Thursday, May 29, 2008

112/ Три икономически чудеса, които ме впечатлиха днес

via Yes, master

Да изхраним света

Всичко си беше наред - и салата и ракията; докато един ден шефът на Световната банка Робърт Зелик не се показа по телевизора и не заяви, че в бюджета на Световната програма по прехраната на ООН има дупка от 500 млн. долара, която трябва да се напълни.

Програмата на ООН осигурява храна на 100 млн. души по целия свят, които не могат да си позволят сами прехраната и вдигат бунтове всеки път, щом ориза или соята поскъпнат с няколко стотинки или каквато и да е там парична единица.

500 млн. долара са голяма сума. Това обаче е по-малко от половината от цената на един стелт. Това е и една хилядна от парите, които САЩ заделиха за войната в Ирак само за тази година. Войната явно е като курвалъка - от нея не останаха пари да нахраним децата. А пък точно Буш натискаше Зелик за президент на Световната банка - разбират от ирония тексаските селяни.

Маркетинг

Гай Кавазаки е духовният лидер на повечето смотаняци, които обичат компютъра повече от майките си.

Не може да не си виждал едни хора, които ужасно много се гордеят с факта, че си имат макинтош и MacOS и т.н. и обясняват колко по-добри били продуктите на “Епъл” пред тези на “Майкрософт”. Това, което тези хора възприемат като собствено откритие - че са носители на по-добрата алтернатива и са далеч по-умни от обикновените потребители, които се оставят да бъдат манипулирани от злия Бил Гейтс - е всъщност добре обмислена маркетингова стратегия, чийто основоположник е Кавазаки. Те по всяка вероятност не са чували за евангелисткия маркетинг, но пък не спират да се фукат с факта, че знаят кой е Гай Кавазаки - така, както обичат да се фукат с тениските си на епъл-тематика.

Кавазаки е доста интересна личност като цяло - той започва кариерата си именно в “Епъл” и става известен с твърдението, че в основата на добрия маркетинг всъщност стои желанието на потребителите да направят света по-добър (аз разбира се съм тъп и не съм му чел книгите, ама това го имаше в уикипедия). Любопитна е още историята около сайта му Truemors, а последната му публична изява беше ебавка със Стив Болмър.

Небостъргач в Меден рудник

Това е като заглавие от първа страница на вестник “Шоу”, но е самата истина. Зона В, копеле. За тези които не са наясно с географските особености на Бургас и кварталите му - зона В е в опасна близост до циганската махала, която пък е едно от най-пропадналите места в България. ХТИ отдавна щеше да е разтурила махалата, ако хигиенистите не се страхуваха от саморазправа. Идеята да строиш небостъргач на метри от Битака и циганското гето е толкова абсурдна, че създателите й по всяка вероятност ги отвличат извънземни от време на време.

Tuesday, May 27, 2008

113/ Обсесии

via Мъро



Две неща винаги мога да приемам в нови и нови дози и това са историите за Титаник и за 9/11. Естествено, и по двете я карам по гребена на вълната - никога не съм изпитал желание да си купя книга по темата, например; разчитам за въпросните нови и нови история на телевизията и интернет, като последния, особено що се отнася до двете кули, може да предостави на човек с развинтено въображение доста крайни теории, които, признавам си, изяждам с интереса, с който някои четат “Шок” и след това уверено разказват прочетеното там почти с авторитетността на информатори от първа ръка. (Здрасти, татко).

Аз пък имам лошия навик понякога, когато ми попадне някоя по-фантастична теория, да използвам моментите, в които седнем да пийнем домашно с Ел, за да я дразня, защитавайки въпросната теза, на което тя, като един праволинеен гражданин, който ако живееше в Щатите, би гласувал за Буш (бъзикам се, това е тест да я видя дали все още чете блога), скача и протестира, и ми обяснява, че с тия конспиративни глупости само си пълня главата с… ъм, конспиративни глупости. Един път бях си харесал една такава история, че удар по кулите никога не е имало и всичко е конспирация и компютърна анимация; а самите кули са били взривени - яката работа, и Ел се запени от мисълта, че наистина вярвам в подобни глупости, пък аз така и не спрях да блестя с невероятно убедителни доказателства по темата, чак докато се скарахме. Не съм сигурен дали и тогава престанах, защото не помня как завърши вечерта; лошият ми навик намира края си в подобни вечери в бели петна.

Историята на Титаник пък, въпреки факта (или заради факта), че е толкова преекспонирана, (а в действителност дори не е най-голямата морска трагедия; Ел спечели един път бас даже по темата с нейни познати не без моята спешна Гугъл помощ, както и Дискавъри като основен източник на информация), винаги ме е привличала и плашещо очаровала с онази застинала картина на празнично потъващото сред фойерверки чудовище, заобиколено от напускащите го лодки на спасилите се; огромен кит-убиец, от търбуха на който, ако се заслушам, сякаш мога да чуя как викат пасажерите, видели единствената лодка, поела спасителен курс към загиващия Титаник - черната лодка на Харон.

По някакъв крайно убедителен от мен за мен начин виждам в Титаник Елвис, тръшнал се мъртъв на дъното на океанската си баня след най-обилното преяждане с всичко, което светът е могъл да му предложи.

Логично е да имам причина за вълнение по темата: току-що захраних сериозно обсебеността си от Титаник, като преди малко гледах “Тайните на Титаник - 3D” в Imax. Имаше няколко очевадни глупости, които вероятно ще изтъкнеш, за да ми обясниш, че филма не струва и аз съм глупак - най-силната, ще се съглася, беше момента, в който един снимащ робот спаси друг снимащ робот сред останките на Титаник и внезапно от нищото екна Уил Смит, пеещ “Just the 2 of us”. Може би през 2002-ра им се е струвало готино, дори весело, “някак”, са си казали, “ще оживи иначе тъжната история, ще внесе весел акцент, позитивизъм, така да се каже”. Е тъпо беше, признавам.

