via Fuck the norm
старите хора ми пречат,реших,че е добра идея да ги убием
първо,дразнят логиката ми - не мога да открия смисъл за съществуването им
на пръв поглед само ядат,спят и чакат да се преселят в един по-добър свят,където магданозът е по-евтин
на втори поглед се оказва,че освен това пълнят болниците,натоварват бюджета и гледат One Tree Hill на компютъра на внука
второ,дразнят ме просто така,попринцип
много е гот да се придвижваш в автобус,пълен с баби,които не знаят защо и накъде са тръгнали
оня ден,понеже съм добър човек,помогнах на една хубавица с две патерици,да се качи в и без това пълния трамвай
внучето явно е забравило да дръпне последния епизод,та жената решила да се поразходи
обръщам се към всички баби,които четат тука - легендите,че на другия край на града киселото мляко е с две стотинки по-евтино не са верни
разбира се,нищо не ви пречи да отидете и да проверите,тъй като така или иначе няма какво да правите по цял ден,пък и картите ви за транспорта са по-евтини
и тъй,в главата ми се оформи един прост,но ефективен план как да се справим с този проблем
клада
методът е изпитан - действа
пък и ще съберем туристи от цял свят,вече виждам рекламните плакати - "Посетете България,станете свидетел на уникалната гледка на хиляди пенсионери,горящи накуп"
парите,които иначе даваме,за да поддържаме безполезните им животи,спокойно могат да бъдат дадени на мен
убий баба си - какъв по-добър начин да й се отблагодариш за всичките мекици и пуловери,от това да й попречиш да ме дразни?
Monday, December 24, 2007
Friday, December 21, 2007
ДНЕВНИКЪТ на един Норман
via Norman
Как да си пишем сега къде сме ходили с майка и приятелката й като на л.съобщения ме наричат БУРЖОА ?! Ако кажем къде съм бил ще ме ошамярят с още квалификации - филистер, бюргер и помешчик. И тия реакции на некои блогъри с болно съзнание ме карат да поразъждавам за Алкохолизъм и Шизофрения пренесена от физическия свят ъв виртуалния...а също така и за проекта „Втори Живот във Виртуална България”, за който чух по телевизията и хич ниема да търсим допълнителана информация за него, а ще се придържам към това което бе представено за широката публика по ТВ. Значи най-новото поколение технологичните лумпени, вече си има своя уеб БГ родина, там имат домове, приятели, идеалното гражданско общество, кинти, женят се, онождат се, плюскат и теглят кредити за да пътуват на екзотични екскурзии и всичко това благодарение на „богатото си въображение”.
И представи си, те се смятат за пионери на нещо голямо, важно и стойностно – точно както наркоманите и алкохолиците грандомански навлизат ъв „безпределните светове” които им разкриват опиятите. И това са все сравнително млади хора, провинциално миекащи по улиците на големите градове, дъвчещи пици с много майонеза по спирките, които наполовина участват и упражняват живота си ъв реалния свят. Гражданите на виртуалната България по правило престават да се интересуват какво се случва ъв реалната България, важното е че на другото място те са доволни хора имат луксозно обзавеждане, луксозни дрехи, мускулести красиви и силни тела... и ще окажат съпротива на всеки, който би ги извадил от там, но ще послушат и ще тръгнат след всеки, който им обещае, че ще им създаде условия да продължат да шизофренясват ъв другата БГ. И когато тия лумпени виждат несправедливостта, лъжата и престъплението ъв реалния свят, хич ниема да се противят на това, а ще си казват – Е, амам, това нали не се случва ъв моята виртуална България, майната му. Много прецизно замислен сатанински план, чиито автор е пак Човека, но не зловредния човек, а този бедничкия, кротичкия, нищия духом , който сам си прави избора и взема решения коя България да обитава. Точно тоя човек, който чака да бъде спасяван от партии и Месии.
А сега да порасъждавам за шизофренията и алкохолизма тука ъв блог.бг и в Раднево :-)
Разпознаваемите симптоми както в Раднево така и тука са на лице, най-честите теми са любов, разочарование, горделивост, глупост, опиянение от неподозирани до момента болни чувства, парадност на интелект, на имагинерни принципи, драматично разминаване между думи и дела, но за това пак е виновна издайническата реалност. Ех, ако можеха така да я позамажат тая реалност, да я направят по-малко видима през монитора... едрите пехливани на тепиха Блог.бг, как щяха да могат да си поркат ежедневно евтините напитки с кеф, хи-хи
Те пак си ги поркат, но ако може ниекой да поеме отговорността за физическия им живот, а те само да блъскат ъв раздел ИЗКУСТВО и ПОЛИТИКА, щото са големи ненадминати творци, неразбрани, неоценени, самотни ъв козобрадите си търсения.
И в заключение можем да кажем, че тука напълно доброволно и съзнателно се генерират кадри за Виртуалната България. И ако шизофренията все още се води заболяване, ние сме изправени на последното стъпало, пред което ще се отвори широката порта на която пише с огнени букви –Не, шизофренията не е болест, тя е гениалност, отдайте й се, предайте душата си, Аз-а си на този, който ви приласкава и не иска в замяна нищо от вас, само разпарцалосаната ви на никого ненужна душа.
И така най-после пионерите, откривателите на топлата вода ще влезат ъв горещия казан да се плацикат и сапунисват до БЕЗПРЕДЕЛА - за който пише тука един мастит „шизожурналист”.
Горе-долу такива мечти и копнежи виждам у некои болни тука и се радвам, че мойте не са такива :-)
А днеска майка ще говори с доктора ми, за да преценят с него дали е полезно да си преразказвам случки и събития от живота ми, или да не се подлагам на такива нападки и лоши думи за мене и майка от разни недобронамерени креатури или само да си разсъждавам по неангажиращи ме теми от живота.
Как да си пишем сега къде сме ходили с майка и приятелката й като на л.съобщения ме наричат БУРЖОА ?! Ако кажем къде съм бил ще ме ошамярят с още квалификации - филистер, бюргер и помешчик. И тия реакции на некои блогъри с болно съзнание ме карат да поразъждавам за Алкохолизъм и Шизофрения пренесена от физическия свят ъв виртуалния...а също така и за проекта „Втори Живот във Виртуална България”, за който чух по телевизията и хич ниема да търсим допълнителана информация за него, а ще се придържам към това което бе представено за широката публика по ТВ. Значи най-новото поколение технологичните лумпени, вече си има своя уеб БГ родина, там имат домове, приятели, идеалното гражданско общество, кинти, женят се, онождат се, плюскат и теглят кредити за да пътуват на екзотични екскурзии и всичко това благодарение на „богатото си въображение”.
И представи си, те се смятат за пионери на нещо голямо, важно и стойностно – точно както наркоманите и алкохолиците грандомански навлизат ъв „безпределните светове” които им разкриват опиятите. И това са все сравнително млади хора, провинциално миекащи по улиците на големите градове, дъвчещи пици с много майонеза по спирките, които наполовина участват и упражняват живота си ъв реалния свят. Гражданите на виртуалната България по правило престават да се интересуват какво се случва ъв реалната България, важното е че на другото място те са доволни хора имат луксозно обзавеждане, луксозни дрехи, мускулести красиви и силни тела... и ще окажат съпротива на всеки, който би ги извадил от там, но ще послушат и ще тръгнат след всеки, който им обещае, че ще им създаде условия да продължат да шизофренясват ъв другата БГ. И когато тия лумпени виждат несправедливостта, лъжата и престъплението ъв реалния свят, хич ниема да се противят на това, а ще си казват – Е, амам, това нали не се случва ъв моята виртуална България, майната му. Много прецизно замислен сатанински план, чиито автор е пак Човека, но не зловредния човек, а този бедничкия, кротичкия, нищия духом , който сам си прави избора и взема решения коя България да обитава. Точно тоя човек, който чака да бъде спасяван от партии и Месии.
А сега да порасъждавам за шизофренията и алкохолизма тука ъв блог.бг и в Раднево :-)
Разпознаваемите симптоми както в Раднево така и тука са на лице, най-честите теми са любов, разочарование, горделивост, глупост, опиянение от неподозирани до момента болни чувства, парадност на интелект, на имагинерни принципи, драматично разминаване между думи и дела, но за това пак е виновна издайническата реалност. Ех, ако можеха така да я позамажат тая реалност, да я направят по-малко видима през монитора... едрите пехливани на тепиха Блог.бг, как щяха да могат да си поркат ежедневно евтините напитки с кеф, хи-хи
Те пак си ги поркат, но ако може ниекой да поеме отговорността за физическия им живот, а те само да блъскат ъв раздел ИЗКУСТВО и ПОЛИТИКА, щото са големи ненадминати творци, неразбрани, неоценени, самотни ъв козобрадите си търсения.
И в заключение можем да кажем, че тука напълно доброволно и съзнателно се генерират кадри за Виртуалната България. И ако шизофренията все още се води заболяване, ние сме изправени на последното стъпало, пред което ще се отвори широката порта на която пише с огнени букви –Не, шизофренията не е болест, тя е гениалност, отдайте й се, предайте душата си, Аз-а си на този, който ви приласкава и не иска в замяна нищо от вас, само разпарцалосаната ви на никого ненужна душа.
И така най-после пионерите, откривателите на топлата вода ще влезат ъв горещия казан да се плацикат и сапунисват до БЕЗПРЕДЕЛА - за който пише тука един мастит „шизожурналист”.
Горе-долу такива мечти и копнежи виждам у некои болни тука и се радвам, че мойте не са такива :-)
А днеска майка ще говори с доктора ми, за да преценят с него дали е полезно да си преразказвам случки и събития от живота ми, или да не се подлагам на такива нападки и лоши думи за мене и майка от разни недобронамерени креатури или само да си разсъждавам по неангажиращи ме теми от живота.
