via сто
В момента състоянието на българската журналистика клони към налудничаво жълто. Фабрикуват се теории на конспирациите на килограм и напоследък аз станах част от една. За да иде на гости в някоя телевизия големите политически клечка им е позволено дори да сядат на столовете на водещите и да дрънкат каквото им скимне. Най-вече за корупция. Нещо заради което всеки български гражданин би бил подложен на публично унижение ако не може да докаже думите си. Но на политиците по телевизията и радиото им е позволено, нали иначе ще провалят безкрайното шоу. До днес не знаех, че съм от кръгът Монтерей, но щом тъпата Цветанка Ризова позволи на Пламен Юруков да го намекне по Нова телевизия без да иска доказателства трябва да е вярно. Подробностите са без значение. Важното е да има STORY, да има добри и лоши-демократи срещу тайнствени масонски ложи от ресторанти, днес да се каже нещо което се нуждае от опровержение по обяд или най-добре утре на същото място-такъв е сценарият на сутрешните блокове по телевизията- и циркът да не спира и парите да валят. Колкото повече теории на конспирациите толкова повече медийните брокери потриват ръце и се облизват от предстоящите скандални разкрития. И на псевдодемократите им е позволено да плямпат до втръсване за тайнствени и могъщи генерали най-вече защото тази стока се търси. Няма значение дали псевдодемократите са гласували декларации за анатемосване на агент Алберт със закана повече да не му стъпят в телевизията. Но понеже агентът на Държавна сигурност се е сраснал с Гражданското общество трбява да му се удусва и никой не пита псевдодемократите как така си нарушават обещанията. Е, може и да са претърпяли еволюция, но ако е така би трябвало да позволят и на другите да евоюилират във вижданията си- за НАТО например. Ама не! Едно си Костов знае, едно си бае. А който направи нещо срещу СДС или ДСБ веднага се намира отговорен журналист да даде думата на добре осведомен демократ за да обясни, че атаката идва от масон, комунист и от КГБ-няма никакво съмнение. Доказателствата нямат значение, важното е да има СТОРИ и повод след това да се потърси някой друг добре осведомен. Намират се добре запознати източници които знаят за заговори, имат документи за уволнение на министри. И на някои хора учудващо им се разминава-например на Бойко Борисов-според него Атанас Атанасов и Татяна Дончева са изгъдулкали поне два компромата срещу него, но никой не е поискал Бойко да докаже думите си, нито е намекнал, че има развинтено въображение. Цялата облайваща класа само си търси срещу какво да вие като гладен вълк на пълна луна и да надрънка милиони безмислени думи за милиони левове. И всяка критика към колегите от облайващата класа е ...ъммм забранена. Блях!
Wednesday, April 30, 2008
Wednesday, April 23, 2008
126/ Интелектуалци в атака
via Нервната акула
Това по-долу явно е “интелектуалния елит на нацията”, който се състои от 100 души, които обичат да размахват пръст, да вдигат шум, да се подмазват на Гоце и да ядат на безплатни софри.
Последният им подвиг е едно невероятно творение, наречено “Луди водят слепи. Отворено писмо на 100 интелектуалци”, в което се противопоставят на признаването на Косово. Но това не би впечатлило никой, свикнал с интелектуалните им изригвания, ако не беше езика и изказа:
“Всички ние ще плащаме продукта на националпредателската злощастна политика на днешните силни на деня. Висше възмездие винаги има, но не е лошо да има и земно.
Ние – писатели, учени, художници, музиканти, актьори и редови патриоти, ви казваме, господа управляващи: Може да сте глухи и слепи, но знайте, че има и друга позиция по важните отечествени въпроси. Не се затваряйте в луксозните си кабинети, слезте от своите лимузини.
Преди седем години правителството на Иван Костов разреши от българското въздушно пространство да се извършват варварски набези на натовските бомбардировачи, които атакуваха братския сръбски народ… ” дъра-бъра и така-нататък.
Аман от сенилни мухлясали мозъци на псевдо мислещи хора, свикнали да се хранят от пропаганда и ерзац-наука.
Междувременно Леда Милева се е отказала от писмото.
Интелектуалците поименно:
Акад. Кирил Василев, Леда Милева, акад. Людмил Стайков, Георги Калоянчев, проф. Андрей Пантев, акад. Светлин Русев, Андрей Слабаков, Нешка Робева, акад. Никола Попов, проф. Георги Марков, Велислава Дърева, проф. Николай Василев, Виктор Пасков, Николай Петев, Йорданка Христова, Алек Попов, Никола Манев, Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, Неврокопски митрополит Натанаил, Архимандрит Борис, проф. Александър Йосифов, Георги Трифонов, Мария Петкова, Атанас Косев, проф. Димитър Сотиров, проф. Георги Костов, Евтим Евтимов, Пламен Карталов, Христина Ангелакова, Никола Инджов, проф. Венцеслав Кисьов, Лиляна Стефанова, Петър Караангов, Веселин Стоянов, Евстати Бурнаски, Вели Чаушев, Ценко Минкин, Минчо Минчев, Никола Радев, Владимир Владигеров, Иван Гранитски, проф. Иван Маразов, доц. Владимир Янев, Панко Анчев, Владимир Кондарев, Тодор Иванов, Георги Константинов, Димитър Танев, Воймир Асенов, Иван Димов, проф. Чавдар Добрев, Никола Статков, Иван Налбантов, проф. Захари Захариев, проф. Огнян Сапарев, Чавдар Стоименов, Христо Карастоянов, Таньо Клисуров, Любомир Коларов, Маргарита Петкова, Любомир Котев, Панчо Панчев, Петко Братинов, Драгомир Шопов, Петър Велчев, Петър Анастасов, Петко Тотев, Димитър Томов, Лъчезар Еленков, Рашко Стойков, Свилен Каролев, д-р Александър Фиданов, Димитър Стефанов, Стоян Бойчев, Павел Писарев, Петър Динчев, Бойка Присадова, Надя Попова, Евгений Кузманов, Володя Кенарев, Петър Добрев, Андрей Андреев, Паруш Парушев, Тодор Коруев, Катя Гумнерова, Валентин Измирлиев, Джени Петрова, Цветан Казанджиев, Валери Станков, Анибал Радичев, Бойко Ламбовски, Ана Александрова, Христо Черняев, Борис Данков, Иван Есенски, Димитър Милов, Минко Бенчев, Тодор Велчев, Трендафил Василев + Любомир Левчев (изпуснат).
