с 19 г. закъснение и последните 3000 души в България трябва да напуснат социализЪма, да разберат що е то пазарна икономика, преквалификация, пазар на труда, да осъзнаят, че останалите 7.5 мил. сънародници с нищо не са им длъжни. По-добре късно, отколкото никога.

31/ Соц-културата - роди се и не иска да умре

2008-11-02T03:08:00.000-08:00

via За българските работи

В една от сцените на филма „Сезонът на канарчетата“, директорката на местната гимназия е събрала във физкултурния салон целия випуск. На стената зад нея висят портретите на Георги Димитров и Ленин. Строени в еднаквите си униформи, учениците смутено очакват поредната лекция. Този път тя е за лошото влияние на западната култура и особено на рок музиката. За да покаже нагледно, директорката първо пуска Чайковски и се възхищава на таланта му. Някои от учениците обаче си запушват ушите. После строгата соц-лелка пуска американски рок, за който изсипва добре заучена тирада комунистически заклеймителни епитети. „Упадъчен, маймунски, вражески“… знаете ги. Учениците обаче започват да танцуват. Всички ученици.

Едва ли, защото Чайковски не е талантлив. Напротив, прекрасен е. Но обществото, а оттам и неговата култура, е в постоянно движение, смяна на ценности, обмяна на идеи, отхвърляне на едни и замяната им с други. Тоталитарната власт, на която соц-директорката е представител, иска да е по-силна от този закон. Тя иска да въведе вечни норми и истини – за културата, за политиката, за историята. Естествено не успява и, забранявайки рока, единствено го прави по-търсен. А Чайковски ненужно мразен.

Тази тоталитарна власт, в която ние доскоро живеехме, по определение е глупава. Понеже се противопоставя на законите за развитие на обществото, тя не ражда истинска култура. Не ражда висока култура, а Пантелей Зарев и Богомил Райнов. Когато се сеща, че трябва да прави и масова култура, създава Лили Иванова.

„Примата на родната естрада“. Символът на българската култура. Толкова набиван от медиите в последните над 40 години, че повечето млади хора днес я харесват. Въпреки че обясними причини за това няма – никой не би харесал която и да е друга 70-годишна, с лигав глас, силикон в устните, къса пола и претенции до Юпитер.

[+/-] ...виж целия текст

Баба, която дълги години е живяла с привилегиите на номенклатура, пяла е на Тодор Живков и Пенчо Кубадински, разхождала се е в чужбина и т.н., и т.н. По същото време в Европа масовата култура се е борила срещу войни, сваляла е правителства, протестирала е срещу цели икономически системи, проповядвала е нови ценности, стилове и мода.

У нас масовата култура е пеела за детелини и ветрове. Явно най-важните теми в една страна с концентрационни лагери, всесилни тайни служби и пълна липса на свобода. Но Лили Иванова не е виновна. Дори да е искала, никой не би й позволил да вкара и най-малката критика към властта. Затова, благодарим ти за детелините, Лили, никой вече не си спомня за теб…

Лили Иванова между Васил Найденов и Тодор Колев - соц-тангото сякаш продължава вечно. Снимка: Булфото

Или поне така би трябвало да бъде. Лили обаче не си отива. Тя е като символ на целият български комунизъм, който вместо да се скрие виновно в нечие мазе, излиза на сцената, маха пионерската връзка, слага грим, и продължава да пее. Даже се снима за „Плейбой“, всички му се възхищават, хвалят го колко е запазен и му обясняват, че е национално богатство.

Затова комунизмът или Лили, все тая, важничат все повече, обясняват каква култура е имало преди, а „сега тази долна чалга“, искат сто хиляди долара за интервю и смятат да представят България на най-голямата европейска сцена. Естествено искат държавни пари – заради заслуги.

И „нова“ България плаща. На официално ниво, тя вижда образците на своята сегашна култура точно в Лили Иванова, Йорданка Христова, Стефан Цанев, Любомир Левчев и Людмил Стайков. Някой знае ли тези имена извън България? Ами, не. Русия не се брои за отговор. За всеки европеец, не живял в тоталитаризъм, тази култура е смешна, допотопна и глупава. Тя не е казала нищо ново, тя е извън времето си, тя е провинциална, патетична и тъпа.

Трябваше да се отиде в чужбина, за да се научи, че има такива хора Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Трябва да се преровят антикварните книжарници, за да се намерят книги на Константин Кацаров и Стефан Попов. Или едни „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков – с липсващи стотина страници. Иначе по улицата постоянно има плакати - „Представяне на Българските хроники“, „Голям концерт на дует Ритон,“ „Бисер Киров в България“. Култура…

Тази българска музика се присмива на чалгата, но не е родила нищо по-стойностно. Чалгата поне е актуална. Тази българска литература спори с Георги Господинов и го нарича „хайверо-шампански постмодернист на някаква осрана от врабците посткултура и постистория“, но не е написала нищо по-добро. Това българско кино плаче за златните си години, когато е било финансирано от държавата, но пропуска да спомене, че е правело почти единствено пропаганда.

А никой не е казал, че пропагандата значи високо изкуство. Затова, ако разгледаме културното наследство на България преди 44-та година и след това, ще видим… културното наследство на България преди 44-та година. Такова след това почти няма.

Спокойно,няма нищо страшно. Това не е, защото „българинът“ по закон е провинциален, с робска психика и малокултурен. Не може да се правят обобщения за този българин, както в любимата на Марко Семов „наука“ народопсихология, за която никой в Европа не е чувал от 40-те години насам.

Просто тоталитаризмът не е способен да ражда смислени културни послания. Така както Любомир Левчев, колкото и „велик“ поет да е, не може да роди дете. Изключенията единствено потвърждават правилото.

Затова, когато днес говорим за „морална деградация“ и „разпад на културата“, сме хем прави, хем не. Разпад и деградация има, но не от 89-а година насам, както ни убеждават Лили Иванова и Недялко Йорданов, а от 44-та. Прави са и когато казват, че „българската култура днес е в ужасно състояние“, но пропускат да уточнят, че това състояние е ужасно, защото наглед е почти същото както преди 30 години.

Но от друга страна, можем да кажем, че съвсем не са прави. Всъщност българската култура започва лека-полека, отново да се изгражда. От изсъхналото коренче започват да се появяват нови листенца. На мястото на тоталитарната липса на ценности се появяват някакви нови.

Защото в момента на пл. „Славейков“ можете да си купите не само Георги Джагаров и Христо Калчев, но и лъскавите, прясно издадени „Задочни репортажи за България“. Без липсващи сто страници. Още по-радостно е, че можете да си намерите почти всички книги на Илия Троянов, които напомнят, че културата се ражда не в изолация, а в среща с другите.

Отнякъде се появяват книги на автори от Македония, първите след Димитър Талев. Доста талантливи – Младен Сърбиновски, Алекс Букарски. Книгите на Цветан Тодоров могат да се намерят, даже бързо свършват. Български автори печелят награди в чужбина – като Димитър Динев. Печатат се на много езици – като Георги Господинов. Появяват се от нищото и изненадват приятно– като Захари Карабашлиев. Изследват миналото – като Ивайла Александрова. Книги като цяло могат да се купят не само на „Славейков“, а и в уютни книжарници – в цялата страна.

Само за няколко години, почти без държавно финансиране, по кината тръгват чудесни български филми. „Коридор N8“ участва на всевъзможни фестивали. „Дзифт“ изглежда по холивудски и печели награди в Европа. Младият режисьор Явор Гърдев освен това прави страхотен театър. Като Камен Донев. Като Александър Морфов. Като Мариус Куркински. Гърдев между другото казва, че обществото ни е силно обременено от все още не докрай артикулирана, и затова все още непростена вина от социалистическата ера, която е предопределяща за сегашните български злочестини.

Стефан Командарев прави филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ - по преведения на 11 езика роман на Илия Троянов. Снима го в четири страни и участва на девет фестивала – засега. В главната роля е световноизвестният Мики Манойлович. Троянов прави и филм за комунистическото минало на България, който се излъчва по германската национална телевизия. Командарев пък ще снима филм за българките, които емигрират по икономически причини. Смята, че забравата на миналото, което масово се пропагандира днес (дори в учебниците по история), води до всеобща обществена шизофрения…

Да не забравяме „Сезонът на канарчетата“ на Евгений Михайлов. В една от последните сцени героят на Чочо Попйорданов, синче на стар партиен секретар, е вече пропаднал пияница и разказва история на непознато момче. На гробовете на грузинците пишело не колко са живели, а колко години са били пълноценни – със семейство, къща, деца, щастливи. Като разбрал това, шопът казал: „Е, па на моя гроб ще пише: роди се и умря.“

Непознатото момче е синът на някогашното комунистическо величие-днес пияница. Заченат след изнасилване, изхвърлен от баща си, израснал по институции, в крайна сметка умрял при катастрофа. На гроба му наистина пише: „Роди се и умря“.

Такава е логичната история и на нашата днешна официална култура, зачената от комунистическите величия, и вече плахо измествана от новото. Само дето още я чакаме да умре.

Taзи моя статия вече предизвика доста реакции в е-вестник, както и коментара на Иван Бакалов: Соц-културата – що за култура беше и кой има право да приказва за нея?

Още мнения около темата : Георги Марков: Литературното блато
Александър Солженицин: Да не се живее в лъжа!
Илия Троянов: Златният век на интелигенцията

П.С. Един виц от социализма, прочетен в е-вестник:

Владко, синът на Живков трябвало да стане министър. Но на какво?
- Искам да стана министър на океаните – казал Владко на баща си.
- Невъзможно – вдигнал рамене Живков – Нали знаеш, че нямаме океани.
- А-а, невъзможно – казал Владко – И култура нямаме, ама кака стана председател на Комитета за култура.

32/ Дупница

2008-11-01T02:22:00.000-07:00

via SS7 - Дупница hi-tech

Във връзка със желанието на Пейо, ще напиша малко за Дупница. Не ме бива много в писането, така, че може би ще е несвързано и разхвърляно, но пък за сметка на това - достоверно. Също така има и доста слухове, за които изрично ще пиша, че са слухове(градски легенди)

Та така, Дупница е малък (30-на хиляди) , спокоен и донякъде хубав град. Икономиката му е основно от няколко големи предприятия в които работи да кажем около 1/4 от работоспособните жители. Това са ТЕЦ Бобов дол (всяка власт сменя ръководството, включително в момента е кадър на БСП и всеки бивш директор си тръгва милионер от там) , Актавис (бившето фармация) , което по времето на Костов се управляваше от човек на СДС, който след това приватизира хотела в Дупница. За щастие вече са приватизирани и ограбването им намаля до разумни граници.