Wednesday, December 19, 2007
Защо обичам Петър Димитров
via Петров
Петър Димитров е любимият ми политик, защото всеки път като си отвори устата, говори глупости(не го обсъждам тук, защото по принцип не искам да те занимавам с кретении). Но какво става днес - чета си аз любимия “Стандарт”(тази славна медия, популярна със заглавията си от рода”мечки въртяха гюбеци на полицаи 7 часа”) и на първа страница изпрскано поредното изказване на г-н Димитров. Победа, победа, другари; успяхме! От както червените били на власт, българите спестили 16млрд лв., а депозитите нараснали с 55%. И след този невероятен извод изтипосан и премиерът Станишев: “Ако управляващата партия беше друга, сигурно щеше да се перчи като петел”. Има и още. ”Като слушам критиките на опозицията, имам чувството, че съм сбъркал държавата”, добавя гордия Димитров. Димитров, като те слушам, имам чувството, че аз съм сбъркал държавата. Изумително е просто как някой може да продължава да ръси бисер след бисер и да стои начело на икономиката. Хора, абе тоя вече си има собствена секция с цитати в Уикипедия, бе! Тоя е същия, където твърдеше, че през есента имало дефлация, щото разни стоки поевтинели, ама после щяло да има инфлация, щото българите правели компоти и туршии.
О, Музо, възпей… абе какво ще възпяваш; Ахил седи някъде по кръчмите и си чопли петата.
Петър Димитров е любимият ми политик, защото всеки път като си отвори устата, говори глупости(не го обсъждам тук, защото по принцип не искам да те занимавам с кретении). Но какво става днес - чета си аз любимия “Стандарт”(тази славна медия, популярна със заглавията си от рода”мечки въртяха гюбеци на полицаи 7 часа”) и на първа страница изпрскано поредното изказване на г-н Димитров. Победа, победа, другари; успяхме! От както червените били на власт, българите спестили 16млрд лв., а депозитите нараснали с 55%. И след този невероятен извод изтипосан и премиерът Станишев: “Ако управляващата партия беше друга, сигурно щеше да се перчи като петел”. Има и още. ”Като слушам критиките на опозицията, имам чувството, че съм сбъркал държавата”, добавя гордия Димитров. Димитров, като те слушам, имам чувството, че аз съм сбъркал държавата. Изумително е просто как някой може да продължава да ръси бисер след бисер и да стои начело на икономиката. Хора, абе тоя вече си има собствена секция с цитати в Уикипедия, бе! Тоя е същия, където твърдеше, че през есента имало дефлация, щото разни стоки поевтинели, ама после щяло да има инфлация, щото българите правели компоти и туршии.
О, Музо, възпей… абе какво ще възпяваш; Ахил седи някъде по кръчмите и си чопли петата.
Monday, December 17, 2007
За мегаспектаклите с любов
via Ivanoffster
В момента, в който минах покрай този плакат, нещо трепна в мен: Роси Кирилова направила 25 години на сцената!! Заеби това, ами мисли и да ги отпразнува не с какво да е а с “мегаспектакъл”!! Не е да кажеш да събере тесен кръг близки, роднини, приятели и познати, да похапнат торта и да им изпее онова за куклата Барби или за Мики Маус, ами направо – резервира зала 1 и давай: мегаспектакъл! Между другото, забелязали ли сте, че българските соц-звезди, макар соца да го няма ще стане близо двайсет години, те никога не правят просто концерти. В най-лошия случай, те правят "гала-концерти". Но иначе правят "мегаспектакли", "ултрарецитали", "хиперпостановки", "гигасъбития", само не и концерти. По моите разбирания, в случая “мегаспектакъл” би се получил, ако Роси Кирилова излезе гола на сцената или пък, ако имаше обещание от рода на “Роси Кирилова гълта саби”, ама няма нищо такова. Напротив, гаранцията за “мегаспектакъл” идва от участието на Лили Иванова, Васил Найденов, Веселин Маринов, Панайот Панайотов, Мустафа Чаушев, братя Аргирови, Ваня Костова и т.н. и т.н. Значи, за момент се бях притеснил, че може и да не се получи “мегаспектакъл”. Викам си: "Еби му майката, ще вземе да стане обикновено спектакълче, без да е "мега"...", ама като видях, че Мустафа Чаушев и братя Аргирови ще са там, веднага се успокоих. Няма мегаспектакъл по света, в който те да са участвали и да не се е получил. Намирисва ми на “юберспектакъл” даже! А и фолклорен ансамбъл “София 6” ще са там, и балет “Веда джуниър”, така че мегата е гарантирана. Общо взето, като гледам плаката, май само аз няма да взема участие на сцената.
Не може да й се отрече на леля ви Роси, че за 25-годишнната на сцената е успяла да ексхумира всички соц-естрадни величия и да ги събере на едно място, за да си направят едно грандиозно соц-парти, с песни, звучали на “Мелодия на годината ‘86”, на “Златния орфей”, а може би и на рождените дни на Тодор Живков и Пенчо Кубадински. Дето се казва: "Динозаврите на българската естрада си дават среща”. Имам чувстото, че след още 125 години тия хора пак ще се мотаят из зала 1 и ще правят мегаспектакли. Чудя се, наистина ли има хора, които слушат подобни неща?! И им харесват, че даже си купуват билети за “мегаспектакли” и нямат търпение да стане 3-ти декември, за да идат в зала едно и да пляскат с ръце, в такт с "Боса по асфалта", а някои дори припадат от вълнение, когато Мустафа Чаушев се появи пред тях. Само чуйте как звучи името на този човек: “Мустафа Чаушев”. Звучи като суперзвезда!
Не знам за вас, ама аз лично не познавам жив човек, който да слуша Росица Кирилова. Ама под “слуша” имам предвид да се събужда сутрин, да си пуска нейно CD, да навлича тениска с нахилената й физиономия и да си припява на “Учителко, целувам ти ръка”, а в свободното си време да гледа само "За животните с любов". То пък взех, че описах някакъв дайхард фен, разбираш ли. Не, най-обикновен човек, който вместо Шакира, примерно, да слуша Росица Кирилова. Честно, не познавам такъв. А много ми се иска да познавам. Да го видя този човек, да го пипна, да се убедя, че е истински, да си поговоря с него, да разбера какво го кара да си причинява това нещо, защо го прави, дали е кармична обремененост или наистина е с извратени музиклани вкусове. Между другото, не познавам и жив човек, който да слуша Васил Найденов, Лили Иванова, Веселин Маринов и всички останали, които ще са на мегапартито, също така не знам и какво означава думата “естрада”, защото леля Роси се води “естрадна певица”, ама това ми е по-малкия проблем. Даже тя се води “естрадна кънтри певица”, което пък вече съвсем не знам какво означава... Мисля, че и Гарт Брукс да попитаме и той няма да знае, че съществува подобно животно като "естрадна кънтри певица".
Знам, обаче, че този "мегаспектакъл" не е за изпускане! Имам съмнения, че ако се напуша преди това, в зала 1 ще стана свидетел на такъв абсурд, какъвто и Хармс не си е представял. Мисля, че подобно нещо се случва веднъж в живота. Или се бъркам: по-скоро се случва всеки път, когато някой от листнатите в плаката навършва 25-години на сцената.
Хайде, жива и здрава, лельо Роси, още 250 години на сцената, да правиш само мегаспектакли, да изпееш песничка и за Кен, ще им пиша на тия момчета да ти спретнат няколко кавърчета, а това е за всички, които не понасят естрада, поп, диско и всякакви такива лайна! Ще победим!
Националната безпросветност
via Горги Грънчаров
Минаха няколко часа от един чудесен български празник, един от най-светлите в календара! Вчера беше 24 май - Денят на славянската писменост. Добър повод да се запълни някоя и друга страница от популярния печат с остроумни и подробни анализи за значението на този ден и за неговата неоценима роля в развитието на родината ни.
Дотук добре! Обаче измежду тия коментари се появиха и други, които подхванаха на нов глас една вече малко позатихнала тема от обществеността - 24 май ли е по-достоен от трети март за национален празник на Република България?!
Един от водещите вестници даже отдели цяла страница с обширен анализ, защитаващ 24 май като най-подходящ за тази цел.
Ех, бедна българска журналистика! Ех, прост народ, дето роди такива умове, че даже им даде и поле, в което да се изявяват! Даваш 80 стотинки и им четеш простотиите!
Така ли е наистина, питам се аз? Трябва ли да кажем, че 24 май е по-подходящ от трети март за национален празник на България? Бе питам ли се наистина? Естествено, че не! Тук няма място за двоумене!
Единственият ден от календара, достоен за национален празник на нашата родина и запазил се като такъв повече от 100 години, е ТРЕТИ МАРТ!!! Денят, който бележи възкръсването на нашето отечество от петвековните руини и който бе извоюван с цената на стотици хиляди загинали безименни воини!!!
Колеги "писачи" и "драскачи",
не може да има ден на славянската писменост, без да съществува свободна държава и свободен народ, който да го отбелязва!
Не може да тачим имената на светите братя просветители, когато над главите ни стърчат минарета и се пеят турски песнопения, а поробителският ятаган тегне неумолимо, готов да посича вдигнатите чела!
За да има 24 май, трябва СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ, трябва свободен народ, трябва независимост и човешки правдини! А това, уважаеми писачи, донесе на окървавените си рамене ТРЕТИ МАРТ!
Така че моля, престанете с опитите си да размишлявате над неща, които много по-начетени и достойни хора от вас отдавна са премислили и решили! Топлата вода отдавна е открита, просто я използвайте...понякога!
Разбирам, че се опитвате да раболепничите пред властта, пред тази "Тройка на разсъмване", която си набихме през лятото...и по-специално пред една от управляващите партии, чиито контингент колеше и бесеше преди по-малко от 130 години по българските земи!
Това е преходно, уважаеми писачи! Тази власт все някога ще си иде! Трети март обаче остава и ще остане завинаги! И макар да искате да омаловажите подвига на онези герои, макар да искате да измиете лицето на онези, които клаха децата ни преди век и четвърт...историята знае своя път и неумолимо ни води по него!
Празнувайте 24-ти май с радост, писачи, и бъдете благодарни на светите братя, че създадоха азбуката, с която днес си печелите хляба!
Минаха няколко часа от един чудесен български празник, един от най-светлите в календара! Вчера беше 24 май - Денят на славянската писменост. Добър повод да се запълни някоя и друга страница от популярния печат с остроумни и подробни анализи за значението на този ден и за неговата неоценима роля в развитието на родината ни.