Monday, April 21, 2008
127/ (не) Обикновеният човек и гигантската манипулация
via наблюдател
Какво значение влагате във фразата “обикновен човек”? Преди това нека ви запозная с моята теория.
Слушах наскоро дискусия по радиото, в която водещият-журналист, гостите-учени, изследователи, политици, психолози, икономичсти и др. величия на човешкия ум разсъждаваха за живота на “обикновените хора”, но сякаш от позицията на различни от “тях”. Ставаше дума за радостите на “обикновения човек”, за неволите му, за това как работи своята работа, радва се и се грижи за семейството си, спазва правилата и нормите и прочие тривиални неща. Дискутиращите обаче говореха от позицията на някакъв “елит”, който сякаш се различаваше от “обикновените хора” и обитаваше друго измерение. Сякаш за тях не бяха характерни изброените качесвта.
След дискусията така нареченият “обикновен човек” би останал наистина с впечатлението, че е обикновен, защото той притежава всички тези качества, но, в същото време, онези, които го квалифицират като “обикновен” сякаш притежават други, много по-различни и много по-специални качесвта. Какво следва в резулта на това:
Теория на конспирацията
Постепенно “обикновеният човек” наистина възприема като своя религия мотото, че е “обикновен”. Той знае, че не притежава онези “специални” качества, които притежават “онези-другите”, които са го квалифицирали като обикновен. В същото време “обикновеният” дори да се е усетил и да му се прииска да протестира срещу това, няма как да го направи, защото няма достъп до каналите, които използват “необикновените”. Може би точно затова са необикновени…
Постепенно “обикновеният човек” престава да вярва, че той самият е фактор и от него зависи нещо. Той знае, че е “обикновен”. Знае също така, че “обикновените” не могат да вършат “необикновени” неща. Затова е пасивен през по-голямата част от живота си. Така животът му един ден приключва и той си е останал наистина “обикновен”, нищо не е направил, с нищо не е запомнен. (огледайте се къде живеете преди да оспорите тезата яростно)
Постепенно “онези”, които тиражират, вече станалата абсолютно нормална квалификация “обикновен човек”, си гарантират спокойствие от страна на субектите, които са квалифицирали като “обикновени” и елиминират голяма част от конкурентите си за природните ресурси (приемаме за природен ресурс всичко, което би използвал човека, за да съществува по-дълго).
Постепенно всички свикват с фразата “обикновени хора”, като за него това са всички онези, от които нищо или почти нищо не зависи. Това са всички неспособни, всички неконкурентни, всички необразовани, всички които могат да бъдат използвани за благото на “НЕобикновените”. Изводът е, че групата на “обикновените” е много по-лесно манипулируема и може да бъде впрегната в нечия полза. Затова е наложено и понятието “обикновени хора”, за да мислят те, че от тях нищо не зависи и да оставят живота си и, най-важното – ресурсите, в ръцете на “другите-необикновените”.
Помислете колко пъти в живота ви (например докато сте били в университета) някой несъзнателно ви е приобщавал към групата на “необикновените” и е квалифицирал пред вас групата на “обикновените хора”. Определено това може да става и несъзнателно. Не мога да посоча корените на това явление в момента, но бих, ако ги открия. Смятам обаче, че подобно сепариране няма да доведе до много добро в бъдеще.
Какво значение влагате във фразата “обикновен човек”? Преди това нека ви запозная с моята теория.
Слушах наскоро дискусия по радиото, в която водещият-журналист, гостите-учени, изследователи, политици, психолози, икономичсти и др. величия на човешкия ум разсъждаваха за живота на “обикновените хора”, но сякаш от позицията на различни от “тях”. Ставаше дума за радостите на “обикновения човек”, за неволите му, за това как работи своята работа, радва се и се грижи за семейството си, спазва правилата и нормите и прочие тривиални неща. Дискутиращите обаче говореха от позицията на някакъв “елит”, който сякаш се различаваше от “обикновените хора” и обитаваше друго измерение. Сякаш за тях не бяха характерни изброените качесвта.
След дискусията така нареченият “обикновен човек” би останал наистина с впечатлението, че е обикновен, защото той притежава всички тези качества, но, в същото време, онези, които го квалифицират като “обикновен” сякаш притежават други, много по-различни и много по-специални качесвта. Какво следва в резулта на това:
Теория на конспирацията
Постепенно “обикновеният човек” наистина възприема като своя религия мотото, че е “обикновен”. Той знае, че не притежава онези “специални” качества, които притежават “онези-другите”, които са го квалифицирали като обикновен. В същото време “обикновеният” дори да се е усетил и да му се прииска да протестира срещу това, няма как да го направи, защото няма достъп до каналите, които използват “необикновените”. Може би точно затова са необикновени…
Постепенно “обикновеният човек” престава да вярва, че той самият е фактор и от него зависи нещо. Той знае, че е “обикновен”. Знае също така, че “обикновените” не могат да вършат “необикновени” неща. Затова е пасивен през по-голямата част от живота си. Така животът му един ден приключва и той си е останал наистина “обикновен”, нищо не е направил, с нищо не е запомнен. (огледайте се къде живеете преди да оспорите тезата яростно)
Постепенно “онези”, които тиражират, вече станалата абсолютно нормална квалификация “обикновен човек”, си гарантират спокойствие от страна на субектите, които са квалифицирали като “обикновени” и елиминират голяма част от конкурентите си за природните ресурси (приемаме за природен ресурс всичко, което би използвал човека, за да съществува по-дълго).