Но останалото беше велико. Разхождаш се на няколко километра дълбочина, буквално по дъното на океана, и изведнъж пред теб в тъмнината изплува силуета на мъртвия гигант, целият прогнил и покрит с водорасли; плъзгаш се бавно на сантиметри от онзи същия нос на кораба, от който вече никой не крещи, че е кралят на света; влизаш в кораба с гузното усещане на воайор-некрофил. Преминаваш над това, което някога е било огромна вита стълба (и може би някой пра-Леонардо Ди Каприо е слизал по нея, облечен във взет на заем смокинг); виждаш оцелели стъклописи на по 90 години, бутилки, чаши. Легла. Виждаш все така залостени решетките, спирали пасажерите от трета класа по пътя към живота. Всичко е там, лежи си под водата и вероятно още се пита “Къде сбъркахме?”. После - надписи. Изплуваш, връщаш очилата на изхода на киното. После Ел ти казва, че на сестра й и гаджето й им бил скучен филма.

А аз още съм на морското дъно и малко Флойд, подкрепен с малко уиски, правят спомена от разходката ми по палубата на Титаник още по-реален.

Monday, May 26, 2008

114/ ЗА МАКЕДОНИJА СО ЛУБОВ

via жоро@фото форум

Първото нещо, което видях като стъпих на македонска земя беше това:


И малко по-натам друг надпис "Бугари, смъртта на Сандански ке биде отмаздена".

А, драскат ни редовно тук по стените, казва ми Спас Ташев, шефът на Българския културно информационен център в Скопие. Провокации, искат ние да им отвърнем.
Казвам му, че и във форумите доста такива неща се пишат. А той ми обяснява, че подобни неща ги пишат най-вече хора, свързани със службите на бивша Югославия, хора които искат да скарат Македония с околните държави и да и попречат на влизането и в НАТО и ЕС.
Обикновените хора нямат такова отношение към нас, ще видиш, успокоява ме. Но за съжаление все още службите на бивша Югославия дърпат конците в страната.


Нареждаме изложбата в градската библиотека, обстановката няма нищо общо със зала Средец в София, където беше показана за първи път. Доста по-тъмно е. Но това са реалностите. Спас ме уверява, че това е мястото откъдето минават най-много млади хора, студенти, ученици и доста хора ще я видят. Докато нареждаме снимките служителките отпечатват "превода". Няма как - ако не спазят протокола може да имат сериозни неприятности. Така примерно под оригиналното заглавие "Мост в Родопите" се залепя преводното "Мост у Родопите".


Гостите не са особено много, към 30-40 човека, но може и аз да съм разглезен от изложбите на Фото Форум, където се събират доста повече хора. Не съм си подготвил реч, затова импровизирам на място: "Здравейте, не ме бива много по речите, казвам се Георги Величков и съм администратор на българския сайт за фотография Фото Форум. В този сайт освен българите влизат и хора от чужбина. Има немци, италианци, англичани... но една от най-големите групи е македонската. Това е така, защото разбират езика, могат да комуникират свободно, да четат коментарите под снимки и темите във форума. Това общуване и обмяна на идеи е добро и се случва лесно в интернет, където граници няма. Пожелавам си по-скоро да дойде денят, когато Македония ще бъде приета в ЕС и тогава границите между нашите страни ще бъдат символични, вие ще можете да идвате свободно при нас, без визи и паспорти, ние свободно при вас - вие ще опознавате нашите природни красоти, а ние - вашите."

Ръкопляскат ми.

Директорът на библиотеката е малко смутен, казва че когато се кани чужд автор се полага преводач и пита дали има някой, който не е разбрал какво казвам. Ако има той веднага ще нареди да преведат думите ми. Никой не се обажда. Всички са разбрали.



На коктейла отношението към мен е малко странно. Навремето в България, като дойдеше чужденец той автоматично се приемаше за "голяма работа", а този който се докосне до него или поприказва с него автоматично ставаше и той "голяма работа". Та, нещо подобно е. Трябва да изслушам разни пресилени хвалебствия по мой адрес, което ме смушава. А още повече ме смущават хората, които ме мислят едва ли не за министър на културата - канят ме в Босилеградско, Охрид, Струга... искат от мен да правя там български изложби, да организирам изложби на техни фотографи в България, да правя съвместни културни проекти, изобщо аз да направя нещата, които те искат да се случат при тях... Доколкото мога обяснявам, че такива мащабни начинания са твърде големи за скромната ми личност.
А веселият момент, който няма да забравя - към мен се приближава един фотограф-любител (както се представи) и ми задава въпроса:



С КАКЪВ АПАРАТ СНИМАШ, ДИГИТАЛЕН ИЛИ ПРОФЕСИОНАЛЕН?



С дигитален, казвам, а той вади от джоба си някакво Касио и вика, еми и аз снимам с дигитален, ама не знам защо не се получава...


Скопие не е много голям град, обикалям центъра няколко пъти следобяда, а вечерта сядаме с моите домакини в една квартална кръчма. Повечето кръчми в Скопие имат подобен вид - ретро и уютни, като от 60-те години. Сервитьорът е един за цялото заведение. По едно време на съседната маса сядат двама. Усещам някакво забързване в келнера. Знаеш ли кои са тия, пита ме Васко, и понеже естествено не знам, обяснява - това са бившия министър председател и бившия шеф на парламента.

Хотелът ми е точно срещу Гръцкото посолство. Не съм виждал по-охранявана сграда. Бариери от двете страни на улицата, БТР-и, два взвода въоръжени до зъби войници, само дето бодлива тел дето няма... Гърция е враг номер 1 (всъщност не знам, може и с Албания да си делят това място). Вечерта гледам ТВ и се опитвам да схвана защо.
По всички канали тече едно и също - Гърция предлага на Македония да налее няколко милиарда в инфраструктурни проекти. Да я подкрепи за НАТО и ЕС. Срещу това Македония да се откаже от претенциите върху името. Македонските политици един подир друг се надпреварват по всички ТВ канали да сипят огън и жупел към това предложение и да обясняват как те не търгуват с историята... Не съм сигурен дали така мисли обикновеният човек, че е по-добре беден, но горд потомък на Ал. Македонски, отколкото нормално живеещ европейски гражданин.