Дотук добре! Обаче измежду тия коментари се появиха и други, които подхванаха на нов глас една вече малко позатихнала тема от обществеността - 24 май ли е по-достоен от трети март за национален празник на Република България?!
Един от водещите вестници даже отдели цяла страница с обширен анализ, защитаващ 24 май като най-подходящ за тази цел.
Ех, бедна българска журналистика! Ех, прост народ, дето роди такива умове, че даже им даде и поле, в което да се изявяват! Даваш 80 стотинки и им четеш простотиите!
Така ли е наистина, питам се аз? Трябва ли да кажем, че 24 май е по-подходящ от трети март за национален празник на България? Бе питам ли се наистина? Естествено, че не! Тук няма място за двоумене!
Единственият ден от календара, достоен за национален празник на нашата родина и запазил се като такъв повече от 100 години, е ТРЕТИ МАРТ!!! Денят, който бележи възкръсването на нашето отечество от петвековните руини и който бе извоюван с цената на стотици хиляди загинали безименни воини!!!
Колеги "писачи" и "драскачи",
не може да има ден на славянската писменост, без да съществува свободна държава и свободен народ, който да го отбелязва!
Не може да тачим имената на светите братя просветители, когато над главите ни стърчат минарета и се пеят турски песнопения, а поробителският ятаган тегне неумолимо, готов да посича вдигнатите чела!
За да има 24 май, трябва СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ, трябва свободен народ, трябва независимост и човешки правдини! А това, уважаеми писачи, донесе на окървавените си рамене ТРЕТИ МАРТ!
Така че моля, престанете с опитите си да размишлявате над неща, които много по-начетени и достойни хора от вас отдавна са премислили и решили! Топлата вода отдавна е открита, просто я използвайте...понякога!
Разбирам, че се опитвате да раболепничите пред властта, пред тази "Тройка на разсъмване", която си набихме през лятото...и по-специално пред една от управляващите партии, чиито контингент колеше и бесеше преди по-малко от 130 години по българските земи!
Това е преходно, уважаеми писачи! Тази власт все някога ще си иде! Трети март обаче остава и ще остане завинаги! И макар да искате да омаловажите подвига на онези герои, макар да искате да измиете лицето на онези, които клаха децата ни преди век и четвърт...историята знае своя път и неумолимо ни води по него!
Празнувайте 24-ти май с радост, писачи, и бъдете благодарни на светите братя, че създадоха азбуката, с която днес си печелите хляба!
Friday, December 14, 2007
Спасете ме от този човек
via Комитата
Когато той излезе на сцената през далечната 89-та дори му се кефих. Ето викам си - българин, а спечелил награда за кънтри.
Няколко години след това ми досади с "Векът на любовта". Моята душа страдаше след 1000-ното чуване на тази песничка.
Виждах го на абсолютно всеки купон на Евроком, на който съм ходил.
После заради него не отидох на "Jesus Christ Superstar" в Музикалния театър. Бях се наканил де, ама като разбрах че е сменил титулярния певец в главната роля (Звезди от АХАТ), се отказах.
Миналата година се наложи да го изтърпя на конкурса на Евровизия с най-нещастното парче, присъствало там.
Днес отивам в любимия си караоке бар - 2night. И вместо да заваря ултра-готиния караоке DJ Светльо, заварвам горното лице.
Говори твърде много. Пее твърде много. Кой да му каже, че хората ходят на караоке да пеят сами, а не да му слушат виенето. Изгуби реда на поръчаните песни. Започна да пуска каквото му падне. Направи безсрамна реклама на някакви свои приятели, заедно с които беше окупирал микрофона. Без капка приличие закачаше жените с микрофона. Когато чуеше, че някой пее неуверено, му отнемаше и капката увереност, като започваше да пее вместо него... с гадния си псевдоамерикански акцент.
The Green Green Grass of Home например - представяте ли си я с този фалцетен глас с псевдоамерикански акцент.
Спасете нашите души!
Когато той излезе на сцената през далечната 89-та дори му се кефих. Ето викам си - българин, а спечелил награда за кънтри.
Няколко години след това ми досади с "Векът на любовта". Моята душа страдаше след 1000-ното чуване на тази песничка.
Виждах го на абсолютно всеки купон на Евроком, на който съм ходил.
После заради него не отидох на "Jesus Christ Superstar" в Музикалния театър. Бях се наканил де, ама като разбрах че е сменил титулярния певец в главната роля (Звезди от АХАТ), се отказах.
Миналата година се наложи да го изтърпя на конкурса на Евровизия с най-нещастното парче, присъствало там.
Днес отивам в любимия си караоке бар - 2night. И вместо да заваря ултра-готиния караоке DJ Светльо, заварвам горното лице.
Говори твърде много. Пее твърде много. Кой да му каже, че хората ходят на караоке да пеят сами, а не да му слушат виенето. Изгуби реда на поръчаните песни. Започна да пуска каквото му падне. Направи безсрамна реклама на някакви свои приятели, заедно с които беше окупирал микрофона. Без капка приличие закачаше жените с микрофона. Когато чуеше, че някой пее неуверено, му отнемаше и капката увереност, като започваше да пее вместо него... с гадния си псевдоамерикански акцент.
The Green Green Grass of Home например - представяте ли си я с този фалцетен глас с псевдоамерикански акцент.
Спасете нашите души!
Wednesday, December 12, 2007
Интересна статистика за САЩ
via Огнян Банков
Попаднах на една статистика за страната на новия братски народ и направо се втрещих от някои неща в нея.
Една бележка: населението на САЩ е около 250 милиона.
Ето я и самата статистика:
За една година:
- 27, 000 граждани на САЩ се самоубиват.
- 26, 000 умират от домашни злополуки.
- 23, 000 стават жертви на убийци.
- 85, 000 се осакатяват и раняват от огнестрелни оръжия.
- 38, 000 от тях умират.
- 13, 000, 000 стават жертви на престъпления, включително нападения, изнасилвания, въоръжен грабеж, кражби с взлом и др.
- 135, 000 деца ходят на училище с пистолети.
- 5, 500, 000 хора са арестуваните за година (без да се броят предизвикалите пътни катастрофи).
- 125, 000 умират преждевременно от алкохолизъм.
- 473, 000 умират преждевременно от болести, свързани с тютюнопушенето;
53, 000 от тях не са пушачи.
- 6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.
- 5, 000 + умират от неоторизирано ползване на лекарства – тоест, в резултат на самолечение. Хиляди страдат от сериозни заболявания.
- 1, 000 + умират от вдишване на химикали, ползвани в домакинствата и съхранявани под кухненските умивалници. Около 20 % от децата в училищна възраст са вдишвали токсични вещества. Хиляди страдат от необратими неврологични увреждания.
- 31, 450, 000 ползват марихуана; 3, 000, 000 от тях са пристрастени.
- 37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол. Към това ги тласкат “лекарите”, получаващи комисионни от доставчиците, фармацевтичните компании: печалбите са огромни.
- 2, 000, 000 хора извън какъвто и да било медицински отчет получават силни лекарства, контролиращи поведението, известни като “химически усмирителни ризи”.
- 5, 000 умират в резултат на психоактивно лекарствено “лечение”.
- 200, 000 се подлагат на лечение с електрошок, което уврежда мозъка и нервната система.
- От 600 до 1000 души се подлагат на лоботомия, най-вече жени. (“Лоботомия” се нарича оперативното прерязване на връзките между челния лоб на мозъка и таламуса . – Б. пр.)
- 25, 000, 000 или един на всеки десет граждани на САЩ се обръщат за помощ към психиатрични, психотерапевтични или медицински източници за разрешаване на ментални и емоционални проблеми - на стойност над 4 милиарда щатски долара годишно.
- 6, 800, 000 търсят помощ за решаване на емоционални проблеми от свещеници, социални агенции, социални съветници. Общо около 80, 000, 000 търсят някакъв вид психологически съвет в живота си.
- 1, 300, 000 страдат от някакъв вид увреждане, свързано с преминало болнично лечение.
- 2, 000, 000 се подлагат на ненужна хирургическа намеса; 10, 000 от тях умират.
- 180, 000 умират от отрицателни реакции на всички видове медицински лечения, още повече умират при самолетни и автомобилни катастрофи - общо.
- 14, 000 + умират в резултат на приемане на свръхдози от лекарства, предписани от “лекуващите” ги “лекари”.
- 45, 000 умират при автомобилни катастрофи. Въпреки това се произвеждат все повече и повече коли и се строят все повече и повече магистрали, а много по-безопасните форми на масов транспорт – железопътен и автобусен - целенасочено и планомерно се затриват.
- 1, 800, 000 стават жертви на нефатални наранявания в автомобилни катастрофи – 150, 000 от тях остават инвалиди.
- 126, 000 деца се раждат със сериозни дефекти в резултат на недостатъчни грижи по време на бременността, недохранване, отровена околна среда или наркозависимост на майките.
- 2, 900, 000 деца са документирано жертви на небрежно отношение със сериозни последствия или насилие, включително физическо мъчение и преднамерено лишаване от храна.
- 5, 000 деца се убиват от родители или баби и дядовци.
- 30, 000 + деца се превръщат във физически инвалиди в резултат на насилие или небрежно отношение. Всяка година насилието над деца в Съединените щати поразява много повече деца отколкото левкемията, автомобилните катастрофи и заразните болести общо. С нарастването на безработицата, случаите на насилие над деца от страна на безработни родители се увеличават драматично.
- 1, 000, 000 деца бягат от семействата главно заради насилие, упражнявано върху тях от родителите им или други възрастни – включително сексуално насилие. От големия брой деца сред избягалите, насилени сексуално, 83% идват от бели семейства.
- 150, 000 деца се документират като “изчезнали”.
- 50, 000 от тях просто се изпаряват. Възрастта им е в диапазона от една година до 14-15-годишни. Според “Ню Йорк Таймс”: “Някои от тях са мъртви – може би половината от децата, погребвани годишно с условните имена “Джон” или “Джейн”, са неидентифицирани трупове.