Постепенно всички свикват с фразата “обикновени хора”, като за него това са всички онези, от които нищо или почти нищо не зависи. Това са всички неспособни, всички неконкурентни, всички необразовани, всички които могат да бъдат използвани за благото на “НЕобикновените”. Изводът е, че групата на “обикновените” е много по-лесно манипулируема и може да бъде впрегната в нечия полза. Затова е наложено и понятието “обикновени хора”, за да мислят те, че от тях нищо не зависи и да оставят живота си и, най-важното – ресурсите, в ръцете на “другите-необикновените”.
Помислете колко пъти в живота ви (например докато сте били в университета) някой несъзнателно ви е приобщавал към групата на “необикновените” и е квалифицирал пред вас групата на “обикновените хора”. Определено това може да става и несъзнателно. Не мога да посоча корените на това явление в момента, но бих, ако ги открия. Смятам обаче, че подобно сепариране няма да доведе до много добро в бъдеще.
128/ Блоголюция
via theplamen
Блоголюция е комбинация от блог и еволюция, но звучи повече като полюция. И има защо.
Така, както първият проблясък на онлайн общуването - чатът беше изяден от синеоките си генномодифицирани деца - форумите и инстант месинджърите, блоговете се родиха от форумите.
Деца, не вярвайте на блогове! Те не са медия (а блогърите не са медиуми).
Блогърите покълнаха от недооценени форумисти, отръскващи се от плявата и шума на форумната какофония. Блоговете ни дадоха онова лично място, от което всеки луд има нужда за да продължи егото си и проектира комплексите си. Подобно на онзибългарин македонец, издигнал паметник на Тодор Александров в собствения си двор. Славата вече не се измерва в 15 минути, а в 1 (един) блог постинг.
Ще изядат ли блоговете форумите и конвенционалните медии? Мъничко. Погледнете любимия си преди 4-5 години форум - изпразнен от съдържание, той се оживява само при сесии на заяждане. Като онези колежки, с които едно време пиеше бира и си говореше за секс, а сега си разменяте само фейсбук спам. Онлайн версиите на силните офлайн медии пък прегърнаха бложенето като нищо повече от по-фетско име на традиционния колумнизъм.
Ще бъдат ли изядени блоговете? Не. Същински вируси, те са се захванали с хиляди малки крачета и хоботчета - фийдове, блогроли, социални мрежи, агрегатори, микроблогове, тракбаци - за интернеда. Спирала на еректилната дисфункция. Ако някой бъде изяден, то това ще са елитните блогъри. Едни обикновени вирусоносители.
Блоголюция е комбинация от блог и еволюция, но звучи повече като полюция. И има защо.
Така, както първият проблясък на онлайн общуването - чатът беше изяден от синеоките си генномодифицирани деца - форумите и инстант месинджърите, блоговете се родиха от форумите.
Деца, не вярвайте на блогове! Те не са медия (а блогърите не са медиуми).
Блогърите покълнаха от недооценени форумисти, отръскващи се от плявата и шума на форумната какофония. Блоговете ни дадоха онова лично място, от което всеки луд има нужда за да продължи егото си и проектира комплексите си. Подобно на онзи
Ще изядат ли блоговете форумите и конвенционалните медии? Мъничко. Погледнете любимия си преди 4-5 години форум - изпразнен от съдържание, той се оживява само при сесии на заяждане. Като онези колежки, с които едно време пиеше бира и си говореше за секс, а сега си разменяте само фейсбук спам. Онлайн версиите на силните офлайн медии пък прегърнаха бложенето като нищо повече от по-фетско име на традиционния колумнизъм.
Ще бъдат ли изядени блоговете? Не. Същински вируси, те са се захванали с хиляди малки крачета и хоботчета - фийдове, блогроли, социални мрежи, агрегатори, микроблогове, тракбаци - за интернеда. Спирала на еректилната дисфункция. Ако някой бъде изяден, то това ще са елитните блогъри. Едни обикновени вирусоносители.
Wednesday, April 16, 2008
129/ Ученици бият учителка в час по английски
коментар от vashbratlansky
Пълни изроди! БТВ "отрази" невярно този позорен случай. Гледайки цялата "лента", нямам думи да изрязя възмущението си. В репортажа на БТВ родителя каза, че синът му, бил невинен. Един от кретените пък каза, че учителката нямала подход; говори, но и не знае смисъла на думите. Най-стряскащо е обаче, че останах със съвсем други впечатления, гледайки "журналистическото разследване". Това е катастрофа на образованието. Нужни са решителни мерки!
Пълни изроди! БТВ "отрази" невярно този позорен случай. Гледайки цялата "лента", нямам думи да изрязя възмущението си. В репортажа на БТВ родителя каза, че синът му, бил невинен. Един от кретените пък каза, че учителката нямала подход; говори, но и не знае смисъла на думите. Най-стряскащо е обаче, че останах със съвсем други впечатления, гледайки "журналистическото разследване". Това е катастрофа на образованието. Нужни са решителни мерки!
Tuesday, April 15, 2008
130/ Образите на гнева
via Веселин Цанков
Древният римлянин Публий Сир пише: “По-лесно се побеждава с разум, отколкото с гняв”. Разумът и гневът отдавна водят битка за надмощие в света, макар и с променлив успех. От сътворението на света до днес човекът се лута между позволеното и забраненото, между гнева и толерантността. Избухливият тип личности не признават аргументите на разума и не се страхуват от принципа на бумеранга. Но гневът изолира от обществото и хората се превръщат в аутсайдери, което е пагубно за тези от тях, които не умеят да се владеят. Сенека е поучавал своите съвременници: “Не допускай нищо в своя гняв, защото ще поискаш всичко да ти се позволи. Който не може да се победи, е победен”.