Има много шивашки цехове , главно гръцки, но и няколко с местни собственици. Останалото е обичайната търговия , кафета, ресторанти, услуги и т.н. Безработицата е доста ниска, защото свободното насление се изнесе преди години на тълпи в Италия, минимум 5 000 човека.

Голяма част заема и всеизвестната търговия с коли втора употреба, породила се от масовата емиграция в Италия. Противно на писанията , Галеви нямат автокъща/и . Повечето собственици на автокъща са тръгнали от нулата , със заеми, или със спечеленото в Италия. Този бизнес е доста доходоносен, защото колите ги взимат на безценица (100-300 евро , болшинството с удар) в Италия , транспорта струва 400 евро, ремонта и лъскането тук - 100-300 евро, а се продават за 2000 - 4000 - 6000 евро. Печалбите бяха, и все още са астрономически. Автокъщите дават места под наем - 50лв/месец, и всеки ентусиаст, внесъл една или няколко коли, може да ги остави за продажба. Аз самия съм продал 2-3. Според градските легенди, Галеви взимат по 20-50 лв на всяка внесена кола, но аз лично не вярвам , защото съм купувал от самия автовоз, веднага щом пристигне в града. Доста хора купуват коли директно от автовозите, лъскат ги и после ги оставят в автокъща да се продават. Скоро имаше някакъв опит на общината да накара автокъщите да плащат някаква сума за реклама на града и бизнеса им, но досега нищо май не е станало.

Пак във връзка с икономиката, някой налива огромни пари в близката Сапарева баня и Паничище. Градските легенди твърдят, че това са руски пари (и даже на руската мафия) , червени пари, даже има и слух, че самия СтанишеФ има участие в Паничище.

Единственото нещо, което май Галеви (общината) промени напоследък, е че се следи изкъсо регистрацията и плащането на данъци в общината , до скоро колите можеше да не се регистрират, да не им се плаща данък и т.н.

Дупница е изключително скъп град (явно има платежоспособно търсене) , всичко е доста по скъпо например от София и Благоевград. Цените на имотите са почти равни на Софийските.

Сега за престъпността. Престъпност в Дупница няма. Никаква. Нито обири, нито кражби , нищичко. Градските легенди твърдят, че това се дължи на Галеви, но по принцип в Дупница почти не е имало престъпност. Знам за един случай, при който пернишки гастрольори дошли тук, опитали се да задигнат 2-3 коли, “нашите” хора ги хванали, напердашили ги здраво и ги изпратили обратно.

Аз например от години не си заключвам колата, дори понякога ме мързи да вдигна и прозореца и нищо , даже и касетофона няма кой да отмъкне.

В дупница няма наркотици, няма дилъри, няма и наркомани (изключваме една две цигарки марихуана, която дори и аз съм пробвал) . Но истински наркомани няма.

Откакто се помня тук никой не е бит публично , не е имало и никакъв рекет. Аз самия от 10-на години се занимавам с някакъв бизнес (последния път - интернет доставчик) , и никой не е идвал да иска рекет или да оказва някакъв натиск (изключвам държавния рекет - той е повсеместен) . Наистина бизнеса ми е бил сравнително малък, не знам при тези с наистина големите пари (> 200 000 лв.) как е. Но магазини , фирми за услуги и т.н с годишен оборот до 200 000 никой не е закачал.

Всъщност като изключим, че самия Галев ходи с доста въоръжена охрана (явно има от какво да се плаши) , не мога да кажа, че по нещо се различаваме от друг подобен град.

Сегашния кмет (подкрепен от Галев) работи в пъти по-добре от предишния червен кмет Дангов (който за 4 године не свърши работа за 5 стотинки) . Дори вече една основна улица е ремонтирана и асфалтирана изцяло.

Иначе за самия Галев не знам почти нищо. като ученици сме тренирали заедно, но от тогава нямам никакви контакти. По късно съм тренирал в местната зала с негови хора, то това също беше преди много години. Дори един от неговите хора беше инженер - колега от ТУ-София.

Градските легенди твърдят, че провиненията на нисшия негов персонал се наказва със копаене на “окопи” меко казано. Навремето доста се засичахме с неговата охрана по покривите на блоковете. Явно наблюдават какво става по високите точки, и дотичваха бързо когато слагаме антени или кабели.

Общо взето малко са ми смешни - реши ли някой да те пречука, спасение няма. Както се видя досега при други “светли” личности.

Като извод мога да кажа, че политиците (и сини и червени) окрадоха много повече пари, отколкото Галеви. Галеви са цаца в сравнение например на директора на ТЕЦ-а , или пък бившия директор на Фармация. А и Галевите никога досега не са имали достъп до големи държавни предприятия (те затова май се насочиха към политиката). Огромните кражби се вършеха на политико-икономическо ниво от големите държавни предприятия. Например по времето на СДС , “Тютюнева промишленост” плащаше по 50 000 лв месечно за интернет ! . Разбира се не на мене. На брата на Стойчо Кацаров - депутат от СДС :). 50 000 лв и сега е огромна сума, а тогава беше два пъти по-огромна.

Ами това е , за друго не се сещам в момента. Ако нещо ви интересува -питайте в коментар.

33/ Новото на Графа

2008-10-29T02:17:00.000-07:00

via Деница

чувашли чувашлиме чувашлиме
чу чу чувашли
чувашлиме
чувашли
чувашли

ЧУВАМ ТЕЕЕЕЕЕ !!! МЛЪКНИИИИИ !!!

Новото на Графа е много гнусно.Изхабили са сума ти пари,за да го въртят по всички канали и да замърсяват атмосферата с фонов шум.А пък аз от известно време имам усещането,че живея на Графа.На улицата.Или дори на Орлов Мост.И че булевард Славейков досами нас всъщност е площадът със същото име.Въпреки че на площада може би е по-добре,най-много някой трамвай да се провикне,или пък някой нахален книжар.

Проблемът е,че не мога да спя.До късно.Ако затворя прозореца преди лягане,събуждам се в девет,защото ми е задушно.Ако го отворя ,събуждам се в девет от шума.Да,това е новото движение по Графа.Не знам защо,но чак напоследък го забелязвам.Всъщност "шум" е една мила дума-то не беше грохот,тътен,трясък,дзвънеж,пукот и какво ли още не,както беше описал Вазов в стиха за конницата.Единствените коне ,които преминават около мен,са тези на циганите,и звучат направо симпатично в сравнение с всичко останало.

Може би трябва да си сложа тапи за уши.Хайде,аз не ставам рано за работа,и не ми трябва будилник,но защо да му се не види,трябва да се лишавам от звуците?Имам исконното право да слушам,нали?Харесвам онези птици, които крякат като жаби,и кучето което се ядосва на стопанина си,и дори как топуркат копитата на циганските коне.Харесвам сутринта,защото тя звучи различно.Да не говорим,че ми е трудно дори да си представя че напъхвам някакви неща в ушите си.За мен дори слагането на лак по ноктите,е брутална намеса в организма,която трудно преглъщам.

Ех,спомням си онази пленителна хотелска утрин в Рим.Стаята ни беше на партера,точно до зеленчуковия пазар,и се събудихме в седем сутринта от крясъците на продавачите и шума на колите.Тогава ми се стори шармантно,да започнеш така деня си.А сега ?Ще ми се да се обърна към Трафика и да му извикам :

МЛЪКНИИИИИ !!!

34/ Али Баба и 240-те разбойници

2008-10-25T05:47:00.000-07:00

via Невероятно

На официално посещение в България пристигна самият Али Баба. Известният гост съобщи, че визитата му тук е свързана с обмяна на опит. Той бил поканен от анонимна организация да предостави know-how на българските тайни служби как да се справят с организираната престъпност в страната. Изхождайки от познанията си в тази област, господин Баба направи обстоен анализ на ситуацията и даде своите предложения. Според неговите изказвания, в полицията трябва да се наеме поне един човек, който има за цел да се бори с престъпността. Това не решавало проблема, но показвало поне желание за решeнието му. Арабският експерт също заяви, че има опит в борбата с не повече от 40 човека, а в нашата мила родина, само най-известната банда главорези наброявала 240 разбойници. Въпросната шайка имала огромно влияние в политическите среди, а жертвите и наброявали 7-8 млн. души. Последните данни да се приемат условно, каза Али Баба, защото бандитите произлизали от средите на същите тези жертви. И дори да ги преборим тези 240, нови овълчени главорези ще заемат местата им. Ще има само текучество без никаква съществена промяна. Единствената разлика ще е кой държи винкела и кого налагат по гърбината. Така безславно господин Баба напусна нашата страна.

35/ Cabletel a.k.a. Cable from Hell

2008-10-17T06:09:00.000-07:00

via Георги

Бъдещи абонати, добре дошли при най – скапания кабелен оператор във вселената! Искате да ни поздравите за това ли? Съмняваме се, че ще успеете, защото войската на Наполеон I Бонапарт маршируваше към Русия, когато за последен път нашият център за обслужване на клиенти отговори на обаждане. В случай, че каприз на съдбата Ви позволи да се свържете, то сигналът Ви ще бъде приет от служител с обноски на нападател от западна „Б” футболна група и техническа грамотност на доцент по немска класическа философия. Всъщност Центърът за обслужване на клиенти е толкова недостъпен и безполезен, че го прекръстихме на Център за измъчване на клиенти. Идеята ни е следната. Опитвате се десетки пъти да се свържете с нас по стационарен телефон - без успех, разбира се, и това ви принуждава да използвате мобилна връзка, вашата последна надежда за осигуряване на интернет, но батерията на телефона се изчерпва и вие потъвате в средновековно блаженство - без натоварващото присъствие на интернет или кабелна телевизия. И всичко това за скромната цена от 40 лева на месец.