- 900, 000 деца – някои от тях едва 7-годишни – са обхванати от системата на детския труд в Съединените щати. Те работят като нископлатени ратаи, миячи на чинии, перачи и прислуга по 10 часа на ден в нарушение на трудовите норми за детски труд.
- От 2, 000, 000 до 4, 000, 000 жени страдат от домашно насилие. То е най-голямата причина за наранявания и втората по ред причина за преждевременната смърт на жените от Съединените щати.
- 700, 000 жени се изнасилват – по една на всеки 45 секунди!
- 5, 000, 000 работници са годишните жертви на трудови злополуки.
- 150, 000 от тях остават инвалиди за цял живот – осакатени, парализирани, с увредено зрение или слух, стерилни.
- 100, 000 се разболяват сериозно от болести, свързани с работата им, включително табакоза, силикоза, рак и туберкулоза.
- 14, 000 са убитите на работното си място; 90 % от тях са мъже.
- 100, 000 умират преждевременно от болести, свързани с работата им.
- 60, 000 умират, убити от отровни замърсители на околната среда или замърсители и вредни вещества, включени в храната или намиращи се във водата и въздуха.
- 4, 000 умират след консумация на заразено месо.
Най-голямо впечатление ми направиха:
“6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.”
“135, 000 деца ходят на училище с пистолети. ”
“37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол.”
“700, 000 жени се изнасилват”
Попаднах на една статистика за страната на новия братски народ и направо се втрещих от някои неща в нея.
Една бележка: населението на САЩ е около 250 милиона.
Ето я и самата статистика:
За една година:
- 27, 000 граждани на САЩ се самоубиват.
- 26, 000 умират от домашни злополуки.
- 23, 000 стават жертви на убийци.
- 85, 000 се осакатяват и раняват от огнестрелни оръжия.
- 38, 000 от тях умират.
- 13, 000, 000 стават жертви на престъпления, включително нападения, изнасилвания, въоръжен грабеж, кражби с взлом и др.
- 135, 000 деца ходят на училище с пистолети.
- 5, 500, 000 хора са арестуваните за година (без да се броят предизвикалите пътни катастрофи).
- 125, 000 умират преждевременно от алкохолизъм.
- 473, 000 умират преждевременно от болести, свързани с тютюнопушенето;
53, 000 от тях не са пушачи.
- 6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.
- 5, 000 + умират от неоторизирано ползване на лекарства – тоест, в резултат на самолечение. Хиляди страдат от сериозни заболявания.
- 1, 000 + умират от вдишване на химикали, ползвани в домакинствата и съхранявани под кухненските умивалници. Около 20 % от децата в училищна възраст са вдишвали токсични вещества. Хиляди страдат от необратими неврологични увреждания.
- 31, 450, 000 ползват марихуана; 3, 000, 000 от тях са пристрастени.
- 37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол. Към това ги тласкат “лекарите”, получаващи комисионни от доставчиците, фармацевтичните компании: печалбите са огромни.
- 2, 000, 000 хора извън какъвто и да било медицински отчет получават силни лекарства, контролиращи поведението, известни като “химически усмирителни ризи”.
- 5, 000 умират в резултат на психоактивно лекарствено “лечение”.
- 200, 000 се подлагат на лечение с електрошок, което уврежда мозъка и нервната система.
- От 600 до 1000 души се подлагат на лоботомия, най-вече жени. (“Лоботомия” се нарича оперативното прерязване на връзките между челния лоб на мозъка и таламуса . – Б. пр.)
- 25, 000, 000 или един на всеки десет граждани на САЩ се обръщат за помощ към психиатрични, психотерапевтични или медицински източници за разрешаване на ментални и емоционални проблеми - на стойност над 4 милиарда щатски долара годишно.
- 6, 800, 000 търсят помощ за решаване на емоционални проблеми от свещеници, социални агенции, социални съветници. Общо около 80, 000, 000 търсят някакъв вид психологически съвет в живота си.
- 1, 300, 000 страдат от някакъв вид увреждане, свързано с преминало болнично лечение.
- 2, 000, 000 се подлагат на ненужна хирургическа намеса; 10, 000 от тях умират.
- 180, 000 умират от отрицателни реакции на всички видове медицински лечения, още повече умират при самолетни и автомобилни катастрофи - общо.
- 14, 000 + умират в резултат на приемане на свръхдози от лекарства, предписани от “лекуващите” ги “лекари”.
- 45, 000 умират при автомобилни катастрофи. Въпреки това се произвеждат все повече и повече коли и се строят все повече и повече магистрали, а много по-безопасните форми на масов транспорт – железопътен и автобусен - целенасочено и планомерно се затриват.
- 1, 800, 000 стават жертви на нефатални наранявания в автомобилни катастрофи – 150, 000 от тях остават инвалиди.
- 126, 000 деца се раждат със сериозни дефекти в резултат на недостатъчни грижи по време на бременността, недохранване, отровена околна среда или наркозависимост на майките.
- 2, 900, 000 деца са документирано жертви на небрежно отношение със сериозни последствия или насилие, включително физическо мъчение и преднамерено лишаване от храна.
- 5, 000 деца се убиват от родители или баби и дядовци.
- 30, 000 + деца се превръщат във физически инвалиди в резултат на насилие или небрежно отношение. Всяка година насилието над деца в Съединените щати поразява много повече деца отколкото левкемията, автомобилните катастрофи и заразните болести общо. С нарастването на безработицата, случаите на насилие над деца от страна на безработни родители се увеличават драматично.
- 1, 000, 000 деца бягат от семействата главно заради насилие, упражнявано върху тях от родителите им или други възрастни – включително сексуално насилие. От големия брой деца сред избягалите, насилени сексуално, 83% идват от бели семейства.
- 150, 000 деца се документират като “изчезнали”.
- 50, 000 от тях просто се изпаряват. Възрастта им е в диапазона от една година до 14-15-годишни. Според “Ню Йорк Таймс”: “Някои от тях са мъртви – може би половината от децата, погребвани годишно с условните имена “Джон” или “Джейн”, са неидентифицирани трупове.
- 900, 000 деца – някои от тях едва 7-годишни – са обхванати от системата на детския труд в Съединените щати. Те работят като нископлатени ратаи, миячи на чинии, перачи и прислуга по 10 часа на ден в нарушение на трудовите норми за детски труд.
- От 2, 000, 000 до 4, 000, 000 жени страдат от домашно насилие. То е най-голямата причина за наранявания и втората по ред причина за преждевременната смърт на жените от Съединените щати.
- 700, 000 жени се изнасилват – по една на всеки 45 секунди!
- 5, 000, 000 работници са годишните жертви на трудови злополуки.
- 150, 000 от тях остават инвалиди за цял живот – осакатени, парализирани, с увредено зрение или слух, стерилни.
- 100, 000 се разболяват сериозно от болести, свързани с работата им, включително табакоза, силикоза, рак и туберкулоза.
- 14, 000 са убитите на работното си място; 90 % от тях са мъже.
- 100, 000 умират преждевременно от болести, свързани с работата им.
- 60, 000 умират, убити от отровни замърсители на околната среда или замърсители и вредни вещества, включени в храната или намиращи се във водата и въздуха.
- 4, 000 умират след консумация на заразено месо.
Най-голямо впечатление ми направиха:
“6, 500, 000 ползват редовно хероин, кокаин, крек, спийд, РСР или някакъв друг наркотик.”
“135, 000 деца ходят на училище с пистолети. ”
“37, 000, 000 или един на всеки шест жители на САЩ (главно жени) редовно прибягват до лекарства за емоционален контрол.”
“700, 000 жени се изнасилват”
Friday, December 7, 2007
Митът България
via Милена Ф.
Във време в което всяко сътворено от човека насилие излиза наяве, е трудно да се запази самообладание. Да се избегне самобичуване. От друга страна да се крещи "Ние сме герои" се оказва политически некоректно. Не-куул някак. Светът вече не е детето с широко затворени очи от преди Ерата на Информацията, а е порастнал психар дебнещ всичко с параноична детайлност. Невероятното е постигнато. Всички сме виновни. Всички сме с обвиняващо насочени пръсти един срещу друг. Невинни вече няма.
След края на втората световна война чехите избиват 250 000 судетски немци. Подобно на тях постъпват и поляците. Знаем какво извършват руснаците с немските жени. Боснанци и сърби и сега биха се избивали, ако не бяха хванати за топките от международната общественост. Чия вина са над милион избити арменци? А България е задържана за много дълго в ранното средновековие благодарение на "присъствието" на съседите ни кандидат-европейци. Ние пък гоним нашите турци от домовете им в България. Караме ги да се откажат от имената си – едно софт "помохамеданчване".
Преди Холокоста да бъде определен като най-ужасяващия геноцид, Сталин избива чрез глад между 7 и 10 милиона украинци! От друга страна американците ги учат в училище, че те са освободили Европа от нацизма без да ги интересува, че ако не беше ужасната руска зима и милионите руски войници, Америка може би щеше да продължава да не допуска кораби натоварени с евреи-бежанци от Германия.
Евреите строят стена разделяща ги от Палестина на която не разрешават да се казва Палестина. Стена, която има много по-малък шанс да бъде съборена от Берлинската. Вече има стена и между Индия и Пакистан. Америка и Мексико. Реки от кръв в Руанда. Дарфур. Ирак. Суни, шиити, кюрди. Американци. Всички са врагове на всички.
Кой е бил пръв на определено парче земя? Чия история е вярна? Кой Бог е по-прав? Отговорът е, че всички учебници по история на света лъжат. И същевременно казват истината. Защото истината е в жертвите. Истината е страданието. Кръвта е истина. Затова обсъждането на страданието, свързването му с политически пристрастия или с научни спорове е напълно нормално да доведе всеки народ до бяс. Какво истински притежават хората на тази планета на която става все по-ясно, че мирът е химера налагана със сила? Тяхна неоспорима собственост е споменът от страданието по пътя на определянето си като нация. Или по пътя на изчезването като такава.