Гневът е източник на жестокост. Виновен е за убийства, носи нещастия, той е кратковременно безумие. Гневът и раздразнителността поробват и унищожават дори достойния човек. Леденото мълчание пред афекта на гнева е най-силната му противоотрова. Крещящият в гнева си човек е смешен, а по-страшен е мълчащият в своя гняв.
Планетата Земя е сякаш обвита в отрицателна енергия, която доминира над всичко, изсмуква въздуха. Глад, бедност, неизлечими болести шестват из земята и изтребват хората почти като на война. Дали в основата на тази мрачна картина не стои човешкият гняв, макар че не е само той... Гневът е страст. Никоя друга страст не помрачава до такава степен яснотата на човешкия разсъдък. Хората, завладени от гнева, имат чувството, че са много силни, без да усещат, че са станали роби на страстта си, смятат се за център на света и презират останалите. Затова е необходимо да се научим да се владеем и да не вземаме решения в състояние на гняв. Необходимо е да се научим да се владеем, за да съхроним човешкото в себе си.
Аристотел издига и една друга истина, че гневът понякога служи като оръжие на добродетелта и прогреса. Има гневящи се хора, които променят света, т.е. разрушавайки старото, те създават новия свят.
Да се научим да не се съветваме с необуздания гняв, е победа над самите нас. Това може да отвори пътищата ни към другите и да ни помогне да спечелим съмишленици.
Гневът невинаги е лош съветник, защото може да помогне за самосъхранението и вътрешната мотивация на човека, т.е. има градивно действие.
Древният римлянин Публий Сир пише: “По-лесно се побеждава с разум, отколкото с гняв”. Разумът и гневът отдавна водят битка за надмощие в света, макар и с променлив успех. От сътворението на света до днес човекът се лута между позволеното и забраненото, между гнева и толерантността. Избухливият тип личности не признават аргументите на разума и не се страхуват от принципа на бумеранга. Но гневът изолира от обществото и хората се превръщат в аутсайдери, което е пагубно за тези от тях, които не умеят да се владеят. Сенека е поучавал своите съвременници: “Не допускай нищо в своя гняв, защото ще поискаш всичко да ти се позволи. Който не може да се победи, е победен”.
Гневът е източник на жестокост. Виновен е за убийства, носи нещастия, той е кратковременно безумие. Гневът и раздразнителността поробват и унищожават дори достойния човек. Леденото мълчание пред афекта на гнева е най-силната му противоотрова. Крещящият в гнева си човек е смешен, а по-страшен е мълчащият в своя гняв.
Планетата Земя е сякаш обвита в отрицателна енергия, която доминира над всичко, изсмуква въздуха. Глад, бедност, неизлечими болести шестват из земята и изтребват хората почти като на война. Дали в основата на тази мрачна картина не стои човешкият гняв, макар че не е само той... Гневът е страст. Никоя друга страст не помрачава до такава степен яснотата на човешкия разсъдък. Хората, завладени от гнева, имат чувството, че са много силни, без да усещат, че са станали роби на страстта си, смятат се за център на света и презират останалите. Затова е необходимо да се научим да се владеем и да не вземаме решения в състояние на гняв. Необходимо е да се научим да се владеем, за да съхроним човешкото в себе си.
Аристотел издига и една друга истина, че гневът понякога служи като оръжие на добродетелта и прогреса. Има гневящи се хора, които променят света, т.е. разрушавайки старото, те създават новия свят.
Да се научим да не се съветваме с необуздания гняв, е победа над самите нас. Това може да отвори пътищата ни към другите и да ни помогне да спечелим съмишленици.
Гневът невинаги е лош съветник, защото може да помогне за самосъхранението и вътрешната мотивация на човека, т.е. има градивно действие.
131/ Празнична критика
via Комитата
Руски филм на националния празник със субтитри по телевизията, рецитал на Росица Кирилова с участието на Панайот Панайотов. И това не е 1984-та година. Или може би е. "1984-та"
Голям късметлия съм, както разбрах, че нито съм гледал по-голямата част от помията, която се изля от Канала по случай националния празник, нито пък съм се вяствал в центъра на София по случай "тържествата".
Освобождението на България има две страни. От една страна, България се появява отново на европейската карта след 500 години пауза. На втори март 1878 г. българите са рая, а на четвърти вече са граждани на европейска държава. За празник си е и още как. От друга страна, горното събитие е резултат от сложна военнополитическа игра със съвсем не безкористни мотиви.
Свободата ни е "дадена", за да изиграем някаква политическа роля с нея. Така че ние сме си платили за нея още когато сме се съгласили с ролята.
Ако хулиган спаси давеща се девойка от водата, а после се опита да я изнасили, как да оценим постъпката му?
Смятам че отдавна сме отдали цялата необходима почит на Русия и руския народ за освобождението. Построихме църкви и паметници и направихме 3 март национален празник. Да продължаваме със жестовете като пускаме пошли руски филми по телевизията, да приемаме като император поредния руски диктатор и да подарим енергетиката си въобще не влиза в моите представи за историческа признателност.
Освобождението ни от чужда сила обаче си е слабост, каквото и да си говориме. Можем да подходим отговорно и внимателно да анализираме това което ни се е случило, а може просто и безотговорно с един замах да приемем че освобождение не е имало.
Десетки години се опитвам да разбера какво не е наред при нас и защо трябва да живеем в общество, което събира в себе си лошите черти и на развития и на неразвития свят. Уж сме много умни, но 99,9% от всичко, с което свързвам родната си страна не ме кара да съм много радостен, че съм роден тук и че официалният и език ми е роден.
Неуважение. Това е като че ли най-малкото общно кратно с което свързвам всичко в България.