Съвсем сериозно, услугите на Кейбълтел са отвратителни, не знам какво чудовище за потребителите ще се роди след сливането им с Евроком.

36/ Когато комунисти дойдат на власт

2008-10-16T07:14:00.000-07:00

via Черната станция

Задаващата се криза с Топлофикация ме подсети за един любим текст от Людмил Станев, писан някъде в зората на демокрацията, около печално известната "Луканова зима".

Явно някакъв странен мазохистичен нагон притежава пустия български народ. Мине се не мине някоя и друга година, пък вземе та върне комунистите на власт, я да го оставят на тъмно и студено, я да му стопи инфлацията доходите, я да се реди за хляб и мляко с купони.
Досега не е имало случай БСП да управлява и да пропусне да ни натресе кошмари посред зима. Факт! Дали е злонамереност, дали некадърност или пък някаква фатална комбинация от двете, това не знам, а и не е най-важното.

Из дневника на един българин

9.IX. - Празник на победилия комунизъм
10.IX. - Не мога да разбера дали наистина е победил, тъй като никой не работи (следпразничен ден е). Но някои вече ядат.
11.IX. - Най-вероятно комунизмът вече е дошъл, защото спряха тока. Това ме кара да мисля, че всъщност е дошла съветската власт, изхождайки от мисълта на Ленин: "Комунизмът - това е съветска власт плюс електрификация".
12. IX. - Спряха и водата. Вече съм спокоен - няма какво повече да спират.
13.IX. - Отново съм спокоен, след като разбрах, че това са временни затруднения, породени от определени причини. За малко го пуснаха - тока, разбира се, не водата.
14. IX. - Пуснаха и водата - "панта рей"... Все пак съм добре - успях да се измия един път. Сега разбрах защо в България няма миещи се мечки. При тоя режим те не биха издържали.
15.IX. - Отново съм спокоен, защото спряха тока. Усещам колко ще се зарадвам, когато отново го пуснат - някога.
16.IX. - И все пак ми е хубаво. Когато ми стане много мъчно, мога да си извадя от скривалището Некермана и да си го разглеждам до насита.
17.IX. - Спряха и водата. Отново съм спокоен. Ами да, трябва да ви кажа, че вече изобщо не ми пука за миещите се мечки. Ако пък много ми писне, мога да да отида да погледам в Корекома.
18.IX. - Този път спряха тока, без изобщо да са го пускали - ето това се казва изненада.
19.IX. - Много се притеснявам за водата - не знам кога ще я спрат.
20.IX. - Не издържах и се обадих по телефона. Помолих да я спрат. Спряха ми едновременно телефона и водата. Вече нямам проблеми и съм напълно спокоен, да чукна на дърво. Отрязаха и него.
21.IX. - Пак пуснаха водата. Отново съм изненадан. Сега пък не става за пиене.
22.IX. - Няма да пиша повече. Не виждам добре на светло - така свикнах на тъмно. Предпочитам бавно и мълчаливо да си разглеждам Некермана.
23.IX. - Некерман.
24.IX. - Некерман.
25.IX. - Некерман.
26.IX. - Некерман.
27.IX. - Открих всъщност, че Некерман е истинското име на комунизма.
28.IX. - Свърших продуктите, но в паспорта си имам две снимки на месо. Някои и това нямат.
29.IX. - Некерман.
30.IX. - Този месец свърши. Най-обичам февруари, защото е къс.

Един българин

Людмил Станев; "Няма такава книга..."

37/ Горда ли е Стара планина от бакшишите?

2008-10-15T01:57:00.000-07:00

via Иво Инджев

„Газпром”, символът на руската суровинна мощ и източник на възроденото имперско самочувствие на официална Москва, се срина. Постави световен рекорд-загуби за един ден 24,42 % от стойността си. За последните три месеца това прави поне 50 на сто намалена капитализация на този колос, върху чиито глинени крака се крепи перченето на новобогаташите от Кремъл ( защото руските „бизнесмени” , продукт на едни „лесни” милиарди, не са нищо друго, освен дворяни, които целуват ръката на батюшката Путин). Сега „Газпром” преговаря с държавата ( т.е. със себе си) за държавни кредити и вече ги получава- в нищожни количества спрямо загубите.

Проектът „Южен поток” за пренос на руски газ, който нахлу тук от Север посред зима при януарското посещение на руския президент Путин, дава заден ход. Ще закъснее с поне две години, пише руският в. „Ведомости”. Нямало да бъде спазен срокът, а и се оказало ( според италианските партньори), че разчетите за цените били прекалено оптимистични: поне два пъти по-скъпо ще излезе идеята за пренос на природен газ.
Държавата Туркменистан, основен прогнозен снабдител по трасето на „Южен поток”, вече реши да продава половината от своята суровина на Китай по един чисто нов газопровод.
А цената на петрола счупи друг рекорд-потъна под 90 долара за барел, което е връщане във времето, когато износителите печелеха почти два пъти по-малко-някъде в началото на годината.

Който е следил внимателно предупрежденията на един български съюзник, известен като САЩ, няма да се изненада. Посланик Байърли, междувременно преместен като посланик в самата Москва, кротко предупреди, че идеята за „Южен поток” не изглежда много реалистична заради очакваната висока цена за нейното осъществяване.
Съвпадение, или не, в същото време София бе посетена от специалния пратеник на Вашингтон по енергийната сигурност Бодън Грей. Всичко, което е казал и което научваме от пестеливите съобщения за неговата визита от нашите високопоставени чиновници, не е важно. Защото не е ново-САЩ искат от България това, което знаем- да се държи като съюзник за намиране на изход от проблемите в областта на енергийната (забележете!) сигурност. Което, в превод, означава, „ в търсене на мерки срещу агресивния подход на Москва спрямо зависимите от нея евроатлантически партньори, реципиенти на горива”.

И тук стигаме до най-интересното. Защото не друг, а пресслужбата на нашия президент Първанов, който само дето не игра казачок пред самолета на Путин в София, сега ни уведомява, че държавният ни глава бил подчертал необходимостта от единна европейска политика в областта на енергетиката-след личния му принос в нейното торпилиране! Нещо повече, нашият ръководител сбърчи сърдито вежди и ден преди това направо скастри ЕС, че не правел каквото трябва в изработването на обща стратегия, не бил доволен от усилията на ЕС в тази насока!

Любознателните хора може би помнят, че още през юни 2007-ма, Георги Първанов се похвали на регионален форум в Загреб, че е обещал ( след разговори лично с тогавашния руски президент) България да подкрепи въпросния „Южен поток”-без да има правомощия от българската конституция да взима такива решения.

За финал, за да стане като че ли бъркотията от смяната на позиции още по-голяма, властите ни съобщават ( не в прав текст, но по смисъла на написаното), че премиерът Станишев вече звучи по „руската тема” по-ортодоксално от своя някогашен патрон Първанов. Защото ни уведомяват, че Станишев наблегнал на обобщението, че проектите Бургас-Александруполис, Бургас-Вльора, „Набуко” ( единственият от значение за въпросната европейска енергийна независимост), „Южен поток” и …АЕЦ „Белене” щели да гарантират енергийната сигурност в Европа. Руската мечка щяла пази кошера с помощта на верните си български търтеи?!

Не твърдя, че, въпреки огромната пробойна, „Газпром” потъва-светът се тресе от финансова криза и злорадството е лош съветник. Но поне става ясно, че съдовете в (наистина) глобалната икономика са ( наистина ) скачени. Може би затова, когато има глобална буря, някои наши не особено уравновесени шефове губят равновесие на хлъзгавата руска палуба, която никак не прилича на обещаното им тихо пристанище?
Слаба утеха за нашето самочувствие е фактът, че сме интересни за света като кръстопът-това не е като да те уважават заради постигнатия с усилията на поколенията висок жизнен стандарт. Оказваме се евентуален газоразпределител. Нефтопроводно трасе. Трафопост.

Не че нямаме принос в „съкровищницата на световната култура”. Имаме. Не много, но все е нещо. Но пък нямаме течни съкровища. Вливат се у нас на баснословни цени, които превръщат в лукс обикновения български радиатор.

Въпросът обаче не е в елементарното търгуване със „стратегическото си географско разположение”, а в това доколко сме адекватни като участници в съществуващия, искаме или не, глобален диалог между водещите нации, които ни приютиха в техните клубове НАТО и ЕС.

С подскоците, чупките в кръста и припълзяванията на нашите вечно дезориентирани партийно-държавни ръководители най-много да спечелим някое снизходително ръкопляскане и бакшиш върху потното чело на високо поставените ни баядерки.
От което Стара планина едва ли би се почувствала горда.

38/ Ще

2008-10-14T06:30:00.000-07:00

via Tyel

Ще емигрирам от България, до няколко години.

Защо ли? Защото в центъра на Прага, едни чужденци просто влезнаха в един бар и от едни приятелски настроени араби до тоалетната се снабдиха с доброкачествен масур на цената на едни пари, които възлизаха на 20 български лева. Посред бял ден, всред гъмжащите от туристи забележителности. Когато тези чужденци се върнаха в страната си, установиха, че местният масур, който се намира за едни пари, възлизащи на 25 български лева, се намира трудно. И е лошокачествен, дори и когато претендира да е супер як. И биваш в постоянна опасност от изненади, включващи шляещи се цивилни ченгета, които обичат да изнудват за кинти и разполагат с прекалено много свободно време.

И проблемът не е в цената. Проблемът е, че дори и ако приемем, че получаваш по 10 бона на месец в оная, втората страна, няма за какво да ги изхарчиш. Качеството е потресаващо ниско.

39/ Притча за общуването

2008-10-13T03:57:00.000-07:00

via An

Някога пещерните човеци се събирали около вечерните огньове след изморителния дълъг ден на лов, пеели, танцували и се надлъгвали кой какъв динозавър видял или пък, знаеш ли, надвил.

Милиони години по-късно под селските китни асми на сенка и седенка се събирало мало и старо.

Още няколко века, някъде някакъв умен човек създава нещо, което само някакви си десетилетия по-късно се превръща в основен начин на комуникация. Интернета.

Конкретизираме още повече дяла от историята на човечеството върху един субект, роден в началото на 80-те години на ХХ век.