Вчера за първи път гледах "Време разделно". Няма да говора за качествата на филма, а за нещо друго, което ме впечатли. Хората в тези носии, живеещи в тези сурови каменни къщи, ми напомниха на мароканците от филма "Бабел". Стана ми жал за изостаналостта на българите, а същевременно си дадох сметка за огромния път извървян за кратко време от българския народ. Радостен е ентусиазма му, както и добрите му ученически способности. А каква огромна разлика има между Европейците и европейците! На едни са им рязали главите, защото са се били поувлякли в строене на замъци и парково оформление, докато другите са гледали съсредоточено в лехата с лука за да не им я резнат. И тук идва постулата "Преклонена главица сабя не сече".
По време на комунизма няма Пражка пролет, нито Унгарски събития. За пореден път удобно подложеният врат на българите е без особено значение, защото, както винаги, свободата им е в нечии други ръце. Обаче се оказва, че липсата на способност на голям бунт е мръсната болест на българския народ. Болест, която той би искал да е тайна за самия него. Прави всичко възможно да се убеди в героичното си минало, а то се оказва все под въпрос. И винаги се намират гадаещи учени, които да разобличат простия народ, че създава историята си по старомодни с патриотичния си патос картинки и стихчета. А проблем с гадаещите няма. Гадаенето е нормално поведение в науката. Единственият проблем е в словосъчетания като “демонизиране на исляма”. Нека някой да напише нещо за лошите към исляма българи. Няма как, защото в голямата картина, тази в която българите са били изрисувани безмилостно за пет века, те винаги са били жертви. Колкото и унизително да звучи това.
Малките, скромни бунтове е задължително да бъдат пазени от прекалено интелектуализиране, защото няма история на света, която да не подлежи на различни трактовки. А суверенитета на една държава се изразява и в това доколко гражданите й имат родова памет. През вековете в България не са били много позволилите си да не са "мирни главици". И въпреки малцинството им героизмът им е толкова неоспорим, колкото е непоколебимо желанието за емиграция на съвременните им братя и сестри сред които се намира и авторката на тези горчиви редове. Райна Княгиня сервира на Сънсет Плаза, Каблешков се е продрусал в Манхатън, а Христо Ботев е Крис Боутев в софтуерна фирма в Силиконовата долина. Всеки бунт според епохата и възможностите на бунтуващите се.
Абсурдно е да се забраняват конференции, но не е абсурдно да се реагира на мотивите и целите им. Демонизирането на патриотичния патос е опасно занимание, защото той не означава задължително и само екстремен национализъм. Съществуванието му е малката утеха на един малък народ в малката му борба да не се превърне в "Митът България".
Във време в което всяко сътворено от човека насилие излиза наяве, е трудно да се запази самообладание. Да се избегне самобичуване. От друга страна да се крещи "Ние сме герои" се оказва политически некоректно. Не-куул някак. Светът вече не е детето с широко затворени очи от преди Ерата на Информацията, а е порастнал психар дебнещ всичко с параноична детайлност. Невероятното е постигнато. Всички сме виновни. Всички сме с обвиняващо насочени пръсти един срещу друг. Невинни вече няма.
След края на втората световна война чехите избиват 250 000 судетски немци. Подобно на тях постъпват и поляците. Знаем какво извършват руснаците с немските жени. Боснанци и сърби и сега биха се избивали, ако не бяха хванати за топките от международната общественост. Чия вина са над милион избити арменци? А България е задържана за много дълго в ранното средновековие благодарение на "присъствието" на съседите ни кандидат-европейци. Ние пък гоним нашите турци от домовете им в България. Караме ги да се откажат от имената си – едно софт "помохамеданчване".
Преди Холокоста да бъде определен като най-ужасяващия геноцид, Сталин избива чрез глад между 7 и 10 милиона украинци! От друга страна американците ги учат в училище, че те са освободили Европа от нацизма без да ги интересува, че ако не беше ужасната руска зима и милионите руски войници, Америка може би щеше да продължава да не допуска кораби натоварени с евреи-бежанци от Германия.
Евреите строят стена разделяща ги от Палестина на която не разрешават да се казва Палестина. Стена, която има много по-малък шанс да бъде съборена от Берлинската. Вече има стена и между Индия и Пакистан. Америка и Мексико. Реки от кръв в Руанда. Дарфур. Ирак. Суни, шиити, кюрди. Американци. Всички са врагове на всички.
Кой е бил пръв на определено парче земя? Чия история е вярна? Кой Бог е по-прав? Отговорът е, че всички учебници по история на света лъжат. И същевременно казват истината. Защото истината е в жертвите. Истината е страданието. Кръвта е истина. Затова обсъждането на страданието, свързването му с политически пристрастия или с научни спорове е напълно нормално да доведе всеки народ до бяс. Какво истински притежават хората на тази планета на която става все по-ясно, че мирът е химера налагана със сила? Тяхна неоспорима собственост е споменът от страданието по пътя на определянето си като нация. Или по пътя на изчезването като такава.
Вчера за първи път гледах "Време разделно". Няма да говора за качествата на филма, а за нещо друго, което ме впечатли. Хората в тези носии, живеещи в тези сурови каменни къщи, ми напомниха на мароканците от филма "Бабел". Стана ми жал за изостаналостта на българите, а същевременно си дадох сметка за огромния път извървян за кратко време от българския народ. Радостен е ентусиазма му, както и добрите му ученически способности. А каква огромна разлика има между Европейците и европейците! На едни са им рязали главите, защото са се били поувлякли в строене на замъци и парково оформление, докато другите са гледали съсредоточено в лехата с лука за да не им я резнат. И тук идва постулата "Преклонена главица сабя не сече".
По време на комунизма няма Пражка пролет, нито Унгарски събития. За пореден път удобно подложеният врат на българите е без особено значение, защото, както винаги, свободата им е в нечии други ръце. Обаче се оказва, че липсата на способност на голям бунт е мръсната болест на българския народ. Болест, която той би искал да е тайна за самия него. Прави всичко възможно да се убеди в героичното си минало, а то се оказва все под въпрос. И винаги се намират гадаещи учени, които да разобличат простия народ, че създава историята си по старомодни с патриотичния си патос картинки и стихчета. А проблем с гадаещите няма. Гадаенето е нормално поведение в науката. Единственият проблем е в словосъчетания като “демонизиране на исляма”. Нека някой да напише нещо за лошите към исляма българи. Няма как, защото в голямата картина, тази в която българите са били изрисувани безмилостно за пет века, те винаги са били жертви. Колкото и унизително да звучи това.
Малките, скромни бунтове е задължително да бъдат пазени от прекалено интелектуализиране, защото няма история на света, която да не подлежи на различни трактовки. А суверенитета на една държава се изразява и в това доколко гражданите й имат родова памет. През вековете в България не са били много позволилите си да не са "мирни главици". И въпреки малцинството им героизмът им е толкова неоспорим, колкото е непоколебимо желанието за емиграция на съвременните им братя и сестри сред които се намира и авторката на тези горчиви редове. Райна Княгиня сервира на Сънсет Плаза, Каблешков се е продрусал в Манхатън, а Христо Ботев е Крис Боутев в софтуерна фирма в Силиконовата долина. Всеки бунт според епохата и възможностите на бунтуващите се.
Абсурдно е да се забраняват конференции, но не е абсурдно да се реагира на мотивите и целите им. Демонизирането на патриотичния патос е опасно занимание, защото той не означава задължително и само екстремен национализъм. Съществуванието му е малката утеха на един малък народ в малката му борба да не се превърне в "Митът България".
Thursday, December 6, 2007
Закони на висшия мениджмънт
via Пламен
Управлението на компаниите, листвани по фондовите борси, се характеризира с нуждата от перманентно добри финансови резултати, което води до определени аномалии, не винаги пряко свързани със здравия разум.
Не настоявам на дълбоконаучната обосновка на тези 2 закономерности, но те могат лесно да бъдат доказани от практиката:
Закон 1: Когато дадено подразделение на листваната компания постигне по-слаби резултати, висшият мениджмънт обикновено решава не да го преструктурира, а да завиши изискванията и натиска върху друго, традиционно положително представящо се подразделение за подобряване на ефектвността за да компенсира в краткосрочен план резултатите на първото. По този начин се стига до дисбаланс на приноса, нивата на заплащане и стреса в различните структури на фирмата, при това не в полза на по-добре работещите.
Закон 2: Решението на висшия мениджмънт да си гласува високи бонуси в края на годината е сигурен признак за задаваща се криза. Такова поведение може да се нарече обиране на крушите. В най-добрия случай за предусещащите проблемите управители ще се стигне до влошаване на финансовите показатели, а осъзнаването на това от акционерите би означавало по-малки бонуси през следващия период. В най-лошия фирмата ще се окаже в колапс, а виновните мениджъри - в съда (а добрите адвокати струват пари).
Излиза че листваните компании се управляват едва ли не толкова зле, колкото държавните. Е, просто се надявай това да не се случи във фирмата, за която работиш.
И да, може да ме цитираш като автор.
Управлението на компаниите, листвани по фондовите борси, се характеризира с нуждата от перманентно добри финансови резултати, което води до определени аномалии, не винаги пряко свързани със здравия разум.
Не настоявам на дълбоконаучната обосновка на тези 2 закономерности, но те могат лесно да бъдат доказани от практиката:
Закон 1: Когато дадено подразделение на листваната компания постигне по-слаби резултати, висшият мениджмънт обикновено решава не да го преструктурира, а да завиши изискванията и натиска върху друго, традиционно положително представящо се подразделение за подобряване на ефектвността за да компенсира в краткосрочен план резултатите на първото. По този начин се стига до дисбаланс на приноса, нивата на заплащане и стреса в различните структури на фирмата, при това не в полза на по-добре работещите.
Закон 2: Решението на висшия мениджмънт да си гласува високи бонуси в края на годината е сигурен признак за задаваща се криза. Такова поведение може да се нарече обиране на крушите. В най-добрия случай за предусещащите проблемите управители ще се стигне до влошаване на финансовите показатели, а осъзнаването на това от акционерите би означавало по-малки бонуси през следващия период. В най-лошия фирмата ще се окаже в колапс, а виновните мениджъри - в съда (а добрите адвокати струват пари).
Излиза че листваните компании се управляват едва ли не толкова зле, колкото държавните. Е, просто се надявай това да не се случи във фирмата, за която работиш.