Неуважение към себе си. При положение, че не уважаваме природата си, децата си, културата си, да показваме прекомерно уважение към една чужда сила е твърде неприлично. Да не говорим, че сегашният авторитарен режим в Русия не заслужава повече от протоколно споменаване в официалните чествания на нашата СВОБОДА.
Не можем да честваме свободата си като плащаме дивиденти на диктатор.
Руски филм на националния празник със субтитри по телевизията, рецитал на Росица Кирилова с участието на Панайот Панайотов. И това не е 1984-та година. Или може би е. "1984-та"
Голям късметлия съм, както разбрах, че нито съм гледал по-голямата част от помията, която се изля от Канала по случай националния празник, нито пък съм се вяствал в центъра на София по случай "тържествата".
Освобождението на България има две страни. От една страна, България се появява отново на европейската карта след 500 години пауза. На втори март 1878 г. българите са рая, а на четвърти вече са граждани на европейска държава. За празник си е и още как. От друга страна, горното събитие е резултат от сложна военнополитическа игра със съвсем не безкористни мотиви.
Свободата ни е "дадена", за да изиграем някаква политическа роля с нея. Така че ние сме си платили за нея още когато сме се съгласили с ролята.
Ако хулиган спаси давеща се девойка от водата, а после се опита да я изнасили, как да оценим постъпката му?
Смятам че отдавна сме отдали цялата необходима почит на Русия и руския народ за освобождението. Построихме църкви и паметници и направихме 3 март национален празник. Да продължаваме със жестовете като пускаме пошли руски филми по телевизията, да приемаме като император поредния руски диктатор и да подарим енергетиката си въобще не влиза в моите представи за историческа признателност.
Освобождението ни от чужда сила обаче си е слабост, каквото и да си говориме. Можем да подходим отговорно и внимателно да анализираме това което ни се е случило, а може просто и безотговорно с един замах да приемем че освобождение не е имало.
Десетки години се опитвам да разбера какво не е наред при нас и защо трябва да живеем в общество, което събира в себе си лошите черти и на развития и на неразвития свят. Уж сме много умни, но 99,9% от всичко, с което свързвам родната си страна не ме кара да съм много радостен, че съм роден тук и че официалният и език ми е роден.
Неуважение. Това е като че ли най-малкото общно кратно с което свързвам всичко в България.
Неуважение към себе си. При положение, че не уважаваме природата си, децата си, културата си, да показваме прекомерно уважение към една чужда сила е твърде неприлично. Да не говорим, че сегашният авторитарен режим в Русия не заслужава повече от протоколно споменаване в официалните чествания на нашата СВОБОДА.
Не можем да честваме свободата си като плащаме дивиденти на диктатор.
Friday, April 11, 2008
132/ малко смърт за вечеря?
via Яна
Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни. Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме. Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пред себе си. И всичко, което става някъде, е просто картина. От време на време изпитвам вина, че се храня, докато гледам всичко това. Че то се вписва в обикновения, вечерен, домашен кръг от случки, без да наруши спокойствието му, без да отнеме от уюта му. Сигурно е нормално. Ако всяка катастрофа на пътя нахлуваше в него по по-драматичен начин, сигурно нямаше да имаме убежища. Но трагедиите все по-често стават фон. Информационен шум, с който се будим. "Музиката", на която вечеряме. Тук по-скоро се чудя дали способността ни да го правим: сутрин да пием кафе с трагичното, а вечер да се отпускаме сред близките си, докато ни разказват за произшествия, дали това не ни прави като цяло по-диви, по-неприемащи нещастието, когато то не е зад вратата ни, по-неспособни да разбираме мъката на другия?
Преди време в едно интервю успешната зад граница българска хореографка Донвена Пандурски ми каза, че сме свикнали да гледаме смъртта в меките кресла вечер. Че всички катаклизми на ТВ екрана изглеждат далечни, безболезнени, абстрактни. Всеки път, когато се уловя, че вечеряйки, гледам новини, се сещам за думите на Донвена. Защото не са редки случаите, в които новините са ужасяващи, разплакващи, изумяващи. Преди дни - изоставено бебе във влак, малко преди това - нахапано от плъхове бебе, снощи - пламналият влак, от който остана само овъглен силует. Отрязани уши, стрелба в училище, паднали самолети, обгазени и евакуирани сгради, умиращи строители, залети с киселина жени. Това е част от менюто, с което вечеряме. Съвсем просто е - във времето съвпадат тези два ритуала - вечерята и гледането на новини. Само че когато са заедно, може би ни правят малко по-коравосърдечни, малко по-претръпнали, по-малко състрадателни. Защото сме на топло, сухо, светло и с благословена или не храна пред себе си. И всичко, което става някъде, е просто картина. От време на време изпитвам вина, че се храня, докато гледам всичко това. Че то се вписва в обикновения, вечерен, домашен кръг от случки, без да наруши спокойствието му, без да отнеме от уюта му. Сигурно е нормално. Ако всяка катастрофа на пътя нахлуваше в него по по-драматичен начин, сигурно нямаше да имаме убежища. Но трагедиите все по-често стават фон. Информационен шум, с който се будим. "Музиката", на която вечеряме. Тук по-скоро се чудя дали способността ни да го правим: сутрин да пием кафе с трагичното, а вечер да се отпускаме сред близките си, докато ни разказват за произшествия, дали това не ни прави като цяло по-диви, по-неприемащи нещастието, когато то не е зад вратата ни, по-неспособни да разбираме мъката на другия?
Sunday, April 6, 2008
133/ Блогърите, героите, жертвите и лидерите
via yovko.net
Тезите, които ще споделя в този пост всъщност се въртят в главата ми от няколко дни насам. Това, че почти не писах нищо през втората половина на февруари донякъде също бе свързано. Човек има нужда да спре и да се огледа около себе си. Да помисли. Да се посамонаблюдава.