На другия ден обикалям из Старата чаршия. Снимам. Бил съм тук преди няколко години. Нещата са се попроменили. Повечето дукяни вече са албански. Изобщо не е трудно да се види, че албанците са доста по-предпиемчиви, по-богати, по-отворени към света. Всякакви павилиончета, бюреци, цигари, бръснарници... изобщо почти цялата дребна търговия и услуги са доминирани от албанците. Изживяват своето възраждане.
Македонците пък са масово безработни. Казаха ми някаква цифра от рода на 40% безработица в страната. Запознах се с мъж на 40 години, който получава пари от родителите си и не е работил нито един ден, защото няма работа за него, човекът е интелигент... Разбира се, просяците, които са на всяко кръстовище, също са албански.



На пазара снимам търговци на тютюн, а едни от съседната сергия ми подвикват
- Од каде си, бре?
- Од Бугария - викам.
- Бе, яз ако викнем зет ми, ке те фане и ке те скърши...
- Защо? - не разбирам.
- Па защо сликаш и после - у бугарските вестници, как продаваме контрабанда цигари.
- Яз не сликам новинарски, а туристички - обяснявам им, обаче виждам с какво недоверие гледат към апарата ми, явно размерите му ги смущават, затова добавям - през куро им е на бугарските вестници кво продавате тука.
Това последното ги успокоява, стават по-разговорливи.
- Как ти е името?
- Георги.
- Ти пичкар ли си бе, Гьорге?
- Епа като ме гледаш таков, ти как мислиш?
- Има ли убави пичета у Бугария?
- Па лоши у Бугария нема. Сите са као Анджелина Джоли. Коя от коя - по-убави.
- Малииииии... - вият и двамата от радост и се наточват. - Сликай ни тука, назе. Па после покажи снимката у Бугарско, може некоя да ни ареса... Да се оженим за некоя бугарка...
- Кво ке ти ареса, погдени се къв си див селянин - обажда се втория, докато ги снимам.
- Ке ви пущим у интернет - казвам им аз.
- Верно, ебаваш ли се? - съмнява се дивият селянин?
- Не се ебавам, чесно слово - обещавам им аз, прегръщаме се, тупаме се по рамената и се разделяме като първи приятели. И ето



ИЗПЪЛНЯВАМ ОБЕЩАНОТО


(ако некое бугарско пиче ги ареса и сака да се ожени - може да ги намери на пазара до Старата чаршия)





Този разговор ме впечатли, не бях водил подобен от времето като служех в армията.
Споделям го по-късно с Васко, а той ми разказва, как преди две години най-тиражния им вестник излязъл със заглавие на първа страница

200 000 ПЕДЕРИ У МАКЕДОНИЯ

Имат големи проблеми в общуването между половете, казва ми Васко, много сексистко общество са, пълни с предразсъдъци и комплески. За да се запознаеш с някое момиче трябва някой друг да те запознае... Затова чужденците много вървим тук. На Васко може да му се вярва в това отношение, женен е за македонка. Разказва и други интересни истории, но не са за споделяне.
А албанците - питам го?
А, не, те нямат такива проблеми, те повече ходят по света...

Като стана дума за ходенето по света, отворям разговор за визите.
От една година визите за македонци за България са безпланти. Но се вземат доста трудно, с цената на много чакане, разкарване и унижения, ела утре, ела вдругиден... Гръцките са 65 евро, но ги получаваш точно на часа и с поклон.
Това е така, защото в Македония екипите обслужващи БГ посолството са там почти по наказание. Който се издъни някъде по света, като последна мярка преди уволнение от дипломатическия апарат го пращат в Македония. (Посланникът ни там е бившият военен, шеф на генщаба Михо Михов, малко странна длъжност за военен)... Говори се, че има и здрава корупционна схема за издаване на тия визи. Но така или иначе интерес явно има към България, за миналата година са издадени около 100 000 визи.

Интерес има, но информация няма.
В Македония български вестници няма, българска ТВ - също.
Спас Ташев ми каза, че отразяването на моята изложба в Утрински вестник било голямо постижение, защото по принцип те не били твърде отзивчиви към отразяване на събития свързани с България. А аз съм убеден, че информационното отваряне ще е това, което ще ни сближи.

Следобяд вали, аз се чудя какво да правя и приемам поканата на Спас да присъствам на едно от събитията, което според неговите думи ще разтърси Македония - представяне на дневниците на Кръстьо Мисирков. Изданието е отпечатано в България. На два езика е - български и македонски, използвани са архивите и на двете страни.
На представянето на тая книга е събран целият македонски елит - научен и политически, българският посланник, шефовете на архивите от страна на БГ и Македония и всички македонски медии накуп.

Мисирков е национален герой на Македония. Обявен е за личност на ХХ век. Легенда.
Няма авторитет, който да му се противопостави.
И изведнъж той навсякъде пише в дневниците си, че е български македонец.
Беше доста забавна гледка как тия мастити учени трябва да намерят обяснение на тоя "оксиморон" - български македонец.




Да признаят, че двата народа са много близки, че мнозина са се определяли като българи, но през времето на комунизма 20 000 македонци са били разстреляни за това, че са дръзнали да се нарекат българи, а 150 000 са били пратени по лагери.
Това явно се признава за първи път, защото предизвика бурни реакции в залата.
По едно време гледам влиза Иван Кулеков и снима с една камера.
С Иван се познаваме, беше ни курсист в курса за начинаещи (чудя се какви ли са му били мотивите да се запише, защото е добър оператор и журналист, дано да е научил нещо полезно)



Приближавам се зад гърба му и с възможно най-строгия си тон ми викам "Де бре бугарино ньеден, що сликаш без позвола". Първите секунди ме гледа стреснато, после ме познава и се разсмива. Питам го дали е дошъл за специално за събитието, не щял да прави филм за българите в Македония. Попаднал случайно на това.
Навън вече на коктейла идва при нас един човек, явно познава Иван, тупа го по рамото, поздравява ме и мен, казва, помниш ли ме, бях на изложбата ти вчера. Смътно го помня. Е, казва, вие българите направихте десант тия дни, бре, поне елате официално, да ви срещнем с китки и бъклици. Смеем се.