И да, може да ме цитираш като автор.
Wednesday, December 5, 2007
“Конструктивен диалог”
via Жоро Неделчев@Монитор
(редакционен коментар на вестник "Монитор", сряда, 19 септември)
“Вчера на двудневна работна визита в нашата страна пристигна еврокомисарят по защита на потребителите Меглена Кунева. Тя се срещна с министър-председателя Сергей Станишев и изрази своя оптимизъм за напредъка на България по отношение на евроинтеграцията. Срещата протече в конструктивен диалог.
След това еврокомисар Кунева се срещна и с вицепремиера и министър на външните работи Ивайло Калфин. Бяха обменени мнения по широк кръг въпроси от дневния ред на Европейския съюз.
България се стреми да създава атмосфера на партньорство с всичките си съседи от региона, отбеляза външният министър. Комисар Меглена Кунева изтъкна потенциала на България като член на ЕС в отношенията на Съюза с неговите съседи и особено в Черноморския регион...”
Мислехме, че този служебен журналистически жаргон отдавна е забравен, но не е. Някои неща си остават константни величини, независимо дали сме в епохата на социализма или на развиващия се капитализъм. За конкретика и дума да не става. Важен е протоколът.
Навремето имаше един лаф, според който всичките заглавия на вестниците ни приличали на текст под рисунка, изобразяваща полов акт. “Конструктивен диалог”, “ползотворно сътрудничество”, “обмяна на мнения”, “изразен оптимизъм”...
Впрочем, добре дошли, госпожо еврокомисар. За останалото ще следим чуждестранните информационни агенции.
(редакционен коментар на вестник "Монитор", сряда, 19 септември)
“Вчера на двудневна работна визита в нашата страна пристигна еврокомисарят по защита на потребителите Меглена Кунева. Тя се срещна с министър-председателя Сергей Станишев и изрази своя оптимизъм за напредъка на България по отношение на евроинтеграцията. Срещата протече в конструктивен диалог.
След това еврокомисар Кунева се срещна и с вицепремиера и министър на външните работи Ивайло Калфин. Бяха обменени мнения по широк кръг въпроси от дневния ред на Европейския съюз.
България се стреми да създава атмосфера на партньорство с всичките си съседи от региона, отбеляза външният министър. Комисар Меглена Кунева изтъкна потенциала на България като член на ЕС в отношенията на Съюза с неговите съседи и особено в Черноморския регион...”
Мислехме, че този служебен журналистически жаргон отдавна е забравен, но не е. Някои неща си остават константни величини, независимо дали сме в епохата на социализма или на развиващия се капитализъм. За конкретика и дума да не става. Важен е протоколът.
Навремето имаше един лаф, според който всичките заглавия на вестниците ни приличали на текст под рисунка, изобразяваща полов акт. “Конструктивен диалог”, “ползотворно сътрудничество”, “обмяна на мнения”, “изразен оптимизъм”...
Впрочем, добре дошли, госпожо еврокомисар. За останалото ще следим чуждестранните информационни агенции.
Робин пише изпълнители
via Борислав Борисов
Писането се сътои предимно в превеждане от английски в посока на нещо, което донякъде наподобява съвременен български. Така се случва и неизбежното: читателят има непреодолима нужда от превод, за да разбере какво му се съобщава чрез хаотична серия думи. Русизми и архаизми; повторения и повторения на повторението; синтаксисът вещае скорошен апокалипсис, словоредът сглобява енигми, пунктуацията катастрофира през ред.
Няма връзка с Мрежата (и с особеностите на компютърно опосредстваната комуникация). Нито пък с главния мозък, както се изразяват асовете в жанра от предишното поколение.
-----------------
Писменото новинарство е неизразимо труден занаят. Associated Press имат класически наръчник по темата. В съвременната световна журналистиката всеки, който уважава себе си и аудиторията си, го е чел.
Новината от илюстрацията в началото принадлежи на една от най-големите български издателски групи в Интернет, собственик на няколко разнородни сайта. Сред тях е и показаният - от първите у нас в сериозното мрежово новинарство. Лошото е, че почти същият текст би могъл да бъде взет от произволен подобен сайт в страната ни.
Дори несистематичен поглед върху търсенето на работна ръка (пардон, на човешки ресурси) в родната медийна среда би предложил напълно адекватен извод за бъдещето.
Съвсем скоро ще се появи обявата:
Голяма медийна група с могъщо онлайн присъствие и грандиозни перспективи търси спешно да назначи редактор-репортер!
Изисквания към кандидата: задължително владеене на два западни езика, студент от провинцията, отлични компютърни умения (Уърд, Ексел, Експлорер, Мейл, Айсикю).
Предлагаме млада динамична среда, трудов договор на половин щат, гъвкаво работно време, възможности за развитие.
Студентите по начална педагогика, философия, география, информационни технологии и други подходящи специалности са с предимство.
Изпратете CV, актуална снимка и мотивационно писмо на електронната поща.
Писането се сътои предимно в превеждане от английски в посока на нещо, което донякъде наподобява съвременен български. Така се случва и неизбежното: читателят има непреодолима нужда от превод, за да разбере какво му се съобщава чрез хаотична серия думи. Русизми и архаизми; повторения и повторения на повторението; синтаксисът вещае скорошен апокалипсис, словоредът сглобява енигми, пунктуацията катастрофира през ред.
Няма връзка с Мрежата (и с особеностите на компютърно опосредстваната комуникация). Нито пък с главния мозък, както се изразяват асовете в жанра от предишното поколение.
-----------------
Писменото новинарство е неизразимо труден занаят. Associated Press имат класически наръчник по темата. В съвременната световна журналистиката всеки, който уважава себе си и аудиторията си, го е чел.
Новината от илюстрацията в началото принадлежи на една от най-големите български издателски групи в Интернет, собственик на няколко разнородни сайта. Сред тях е и показаният - от първите у нас в сериозното мрежово новинарство. Лошото е, че почти същият текст би могъл да бъде взет от произволен подобен сайт в страната ни.
Дори несистематичен поглед върху търсенето на работна ръка (пардон, на човешки ресурси) в родната медийна среда би предложил напълно адекватен извод за бъдещето.
Съвсем скоро ще се появи обявата:
Голяма медийна група с могъщо онлайн присъствие и грандиозни перспективи търси спешно да назначи редактор-репортер!
Изисквания към кандидата: задължително владеене на два западни езика, студент от провинцията, отлични компютърни умения (Уърд, Ексел, Експлорер, Мейл, Айсикю).
Предлагаме млада динамична среда, трудов договор на половин щат, гъвкаво работно време, възможности за развитие.
Студентите по начална педагогика, философия, география, информационни технологии и други подходящи специалности са с предимство.
Изпратете CV, актуална снимка и мотивационно писмо на електронната поща.
Monday, December 3, 2007
Как “комсомолът” се гавреше с човешката природа
via Ангел Грънчаров
Продължавам своите записки по темата как живях комунизма. Тази сутрин се събудих и първата ми мисъл беше да се захвана тъкмо с това. Явно е защото записките ми стигнаха до най-интересен момент: началото на “перестройката” и това как тя беше приета у нас. Пък аз тогава работех в “идеологически институт” и съм свидетел на спазмите на комунистическото съзнание, разпространено в хората около мен. Точно тогава започна явната му агония, която още не е свършила – защото много глави у нас носят все още неговата отчайваща абсурдност. А тогава се стигаше по логиката на самия живот до сюблимни моменти, които имат и жесток комичен привкус. Който именно ще се опитам да предам – стига да ми стигнат силите. Понеже, признавам, за първи път правя опит да пиша такива текстове.
Та значи избраха ме по доста необичаен начин на “отговорна работа” в комсомола – нищо че бях асистент по философия. Даже и след събранието аз бях решил да търся начин да се освободя от тази тежест. Но ми се каза най-строго, че това била “обичайната практика” – да се проверяват младите асистенти в… живота, в “обществената дейност”. Казаха ми също, че други се натискат да заемат такъв пост, и че моето опъване е крайно странно. Разбрах, че това е проверка дали съм “от нашите”. Бях поставен в ситуация на избор: или да стана мръсник и нагаждач (и тогава пред мен се откриваха много пътища и хоризонти), или да остана себе си и да поема по път, който неминуемо ще доведе до това системата да ме изплюе като нещо ненужно, след като хубаво ме е сдъвкала. Помня, че доста време в главата ми се въртеше този избор, но, признавам си, нямах решимостта да тръгна открито срещу системата. Пък и в един момент ми се стори интересно да разбера какво става в комсомола и доколко е напреднала “комсомолщината”.
Постът ми в Университетския комитет на Комсомола беше нещатен, “обществен”, сиреч, аз пари за това нямаше да взимам и не съм взел. Казаха ми, че просто искали да използват моите… “знания”. Налага се да кажа, че тъй като съм си особняк, и преди са ме слагали на такива “изборни длъжности” – и в училището, и дори в университета в Петербург. Бил съм все или завеждащ “идеологията”, или дори секретар. Това са факти и нямам намерение да ги крия. В училището бях пълен отличник и явно затова ме топяха и ме слагаха на дулото на топа. В университета пък понеже никой не искаше, гаднярчетата-студенти от по-горните курсове се бяха наговорили да сложат “новобранеца” за секретар, и сложиха мен. Когато обаче за себе си открих някакъв смисъл в това, а именно да изследвам нравите на комсомолците-активисти, аз мирясах. Пък и, разбира се, както се казва, мърдане нямаше, “нема лабаво” - повтаряше тогава Тодор Живков! - и системата още можеше да се налага и да си прави каквото си иска.