Тъкмо когато навлиза в периода на социализация, тъй де, учи се що е то общуване, се появяват разни иркове, миркове и други чат-общества из виртуалното пространство, и той се зарибява по тях. Следват форумите, специализират се, а нашият герой все повече се асоциира с профила, който сам създал за себе си. По форумските срещи се представя не с истинското си име, а с никнейма. “Ти си с червения дракон на аватара, нали?”

И въпреки червения дракон и напереното си поведение, той си остава 20-годишното срамежливо и крайно вежливо хлапе, премигващо към светлината, сякаш рядко излиза на слънце. Не обелва и дума по време на цялата среща.

Сприятелява се с няколко души, с които преминава в друго, по-реално общуване и спира да си говори с тях по форумите. Намразва кухите мнения, съдържащи “thumb up” емотиконки или в по-добрия случай възклицание “Яко!!!”, които преобладават по форумите. Коментира, само когато наистина има какво да каже. С течение на годините този начин на обмяна на мисли му омръзва.

Една сутрин се събужда бодър и усмихнат - научава какво е блог. Създава собствен и вече не се съобразява с разни модератори, администратори и други досадни агресивни съфорумци. Пълна свобода на изразяване. Който иска - го чете, който не - прав му път. Пише каквото му хрумне, одобрява каквито коментари сметне за приятни. Дори да станат много, така че блогът му да заприлича на форум, винаги той има последната дума, защото той е домакинът.

…

Един ден си намира добра работа, която ангажира всичките му сили и внимание. Постовете в блога му стават все по-спорадични, сухи, кратки, невдъхновени. Постепенно губи читатели, освен тези, които от мързел все още са го оставили в RSS четеца си. Тъжната статистика за вялата посеащемост убиват жалките останки от желание в душата му да напише нещо.

…

Обажда се на няколко приятели да излязат за по бира-три. Говорят си за музика, филми, за живота, любовта, мъжът и жената, жената и мъжът… Забавлят се добре. Пеят, танцуват, надлъгват се кой кого е видял или, и знае ли човек, надвил… Всичко това - на живо. Колко е по-хубаво!!! :-)

…

Този пост е поздрав за Танчето, тя си знае защо, въпреки че не отговаря напълно на горното описание.

40/ Alice in Wonderland

2008-10-12T03:09:00.000-07:00

via Жоро Пентаграма

Дали си имал хубав, обикновен или много кофти ден, можеш да прецениш едва когато се събудиш на следващата сутрин. До тогава, не можеш да бъдеш сигурен дали в следващия момент, няма да си в центъра на някоя непредвидена месомелачка, която търпеливо те е чакала да си пресечете пътищата в точното време, на точното място.
0:30 часа. Вече съм в София, след едно дълго пътуване от участие. Леко уморен, леко пресипнал, но доволен от проведения купон и от деня като цяло. В главата ми се прокрадват мисли за вечеря, бърз душ и надявам се, не толкова бърз секс преди заспиване. Трябва само да купя някои неща от денонощния супермаркет в квартала и се прибирам. На булеварда стоят три таксита, по–надолу пушат на групичка няколко брадясали травестита, а проститутките се разхождат по средата между трамвайните линии и се хилят на висок глас. Ченгетата са спрели патрулката чак на долното кръстовище да си броят парсата, а и да не пречат на бизнеса. В супера няма жива душа, ако не броим една полу-заспала касиерка, която решава кръстословицата на един непродаден жълт вестник.
- Кола два литра, шоколади, фиш-фингърс и бял “Давидоф”...друго ще има ли?
- Това е. Маркирай си и една торбичка и можеш да удряш ключа след мен.
Касиерката напълва плика и в момента в който ми го подава, се появява някакъв дребен силует от дясната ми страна.
- Бате, дай некой лев нещо да ядем бе, молим ти се!
Едно опърпано момиче цигане, на не повече от десет години. Скъсани маратонки на бос крак, мръсно рокле с неясен цвят и шушляково яке. Някой му беше фъкал дългата коса на участъци, но това което ме порази, бяха сините очи. Цигане със сини очи!
- Ти защо си на улицата по това време бе, дечко? Кажи какво ти се яде? – Колкото и да имах предразсъдъци и задръжки към цялата мангалщина, това все пак беше едно дете без грам вина, че е гладно и че се е родило такова. Хвърлям един поглед към улицата дали не я праща някой, но навън няма никой.
- Как се казваш? – питам цигането.
- Алиса, ама ми викат Алисия.
- Алиса, като в приказката “Алиса в страната на чудесата” нали?
- Нее-е...като Алисия певицата бе, бате! – поправя ме веднага.
- Къде живееш бе Алисия?
- На гарата, ама те наште са......
-Добре, добре! - прекъсвам я - Стой тук, аз ще вляза да ти взема нещо за ядене и после веднага да се прибираш!
Започвам от шоколадите и сандвичите, разсъждавайки какви глупости говоря. Да се прибира...Къде точно да се прибере? Цвъкат ги и щом проходят ги зарязват на улицата. В този момент, докато пазарувах за детето, се появи “проблема”, който сякаш ме е чакал цял ден да си пресечем пътищата. Мъж около петдесетте, българин, с шкембе и дънково яке върху потник. Не влиза в супера а поглежда към мене, ухилва се на касиерката и отива право при хлапето.
- Много си хубаво ти бе?! С кой си тука? С никой?! А искаш ли малко парички да спечелиш? Как се казваш принцесо? – започва дебелата свиня, а на мене кръвта започва да ми пулсира в ушите.
- Имаш ли си гадже? – продължава оня – Е, как може да нямаш?! Я, ма ти и цицки вече имаш! Охоо, ти си готова вече... Ей сега, само да си взема едни цигари и ще се повозиме на жълтата кола.
Таксиджия си значи! Зарязвам кошницата върху фризера и се връщам при касата.
- Ало, не виждаш ли че е дете бе?! А ти ма, касиерката, какво мълчиш? Не го ли чуваш тоя какви ги говори и какво иска?!
- Абе, я не ми дръжте сметка и не ме занимавайте с вас! – тросва ми се касиерката - Аз съм на работа! И нема да ми викаш “ма”!
- Ти какъв си бе, отворения? Аре чупката от тука, че ако викнем по станцията колегите, ще те направиме на пастет. Чуваш ли какво ти говоря бе?! – налита ме дебелата свиня.
- Чичи, по – кротко! Взимай си цигарите и не закачай хлапето, че преди да си стигал до станцията, ще ти извадя червата! А ти, малката – клякам пред цигането – взимай тия пари и да те видя как бягаш бързо от тук!
Ритникът в рамото го усетих още преди да чуя псувнята. Достатъчно здрав шут, от който дясната ми ръка отхвърча назад заедно с плика и двулитровата кола се пръсва като бомба в ръба на касата. Преди да успея да се изправя, някъде отгоре долита и едно кроше, което частично успявам да спра с другото рамо, но уцелва челюстта и скулата. Цялата ми уста се напълва с кръв и това изважда злия дух от бутилката. Вкарвам му един в огромния търбух, но той е като от желе и юмрука ми потъва до китката. Това го отмества и втория му замах профучава над главата ми. С лявата ръка го уцелвам фронтално в зурлата, носа му изхрущява, но зъбите му ми разскъсват кожата. Свинята полита настрани и тогава дойде поредния проблем! Вместо да го оставя да си падне, го посрещнах с шут в муцуната, от което му промених траекторията. Рухна върху стелажа с перилни препарати, събори всичко и за лайняната торба, боят свърши. Изплюх цялата кръв върху противно белия му потник и тогава видях следващия проблем.
- Бързо ми дай някаква кърпа че тоя си глътна езика ма!
Касиерката грабва един плик от онези, разноцветните кърпи за кухня и ми ги хвърля. “ Нема да ми викаш “ма” ти казах!”. Всичко е в кока-кола примесена с кръв и продукти от рафтовете. Алиса е изчезнала. Отварям му спуздравата зурла с дългия ключ от входната врата и с радост установявам, че има зъби само отпред. Ключа го набутвам между двата венеца отстрани и челюстите му се разтварят. С кърпата му вадя езика, прасето изхърква и започва да диша. Ще живееш, мама ти мръсна! В тая поза ме заварват и ченгетата.
Навън стоят всички проститутки барабар с просяците и тримата таксиджии от кръстовището. Ченгетата ме пускат след около половин час, а единия от бакшишите с който съм пътувал често, ми предлага да ме хвърли до нас.
- Ела да те метна, че я се виж на какво приличаш! Знам че си на две преки, качвай се!
Качвам се и завиваме по вътрешната улица. Шофьора даже не пуска апарата.
- Баце, що се забъркваш в такива простотии бе?! Тоя от Кузовата партия не е от нашите фирми, ама да не мислиш че е единствения? Всяка вечер ги гледам всякакви как ходят на гарата за деца. С лимузини даже! Ти света няма да го оправиш! Никой нищо не може да направи. Те, ченгетата не могат да се оправят, та ти ли... То, това малкото, нищо чудно и да е в занаята.
От къде да знам дали е в занаята. Знам, че нямаше десет години. Знам също,че след няколко дни съм пак на участие и трябва да спадна синините и отоците. Няма нужда да чакам до сутринта за да се уверя, че имах един хубав ден, който приключва по най –свинския начин.

41/ Продължение в Биг Брадър

2008-10-11T03:42:00.000-07:00

via Girls Gone Wise

Общо-взето, по информация най-вече от форуми разбираме, че в Биг Брадър 4 има единадесет нови участници. Всички те са мъже, като един от тях се определя като гей - Мартин от Харманли.

Той, както и Даниела напълно отговаря на изградените стереотипи за това що е хомосексуален мъж. Доста е дразнещо, че под предтекста да има репрезентация на различните етноси, религии и така нататък за предаването се избират безкрайно стереотипни образи, които освен да затвърдят в масовото съзнание представите за феминизирания гей и мъжкараната, могат да допринесат допълнително за царящия напоследък негативизъм и омраза. Видео визитките им също, по мое лично мнение са доста тенденциозно изработени. Тези предавания по никакъв начин не допринасят да преодолеем и омразата и страха, които царят вътре в общността ни, интернализираната дискриминация и да се консолидираме по някакъв начин, който би ни позволил да си търсим правата заедно (в това се убеждавам, като обобщавам мненията на лесбийки).