Обаче не е смешно.
Македония има много сериозни проблеми. От една страна с албанците, които много мощно се развиват, от друга с управниците си, които на думи са за ЕС, но на практика правят всичко възможно да задържат страната в сферата на влияние на Сърбия (и Русия) и да скарат населението и с всички съседи. От трета страна (и най-вече) със собствените си заблуди и предразсъдъци, които трябва да преодолеят.



И мисля, че тези хора в голяма степен имат днес нужда от нашата морална подкрепа.
Имат нужда най-вече от информация, от толерантно отношение и от разбиране на проблемите им. А не от подигравки и заяждане и обиди на исторически теми.
Защото повечето от тези хора ни чувстват близки и ги боли, когато тук се подаваме на евтини провокации и реагираме първосигнално на надписи като този, с който започнах.

Thursday, May 22, 2008

115/ Българските медии насаждат естетически фашизъм

via Александър Секулов

"Лепа Брена пя на милионерите ни" е заглавие на вестник "24 часа". Колко мило, мазно и мерзко е това "ни" в края на заглавието! Не милионери изобщо. Не съмнителни типове с покровителствани бизнеси. Не икономически троскот, посят старателно в зората на демокрацията, за да удуши новата нива на частния бизнес. Не президентски приятели, които пълнят касата на паратията, а в останалото време се возят в лимузини и се правят на светски знаменитости.

Не. Внушението е, че това са нашите милионери. Родните. Българските. Общите ни милионери. Тези, с които трябва да се гордеем дори. Следва списъка - Баневи, Барбукови, Арабаджиеви, Стойкови. И край. Други няма. Не трябва да има. Тези са "осветените", тези са посветените, тези са официално допуснатите да бъдат "милионерите ни".

И къде изгряват тези титани на икономическата мисъл, тези мениджъри на корпорации и собственици на предприятия и бизнеси? Да друснат "Версачетата" и "Арманитата" пред сръбската чалга-звезда, да извършат ритуално поклонение в нейните нозе, да пият "светената вода" от извора на детските си мечти...

И целия този вцепеняващ кич има за цел да възпитава, да блъска в черепа младото поколение с раболепното отразяване...

Да не се възмущаваме, че МВР и мафия са едно и също. Българските медии насаждат естетически фашизъм, проповядват липсата на култура като норма, притежанието на публична вулгарност като достойнство, а от друга страна провеждат инициативи в полза на децата и благопристойно страдат пред ужасите, които ежедневно се случват с тях.

Едно от имената на ужаса за българските деца са българските медии, техния тон, техните теми, техните собственици.

116/ small talk, big mouth

via vanilla milk

Има едно нещо, което непременно трябва да умееш, ако си решил да заминеш в друга държава. Това е ключът за социалното ти оцеляване. Макар че и на родна почва това е важен стратегически момент за социализирането ни. В чужбина обаче, това е малкото коварно превключване, което би ти осигурило ритъм на постоянна честота.

Става въпрос за small talk- небрежните, повърхностни разговори, които не целят нищо друго, освен разпускане на коланите и отваряне гостоприемно на портата за новите герои. Или пък просто губене на време, докато дойде автобусът.

Както и да артикулираш small talk-а, резултатът би трябвало да е следният: леле, кви пичове сме, колко яко си поговорихме, колко сме си симпатични и как нищо не си казахме. В идеалния вариант на тоя модел няма нищо лошо, лицемерно или вредно. Представи си лек плодов чай, които нито може (нито трябва) да те нахрани, но просто си е кеф да си го изпиеш и толкова. После си поръчваш основната манджа.

Какво обаче става, когато някой остави пакетчето чай да кисне твърде много? Горчилкааа!

Постоянно ми се налага да изживявам неспособността на разни хора да водят small talk. Примерно отговарят на въпроса "Как си?" с "Ъм... наа..", после гледат тъпо или си ровят из чантите. Или пък започват с клюкарска изтънченост да ти съобщават кой къде работи, колко печели, кой си взима изпитите и кой не, кой с кого се натискал...

Ей това точно е коварният момент! Тънката граница между пошлото обсъждане на сескуалния статус на Лицето Х и обсъждането на кино-програмата, промоциите тая седмица или времето. Да, времето е темата с Нобелова награда за демонично клише, но поне е политически коректно и е не натоварва излишно.

Small talk предполага голяма уста. Отваряш широко и дано нямаш много кариеси.

Tuesday, May 20, 2008

117/ Станишев започна да размества гробището

via Иван Бедров

Има една стара приказка, че когато разместваш гробище, не можеш да разчиташ на съдействие от обитателите му. Историята помни случаи как този израз е използван от политиците.

Докато беше министър на правосъдието, Антон Станков често казваше, че реформата в съдебната система е като местенето на гробище - не можеш да очакваш подкрепа отвътре.

Още преди него приписват тази реплика на британски министър на образованието.

В тези думи има много истина - когато искаш да реформираш една прогнила система, не само но можеш, но и не трябва да очакваш подкрепа отвътре.

Традициите обаче не са това, което бяха. Поне в България. Тук обитателите на гробището участват активно в преместването му - т.е. реформиране.

Румен Петков бе обявен като ключова фигура в работната група, която ще обсъди промените в правителството. Обяви го лично премиерът Сергей Станишев.

Както казват класиците - те го пъдят от селото, той пита за попската щерка!

Сега вече дори и който не знаеше, че на Позитано викат на Румен Петков "Шефа", знае кой командва червения парад. И ако на "Шефа" му остане време от срещи с братя Галеви или Маджо, може да обърне внимание и на Сергей. И да му понареди правителството.