Спомням си, че моята кариера в УК на комсомола – която, впрочем, се оказа кратичка, и една година не можах да изкарам, защото скоро се видяха пишман и ме изгониха – започна крайно необичайно. В този т.н. УК бяха, както подобава, все студенти-кариеристчета, млади подмазвачи и лицемери, които искаха да растат по начина, по който единствено можеше да се расте в ония времена. Та аз – понеже и тогава си имах доста определени интереси в психологията – с най-голямо любопитство наблюдавах какво става около мен. На заседанията всички най-умело се преструваха, че “милеят за идеята”, а в очите им се четяха отсенки на парични знаци, бъдещи постове, власт, слава, просперитет. Шефът на УК беше вече комунист, сиреч член на БКП, и той си беше щатен, получаваше заплата. Това момче – дали да не му кажа пък името?! – някак си органически не можеше да ме понася. Имах чувството, че ме мрази затова, че на неговите години съм асистент, а пък той тепърва ще трябва да се натяга, за да стане такъв. Но “Партията”, разбира се, щеше да му даде всичко, което си пожелае, за вярната служба. Изпреварвайки малко събитията, ще кажа, че в момента той е… “уважаван преподавател” в ПУ, а пък аз съм изритан от системата още в 1992 г. “Партията” знае как да се отблагодарява на мръсниците. Да му кажа ли името? Не, няма да го кажа, защото много такива образи ще се мяркат оттук-нататък, пък да не излезе, че имам “лични сметки за оправяне” с тия хора. Да не вземат да заприличат записките ми на… донос, това не е моя, а тяхна специалност.
Та аз приех наистина странна позиция в този УК – на дългите, дори безкрайни заседания се превърнах в… сфинкс, в нещо като “мълчаливо божество”, в… статуя, в наблюдател. Наистина, аз за 5-6 месеца не взех думата нито веднъж, а само наблюдавах и се… “наслаждавах”. Аз май станах психолог именно на тези заседания, които продължаваха до късно през нощта. Лицемерието и безсрамието в тях достигаха до немислим апогей, аз такова чудо не бях виждал в живота си. Всеки се чувстваше длъжен да вземе думата, и да приказва пълни безсмислици, просто ей-така, да го видят, че е активен и че… “милее за делото”. Такова празнословие не бях срещал в живота си, всички говореха, без нищо да кажат. Говореха като – за младите, които нямат спомен от ония времена трябва да дам пример! – та говореха както говори сега Гоце Първанов, или Станишев, или все от тоя тип празнословци и банални хора. Да, именно като тяхното, гоцевото и станишевото празнословие беше онова, но умножено поне по десет, ако не и по сто. Наш Гоце и той, горкият, оттук е тръгнал да расте, сигурен съм, че и той е бил тогава комсомолски натегач като тия, за които сега пиша.
Та говореха за глупости, например, че трябва да се направи едно… табло, или да се напише един лозунг в коридора. За този въпрос отиваха поне два часа. Първо секретарят спускаше “задачата”, тя идваше, разбира се, от “Партията”. “Другари, трябва да направим това табло, и с чест да изпълним задачата на Партията!”. Гора от ръце, всички искат по-напред да кажат колко присърце вземат задачата на “Партията”. Аз мълча и гледам, стараейки се да крия усмивката си на презрение. Става един и казва: “Другари, това е отговорна задача, трябва да я свършим качествено и на ниво, а какъв е срока за изпълнение?!”. Секретарят казва: “Ами по-скоро колкото се може, но ние трябва да решим какъв е и реалистичният срок…”. Половин час се обсъжда “реалистичния срок”. След това се явява друг с… “превъзходна идея”, превъзходна, защото той поставя “ребром въпроса”: “Другари, а какъв размер трябва да има това табло?”. Обсъждат още половин час размера, гласуват, че трябва да е колкото се може по-огромно и с по-дебели червени букви. След това започва оживен дебат за това на кое място трябва да се забоде шибаното табло. Още половин час отнема и това, гласуват да се сложи не знам къде си. Забелязвам, че всеки най-старателно заобикаля… “най-щекотливия” въпрос: кой да нарисува таблото. За всичко друго се говори и обсъжда, но това всички го подминават, защото това е… работа, много досадна работа, но всички ги мързи здравата. А пък “активистите-комсомолци” са разхитителни само на приказките, не на… делата. Опази Боже пък на… правенето. Отгоре обаче виси лозунг с паметните думи на др.Т.Живков: “Дела, дела и само дела!”. Забелязвам този контраст и ми се налага да се скрия под масата, защото започвам неудържимо да се хиля. Смея се на воля под покривката на масата, вдигам глава, като се бърша от сълзите с кърпичка. Всички спират заседанието, май им се струва, че странният нов асистент май ще припадне или какво? Секретарят се обръща към мен и пита: “А асистент Грънчаров – мен, чудно защо, не ме наричаха “другар”?! – какво ще каже по проблема за таблото?”. Аз измърморвам: “Не, няма нищо, съгласен съм!”. Оня гадняр обаче, долавяйки престъпно безразличие в моите думи, продължава да ме мъчи: “С кое именно сте съгласен?”. Аз измърморвам: “С всичко, как с кое?!” и пак ме напушва смях, и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. Оня се черви и с презрение към моята особа продължава заседанието…
Минават още два часа в обсъждане на “решаващите проблеми” по това прословуто табло, а именно с какви цветове трябва да бъде рисувано, с какъв шрифт, с какви пирони трябва да бъде закачено и пр. Като всички пак отбягват старателно въпросите кой да го рисува, кой да държи чука и пироните и т.н. Аз премалявам от скука, чудя се дали да не кажа, че приятелката ми ме чака в леглото и че имам “любовни задължения” и да офейкам. Като си представям с какви физиономии ще посрещнат такава скандална причина, пак ме напушва смях и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. По едно време един предлага да отложим важния въпрос с таблото за следващото заседание, понеже “времето напреднало”. Часовникът показва вече два през нощта. Всички са изморени, подлага се на гласуване, приема се – и тогава имаше “демокрация”, вие какво си мислите?! И така, на още 3-4 следващи заседания се обсъжда въпроса с таблото. Пък в крайна сметка се оказва, че имало готови “превъзходни табла”, които “Партията” произвеждаше в изобилие. Та цялото това епично обсъждане било излишно…
Ето така течеше моето битие в комсомола, страшна работа: стоях, слушах, хилех се, криех главата си под масата, скучаех, пазех се да не припадна. По едно време в душата ми се появиха други чувства, взе да ми писва, на моменти се надигаше страшен гняв срещу това издевателство, на което бях подложен. Червях се от негодувание, мълчах, мълчах, мълчах, и в един момент избухнах така, че за малко да съборя целия им комсомол. За историите около моето избухване наистина все още се разправят легенди: съвсем не преувеличавам, идете в ПУ и попитайте някой по-стар преподавател или служител. По едно време в тях се намесиха и горните инстанции на комсомола, дори районният му комисар… Жан Виденов – познато ли ви е това име; той е мой стар познайник от ония паметни времена – се зае да ни помирява. Ала и той не успя да се справи с чешит като мен. В крайна сметка с гръм и трясък напуснах комсомола им. Но го направих по такъв йезуитски начин, че “Партията” онемя от гаврата ми и две години не можа да намери начин да ми отмъсти.
Но за всичко това трябва да се пише отделно, защото иначе ще стане тежко за четене, а пък и по начало този текст трябва да се взема на порции. За да не вземе някой да се… задави – било от смях, било от учудване, било от… възмущение.
Ще завърша с това, че по едно време комсомолците и “Партията” измислиха нещо голямо: да се организират “паисиеви празници” на университета. Университетът носи името на Паисий Хилендарски, за тия, които не знаят. Тогава заседанията на комсомолците станаха денонощни, там ядяха, там и спяха, и пак почваха да заседават. Същинска лудница! Тогава аз вече започнах да припадам, а най-често бягах или не ходех. Изобщо не следях дебатите им, защото не откривах смисъл. Като пропусках 3-4 заседания откривах, че нищо не съм пропуснал, те все си се въртяха около същото. Комсомолците ме бяха обявили за “ненормалник” и гледаха да не ми обръщат внимание. Само ония, на които водех занятия, ми се подмазваха, за да им пиша по-висока оценка на изпита. Аз пък се гаврех с тях на изпитите или на заверките. По едно време обаче се появиха доноси, изпратени “там, където трябва”, че моя милост е “неактивен” и “бездушен”. Намеси се катедрата, критикуваха ме, наложи се да давам обещания, че повече няма да спя на заседания. Понеже в един момент аз започнах да сядам до вратата и си подремвах блажено. Най-после реших казуса, като изобщо не ходех на тия заседания: вече нямах стимул, преситил се бях на шибаната комсомолска психология и си бях направил съответните изводи. Презрях комсомола като никога дотогава и в главата ми се роди план как да му отмъстя: като го направя смешен, като ги направя за подигравка, като им покажа колко са жалки. Но за това следващия път…
Продължавам своите записки по темата как живях комунизма. Тази сутрин се събудих и първата ми мисъл беше да се захвана тъкмо с това. Явно е защото записките ми стигнаха до най-интересен момент: началото на “перестройката” и това как тя беше приета у нас. Пък аз тогава работех в “идеологически институт” и съм свидетел на спазмите на комунистическото съзнание, разпространено в хората около мен. Точно тогава започна явната му агония, която още не е свършила – защото много глави у нас носят все още неговата отчайваща абсурдност. А тогава се стигаше по логиката на самия живот до сюблимни моменти, които имат и жесток комичен привкус. Който именно ще се опитам да предам – стига да ми стигнат силите. Понеже, признавам, за първи път правя опит да пиша такива текстове.
Та значи избраха ме по доста необичаен начин на “отговорна работа” в комсомола – нищо че бях асистент по философия. Даже и след събранието аз бях решил да търся начин да се освободя от тази тежест. Но ми се каза най-строго, че това била “обичайната практика” – да се проверяват младите асистенти в… живота, в “обществената дейност”. Казаха ми също, че други се натискат да заемат такъв пост, и че моето опъване е крайно странно. Разбрах, че това е проверка дали съм “от нашите”. Бях поставен в ситуация на избор: или да стана мръсник и нагаждач (и тогава пред мен се откриваха много пътища и хоризонти), или да остана себе си и да поема по път, който неминуемо ще доведе до това системата да ме изплюе като нещо ненужно, след като хубаво ме е сдъвкала. Помня, че доста време в главата ми се въртеше този избор, но, признавам си, нямах решимостта да тръгна открито срещу системата. Пък и в един момент ми се стори интересно да разбера какво става в комсомола и доколко е напреднала “комсомолщината”.