Все по-често чувам, чета или долавям терзания как БГ блогосферата набъбвала, но не ставала по-многообразна или интересна - даже напротив. Все повече блогъри се чудят защо им липсва предишната мотивация да блогват. Блогъри, които харесвах чета все по-рядко за сметка на други, които просто напоследък са по-активни, но не и по-смислени. Ако загубиш хармония с половинката си много често това е повод за раздяла. Дали е същото като загубиш хармонията с блога си, ако той е достатъчно отражение на самият теб? И това дали не е по-страшно понеже навярно си загубил хармонията със себе си…
Всъщност пет пари не давам за блогосферата - като всяко нещо в Интернет, тя ще се развива както нормалната еволюция повелява. Просто стигнахме до реперна кота, когато е време за баланс между количеството и качеството. И до нужното желание за пресяващи усилия (и в посока писане, и в посока четене). И модата на блогването ще отмине… и (струва ми се) именно големият взрив на блоговете ще бъде основен катализатор на това да оцелят тези, за които блогването е само средство, а не цел.
… Та… Едната посока беше лесна - просто редуцирах драстично фийдовете в четеца си. Осъзнах, че прекарвайки толкова много в четене, това сериозно влияе на времето ми за себе си, писане и вглеждане. Да не говорим за почти никаквото оставащо време за хартиени книги напоследък. В края на февруари 75% от фийдовете, които следях и четях в началото на месеца вече ги няма в четеца ми. Дори извратена мисъл мина през главата ми, дали да не започна някоя от модерните напоследък верижни игри в стил “десет блога, без които не мога”, но реших че звучи прекалено… Оставих около три пъти повече… и малко новинарски канали, които гледам само ако заглавието ме “хване” с нещо… Мда, не оцеля нито един канал, в който е практика да се появяват повече от три поста дневно… дори и повечето да са интересни…
Другата посока беше по-трудна. От спасяване на света и социална ангажираност осъзнах, че съм прегазил основния си принцип за съществуване на този блог - а именно да ми доставя лично удоволствие да пиша в него. Темите, които ме вълнуват като UNIX, Linux, фотография, бизнес, приятели, диалозите с тях, търсенето… загърбих почти напълно в името на подкрепа на една или друга смислена или безсмислена теза. Не - далеч съм от това да твърдя, че обществената ангажираност е маловажно нещо. Напротив. Просто имам усещането, че балансът е нарушен сериозно.
Слабите и подлизни медии оставиха ролята на четвъртата власт у нас празна от съдържание. Блогърите пък опияняващо се вживяхме в нея. От една страна почти ежеседмично (а понякога ежедневно) получавам писма с предложения да подкрепя една или друга социална мрежа, една или друга дарителска кампания или пък да пиша за поредната несправедливост. От друга, изключително потрисащо усещане остави у мен отминалият БлогКамп, където усетих под линия някак, презумпцията за различност, за клика…
Не - блогърите, не сме гражданско общество, защото сме блогъри. Нито ще спасим света и извадим кирливите ризи на всички. Гражданското общество се ражда, умира, има го или го няма извън блогосферата. Блоговете са само негова проява, катализатор или коректив в online измерението. Има блогъри-будители и блогъри-последователи, но това е защото такива са хората под един или друг домейн. Хората, а не блогърите.
Чувствам се по-комфортно, когато пиша неща, които наистина идват от сърцето ми. Кампании има всякакви и за всеки. Странно ми е цялата блогосфера да скача като по команда два пъти седмично за една или друга тема, цитирайки се взаимно. Със сигурност има и ще има поводи това да се случва, но едва ли е нужно с тази честота и подразбиращо се очакване за верижност.
Благодаря за двете загрижени писма, които получих по празниците, защо не пиша. Вие си знаете кои сте… Ще пиша, когато имам какво да кажа. Това е по-ценно отколкото да поддържам активност. И преди съм имал интервали с паузи. И преди съм казвал, че трафикът не ме интересува, затова не слагам бутончета на една или друга социална мрежа. Не очаквам да правя пари от блога си (поне не директно), затова отказвам реклами. Моят бизнес е другаде. Не приемам за честно да пиша призив за една или друга кампания, понеже тя ще отмине, а следващата ще е също толкова справедлива. Как да “спася” едно дете, а да подмина друго?…
Вместо това по-ценно е да бъдеш в хармония с отражението си. Да споделиш това, което ти идва отвътре, без подсказване и побутване отстрани. Да пишеш как се чувстваш, когато ти е тъжно или екстазно. Да не изпитваш вина, че си такъв какъвто си. Че имаш право на отпускане и оглеждане, на несъгласие и различно мнение… Да не ти е виновно, че не ти се пише или че нямаш какво да кажеш днес… Или да започнеш деня на национален траур с усмивка, защото не искаш трагедиите да са крайъгълните ориентири на ежедневието ти, най-малкото понеже инциденти се случват непрекъснато, а ничия тъга, колкото голяма или колективна да е тя, досега не е променила нищо по отношение на фактите, които продължават да бъдат точно толкова болезнено такива каквито са.
Всъщност ако блогърите имахме някакво основание за различност по презумпция, то не е нищо повече от малко по-нисък праг на готовност за избълването на мнения в пространството. И по-нормална връзка с обикновения свят. По-малка дистанция с обикновените хора… именно, защото сме такива - обикновени. Именно затова политиците и звездите се притесняват да пишат от първо лице в собствен блог и назначават някой да го прави вместо тях. Защото блоговете скъсяват дистанцията, защото те правят обикновен и такъв какъвто си… Понякога наивен, друг път агресивен… Истински, без маска… особено ако пишеш отдавна и не си се загубил в следване на “светлината”, а сам търсиш начин да палиш искри…
Понякога ми се иска повече от съвременните лидери (и нашите българските) да можеха да се понасят в обикновеността си. Да не се бояха да признаят, че не са различни. Да не криеха слабостите си, сякаш са белязани. Тогава и обикновените щяха да се приемат по-нормално помежду си - без търсенето на извинения за стремежа си за специалност.