А доколко е търсен ефекта на фрийк шоуто (където ние сме главния номер) - от източник (както добре се знае, в ЛГБТК общността има само one degree of separation) научаваме, ча Даниела първо е кандидатствала за “Пълна промяна”, но явно продуцентите са решили, че ще свърши по-добра работа в ББ. Това не е потвърдена информация, но пък втвърдява мнението ни за търсен ефект на гърба на различни групи, които и без това страдат от дискриминация.

Дано не станем свидетели на грозни сцени.

42/ Командното издишане на държавата поддържа изкуствената кома на посткомунизма

2008-10-09T13:34:00.000-07:00

via Иво Инджев

Състоянието на пребития с чукове журналист Огнян Стефанов, на втория ден от разправата с него, за щастие се подобрява. Извеждат го от изкуствена кома. Състоянието на държавата ни обаче, която от години е в изкуствена постокомунистическа кома, за нещастие си остава същото. Защото не само , че няма кой да я изведе от нея, но тъкмо обратното: държат я съзнателно на командно дишане.

Официозите изобразиха съчувствие към журналиста и човека Стефанов, който отказа да остане един от тях, избяга от цензурата, но тя го застигна с чуковете си ( за което „бягство” никой , никъде нито дума не споменава, сякаш не е било) и продължиха с обичайните си баданарки. Уж са скръбни, но им е по важно да ни покажат делата на обслужваните държавни ръководители ( Първанов дефилира в цял ръст на кадро с някакво нелепо звънче и още по-нелепа усмивка-нито ден без такава постановка, няма пропуск!). Демек, боят си е бой, но животът си тече ( като литрите кръв на журналист на улицата в уж тих столичен квартал).

А Първанов и компания-те са животът. Жизнени, пращящи от енергия-ако се сетят да я складират, може и без АЕЦ „Белене” (ха, ха, ха- това беше шега, без АЕЦ „Белене” не можем по никакъв начин, а и тези ръководни другари ще останат гладни). За около седмица ни го показаха с кирка на първа копка, с детенце на ръце, на празнични трибуни, в позата на оратор и как ли още не- и сега му се наслаждаваме как бие първия звънец на Великотърновския университет и „признава” (така пише в „24 часа”-сякаш мъчително са го разпитвали и той склонил да каже…) пред услужливите медийни трансмисии как срещнал и се влюбил в Зорка именно на първия си ден като студен. Поредната белина върху президентските гащи, зацапани силно след публикациите за многобройните му забежки по „женска” линия!

Мир и тишина цари по добре защитените от медийните паравани върхове на държавата. И най-вече тишина. Избирателното й прилагане за приглушаване на обществената болка се оказа най-силното оръжие на тази власт. А на народеца му се предлага под различна форма дръвце, което да гризе, да стиска със зъби, като на ранен човек в полеви условия, който иска да крещи от болка, когато без упойка му наместват счупените с чукове кокали.

А после от МВР се чудели, че свидетелите на касапската разправа с колегата Огнян Стефанов нещо не били словоохотливи. Ами те нали се учат от големите началници, които дават тон за какво може и за какво не може и не бива „да се вдига шум”. Ето, мълчат си президент, премиер, шеф на парламента за най-бруталната демонстрация на кървава разправа със свободата на словото през т.н. преход.

Лошото на тази колективна посткомунистическа кома е в това, че командното издишане на държавата уврежда паметта, притъпява сетивата и атрофира мускулите на гражданското общество. Което, за съжаление, е част от диагнозата ни.Дано да не фатално!

43/ И на вас да ви еба майката

2008-10-08T05:40:00.000-07:00

via Георги зеления

Като съм отворил дума за банки, забравих да се "похваля", че след доста псуване и два пъти редене на опашка в КАТ - Пазарджик си взех талона след като бях наказан с "20 лв. глоба (без право на обжалване) и отнемане на три точки" (бяха забравили да споменат двете ходения до Пз и деветте месеца чакане. Само ходенията са ми загубили два дни и ~100 лв., ей това вече е наказание).

За да си платя тези 20 лв. трябва разбира се да отида в удобно сложения в сградата на КАТ банков офис. Влизам вътре, редя се на опашката и казвам, че имам да плащам 20 лв. глоба. Лелката любезно ми отвръща "дайте наказателното постановление господине и си пригответе 24 лв.".

Не е нужно да си много светнат, за да видиш веднага как ти го вкарват четвъртит с четири лева такса, за нещо, което струва 80 ст. Понеже очаквах подобна селяния, подготвен съм за война и съм толкова нервен та чак мълнии ми изкачат от очите, обаче с най-любезен глас казвам "искам да платя по банков път от моята сметка във вашата банка".

Оная както и очаквах се опули и след кратък размисъл вика "ама те искат глобите да се внасят на ръка".

Естествено аз това и чакам, за да започна караницата. "Как така? Глобата си е глоба, ето тук пише банкови сметки където да я платя, вие ще ми кажете, че трябва да я плащам в брой! Че и четири лева такса за превод. Парите са си пари, клиент съм на вашата банка и искам да преведа сумата, която е нужна от сметката си".

Лелята видя, че няма да се разбере с мен и в последен напън да ме откаже, вика "ама ще трябва да попълните вносна бележка". Давай я, ще я попълня.

Попълних си бележката отстрани, за да не бавя хората, цъкнах в поленцето такси "за сметка на получателя", удариха ми по един печат на вносната бележка и това беше.

В крайна сметка боли ма кура за четирите лева ама защо ще цакат хората с топла бира? С цялото упражнение по писането на вносната бележка набутах педалите от КАТ с 80 ст. за превода и пропуснах да нахраня банката с четири кинта без да ги е заслужила.

Ало, КАТ ли е? Не, ние сме банката. И на *ВАС* да ви еба майката.

Ще трябва да пия някой нимидримин след седмица като трябва да си сменям книжката от пазарджишка на софийска, че да не лежа някой... Чувам, че в КАТ София са още по-големи дебили, ако това изобщо е възможно.

44/ Медии и власт в България - от едната страна на барикадата

2008-10-07T04:53:00.000-07:00

via Вълк-единак

Любопитен пасаж от интервю на Бареков с Харалан Александров и д-р Николай Михайлов:

Харалан Александров: Да ни се извини за това, че каза, че нормалните хора не ги интересуват досиетата. Той ме обижда или ме пише ненормален, защото мене ме интересуват. Да се извини Доган, който каза, че купуването на избори е европейска практика или нещо в тоя род, което лично мен ме обижда като европеец. Да ми се извини Симеон, който ми каза, че трябва да си сменя чипа. Значи има един дълъг списък от обиди и оскърбления, които тези хора продължават да нанасят на гражданското общество.
Водещ: Защо са безнаказани?
Харалан Александров: Заради вас, как защо?! Заради медиите са безнаказани, защото не им ги задавате тези въпроси.
Водещ: Ама как заради медиите?! Ние им (…) пускаме това, как да не ги задаваме?!
Харалан Александров: Е, почнахте, малко със закъснение. Защото живеят в нечуван комфорт!
Водещ: Ама не е така, господине. Значи, всички тези изказвания бяха направени в медиите, медиите дадоха думата след това да ги коментират всички, но в България тези неща, като че ли, думите на политиците остават безнаказани.
Харалан Александров: Да, разбира се, медиите са проявление на отсъствието на публична култура. И може би трябва аз да се извиня, че толкова остро нападам медиите, но истината е, че ако съществува демократична публичност в смисъла, в който Хабермас я е описал, аз съм сигурен, че никой от тези хора не е чел Хабермас, има една етична среда, която не позволява на лидерите да се докарат дотам, докъдето се докара Костов и съвсем скоро ще се докара Бойко Борисов.
Водещ: Ама медиите, ние просто показваме целия този театър, да го наречем, цялата тази сцена.
Харалан Александров: Обаче медиите имат, не може да са само, как да кажа, пасивни зрители на това нещо. Имате етична роля и вие в това. Трябва да изисквате от тях (…), които активно всеки път, когато, защо…
Водещ: Ама не сме, опитвам се да ви убедя, че големите медии в България дават трибуна за всяка една критична бележка, която може да се каже по отношение на друго действие.
Харалан Александров: Добре де, защо аз трябва да забележа, защо аз трябваше да забележа, дето не съм медия, а съм някакъв човек и то защото случайно съм прочел сп. „Max”, че Бойко Борисов или гледа на читателите на това списание, на аудиторията като на олигофрени, които се възторгват от масови убийци…
Водещ: Ще ви кажа защо – защото няма такава практика в България, поне до скоро, да се дават сериозни политически интервюта в такива списания и никой не е очаквал, че може да има подобно разсъждение в списание еди-кое си. Обикновено те се правят в сериозните медии.
Харалан Александров: А трябва.

Виждате, медията искрено не разпознава сама себе си като част от проблема и е готова да “захапе” всеки, който й го каже в лицето. А проблемът е сбърканото битие на медията в България.

Медията е структуроопределящ фактор за успешното функциониране на обществото в режим на либерална демокрация, защото без критическата функция на медията спрямо властта изобщо живота в либерална демокрация е подвъпросен, съществуването на либералната демокрация става проблематично. Медията не е просто трибуна за разни гласове, тя не е просто вместилище, пространство, което служи да опубличностява, осветлява някого или нещо, както очевидно смята Бареков. Ролята например на Бареков не би трябвало да се изчерпва с даване на трибуна на властта и нейната опозиция. Ролята на Бареков е най-вече критически да притиска властта. Сам Бареков трябва да е “въоръжен” с критически инструменти, които да употребява срещу властта, а не неговата функция да се изчерпва с гостуването на власт и опозиция на неговата трибуна. Като му гостува Петър Димитров, този иначе завършен идиот, и темата е АЕЦ “Белене”, Бареков трябва да се е запознал и усвоил най-сериозно аргументираните гледни точки, които се противопоставят на строежа на нова атомна централа. Следващата стъпка е да го “разкости” с въпроси, аргументи, патос. Хубаво, ама на наш Николайчо му дай нещо да се избъзика, някакъв сеир да направи, да се покаже пред публиката как всеки министър или Б.Б. са на негово разположение, стига да им “свирне”, или пък му дай да си пие бирата на Халкидики с Румен Петков.