Sunday, May 18, 2008

118/ Блогърското общество и общественото мнение

via Даниела и Михаил

Наскоро на няколко места прочетох, как блогърите били "оформяли" общественото мнение. Някой дадоха за пример блогове, които оказват влияние върху политическия живот, други казаха, че "Някои по-стари блогове натрупаха популярност и се превърнаха в оформители на общественото мнение, вкуса и ценностите за големи групи хора." Трети, направо обявиха че "Хората, които пишат блогове са хора, променящи общественото мнение."

В същото време, същите тези хора по дефиниция (малцинство, определящо посоката) са "елит". Но явно това понятие "елитни блогъри" не ги блазни. Така поне пише тук и тук и тук и тук. И така би трябвало. Защото колкото и да не ни харесва истинския елит в момента, то блогърите нямат абсолютно никакъв шанс да го заменят.

Моите скромни наблюдения на пишещ и четящ от доста време са, че блогърите са една малка, много много малка групичка с нищожно (с извинение) влияние. Повечето се познават лично и си пишат в блоговете неща, които така или иначе си говорят офлайн. Едни и същи хора, четат едни и същи блогове и си пишат коментари отдолу. Нещо като онлайн вариант на агитката на Славия - има я, всички се познават, но на мач с Левски (или ЦСКА, да не се обиди някой) нещо не се забелязват.

У нас би ме изненадало, ако повече от дузина блогове редовно правят по над 1000 уникални посещения на ден. И колко от тях имат bounce rate под 50%? Колко процента са влизанията от търсачки (които далеч не са качествени читатели). Около 500-тина посетители в най-добрият случай ако се махне плявата. Това сравнено с другите медии е смешно. И никак, ама никак не влияе на общественото мнение. 500 блогочитатели с променено (ако изобщо е променено) мнение са 0.009% от гласоподавателите (ако са пълнолетни) в милата ни родина. Даже и ако тези хора говорят с по 4-5 човека и променят и тяхното мнение, то уау - стигаме до значителните 0.04% Достатъчно за 1/100 от нужното за прескачане на избирателната бариера. Толкова.

В същото време другите медии наистина оформят мнението. Ние тук сме малка креслива групичка в ъгъла. Ако някой външен ни погледне случайно, то малко се учудва и после си пуска Цолова, Трифонов, Бареков и останалите. На следващия ден чете Зюмбюлев и Блясък. А ние тук си мислим, че имаме възможности да спасим Рила, да фалираме Нестле или да накараме Петков да си промени мнението. Ами не можем. На никой от строителите на Рила или от Нестле или от n-тото министерство не му пука за нас. Няма и защо.

Преди време на едни евроизбори един човек, когото много хора коментирали в разни форуми, пробва да стане евродепутат. Познайте колко гласове получи. едвам го намерих в резултатуте. И не гласувах за него. Сега един от най-цитираните блогъри, се е решил да се пробва. Лошо, защото 1000 гласа са си все същите 0.018%

Сега един пример. Има един сайт - zachatie.com. Той е посветен на много по-важна тема от подслушването на Петков (което си е тъпо така или иначе). Посетителите му по брой слагат и най-популярните блогове в джоба си. Но авторите му са на земята. Те знаят че посещаван сайт и огромен форум не значат нищо. И знаят също, че едно кратко появяване при Бареков или даже в "Искрено и лично" променя общественото мнение много повече отколкото години писане в интернет. Тук е България. Тук е така. Но блогърите не ги канят при Бареков, защото няма защо да ги слуша множеството. А ако ги слушат, то не е заради блога.

Нека не ме разбирате погрешно. Няма нищо лошо в това да се опитваме да променим общественото мнение. Нищо лошо. Лошо е когато някой започне да си вярва, че го прави. Защото не го прави. Поне не с блога си.

А мен например ме четат 10-тина човека, даже и на семейството ми не съм променил мнението, а и не мисля че съм променил мнението на никой. Нищо, че имам по 300 уникални хита на ден за последните месеци…

Thursday, May 15, 2008

119/ Икономика на престъпленията

от Петър Ганев@dnevnik.bg

През 50-те и 60-те години на XX век интелектуалните дискусии относно престъпленията са доминирани от мнението, че поведението на престъпника е предизвикано от душевно заболяване или форма на социално потисничество, а оттам се налага и изводът, че престъпниците са безпомощни жертви. Това разбиране оказва сериозно влияние върху политиките за борба с престъпността, като законите биват променени в посока повече права за престъпниците. През последните години, разбира се, това схващане се променило чувствително.

Налага се нов подход, който поставя в центъра на вниманието икономическите и социални параметри, които влияят на престъпността. За жалост подобен подход е напълно пренебрегнат в България.

Икономическият подход защитава тезата, че престъпниците нямат чак толкова различна мотивация от останалите. Изучават се теоретични и емпирични изследвания на предположението, че поведението на престъпника е рационално. Очевидно е, че много хора са ограничени от морални съображения и не извършват престъпления дори в случаите, когато те са доходоносни и няма никаква опасност от разкриване. И все пак този рационализъм подразбира, че някои индивиди стават престъпници поради паричната изгода от престъплението, сравнена с тази от законната работа.

В икономическата литература могат да бъдат разгледани два вида престъпления. На първо място стоят тези, които са социално непродуктивни, тоест не водят до създаването на богатство, а само насилствено преразпределят вече създаденото. Визират се т.нар. класически престъпления като убийства и кражби. Рационалният подход към тях има за цел чрез използването на икономически похвати да бъдат усъвършенствани политиките за борба с престъпността. Като най-опростен вариант можем да посочим неправилното паркиране и глобите. Има три фактора, които оказват влияние върху броя на престъпилите закона (паркиралите неправилно). Това са вероятността да бъде наложена глоба (честотата на проверките), стойността на евентуалната глоба и цената на платения паркинг. Вземайки под внимание тези детерминанти, лесно могат да бъдат описани оптималното поведение на полицията и съответно на престъпниците.