Дали ще си герой или само обикновена жертва е въпрос на съдба и обстоятелства, дали ще си истински лидер е въпрос на дарба, но дали ще си истински човек (пък бил той и блогър) е единствено въпрос на личен избор…
Тезите, които ще споделя в този пост всъщност се въртят в главата ми от няколко дни насам. Това, че почти не писах нищо през втората половина на февруари донякъде също бе свързано. Човек има нужда да спре и да се огледа около себе си. Да помисли. Да се посамонаблюдава.
Все по-често чувам, чета или долавям терзания как БГ блогосферата набъбвала, но не ставала по-многообразна или интересна - даже напротив. Все повече блогъри се чудят защо им липсва предишната мотивация да блогват. Блогъри, които харесвах чета все по-рядко за сметка на други, които просто напоследък са по-активни, но не и по-смислени. Ако загубиш хармония с половинката си много често това е повод за раздяла. Дали е същото като загубиш хармонията с блога си, ако той е достатъчно отражение на самият теб? И това дали не е по-страшно понеже навярно си загубил хармонията със себе си…
Всъщност пет пари не давам за блогосферата - като всяко нещо в Интернет, тя ще се развива както нормалната еволюция повелява. Просто стигнахме до реперна кота, когато е време за баланс между количеството и качеството. И до нужното желание за пресяващи усилия (и в посока писане, и в посока четене). И модата на блогването ще отмине… и (струва ми се) именно големият взрив на блоговете ще бъде основен катализатор на това да оцелят тези, за които блогването е само средство, а не цел.
… Та… Едната посока беше лесна - просто редуцирах драстично фийдовете в четеца си. Осъзнах, че прекарвайки толкова много в четене, това сериозно влияе на времето ми за себе си, писане и вглеждане. Да не говорим за почти никаквото оставащо време за хартиени книги напоследък. В края на февруари 75% от фийдовете, които следях и четях в началото на месеца вече ги няма в четеца ми. Дори извратена мисъл мина през главата ми, дали да не започна някоя от модерните напоследък верижни игри в стил “десет блога, без които не мога”, но реших че звучи прекалено… Оставих около три пъти повече… и малко новинарски канали, които гледам само ако заглавието ме “хване” с нещо… Мда, не оцеля нито един канал, в който е практика да се появяват повече от три поста дневно… дори и повечето да са интересни…
Другата посока беше по-трудна. От спасяване на света и социална ангажираност осъзнах, че съм прегазил основния си принцип за съществуване на този блог - а именно да ми доставя лично удоволствие да пиша в него. Темите, които ме вълнуват като UNIX, Linux, фотография, бизнес, приятели, диалозите с тях, търсенето… загърбих почти напълно в името на подкрепа на една или друга смислена или безсмислена теза. Не - далеч съм от това да твърдя, че обществената ангажираност е маловажно нещо. Напротив. Просто имам усещането, че балансът е нарушен сериозно.
Слабите и подлизни медии оставиха ролята на четвъртата власт у нас празна от съдържание. Блогърите пък опияняващо се вживяхме в нея. От една страна почти ежеседмично (а понякога ежедневно) получавам писма с предложения да подкрепя една или друга социална мрежа, една или друга дарителска кампания или пък да пиша за поредната несправедливост. От друга, изключително потрисащо усещане остави у мен отминалият БлогКамп, където усетих под линия някак, презумпцията за различност, за клика…
Не - блогърите, не сме гражданско общество, защото сме блогъри. Нито ще спасим света и извадим кирливите ризи на всички. Гражданското общество се ражда, умира, има го или го няма извън блогосферата. Блоговете са само негова проява, катализатор или коректив в online измерението. Има блогъри-будители и блогъри-последователи, но това е защото такива са хората под един или друг домейн. Хората, а не блогърите.
Чувствам се по-комфортно, когато пиша неща, които наистина идват от сърцето ми. Кампании има всякакви и за всеки. Странно ми е цялата блогосфера да скача като по команда два пъти седмично за една или друга тема, цитирайки се взаимно. Със сигурност има и ще има поводи това да се случва, но едва ли е нужно с тази честота и подразбиращо се очакване за верижност.
Благодаря за двете загрижени писма, които получих по празниците, защо не пиша. Вие си знаете кои сте… Ще пиша, когато имам какво да кажа. Това е по-ценно отколкото да поддържам активност. И преди съм имал интервали с паузи. И преди съм казвал, че трафикът не ме интересува, затова не слагам бутончета на една или друга социална мрежа. Не очаквам да правя пари от блога си (поне не директно), затова отказвам реклами. Моят бизнес е другаде. Не приемам за честно да пиша призив за една или друга кампания, понеже тя ще отмине, а следващата ще е също толкова справедлива. Как да “спася” едно дете, а да подмина друго?…
Вместо това по-ценно е да бъдеш в хармония с отражението си. Да споделиш това, което ти идва отвътре, без подсказване и побутване отстрани. Да пишеш как се чувстваш, когато ти е тъжно или екстазно. Да не изпитваш вина, че си такъв какъвто си. Че имаш право на отпускане и оглеждане, на несъгласие и различно мнение… Да не ти е виновно, че не ти се пише или че нямаш какво да кажеш днес… Или да започнеш деня на национален траур с усмивка, защото не искаш трагедиите да са крайъгълните ориентири на ежедневието ти, най-малкото понеже инциденти се случват непрекъснато, а ничия тъга, колкото голяма или колективна да е тя, досега не е променила нищо по отношение на фактите, които продължават да бъдат точно толкова болезнено такива каквито са.