Барековците в България са перфектния PR на властимащите. Те даже няма нужда да си плащат на такива като Бареков. Просто Барековците разбират медията като PR.

45/ Part of mira's adventure in

2008-09-30T01:39:00.000-07:00

via Писма

Преди години един човек го назначили в пощенска станция в някакво малко селце. Попът, началникът на пощата и кмета се държали добре с него, но човекът все не си намирал мира. Останел ли сам бясно въртял на всякакви случайни номера, търсейки глас, на когото да каже нещо, което самият той нямал представа какво е. Верните числа били само шест и пътят към щастието му бил в комбинацията им. Един ден човекът сънувал странен сън: сънувал, че вижда бездомен щраус. В съня му му домиляло и поискал да го прибере, но и в съня разбирал, че няма къде. За това тръгнал през селото покрай опушените вечерни дворове със сведена глава. В съня си не разбрал как някакъв човек изведнъж се оказал с него и той му заразказвал как бил еди-къде-си и видял бездомен щраус. Другият, като в сън, веднага казал, че ще го приюти и човека се развеселил в съня си. Отишли и го взели, завели го у дома на оня и човека си отишъл. Изведнъж го обхванало обаче ново притеснение - че за какво ще му служи на онзи този щраус? Каква полза от него? Какво да го прави? Тогава му се присънила кръчма, където седнали с друг някой другар и заобсъждали за какво може да служи един щраус. Да снася яйца. Да снася яйца! Човекът се развеселил и точно тогава усетил, че земята под краката му се разклаща и кръчмата цялата полита в морето. Събудил се изпотен и притеснен. Отишъл на работа и набрал един номер - и точно тогава разбрал: номерата просто не вършат работа.

46/ За програмистите

2008-09-29T10:19:00.000-07:00

via Александър Колев

/вдъхновено от форумите на дир.бг/

Бачкам като програмист. Програмистите като цяло вече не са ония, които може си ги отгледаш на тъмно и с бира. (въпреки, че и 2те помагат :)) - променят се нещата, поколенията… Мисля, че в наши дни е относително лесно да се стане, а и с цялото текущо търсене - не се изискват кой знае какви познания, за да се намери бързо работа, където да почне да се трупа стаж. При добро желание точно за половин година яко четене си готов да почнеш да стажуваш. След година-2 вече спокойно можеш да си смениш работата ако фирмата не те мотивира достатъчно, и да си намериш сносна. По отношение на самото естество на работа - от години не се налага да си некъв технологичен корифей, за да бачкаш като такъв. Както и по-горе - да си корифей/гений помага, но абсолютно не е необходимо. Нещата вече са на достатъчно абстрактно ниво, за да може все по-лесно да се пише и да не се налага да откриваш колелото за всички дреболии. Така че един интелигентен и любознателен човек, няма никакви пречки да се преквалифицира.

Нещата не са сложни, или поне не са много по-сложни от всички останали професии. За сметка на това обаче, след крато ровене из програмистките форуми на дир.бг, човек остава с впечатлението, че повечето програмисти мислят, че са хванали господ за шлифера, щото са научили няколко неща и ги знаят добре, или защото е мега-хипер трудно да си developer в наши дни. Форума, предполагам някога създаден, за чисто техническа взаимопомощ, сега изобилства от безумни теми, в които се разчесват езици (псуват) на тема заплати, шефове, тъпи фирми, НАРС, евреите, Светлин Наков, Кибертрон и т.н. Жалка картинка наистина. Ясно е, че форума е за нищоправене и името му е силно сбъркано, но самите теми са показателни за интересите и ценностната система на списващите го индивиди.

Поради търсенето в момента, професията програмист е може би от най-глезените на пазара. Условията са обикновено значително (и не винаги заслужено) по-добри от повечето други, работното време почти навсякъде е много относително/разтегливо понятие, последните години доста фирми взеха да плащат осигуровките на истинските заплати и т.н. Лошо няма, нека е така. Но имам чувството, че нещо много си повярвахме. Защото ако тая професия утре стане непотребна (а много са ставали и стават, така че тази също няма да е изключение след години), то голяма част от програмистите ще видим зор. Поне аз в частност за друго не ставам, познавам доста колеги, които и те така..

Тъй че важното е да може да се мисли. Информатиката не е програмиране. За нея се иска образование и т.н. Ако се направи аналогия със строителството, то ние програмистите сме най-обикновени трудоваци на строежа. Всеки е специализиран в някакъв вид работа, изискваща различни степени на майсторлък и личностни качества. Но докато трудоваците по строежите са наясно, че не разбират колкото архитекта на сградата, то ние програмистите много, много често си мислим, че щом сме се справили с една стая или цял етаж, то проектирането на сграда трябва да е лесна работа.

За това колко много и колко често е грешна тая ни представа - вижте статистиката за провалените софтуерни проекти, както и ей тоя разказ

47/ Моралната нищета води до интелектуален недоимък

2008-09-28T10:05:00.000-07:00

via Yapeku

"На границата между доброто и злото всеки сам си е митничар"

Васко Кръпката, блусар

"За своето време Хитлер и Сталин са номер едно"

Б. Борисов, български политик

Да пази Бог от такива митничари! *** Преди да обсъждаме какъвто и да било въпрос, в чието анализиране не можем да минем без морални аргументи и постулати (т.е. всички “човешки” въпроси), е редно да се уверим, че “митничарят” срещу нас не е корумпиран. Ако е, през него преминава различна контрабанда - лъжи и измислици, манипулации, приспособяване и нагаждане, омраза и всякакви -изми, интригантство и т.н., и пр. Тази контрабанда оцветява съжденията. Неразбирането, че моралната нищета винаги води до интелектуален недоимък, прахосва енергията на честния човек. И обратното - да си умен, не те прави добър; да си умен не е достатъчно, за да служиш на целите на доброто. Заблуда е, че показването логически на някого къде греши, го прави по-добър. Добротата е свързана с морала,а не с логиката. В този смисъл умът е просто инструмент на добротворящото сърце.

48/ Читателски писма: Сополив национализъм

2008-09-26T03:43:00.000-07:00

via Fictions

Мили другарчета,

представям ви приятната изненада в пощенската ми кутия от тази сутрин. Г-н Стефан А. от София споделя, че много е харесал текста за чичарската социология и се е вдъхновил за продължението му. Тази сутрин той ми изпрати своите наблюдения на феномена, които е синтезирал в това изключително забавно есе. Публикувам го не само, защото е супер смешно, но и защото Стефан много точно е схванал основната тематика на блога и иронизира брилянтно кръчмарският патриотизъм, който аз само загатвам в моя текст.

Приятно четене!
:D

***

Напоследък из родния нет се заговори за един събирателен образ - чичара. По мои наблюдения едно от проявленията му е т.нар пиянско-романтичен национализъм. Както знаем, чичара обича да се събира със себеподобни на чашка (или бутилка) и да бистри нещата от живота, споделяйки своя неизчерпаем опит и знания. Този факир на словото достига своята кулминация, когато алкохолните пари се сгъстят достатъчно, а когато се появят първите сълзи и сополи, внимавайте! -вече трябва да слушате добре - ще чуете най-чистата и синтезирана мъдрост.

Една от темите, която неизменно присъства на чичарската маса е родината. В апогея си чичара е самото въплъщение на родолюбец. Той тачи и милее за тактовината и громи (все на думи) всички нейни врагове, които са искали и искат да откъснат парчета от нея, да я превземат отвътре, продадат на чужденци, сломят българския дух и т.н. Няма да изброявам враговете, но са приблизително почти всички познати ни народи, етноси и идеологии. Той е радетел за запазване на семейните ценности, християнския дух и морал, държи на всичко българско, ако ще и да е ритник и не на последно място е един от последните бастиони на българщината. Тъй като, както казах е факир на словото, чичара обикновено не разбира смисъла на високопарните думи, които използва. Приема ги за даденост - с тях той е отгледан, изучен, с тях той е ходил по манифестации, национални празници и чествания, откривания на паметници и т.н. Откърмен е със словата на Ботев и Вазов, героични картинки в учебниците по "Роден край", подвизите на Левски и партизаните както и нескончаемите филми за героизма на българите. Може и да е поплаквал (тайно разбира се) за Бойча Огнянова.

Но разбира много добре ефекта им върху другите и знае как да си служи с тях. Той знае как да бръкне в душичките на сътрапезниците си, да намери тънката им струна и ако трябва да изтръгне някоя сълзичка. От тука нататък общият дух на патриотизъм се понася и завладява всички. Започват пламенни речи, пиянски песни, възхвала на всичко българско и оплюване (може и буквално) на всичко чуждо. Тежко и горко на този, който не е "истински патриот" на масата.

Чичара често скърби за българските земи останали под чуждо владичество (под което се прокрадва т.нар идея за България на три дерета) и най вече за скъпата му македонска земя. Да, темата за Македония неизменно присъства и предизвиква може би най-много мъка, сълзи и братски/пиянски прегръдки. Сълзите текат, докато чичара оплаква нашите бракя (той поназнайва някоя такава думичка за колорит) отатък Вардара, които толкова години са били под чужд ботуш а сега са ги отдалечили от всичко българско. Той проклина всички исторически неправди и национални катастрофи, разделили така нечовешки един народ - Берлин, Ньой, 9.XI, сърби, гърци, комунисти... И винаги е готов да направи всичко само и само да върне нашите братя там към българското. Подхвърляния от типа "абе те са си чисти българи бе, кво се праят", "като бях там се разбирахме отма!", "ква е тая измислената им азбука" са често спрягани на чичарската маса. Недай си боже чичара да попадне в компания с македонци - темите задължително се въртят около езика и Самуила, като че ли за друго няма за какво да се говори с македонец.

Като истински познавач на човешките взаимоотношения той добре познава силата на пиянските песни като социална смазка. Чичарската компания обича да си ги припомня и да си попява, за да заглушат мъката си по Македонията (в случая). Обикновено чичара натъртва на някои определени думи като например "веке", за да придаде на песните "по-автентичен" вид.
Как завършва една такава чичарска сополиво-националистическа сбирка? С нечленоразделни речи и монолози кой е по-по-най патриот, които понякога водят и до физическа саморазправа. Но накрая всички се сдобряват и вечеринката завършва с дружно похъркване и повръщане.