Вторият вид престъпления, които влизат в полезрението на икономическата теория, са тези, които на практика създават богатство. Въпреки че това е незаконно създадено богатство, то определено не е плод на преразпределяне. Става дума за наркотици, проституция, хазарт, дори алкохол. Всъщност голяма част от икономистите не възприемат въпросните дейности за престъпни от морална гледна точка, но са длъжни да ги разглеждат поради криминализирането им от законите. Още Джон Стюарт Мил е защитавал тезата, че в едно цивилизовано общество отделните хора не могат да бъдат защитавани от самите себе си, а от действията на другите спрямо тях (1859 г.). Не такъв е случаят с въпросните дейности, които лежат изцяло на доброволния избор на отделния индивид и не са свързани с принуда.

Изследванията през последните години ясно показват негативните последствия за обществото от обявяването за незаконни на тези дейности. На първо място, криминализирането им не спомага за тяхното ограничаване, а единствено гарантира, че пазарът ще бъде контролиран от престъпни групировки. Това се потвърждава напълно и от българската действителност. На второ място, нивото на риск е много по-голямо. В почти всички случаи забранените дейности са рискови за самите потребители, но криминализирането им не позволява никакъв контрол от властите, което поставя под съмнение качеството на продукта или услугата. Чисто пазарните похвати като рекламата също не могат да се задействат. Трето, криминализирането им принуждава много хора, които не биха били криминално проявени, да извършат престъпления в желанието си да задоволят дадена своя нужда, която не вреди на другите хора. На четвърто място, подобни забрани провокират хората да бъдат непредпазливи, измествайки фокуса от значението на тяхната собствена преценка за правилно и неправилно към разбирането, че правителството е забранило всичко вредно и не е нужна допълнителна предпазливост.

Пето, криминализирането на дадена дейност не само че не спомага за нейното ограничаване, а често има и обратен ефект. Канабисът е забранен в САЩ от 1937 г., докато в Холандия е легализиран през 1970 г. Въпреки това данните за употребата му при децата показват, че в САЩ е чувствително по-разпространен, отколкото в Холандия. Оказва се, че родителите се справят по-добре с контролирането на законните дейности на децата си.

Това са само част от аргументите в ползва на твърдението, че законовите забрани за определен тип дейности са не само логически необосновани, но и икономически неефективни и вредни за обществото.

Monday, May 12, 2008

120/ Съдоклад за състоянието на МВР




via Комитата

Попаднах на отлична идея на Димитър Денков: Министър Румен Петков щял да пише историята на МВР за последните 18 години и ще му е трудно да го направи сам.

Какво би могъл да напише един министър, дори да е гений, за някакви си десетина дни, от тях поне два почивни? Най-много да скалъпи нещо от компромати. Затова аз предлагам да се присъединим към тази гражданска инициатива — всеки да се включи със свой съдоклад за състоянието на МВР и престъпността през годините. Така министърът ще има възможност да разполага с повече материал за историческия си труд и да си състави по-правилна картина за професионализма на колегите си... И който иска да ми каже че сам съм си виновен, искам да напомня, че и превенцията на престъпленията е част от дейността на МВР, сигурно най-важната.

Да дадем и на президента да напише историята на Президентството! Замълчи, сърце.

1990 г. Режим на тока. Една прекрасна сутрин ладата на баща ми се оказва без предни фарове. Препатили обясниха — фаровете на ладите много лесно се вадели, защо били на щипки. Още същия ден бащата купи два нови фара. Вечерта имаше режим на тока, нашите ги нямаше, а аз учех на свещи. По едно време усетих да се тропа по вратата. Отворих. Младеж горе-долу на моите години носеше под мишница два фара за Лада. "Добър вечер, чух че са ви откраднали фаровете на ладата. Ето тука аз имам два, искате ли да ги купите?" — "Ами не, ние вече си купихме."

1991 г. От фамилното място в Кокаляне изчезва цялата ламаринена барака в двора, заедно с двете "балканчета" — моето и на сестра ми, както и множество инструменти и материали, подготвени за строежа на бунгалото. Полицейската проверка не открива нищо и никого.

1992 г. В дискотека в НДК пребиват кавалера на сестра ми както си седи на масата.

1992 г. Изпращам всеки ден тогавашната ми приятелка до "Красна поляна" и хващам автобус 83 до вкъщи. Светофарът до спирката работи на някакъв много странен режим. Въпреки че кръстовището е Т-образно (на булеварда излиза незначителна квартална уличка), режимът пуска и трите улици равномерно. Изнервените шофьори на булеварда понякога не изчакват зеленото, но в момента в който преминат светофара, се появява полицаят, който се крие зад спирката. Всяка божа вечер, по едно време започнахме да си кимаме.

1993 г. Цялата дискотека НЕРОН в парка е просната на земята (и сестра ми включително) за "Проверка на документите". Хората без документи биват откарвани с полицейски микробуси.

1994 г. Обран е целият офис (в кв. "Яворов"), където работя. Изчезнала е техниката - копирни машини, факсове, телефони. Редовно трошат прозорците и обират колите на клиентите отпред. Мъжът на шефката работи в полицията. Дори и с "най-дебелите" възможни връзки, нищо не се разбира за обирите. В крайна сметка сменяме офиса.

1995 г. Черен голф, шофиран от засукана блондинка неправилно засича мой приятел на кръстовището на "България" и "Фритьоф Нансен". Следва лека катастрофа. Моят приятел звъни на полицията, блондинката и тя звъни. Вместо полицията пристигат няколко черни коли с добре развити батенца. Вината е изяснена на секундата, моят приятел трябва да се прости с част от стоката, която вози в комбито.(части за компютри).

1996 г. Виденовата зима. Возя се в такси, в което познавам на баща ми радиото от младежките години (като малък обичах да си играя с копчетата) и саморъчно изработената от него кутия (така се правеше по соца — сам си правиш кутията за радиото в колата, в стандартната дупка на Ладата влизали само някакви унгарски радиа, така разказваха). Казвам му, включително и номера на колата. Баща ми само се усмихва криво.