Постът ми в Университетския комитет на Комсомола беше нещатен, “обществен”, сиреч, аз пари за това нямаше да взимам и не съм взел. Казаха ми, че просто искали да използват моите… “знания”. Налага се да кажа, че тъй като съм си особняк, и преди са ме слагали на такива “изборни длъжности” – и в училището, и дори в университета в Петербург. Бил съм все или завеждащ “идеологията”, или дори секретар. Това са факти и нямам намерение да ги крия. В училището бях пълен отличник и явно затова ме топяха и ме слагаха на дулото на топа. В университета пък понеже никой не искаше, гаднярчетата-студенти от по-горните курсове се бяха наговорили да сложат “новобранеца” за секретар, и сложиха мен. Когато обаче за себе си открих някакъв смисъл в това, а именно да изследвам нравите на комсомолците-активисти, аз мирясах. Пък и, разбира се, както се казва, мърдане нямаше, “нема лабаво” - повтаряше тогава Тодор Живков! - и системата още можеше да се налага и да си прави каквото си иска.
Спомням си, че моята кариера в УК на комсомола – която, впрочем, се оказа кратичка, и една година не можах да изкарам, защото скоро се видяха пишман и ме изгониха – започна крайно необичайно. В този т.н. УК бяха, както подобава, все студенти-кариеристчета, млади подмазвачи и лицемери, които искаха да растат по начина, по който единствено можеше да се расте в ония времена. Та аз – понеже и тогава си имах доста определени интереси в психологията – с най-голямо любопитство наблюдавах какво става около мен. На заседанията всички най-умело се преструваха, че “милеят за идеята”, а в очите им се четяха отсенки на парични знаци, бъдещи постове, власт, слава, просперитет. Шефът на УК беше вече комунист, сиреч член на БКП, и той си беше щатен, получаваше заплата. Това момче – дали да не му кажа пък името?! – някак си органически не можеше да ме понася. Имах чувството, че ме мрази затова, че на неговите години съм асистент, а пък той тепърва ще трябва да се натяга, за да стане такъв. Но “Партията”, разбира се, щеше да му даде всичко, което си пожелае, за вярната служба. Изпреварвайки малко събитията, ще кажа, че в момента той е… “уважаван преподавател” в ПУ, а пък аз съм изритан от системата още в 1992 г. “Партията” знае как да се отблагодарява на мръсниците. Да му кажа ли името? Не, няма да го кажа, защото много такива образи ще се мяркат оттук-нататък, пък да не излезе, че имам “лични сметки за оправяне” с тия хора. Да не вземат да заприличат записките ми на… донос, това не е моя, а тяхна специалност.
Та аз приех наистина странна позиция в този УК – на дългите, дори безкрайни заседания се превърнах в… сфинкс, в нещо като “мълчаливо божество”, в… статуя, в наблюдател. Наистина, аз за 5-6 месеца не взех думата нито веднъж, а само наблюдавах и се… “наслаждавах”. Аз май станах психолог именно на тези заседания, които продължаваха до късно през нощта. Лицемерието и безсрамието в тях достигаха до немислим апогей, аз такова чудо не бях виждал в живота си. Всеки се чувстваше длъжен да вземе думата, и да приказва пълни безсмислици, просто ей-така, да го видят, че е активен и че… “милее за делото”. Такова празнословие не бях срещал в живота си, всички говореха, без нищо да кажат. Говореха като – за младите, които нямат спомен от ония времена трябва да дам пример! – та говореха както говори сега Гоце Първанов, или Станишев, или все от тоя тип празнословци и банални хора. Да, именно като тяхното, гоцевото и станишевото празнословие беше онова, но умножено поне по десет, ако не и по сто. Наш Гоце и той, горкият, оттук е тръгнал да расте, сигурен съм, че и той е бил тогава комсомолски натегач като тия, за които сега пиша.
Та говореха за глупости, например, че трябва да се направи едно… табло, или да се напише един лозунг в коридора. За този въпрос отиваха поне два часа. Първо секретарят спускаше “задачата”, тя идваше, разбира се, от “Партията”. “Другари, трябва да направим това табло, и с чест да изпълним задачата на Партията!”. Гора от ръце, всички искат по-напред да кажат колко присърце вземат задачата на “Партията”. Аз мълча и гледам, стараейки се да крия усмивката си на презрение. Става един и казва: “Другари, това е отговорна задача, трябва да я свършим качествено и на ниво, а какъв е срока за изпълнение?!”. Секретарят казва: “Ами по-скоро колкото се може, но ние трябва да решим какъв е и реалистичният срок…”. Половин час се обсъжда “реалистичния срок”. След това се явява друг с… “превъзходна идея”, превъзходна, защото той поставя “ребром въпроса”: “Другари, а какъв размер трябва да има това табло?”. Обсъждат още половин час размера, гласуват, че трябва да е колкото се може по-огромно и с по-дебели червени букви. След това започва оживен дебат за това на кое място трябва да се забоде шибаното табло. Още половин час отнема и това, гласуват да се сложи не знам къде си. Забелязвам, че всеки най-старателно заобикаля… “най-щекотливия” въпрос: кой да нарисува таблото. За всичко друго се говори и обсъжда, но това всички го подминават, защото това е… работа, много досадна работа, но всички ги мързи здравата. А пък “активистите-комсомолци” са разхитителни само на приказките, не на… делата. Опази Боже пък на… правенето. Отгоре обаче виси лозунг с паметните думи на др.Т.Живков: “Дела, дела и само дела!”. Забелязвам този контраст и ми се налага да се скрия под масата, защото започвам неудържимо да се хиля. Смея се на воля под покривката на масата, вдигам глава, като се бърша от сълзите с кърпичка. Всички спират заседанието, май им се струва, че странният нов асистент май ще припадне или какво? Секретарят се обръща към мен и пита: “А асистент Грънчаров – мен, чудно защо, не ме наричаха “другар”?! – какво ще каже по проблема за таблото?”. Аз измърморвам: “Не, няма нищо, съгласен съм!”. Оня гадняр обаче, долавяйки престъпно безразличие в моите думи, продължава да ме мъчи: “С кое именно сте съгласен?”. Аз измърморвам: “С всичко, как с кое?!” и пак ме напушва смях, и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. Оня се черви и с презрение към моята особа продължава заседанието…
Минават още два часа в обсъждане на “решаващите проблеми” по това прословуто табло, а именно с какви цветове трябва да бъде рисувано, с какъв шрифт, с какви пирони трябва да бъде закачено и пр. Като всички пак отбягват старателно въпросите кой да го рисува, кой да държи чука и пироните и т.н. Аз премалявам от скука, чудя се дали да не кажа, че приятелката ми ме чака в леглото и че имам “любовни задължения” и да офейкам. Като си представям с какви физиономии ще посрещнат такава скандална причина, пак ме напушва смях и пак се крия под масата, преструвайки се че кашлям. По едно време един предлага да отложим важния въпрос с таблото за следващото заседание, понеже “времето напреднало”. Часовникът показва вече два през нощта. Всички са изморени, подлага се на гласуване, приема се – и тогава имаше “демокрация”, вие какво си мислите?! И така, на още 3-4 следващи заседания се обсъжда въпроса с таблото. Пък в крайна сметка се оказва, че имало готови “превъзходни табла”, които “Партията” произвеждаше в изобилие. Та цялото това епично обсъждане било излишно…
Ето така течеше моето битие в комсомола, страшна работа: стоях, слушах, хилех се, криех главата си под масата, скучаех, пазех се да не припадна. По едно време в душата ми се появиха други чувства, взе да ми писва, на моменти се надигаше страшен гняв срещу това издевателство, на което бях подложен. Червях се от негодувание, мълчах, мълчах, мълчах, и в един момент избухнах така, че за малко да съборя целия им комсомол. За историите около моето избухване наистина все още се разправят легенди: съвсем не преувеличавам, идете в ПУ и попитайте някой по-стар преподавател или служител. По едно време в тях се намесиха и горните инстанции на комсомола, дори районният му комисар… Жан Виденов – познато ли ви е това име; той е мой стар познайник от ония паметни времена – се зае да ни помирява. Ала и той не успя да се справи с чешит като мен. В крайна сметка с гръм и трясък напуснах комсомола им. Но го направих по такъв йезуитски начин, че “Партията” онемя от гаврата ми и две години не можа да намери начин да ми отмъсти.
Но за всичко това трябва да се пише отделно, защото иначе ще стане тежко за четене, а пък и по начало този текст трябва да се взема на порции. За да не вземе някой да се… задави – било от смях, било от учудване, било от… възмущение.
Ще завърша с това, че по едно време комсомолците и “Партията” измислиха нещо голямо: да се организират “паисиеви празници” на университета. Университетът носи името на Паисий Хилендарски, за тия, които не знаят. Тогава заседанията на комсомолците станаха денонощни, там ядяха, там и спяха, и пак почваха да заседават. Същинска лудница! Тогава аз вече започнах да припадам, а най-често бягах или не ходех. Изобщо не следях дебатите им, защото не откривах смисъл. Като пропусках 3-4 заседания откривах, че нищо не съм пропуснал, те все си се въртяха около същото. Комсомолците ме бяха обявили за “ненормалник” и гледаха да не ми обръщат внимание. Само ония, на които водех занятия, ми се подмазваха, за да им пиша по-висока оценка на изпита. Аз пък се гаврех с тях на изпитите или на заверките. По едно време обаче се появиха доноси, изпратени “там, където трябва”, че моя милост е “неактивен” и “бездушен”. Намеси се катедрата, критикуваха ме, наложи се да давам обещания, че повече няма да спя на заседания. Понеже в един момент аз започнах да сядам до вратата и си подремвах блажено. Най-после реших казуса, като изобщо не ходех на тия заседания: вече нямах стимул, преситил се бях на шибаната комсомолска психология и си бях направил съответните изводи. Презрях комсомола като никога дотогава и в главата ми се роди план как да му отмъстя: като го направя смешен, като ги направя за подигравка, като им покажа колко са жалки. Но за това следващия път…
Subscribe to:
Posts (Atom)