Всъщност ако блогърите имахме някакво основание за различност по презумпция, то не е нищо повече от малко по-нисък праг на готовност за избълването на мнения в пространството. И по-нормална връзка с обикновения свят. По-малка дистанция с обикновените хора… именно, защото сме такива - обикновени. Именно затова политиците и звездите се притесняват да пишат от първо лице в собствен блог и назначават някой да го прави вместо тях. Защото блоговете скъсяват дистанцията, защото те правят обикновен и такъв какъвто си… Понякога наивен, друг път агресивен… Истински, без маска… особено ако пишеш отдавна и не си се загубил в следване на “светлината”, а сам търсиш начин да палиш искри…
Понякога ми се иска повече от съвременните лидери (и нашите българските) да можеха да се понасят в обикновеността си. Да не се бояха да признаят, че не са различни. Да не криеха слабостите си, сякаш са белязани. Тогава и обикновените щяха да се приемат по-нормално помежду си - без търсенето на извинения за стремежа си за специалност.
Дали ще си герой или само обикновена жертва е въпрос на съдба и обстоятелства, дали ще си истински лидер е въпрос на дарба, но дали ще си истински човек (пък бил той и блогър) е единствено въпрос на личен избор…
Thursday, April 3, 2008
134/ Седмична хроника на кмета с пружина живеещ в телевизора
via Ssstto
През изминалата седмица, от неделя до днес, смелият кмет на 30% от българите извърши много подвизи от телевизора срещу тройната коалиция, главно интервюта, заслужено влезли в графата топ-новини.
В неделя след прибирането си от Мадрид, където Европейската народна партия го прие и короняса за цар на опозицията (или по европейски абсолютен лидер на десните партии), а Ален Делон го поздрави любимецът на медиите даде първото си телевизионно интервю на Цветанка Ризова по Нова телевизия.
Не съм го гледал, но Бойко продължил да е навит с пружина и като го питат за проблемите на София да отговаря едно и също нещо-да обвинява някой друг, в случая Р.Овч. за трагичното положение на столицата. По-рано, когато беше в Мадрид и го питаха Вие така ли смятате да я карате с премиера, да се карате през медиите Бойко направи точно същото - откри огън по Станишев. И в събота 16.02 в предаването на Битиви разпръскващо всяка седмица всемирна мъдрост-Сеизмограф Бойко отговори в същия дух. В Сеизмограф беше поне третото му интервю от телевизора за шест дни.
В петък по Нова телевизия беше второто при чичко Коритаров. Бойко защити висококвалифицираният и много интелигентен свой заместник по финансите Минко Герджиков. Мустакатият Минко е бил шпионин на Държавна сигурност и не е забравил как се подлива вода на обществото-миналата година по време на изборите той направи зрелищна визита в Екоминистерството, там се срещна с някои важни клечки и заедно произведоха мегамедиино събитие когато после се появиха и пред тълпа диви репортери изрецетираха стихотворението си "Постигнахме договорка за боклука на София и той отива в Суходол". После отчаяните суходолци дадоха на съд Софийска община, но съдът се произнесе, че няма документирано решение на какъвто и да е носител освен в развинтеното въображение на медиите което Суходол би могло да оспори за да спре повторното отваряне на сметището. Освен това Бойко Борисов обясни на Чичко Коритаров кого трябва да ругаят софиянци - Правителството. Разбира се.
В четвъртък Бойко не прие оставката на заместник- кмета по образованието Йорданка Фандъкова. Тя беше кмет за един ден в деня когато сектата на хакерите проведе успешна виртуална атака срещу София и показа на софиянци къде зимуват раците. Но Бойко уволни виновникът за неуспешния старт на Политка2.0-директора на отдел "Образование" Камен Йорданов.
През изминалата седмица, от неделя до днес, смелият кмет на 30% от българите извърши много подвизи от телевизора срещу тройната коалиция, главно интервюта, заслужено влезли в графата топ-новини.
В неделя след прибирането си от Мадрид, където Европейската народна партия го прие и короняса за цар на опозицията (или по европейски абсолютен лидер на десните партии), а Ален Делон го поздрави любимецът на медиите даде първото си телевизионно интервю на Цветанка Ризова по Нова телевизия.
Не съм го гледал, но Бойко продължил да е навит с пружина и като го питат за проблемите на София да отговаря едно и също нещо-да обвинява някой друг, в случая Р.Овч. за трагичното положение на столицата. По-рано, когато беше в Мадрид и го питаха Вие така ли смятате да я карате с премиера, да се карате през медиите Бойко направи точно същото - откри огън по Станишев. И в събота 16.02 в предаването на Битиви разпръскващо всяка седмица всемирна мъдрост-Сеизмограф Бойко отговори в същия дух. В Сеизмограф беше поне третото му интервю от телевизора за шест дни.
В петък по Нова телевизия беше второто при чичко Коритаров. Бойко защити висококвалифицираният и много интелигентен свой заместник по финансите Минко Герджиков. Мустакатият Минко е бил шпионин на Държавна сигурност и не е забравил как се подлива вода на обществото-миналата година по време на изборите той направи зрелищна визита в Екоминистерството, там се срещна с някои важни клечки и заедно произведоха мегамедиино събитие когато после се появиха и пред тълпа диви репортери изрецетираха стихотворението си "Постигнахме договорка за боклука на София и той отива в Суходол". После отчаяните суходолци дадоха на съд Софийска община, но съдът се произнесе, че няма документирано решение на какъвто и да е носител освен в развинтеното въображение на медиите което Суходол би могло да оспори за да спре повторното отваряне на сметището. Освен това Бойко Борисов обясни на Чичко Коритаров кого трябва да ругаят софиянци - Правителството. Разбира се.
В четвъртък Бойко не прие оставката на заместник- кмета по образованието Йорданка Фандъкова. Тя беше кмет за един ден в деня когато сектата на хакерите проведе успешна виртуална атака срещу София и показа на софиянци къде зимуват раците. Но Бойко уволни виновникът за неуспешния старт на Политка2.0-директора на отдел "Образование" Камен Йорданов.
Subscribe to:
Posts (Atom)