1997 г. Пролетта. На небето се вижда комета. Прибирам се в чисто новото си жилище, закупено преди 2-3 месеца. Вътре има само телевизор, маса, ракла и легло. Вратата е изкъртена, летвите от касата висят, липсват телевизорът, будилникът, 20-тина компакт диска. Повиканите полицаи изглеждат изключително отегчени.

"Как крадците са отворили вратата на входа, като вие трябваше да слезете да ни отключите?"
"Бравата днес се ремонтираше и вратата се отваряше свободно". Виждам, че не ми вярват

Връчват ми един лист.

"Пишете протокол."
"Какво трябва да напиша?" - питам озадачено.
"Как сте заварил апартамента и какво липсва."

Бъркам веднъж и се налага да преписвам на чисто. Пиша всичко, дори изравям серийния номер на телевизора от гаранционната карта.

"Какъв беше телевизорът?"
"Сони."
"Защо антената е тук?"
"Защото беше включен към кабелната телевизия"

Още веднъж забелязвам, че не ми вярват.

"Няма ли да вземете отпечатъци от пръсти" - пръстите на крадците още личат върху прашния кабел на кабелната и върху раклата.
"Не."
...
"Много хубаво жилище" - се обажда единия.
"Благодаря".

Тръгват си. След около два месеца вечерям със сестра ми, нейна приятелка и мъжа и, който е прокурор. Разказвам му за инцидента.

"Жалба подаде ли в районното?" ме пита той.
"Не, защо. Нали се обадих в полицията"
"Ако няма жалба, те нищо няма да предприемат"

Веднага ми се изясняват отегчените физиономии на ченгетата. Било е посещение "от уважение".

1999 г. Група мутри пребиват мен и моя тогавашен съдружник в заведението "Ел Кабана" в градинката на НДК, защото не желаем да платим сметката на наши познати, с които седяхме на една маса. Нашите познати не пожелага да платят заради ужасното обслужване (временно се бяха прибрали в България от чужбина) Мутрите се страят цял живот да не забравя името на техния работодател — "Мето Илиянски". Успяха. До ден днешен не съм го забравил.

2001 г. На мой колега му изчезва колата - "Опел вектра". В полицията му заявяват, че това е често крадена кола и вероятно вече е в Румъния. Никой никога нищо не разбира повече за тая кола. От ДЗИ го моткат години със застраховката (Това за сведение като започне да се пише историята на ДЗИ)

2003 г. Обират колата ми. Изчезва ми комплекта за фитнес, инструменти и задължителните аксесоари за колата - пожарогасители, триъгълници, аптечки и т.н.

2003 г. Мой приятел, който живее постоянно в чужбина си е купил и основно ремонтирал голяма къща в пернишкото село Ковачевци (именно, същото Ковачевци). При поредното си прибиране в България, открива къщата напълно разбита и ограбена. В някои от стаите са му оставили ламперията.

2004 г. Прибирам се посред нощ с колата с покупки от денонощен магазин. По улиците няма абсолютно никой. Всички светофари мигат жълто, с изключение на един — пешеходният светофар на ул. Нишава, до Южния Парк. След дълго чакане не изчаквам да светне зелено и около 100м по-нататък, под гъстите сенки се показва палката на полицай.

"Защо минахте на червено?"
"Защото не виждам никакъв смисъл от този пешеходен светофар към Южния парк посред нощ, а и червеното държи много дълго."
"Какво ще правим сега?"
"Пишете акт, виновен съм."
"Имате ли отнети точки?"
"Не."
"Какво работите?", — учтиво се интересува полицаят, докато разглежда раздрънканата ми колица.
"Инженер съм", — това е истина, но не цялата истина. Новите професии са непосилни за катаджиите, а и предполагам, че им звучат екзотични и добре платени.

Изглежда, че въпреки късния нощен час изглеждам абсолютно безперспективен като клиент. Полицаят ми подава документите.

"И друг път да не се повтаря."
"Благодаря."

Подобни случки се повтарят още няколко пъти. Няма да се разпростирам.

2005 г. Съседната къща в Кокаляне е напълно оглозгана от крадци, останали са само бетонните колони и плочи.

2008 г. Баща ми вече въобще не обръща внимание на редовните обири в Кокаляне. Направо ме мързи да ги изброявам всички. Всяка година се случва поне по един "инцидент". Редовно някой "прибира реколтата", режат мрежата, крадат инструменти от бараката, храна от хладилника. Баща ми само ми се обажда от време на време да ми каже че има нов комплект ключове за къщата.

Има и още един проблем в тая "приятна" задача. Толкова пъти се връщах да дописвам нещо, за което се сещах допълнително в тоя текст, че със сигурност нещо съм забравил.

Ето и сега се сетих, че в колата на сестра ми до последно биеше предния десен диск, защото леко се беше изкривил от това, че колата беше оставена без гуми директно върху асфалта. Колата на майка ми също беше разбивана безброй пъти през годините. Изчезваха гумите на ремаркето на баща ми... няма край...

Saturday, May 10, 2008

109/ Измислици-премислици

via Antonia

Напоследък ми върви да общувам с хора, които живеят в някаква си тяхна паралелна вселена. И имам чувството, че броят им расте, расте. Викам си, то в това вълче време как да не лудне човек. А вчера брат ми ми припомни една-две случки от преди много години — доказателство, че чалнати хора е имало винаги и по всяко време, просто досега не съм се опитвала да си обясня поведението им и затова не са ми правили кой знае какво впечатление.

Един приятел на брат ми, К., е ужасно лъжлив. Ама лъже не за да извлече полза, а ей така, както диша. В 7 клас обясняваше, че учителката по български му писала двойка защото била влюбена в него, сваляла го, той не й обръщал внимание и така я разгневил. Или пък че като тръгнали да го изпитват, той се притеснил, вдигнал кръвно и му се парализирал езика, затова не успял да си каже урока. Когато стана на 15 години му се роди дете, на 16 се ожени за приятелката си, а в края на 20-те се наложи да се разведе, защото на съпругата му й писна от изневерите му. Оправданието? Ами нали бил добър и красив, жените му се лепели страшно много, той не можел да им отказва, за да не ги разочарова. Добър самарянин.