Отказ от Отговорност
Авторът държи да отбележи следните две неща:
1) няма в предвид конкретни лица;
2) не подстрекава в никакъв случай преминаването към конкретни "патриотични" действия, даже обратното.

49/ БТВ вече ме потресе

2008-09-25T09:46:00.000-07:00

via Как не се

Преди минути завърши великото предаване "БТВ Репортерите", от което останах напълно потресен! Предаването беше свързано с проституцията и беше наречено "БГ плът".

Трудно ми е да опиша отвратителното чувство, което ме обзе след като БТВ буквално направи реклама на проституцията. Натрапчиви остават фразите как "това е свободен избор за всяка жена", "можеш да се откажеш по всяко време", "видях как изкарват 10 пъти повече пари от мен като главен редактор", "имам си постоянни клиенти, с които съм си свикнала", "виждах приятелките ми как си купуваха скъпи дрехи, а аз преди да стана проститутка не можех", "повечето момичета проститутки са образовани, доста са даже с висше образование", "вече големите пари се изкарват не само от недвижими имоти", и тн. Всичко беше представено във вид "животът на проститутката е прекрасен"...

Някаква дропла, която я изписаха като служител на "Здраве и социално развитие" успя да каже в ефир, че проституцията е нещо съвсем нормално и го е имало винаги - свободен избор на една жена е дали да стане проститутка. На някои жени едва ли не това им било в кръвта! БРАВО - точно на това му викам "социално развитие"!!!

Психолог обясни как исторически жената никой не я броял за социална единица и било нормално мъжа да я експлоатира. Това било нормално да се прехвърля и за днес при проститутките. Евала БТВ - сигурно "жената в кухнята" е казала демокрацията.

Аз и вие знаем какво е проституцията. Едно 15-16 годишно момиче дали знае? Простият, неграмотен човек знае ли? Какво цели да внуши в простолюдието БТВ?

Ето малко от сайта на БТВ. Самите те си плюят в лицата:

"Проституцията като свободен избор, начин на живот и масово явление – така показва Миролюба Бенатова актуалното в бизнеса с плът у нас. Ученички, студентки и продавачки си осигуряват бита от телефон до дрехи като регламентирано и свободно правят секс срещу натурални услуги."

Много ми се иска да видя утре въпросната superstar Миролюба Бенатова работеща на околовръсното, за да си изкара хляба с честен труд, а не с платени политически предавания!

50/ въпрос

2008-09-18T07:56:00.000-07:00

via Мечоци

за какво се борят естрадните певци от ~~близкото~~ далечното минало и защо мрънкат, че остаряват в бедност?

по-голямата част (за да не слагам всички под общ знаменател, щото това ми е най-нелюбимото нещо) от естрадните певци, където и да се изявяват, постоянно обясняват как не можели да живеят с едната си там пенсия и как можело толкова заслужили артисти от светлото ни музикално миналото да мизерстват и т.н. и т.н.

всички сме чували (някои сме малко малки, за да помним) за големите турнета на тогавашните родни звезди из Русия..там коя беше ходила в Куба да си пуши пури с Кастро...а знаем и, че тогава да се размотаваш насам-натам (разбирай-да изнасяш концерти) е било лесно и в страната, но за чужбина е било почти немислимо, освен ако не пееш и не си много популярен...

и докато родните таланти са размахвали ръце, сменяли са кецове и са веели рокли пред изпадналите във възторг, аплодиращи и припяващи съветски друзя, твоите баба и/или дядо са се счупвали да работят, за да могат да си плащат наема или да изплащат апартамента/колата/секцията...и нали, ако не са били много фенове на "партията" им е било една идея по-трудно с работа, заеми и там каквото се сетиш.(прибави и малко деца в картинката).

а през последната година половината от тези всичките певци и певици, които са супербедни и едва ли не просят вече, правят коцерти не къде да е, ами в зала 1...ъм...най-вероятно, защото нямат пари за турне из цялата страна... ?

та защо, питам се аз, някой трябва да осигурява каквито и да било средства (освен евентуалните пенсии) на тогавашния ни елит...а пък и тогава не е било като да не е можело да се издържаш с музика.а пък и не сме холивуд, да кажеш, че един път като си станал "известен" (а ти си кестен :P), не можеш нищо друго да правиш... малко странно би било да видиш бритни след 30 години да раздава пици...ама тук нито е америка, нито някой от беге изпълнителите продава колкото бритни....нито пък го даунлоудват колкото нея (що бритни точно дадох за пример...странно)

заслужават ли по-големи пенсии от баба ти, която е учила...после пак е учила...после е работила 50 години и сега получава, да речем, 100 лева?

P.S.:a след 10 години ако и чалгите почнат да искат по-големи пенсии????!!!!а да ви питам аз коко динев ако не може да си плаща издръжката на всичките деца???а???А???и когато дори глория се пенсионира?че тя не е ли заслужила?прославяла е българия...в сърбия и гърция..то да не е малко?

51/ Сигурност при блогване

2008-09-17T05:34:00.000-07:00

via Киров

Снощи получих първата си заплаха за саморазправа свързана със съдържанието на този блог. Имах среща в центъра, но бях подранил. Разхождах се в района на Попа, когато неочаквано чух викове – “Мръсно, лудо копеле, какво лошо си видял от мен?”, “Сега като ти ударя един ще видиш ти!”, “Как може да пишеш такива неща?”, “Ще те намеря, ще те пребия!”. В първия момент не можах да се осъзная какво точно се случва. После видях туловището на ето тази дама да се приближава към мен крещейки. Хората се отдръпнаха и започнаха да ни гледат уплашено и изненадано. До колкото имам опит, с луди хора човек трябва да бъде любезен. Единственото, което й казах беше – “И аз се радвам да ви видя!”. След това или трябваше да се дръпна, или трябваше да я шамаросам. Отдръпнах се, имаше опасност хората наоколо да не разберат кой от двама ни е лудия в тази ситуация. Въпросната дама продължи да обикаля около мен приказвайки на висок глас обиди и заплахи. Поведението на тази “учителка”, “журналистка” и “екстрасенска” въобще не се нуждае от коментар. Чудя се само от къде тази злоба, тази жена явно съвсем е откачила. В статията си бях описал спомени от преди 8-9 години, които изплуваха след като видях снимката й в dir.bg. Естествено тя може да напише какви ли не неща по мой адрес на най-различни места в Интернет. Разликата е, че те най-вероятно няма да са верни, а това което аз бях написал е вярно и имам свидетели. Освен това е много по-лесно да нападнеш някой на улицата, от колкото да пишеш клевети за него по блогове и форуми.

Как е разумно да се постъпва в подобни случаи и до колко такива неща ще стават и за в бъдеще? Мисля, че за да се случи това нещо допринесоха две неща. Първо, че бях писал конкретно за нея – със снимка и име (точно както в dir.bg). Второ, че тя очевидно помни всичките си ученици и успя да ме разпознае сред тълпата. Тъй като не съм писал конкретно нищо за други хора, надявам се да нямам такива случки повече. Но знае ли човек, откачалки всякакви…

52/ Аз и звездите

2008-09-15T04:54:00.000-07:00

via За птичките и пчеличките

Убедил съм се, че живота ми е приготвил специална роля.Докато другите се къпят в сивотата на ежедневието, аз отново имам интересна история за вас.

Та онзи ден( неделя) си чакам аз на входа на НДК Галин, с който не се бяхме виждали от доста време.Обикновено с него излизаме следобедите и си лафим наши си неща, обменяме опит за това кой, какво е научил и не на последно място, което всъщност е и основната цел на нашите срещи - заговаряме непознати жени, което пък е друга тема, която няма да обсъждам сега.И докато си го чакам Галин, кротко си наблюдавам мераклиите за "Биг брадър 4" и си слушам един лек приятен хаус, който в комбинацията със сянката почти ме унася.Галин доста позакъсня, разменихме здрастита и поразпитахме тези които пазеха отвън на вратата как е хавата, абе нали знаете за спорта си поговорихме с хората.и Тогава се появи Иван Ангелов, онзи който всички оплюваха от Мюзик Айдъл.Отидох да се снимам с него, но той ми каза, че влиза да го изчакам.Да бе чакам го...И така тръгнахме да си обикаляме с Галин и да заоговаряме непознати девойки.Като цяло май повече си говорехме, не се бяхме виждали от доста време с него.Тъкмо слизахме от миста на влюбените когато Галин ми посочи две девойки и аз ги заговорих.Тръгна лафа със тях, смях простотии и тогава от някъде се появи въпросния Иван.Дойде при нас и сам ни заговори и каза пич хайде сега ще се снимаме.Щракнахме се и се заприказвахме.Иван беше със някаква девойка, на която така и не запомних името, но беше приятна.Естествено Галин я загради веднага, докато аз си лафих с Иван.Той предложи да седмем някъде да пием по уиски и ние приехме, що пък не...Оказа се свестен пич, макар и голям лигльо, зад фасадата си личеше че е интелигентен и хитър човек.Разказа хиляда и една глупости посмяхме се разменихме си телефоните и се раделихме като приятели.

И ето така един неделен следобед от определено лежерен, се превърна в нещо интересно, което може би от три седмици ме мързеше да допиша за вас.

53/ Глад

2008-09-14T00:33:00.000-07:00

via Дух

Гладът е велико нещо.

Той кара някои хора да работят, други да крадат, трети да воюват.
Също така гладът кара кучето Мъсти да яде какво ли не.
В неделя като отидох на работа и докато си разпечатвах цигарите си изтървах бандерола. Псето му с псе само го подуши и все че го изяде.

После го наблюдавах как дебнеше мухи и пеперуди и се мъчеше да ги схруска. За финал преди да си тръгна си улови един скакалец и го похапна без много-много да му дреме.
Беше неделя и нямаше кой да му дава манджа, иначе от понеделник до събота прави банкет то - на обед даже намазва хляб, салам, кокали, че понякога и кебапчета.

Ама дойде ли неделя и настъпва глад за кучето Мъсти.
Да не казвам за останалите кучета които се мотаят наоколо. На някои им се четат ребрата и понякога почват да ръбат каквото намерят - я някое дърво, я пластмаса, че даже и камъни са се мъчили да дъвчат.