Любимата ми история с него е когато е на 13-14 години. С брат ми тренираха хандбал заедно, К. беше вратар. По време на официален мач топката го центровала право в лицето и му разбила носа. На другия ден брат ми отива на училище и още от врата почват да го пресрещат познати и да го питат защо бил изоставил К. да се справя сам. Брат ми дава известно време заето, след което разпитва за какво, аджеба, става дума и научава… как предния ден двамата си ходили по улицата, някакви цигани ги пресрещнали, тръгнали да ги бият, брат ми избягал, изоставил К. сам, та циганите го пребили и му счупили носа.

Защо К. е измислил всичко това? И тогава не разбрах, и сега си нямам обяснение. Поне ми олекна, че всъщност някои от скорошните ми познати не са чак толкова изместени. Здраве да е~

Friday, May 9, 2008

121/ Защо системата за социално осигуряване е финансова пирамида?

via Финансови новини

През далечната 1889 година, Германия била изправена пред икономическа криза. Същата година, Ото Фон Бисмарк въвел коренно нова система за "застраховане на възрастните хора и инвалиди".

Идеята била абсолютно същата като на съвременното социално осигуряване - събират се вноски от работещите, които се влагат във фонд, от който се плаща на пенсионерите ("възрастните хора"). Системата се основава на факта, че прираста на населението расте, и ще има повече млади хора, които ще изплащат парите на пенсионерите.

Тази система за социално осигуряване, изглежда доста сходна със "бизнес модела" на един италиански емигрант на име Карло (Чарлз) Понзи. На този млад човек се приписва измислянето на първата финансова пирамида, през 1918 година.

"Пирамидата" представлявал "фонд", в който инвеститорите инвестирали парите си, и който използувал парите за изплащане на "дивиденти" на предишните инвеститори.

През деветдесетте години, подобна схема бе използувана от гордите български последователи на г-н Понзи - "фараоните" в т.н. "Пловдивска игра".

Днес, в интернет има много "пирамиди". Те се наричат HYIP (High Yield Investment Programs) - инвестиционни програми с висока доходност. Потърсете в интернет и ще намерите много такива примери.

Всички тези "системи" са НАКАЗУЕМИ и НЕЗАКОННИ, за разлика от системата за социално осигуряване която е общоприета, може би, защото е организирана от държавата.

Нека се върнем на системата за социално осигуряване. Както добре знаем, в България, а също и в Европейския Съюз, населението застарява, и това заставя правителствата да повишават вноските за социално осигуряване, и да намаляват парите получавани от пенсионерите. При положение, че един работник печели много, това значи, че той ще плаща по-висока вноска за осигуровка. По този начин, държавата НАКАЗВА работните хора, и ПООЩРЯВА мързеливите.

Ако се говори за САЩ, е много важно да се отбележи, че там има висока имиграция (миграция към САЩ), която компенсира техния негативен естествен прираст.

Любознателния читател, би си задал въпроса - "Защо г-н Понзи е направил тази схема?", отговора е, че той е направил схемата за да може да забогатее. Не за забогатяване на инвеститорите, а за свое собствено благо.

По същия начин, държавата използува системата за социално осигуряване за свое собствено благо. От фондовете се "източват" суми за всякакви други неща, но не и за целта за която са предназначени. Това е така защото управляващите не могат (или не искат) да контролират разходите си.

Още Жан Жак Русо е написал, че първата цел на членовете на едно правителство е тяхното собствено облагодетелстване. Втората цел е запазването на правителството като цяло, и чак третата и последна цел е правителството да служи на народа си.

Миналата седмица (26.02.2007) в конгреса на САЩ имаше обсъждане заUS фонда за социално осигуряване, един конгресмен направи следното изказване - "Защо не направим един нов фонд, от който да не крадем?" ("What would you think about establishing a true Social Security trust fund, one that couldn't be used for any purpose except what it was intended for, and that's to pay for social security benefits?"). Отговориха му, че фонда който е в момента е бил направен през деветдесетте години точно с тази цел, а в момента е празен.

За разлика от България, в САЩ си признават каква е реалната ситуация, може би защото САЩ са пред огромна криза за социалното осигуряване.

Да се готви България :-)

Wednesday, May 7, 2008

124/ Великден като Ком-соц-празник

via miralyub

Общината в града ни организира обещаните Великденски тържества едва ... днес. След като празниците вече свършиха.

Какво видяха очите ми- песни, танци, изложба на козунаци и рисунки в центъра на града . За отбрана публика обаче. Защото часът е 11,00, а денят - работен. Всеки е поел служебните си ангажименти и присъстващите истински граждани, за които е цялата патардия и разточителство, се броят на пръсти. Представляват ги няколкото майки с деца и пенсионери, минали оттам случайно.

Но пък има към 60-ина чиновници от администрацията организатор. Масовка. Така де, съвсем по почина: като сме администрация от безделници, що пък да не си спретваме вътрешноведомствени празници....на открито. Като компенсация в случай, че някои от тях може да не са празнували подобаващо по къщята си и сега да сторят това в задушевна колективна обстановка.

Пълна недомислица и груба организационна грешка на хората на Големия Първи. Да се чудиш и маеш за какво хвърля тлъсти хонорари за скъпи имиджмейкърски външни услуги, след като така не се прави. Като подминеш истинския ден и отложиш събитието за после, то никога не стига до хората, за които е предназначено.

И това не е първата тъпа изцепка на гърба на данъкоплатците. По Коледа същите си спретнаха грандиозен коктейл. Храна в изобилие, а гостите - не толкова. В резултат на което на следващия ден организаторите чиновници на вторичен коктейл доунищожиха остатъците, вместо да ги раздадат на бездомните и нуждаещите се.

Иначе ореваха света, че се налага "стягане" на коланите, защото бюджетът бил малък и наследствено обременен...