Гладът е велико нещо.

54/ Защо професионалното мнение на колегите ви може да е вредно?

2008-09-11T04:36:00.000-07:00

via Нубизус

Отнася се за дизайнери преминали началния етап и усвоили уменията на композиране, работа с цвят и шрифт.

Защо професионалното мнение на колегите ви може да е вредно?

Повечето дизайнери, артисти, музиканти и други “професионалисти” се изживяват като мерило. Ерго техния съвет може да навреди на най-важното нещо за дизайнера - идентичността. Представете си, че сте на път да откриете или синтезирате оригинална визия, тъй като дизайна е процес с рядко предсказуем край, и покажете на “мерилото” какво правите за съвет. Нека разгледаме какво се случва в главата на средно статистическия про-дизайнер. Той примерно седи в офиса на небрежно изчистената масичка, до него е АйФоня му, пред него е Апъл Кино Джама (мое и два като в моя болен случай), небрежно ключовете от новата кола на лизинг, той слуша Фенси музика и облегнат назад с небрежно опъната дясна ръка браузва поредното Мега ултря сайтче, наблъскано с турбо кулньес в фйешун колорс и уеб 2 булшит. В този почти йеротичен момент му меткате линк на кю (или случайно са натъква на лепната от вас картинка за коментар). Упс. Надървяне. Упс. Секси жертва. За обладаване. Професионалиста леко са изправя и казва с кул тон : Неам забележки. Но…………
Извод от епизод Първи: Вие сте тъпо копеле. Защо?

Дизайна има субективни и обективни черти. И само балансираната комбинация между това, което изплюват лявото и дясното ви полукълбо води до ефективна презентация и интеракция с аудиторията. Упс. Аудитория ли казах? Аха. ПО КОЙ НАЧИН “ПРО ДИЗАЙНЕРА” Е ВАШАТА АУДИТОРИЯ?
Ако следвате този модел на авто контрол и проверка сте на път да станете Кулл Модефукинг Дизайнер. Ако това ви е целта дерзайте. Но ако случайно сте решил/ла, че искате да правите неща за да подобрите живота на хората, да им дадете нужната провокация и задължителната леснота в интерфейса имате само един начин на изграждане на обратна връзка. ОСТАВЕТЕ ПРОСТАТА АУДИТОРИЯ ДА ВИ СЕ ИЗПИКАЕ В УСТАТА НЯКОЛКО ПЪТИ, ЗАСЛУШАЙТЕ СЕ В ТОЗИ СЕЛЯНИН КЛИЕНТА, И ЧУЙТЕ ДАЛИ БЕЗ ДА ИСКА ЩЕ ВИ ДАДЕ НАСОКА. Единствения начин досега познат на човечеството е този. Защо шибания дизайн да е по-различен? Я си представете ако хлебаря или градинаря действат по ИЗКРИВЕНИЯ ЧИКИДЖИЙСКИ ЕГОЦЕНТРОМАНИАКАЛЕН МОДЕЛ НА МИСЛЕНЕ ХАРАКТЕРЕН ЗА ПРО ДИЗАЙНЕРА. Какво ще хапнете? Едно дръвце? Заповедай баце.
След като сте обрали потребителската енергия идва момента на махане на Глупостта и Добавяне на вашата гледна точка. Балансирано и само с една идея подобрение.
НЯМА НАЧИН ДА СЕ КАЖЕ ЗА ДОБРИЯ ДИЗАЙНЕР, ЧЕ НЕ Е РАЗБРАН. НЕГОВАТА РАБОТА Е ДА Е РАЗБРАН. ДРУГИЯ БУЛШИТ Е ЗА “ВЕЛИКИТЕ АРТИСТИ”. А АКО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ СТЕ ВЕЛИК АРТИСТ-ДИЗАЙНЕР Е ВРЕМЕ НЯКОЙ ДА ВИ НАБИЕ КАСКАТА С НЕЩО ТЕЖИЧКО.

55/ Освирепяхме ей...

2008-09-09T01:29:00.000-07:00

via My life is a struggle

Мдам точно за това ми се иска да драсна някой ред. Вървя по улиците и гледам хората едни мрачни и сиви, интересуващи се как да стигнат от точка А до точка Б... вторачени в себе си и в собствените си проблеми. Вечно нямащи време което да отделят на хората около тях, подяволите те нямат време дори да се порадват на градския шум. С това нямане на време да свършат елементарни неща, като да се прозенат дълбоко рано сутрин, като че ли хората озлобяха.

Не знам какво е това уж гледат себе си и в същия момент те прецакват, като че ли поговорката "Не е важно на мен да ми е добре, а на вуте да му е зле" отразява напълно днешната действителност. Тъжен е фактът, че не само освирепяхме, но и започнахме да крадем - всеки гледа да придърпа канчето на другия към себе си. Ето на отиваш с най - добрите намерения да работиш за да оцеляваш, а те хората или няма да ти платят, или ще те набутат и ще те накарат ти да им плащаш, или ще те изгонят защото си им неудобен.

В същия ред е и за приятелите - уж ги имаш много, когато си по кръчмите масата около теб е претъпкана, но когато изпаднеш в ямата, няма кой да ти подаде ръка и да те измъкне. Ще ми се да не бяхме такива гадни копелета, но нейсе, ще продължаваме да бъдем същите злобни крадци.

56/ Тролско

2008-09-07T01:31:00.000-07:00

via Бу

Един от първите купони вкъщи по случай рождения ми ден завърши странно. Насред веселбата към 11 вечерта изведнъж ни спря тока. Като отворихме входната врата, видяхме съседът пенсионер от горния етаж, който беше домоуправител, с удивително бързи за възрастта му подскоци да се изнася към тях с бушона ни в ръка. Никакви молби не помогнаха - като видя двама от съучениците ми, още от 8-ми клас с ръст 2 метра и неволен вид на чичковци-мутри, тъй популярни тогава, даже не си отвори вратата.

На 20, студентка втори курс, ходих в Лондон по лични дела. Там гостувах на българи, познати на познати. Вечерта имаше малък купон, задушевно за десетина човека, малко музика, висене по терасите… около 22ч. на вратата почукаха полицаи - намалете музиката! Хахо-хихи, намалихме, след малко пак усилихме. Пет минути след повторното усилване на музиката полицаите пак ни посетиха и този път по-сериозно казаха в прав текст, че ако не прекратим веселбата, ще има репресии. Край - музиката се спря, още малко тихи разговори и довиждане. Много бях учудена - какви са тези английски сухари, малко шум, купон нормален, защо се спичат, че чак и полиция викат?!

Година по-късно, като се преместих да живея в Студентски град, започнах да разбирам защо. Там е ясно какво се случва - всеки делник е празник, който трябва да се отбележи подобаващо. Въпреки че живеех в сравнително тих блок, където повечето хора предпочитаха да изнесат веселбата навън, или ако беше там, беше в разумни граници, имаше моменти, в които ми се искаше да изляза с базука и да приключа физическия път на хора, решили всички да разберат колко точно им е весело… Тогава за първи път аз викнах полиция. И взеха, че дойдоха - удивително само по себе си. Купонът не спря, но морално се почувствах отмъстена. Май повече не се случи да съм толкова фрустрирана, че да викам властите.

Още по-късно, вече самостоятелна човешка единица, отговорна за благоденствието на семейството, се преселих в нов квартал. Тих, спокоен - децата там все още излизат на двора да играят без надзор до тъмно, представяте ли си? А на отсрещната страна на спалнята - бистро. Така и не го видях да работи никога, никой не влизаше и не излизаше от там. От време на време обаче по късни доби се заформяха диви чалга-партита - волумето на мах, кой спал, спал… Тогава злият трол в мен отново се пробуди - въпреки живота в студентски град не се научих да спя на музика и това е. Пак започнах да звъня на 166 и да се оплаквам. Господине, пък те ми вдигат шум… Впрочем, освен веднъж, полицейските визити не дадоха особен ефект. Музиката се намаляше за малко, после пак - но в повечето случаи поне успявах да заспя в паузата. Отгоре и отдолу на апартамента ни живееха младежи, които периодично забравяха накъде се върти копчето за звука, но с тях се разбирахме лесно - като застана рошава и с унила физиономия по пижама на вратата, винаги се съобразяваха, да са живи и здрави. Не съм очаквала, че на 27 ще се превърна в една от онези лелички в блока, но пък перспективата току-що заспалото дете да скочи за песни и танци на народите не радва никой родител.

Сега съм отново в стария си квартал. Съседът домоуправител отдавна почина, лека му пръст. В блока живеят млади хора приблизително на моя възраст, но шум няма. Кварталът е тих и спокоен, в непосредствена близост няма заведения. Но вчера имах дежа вю: в 22 вечерта на балкона ми гръмна музика. В отсрещната кооперация, която е толкова близо, че спокойно можем да си подаваме щипки през терасите, някой празнуваше нещо. Много празнуваше, ама. Не стига музиката, но и разговорите на висок глас, предвид близостта на сградите, все едно ми ги водеха в спалнята. Детето се върти като шугаво, няма заспиване, аз не мога да си чуя мислите… Изчаках половин час да видя дали няма да мине, но не би. 166, добър вечер. Изпратиха патрулка (аз висях на терасата да видя какво ще стане), двама полицаи обиколиха. Така и не видях дали и кога се качиха в блока, но явно да - музиката спря.

Аз съм злият трол, който дебне и слуша в градината ви. И вика полиция.

57/ За авторските идеи в bTV

2008-09-06T03:42:00.000-07:00

via 3qt

Преди няколко дни попаднах на клипче в YouTube, което показва, колко е лесно да се открадне колело в центъра на Ню Йорк. Когато споделих този "социален експеримент" с приятели и колеги, от няколко места ми казаха как буквално преди дни гледали същия материал в БГ вариант, излъчен по бТВ.
Няма да коментирам въпросите за авторство, за оргинално съдържание и т.н. Клиповете са достатъчно красноречиви. Този от предаването на бТВ е качен на 18.08.2008. В YouTube е от януари.
Вижте сами.

Оригиналът е тук.

Копието е тук.